Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,2 (× 28 гласа)

Информация

Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2010)
Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
Dani (2011)
Допълнителна корекция
sonnni (2012)

Издание:

Андре Брюйер. Войната на трите рози

ИК „Хермес“, Пловдив, 1992

Редактор: Валентин Георгиев

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 954–459–028–5

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

Глава VII

На сутринта виновничките спяха още, когато Матилд влезе шумно в стаята им с писмо в ръка.

— Братовчедката Жан пристига тази вечер!

Новината събуди веднага сънливките. Докато двете по-големи сестри мечтаеха, Розалин, по-практична, използва цялата сутрин в разрешението на една трудна задача: настаняването на знаменитата гостенка на Оранжерията.

Тъкмо когато, както никога, и трите сестри се бяха заловили на работа, през прозореца долетя плътният глас на доктора.

Розалин пребледня. Дали беше узнал настойникът за снощното им приключение? Сърцето й примря от страх.

— Къде сте? — викаше господин Гино. — Няма ли тук жива душа? Всичко е надолу с главата в тази къща!

— Какъв е този шум? — запита Матилд, появявайки се пред настойника си. — Какво се е случило? Много страшен вид имате, докторе?

— Къде е леля ви? — попита намусено възрастният човек.

Госпожица Изьолт беше станала по-рано от обикновено, за да изпита силите си. Тя се беше изтегнала в един фотьойл в голямата стая и посрещна добрия си приятел с доста бодра усмивка.

Докторът провери пулса и установи леко подобрение, но съобщи радостната новина така ядовито, че Матилд учудена го запита отново:

— Какво ви е, докторе? Кой ви е разсърдил? Изглеждате много ядосан.

Жилберт, която влезе в стаята точно в този момент, погледна многозначително Розалин.

Докторът едва благоволи да поздрави новодошлата.

— Не обичам да се подиграват с мен, госпожици! — изгърмя докторът.

„Ох — помисли си Жилберт, — той знае! Да се пазим!“

Матилд, неподозираща нищо, попита учудено:

— Кой се подиграва с вас, докторе? Може би преувеличавате?

— А! Преувеличавам! Е, добре, сега ще видите! Знаете ли какво научих тази сутрин в замъка?

Ако докторът не беше толкова разгневен, смутеното държане на две от възпитаничките му щеше да му се види съмнително, но неговите мисли бяха заети от съвсем друго събитие и той продължи все така сърдито:

— Оставих болния си много зле снощи и му поръчах да вземе прахове за успокоение на болките. Знаете ли какво направил? Изхвърлил през прозореца всички лекарства, които му дадох.

— Нахалник! — възмути се Матилд. — И сигурно е умрял?

— Не, безочлива госпожице, не е умрял, но невралгията му така се е засилила, че даже Бернар не може да го успокои. Болният се е заключил в стаята си и не пуска никого, за да може да крещи от болки колкото си иска.

— Това ще го научи друг път да се отнася с по-голямо уважение към науката — заяви Жилберт успокоена.

— Но има друго нещо, което е още по-възмутително… — продължи настойникът.

„О! — помисли си Розалин. — Какво ли ще да е пък това?“

— Сутринта, когато отидох в замъка, бях приет от Бернар и знаете ли какво ми каза?

— Откъде да знаем? — попита рязко Жилберт.

— Каза ми, че господарят му не искал никого да приема, даже и мен не искал да види. Трябваше да се подчиня и да си отида. Кажете ми, не е ли обидно това.

При тези думи докторът доби такова заплашително изражение, че Жилберт избухна в неудържим смях.

— Смей се, малка глупачке — каза настойникът обиден. — Ще видим кой ще се смее последен!

— Кажете ми, докторе — запита Розалин толкова спокойно, колкото й беше възможно, — приличат ли си племенникът и вуйчото?

— Ни най-малко. Колкото единият е откровен, толкова другият е затворен.

— Не ви питах точно това — каза мило Розалин. — Искам да знам дали си приличат физически Ернест Вилиан и черният човек?

— Казах ви вече няколко пъти, че няма черен човек — отговори нетърпеливо докторът. — Страхът ви е объркал главата онази сутрин или пък са се подиграли с вас… Друг път да не ми припомняте тази глупост!

Заплашителният тон отегчи девойката. Как да искаш от един толкова намусен настойник да ти опише младия господар на замъка? При все това трябваше да се разбере кой беше изгонил така любезно крадлите на рози.

Жилберт, която разбра намерението на сестра си, заговори на свой ред:

— Казват, че младият господин Вилиан е много рус. Вярно ли е, докторе?

— Ако сега е рус, значи, че се е боядисал, откакто не съм го виждал. Преди косите му бяха съвсем черни — отговори заядливо настойникът.

В този момент докторът улови учудения поглед, който двете по-малки сестри си размениха, и гневът му, който търсеше някакъв дребен повод, избухна:

— Откога добре възпитаните момичета се занимават с цвета на косите на съседите си? Време е да насочите мислите си към по-сериозни неща, госпожици! Изглежда, че тази вечер очаквате вашата многоуважаема братовчедка? Ще изпратя моя слуга да я посрещне на гарата.

Въпросната гара беше доста далеч от Сент Гол, но кабриолетът на доктора, теглен от пъргавото му конче, щеше бързо да измине голямото разстояние.

Госпожица Изьолт благодари сърдечно на добрия си приятел за голямата му любезност. Разделяйки се с възпитаниците си, докторът ги удостои с една реч за лошите постъпки на младежта изобщо и в частност за техните.

Какво ли щеше да каже, ако узнаеше за снощната им глупост?

Жилберт и Розалин започваха да съжаляват за детинската си постъпка. Те се страхуваха най-много от непознатия, който можеше да поднесе на доктора подигравателните си поздравления за доброто държане на възпитаничките му.

Пристигането на братовчедката Жан разсейваше безпокойствата им и денят мина почти спокойно за Оранжерията.

Вечерта, когато сенките започваха да се удължават, колата на доктора пристигна шумно, довеждайки многоочакваната гостенка.

Розите на Сент Гол, събрани около леля си, пристъпиха напред, за да посрещнат братовчедка си. Гостенката на Оранжерията се оживи.

Седнала с величествено вдигната глава на седалката на кабриолета, една висока слаба дама изпращаше целувки на петте жени, докато пъстрият й ешарп се развяваше от вятъра.

— О, добър ден, мои бедни милички, винаги красиви, виждам, виждам. Ето ме най-после тялом и духом между вас, въпреки че съм много уморена от тази каруца, но какво не бих преживяла, за да се озова между вас, скъпи приятелки. Помислих, че ще умра, преди да пристигна. Този кон е страшно животно, без малко не ми счупи костите, а възглавниците са напълнени с орехи, изглежда! А, моя бедна Изьолт, колко са тежки времената! Когато се видях кацнала на тази смешна кола, спомних си прадедите ми, които пътували само с коли от осем коня. Какво ли щяха да кажат те — о, богове! — ако можеха да видят докъде е изпаднала потомката им!

Засегната, Розалин едва се въздържа да не й каже, че английският кабриолет на доктора беше много удобен и че добрият им приятел се лишаваше от него, въпреки че му беше необходим, само за да й услужи.

Най-после братовчедката Жан благоволи да слезе от колата с безкрайна предпазливост и да целуне тържествено роднините си. През това време слугата на доктора, здрав селянин, сваляше куфарите на госпожица Боналюр, подпомогнат от Руфин.

— Тук — каза госпожицата. — Всичко е тук. Три куфара, три кутии за шапки, чадърите, стативът ми за рисуване, гергефът, възглавничката ми за път… Нищо не липсва. Много добре, приятелю, благодаря ви.

Тя обърна гръб на добрия момък, който я гледаше малко озадачен. Изведнъж, спомняйки си, че беше забравила нещо, госпожицата се върна при него толкова бързо, колкото й позволяваше олимпийската й походка.

— Създадох ви малко работа, мое момче, но знайте, че сте имали честта да обслужите благородната потомка на петима маркиза и единадесет барона, един от които е бил принц на Светата империя.

Смятайки, че подобна чест струва повече, от какъвто и да е бакшиш, потомката на принцовете на Светата империя се върна при роднините си, които я чакаха на прага на Оранжерията.

В голямата стая госпожица Жан се изтегна в един фотьойл и заобиколена от услужливите си роднини, започна да си вее бавно с ветрилото.

— За бога, седнете, красавици мои — каза тя проточено, — и извинете моята слабост, но имам нужда от почивка след толкова уморително пътуване.

— Искате ли да се подкрепите с нещо, братовчедке? — предложи Матилд.

— О, съвсем малко. Стомахът ми е много деликатен. Бих се задоволила с едно крилце от пиле, една хапка печено и малко желе, но засега чувствам нужда от нещо по-малко, по-въздушно, нещо, което да ме освежи. Може би малко ягодов сладолед или пък сироп от ананас.

Госпожица Изьолт се изчерви леко.

— Забравяте печалното ни положение, скъпа — каза тя тихо. — Ние сме действително бедни и поради ограничения ни бюджет кухнята ни е съвсем опростена.

Доброто сърце на Жан дьо Боналюр се събуди.

— Какво от това? — каза тя с усмивка. — Важното е, че съм между вас. Радостта от това ще ме накара да забравя всичко останало.

Искреността, която се четеше в думите на братовчедката, трогна Розалин.

— Братовчедке, няма да ви оставим да умрете от глад — заяви тя весело. — Ще ви донеса чаша мляко със сладкиши.

— Чудесно.

Ободрена от леката закуска, госпожица Боналюр, с повишено настроение, обсипваше братовчедките си с искрени, но прекалени любезности.

Тя заведе трите сестри в стаята си и мило ги помоли да й помогнат да разтвори куфарите си.

— Мили деца, гостоприемството ви е безгранично. Неговата съвършена простота ме кара да забравям великолепието на замъците на братовчедите ни. Идвам от Меран, където скъпият дук ме задържа цели три месеца. Той е прелестен човек, но дукесата не му отстъпва по любезност и очарование. Тя беше чудесна приятелка за мен. Аз единствена имах правото да вземам от гардероба й всичко, което вече не й харесваше. Само антично моаре и лилав сатен! За щастие осемте дъщери на Кроа дьо Либран имат по-младежки вкусове и аз не забравих да взема нещо за моите красиви Рози. Ще видите какво съм ви донесла! Мисля, че ви казах — през лятото бях в Меран, а през зимата в Кроа. През есента съм обикновено из роднинските вили, а напролет се оттеглям в малкия си апартамент в Бордо. Миналата година обаче бях принудена да заведа на едни прочути бани японското кученце на виконтеса Жералд дьо Грандкастел, братовчедката на девера на леля ми Меран. Едва се бях прибрала у дома и трябваше да тръгна за Женева, където последният от Курсенврон Торал боледуваше от коклюш. Сега ме викат в Биариц при стария братовчед Емар дьо Туранльове, чиято здрава физика е разгромена от вино… не, от непредвидени нещастия, но аз чувствах нужда да ви видя, мои красавици. Сърцето ми жадуваше за вас и аз дойдох.

— И хубаво направихте — каза Жилберт. — Ние се нуждаем от вас. Ние сме така нещастни.

Матилд въздъхна дълбоко.

Госпожица Изьолт прошепна:

— Много ме е страх, скъпа Жан, да не умра и да оставя тези деца в нищета. Разчитам на вашия опит и на добрите ви съвети.

Госпожица Боналюр я погледна самоуверено.

— Ще поговорим за това, Изьолт. Не всичко е загубено. Ще ви дам мнението си, но преди това трябва да размисля малко.

За щастие братовчедката не мисли много дълго. На другия ден, след скромния обяд, госпожица Боналюр зае тържествен вид и каза:

— Време е да пристъпим към разрешението на трудното ви положение.

Тя събра четирите жени около себе си и продължи:

— Трябва да се вземат бързи мерки. Недостойно е за потомките на Сент Гол да живеят с хляб, мляко и картофи, да се обличат в дрехи от селско платно и да нямат кола. Това жалко положение не може да продължава.

Настъпи мълчание. Всички чакаха решението на Жан. Жан седеше на фотьойла. Дантелена шапчица покриваше ситно накъдрените й коси. Най-после тя изрече:

— Единственото средство да се излезе от това положение за момичета като вас е да се омъжат. Трябва да си потърсите подходящи партии.

— И аз казвах същото — извика Жилберт.

— Добре, но къде, как? — запита Матилд.

— Естествено в Сент Гол няма да можете да намерите, но по мое искане все някой от роднините ни ще ви покани в замъка си. Там ще се срещнете с цвета на нашата аристокрация и ще можете да си изберете достоен мъж, който да ви спаси от това печално положение. Не мога да ви гарантирам пълен успех, но все пак не е зле да опитате.

Госпожица Изьолт въздъхна.

— Подобен опит надминава нашите възможности. Нямаме пари, за да предприемем такова дълго пътуване и да купим подходящо облекло на момичетата.

— Всичко ще се уреди — заяви братовчедката самонадеяно. — При мене, в Бордо, имам цял магазин, който съм събрала оттук-оттам. Там ще намерим почти всичко необходимо. При следващото ми отиване в Кроа ще гледам да взема някоя и друга рокля от гардероба на малките Сибран. Дрехите, поправени от опитна ръка, ще станат неузнаваеми, пък и да ги познаят, нали сме между близки, ще си затварят очите. Колкото за разходите по пътуването, надявам се, че старият дук ще ги поеме.

Госпожица Боналюр погледна доволно племенничките си.

— Е, добре, малки мои, какво ще кажете за предложението ми?

То нараняваше гордостта на Матилд, Жилберт смяташе за обезсърчителни подробностите му, а Розалин, винаги искрена, се изправи бързо и каза:

— Сестрите ми могат да го приемат, ако искат, но аз изобщо не го одобрявам.

Лорнетът на госпожица Боналюр се насочи с достойнство към девойката.

— Можете ли да ми обясните на какво се дължи възмущението ви, скъпа?

Розалин тръсна черните си къдри.

— Предпочитам да ям черния хляб, който припечелвам с иглата си, отколкото да прося от роднините си. Предпочитам целия си живот да прекарам, скрита в Оранжерията под мой покрив, в моите собствени дрипи, отколкото да отида при роднините си, да се обличам с просени дрехи и да се предлагам на богатите мъже, без да намеря купувач.

Госпожица Изьолт споделяше напълно мнението на Розалин, но не смееше да го потвърди гласно, за да не обиди братовчедката. Не беше ли този рязък отговор безпощадна критика на целия живот на госпожица Боналюр?

Възмутена от невъздържаността на сестра си, Матилд я смъмри строго.

— Оставете я — благоволи да каже братовчедката. — Малката е дете на природата, явно е, че тя никога не е чувала за светски живот и добри обноски.

— Не искам и да чуя, ако трябва за тях да заплатя с гордостта си — отговори Розовата роза.

— Не се отнася за вас, малката — отговори пренебрежително потомката на принцовете на Светата империя. — Вие сте истинско дете, косите ви са още пръснати по раменете. Драга Изьолт, тази есен Меран ще устроят големи празненства в чест на една инфанта, приятелка на дукесата. Искате ли да поговоря сериозно на братовчед ми? Сигурна съм, че той знае задълженията си към младите си роднини и ще се възползува от щастливия случай, за да ни представи на обществото.

Жилберт поруменя. Тя си спомни блясъка на стария замък, където беше ходила в най-ранното си детство. Благородната кръв на Сент Гол се разбунтува във вените на Матилд: да живеят няколко мига живота, за който бяха родени, сред обстановката, която им подхождаше!

Госпожица Жан отгатна мислите им. Тя се наведе към лелята, която мълчеше.

— Не мислите ли, скъпа моя, че трябва да пожертвувате гордостта си заради доброто на тези деца?

Бедната болна се колебаеше.

— Какво положително има в предложението? — продължи изкусителката. — Дукът ви е роднина и това, което той ще направи за вашите деца, бихте ли го отказали някому преди, когато живеехте във Валироз?

Старата благородница реши, че моментът е подходящ, за да се разнежи.

— Бедният стар Валироз! Скъпото благородно имение! Какви спомени имам от него и какво ли няма да направя за тези деца!

После изведнъж, със съвсем естествен глас, тя продължи:

— A propos, какво става с този скъп Валироз? Бих искала да го видя отново и мисля, че пазачът няма да ми откаже да наруша самотата му.

— Но Валироз е продаден! — възкликна Жилберт. — Не знаехте ли?

— Валироз е продаден! На кого?

Розалин отговори подигравателно:

— На един млад, хубав и богат мъж. Блестяща партия!

— Но ето ви търсения мъж — извика възхитена госпожица Жан. — Коя от вас ще го вземе, госпожици?

— Точно в това е проблемът — продължи жаловито най-малката. — Струва ми се, че сестрите ми си оспорват един и същи мъж.

— Ти си непоносима — казаха едновременно Матилд и Жилберт.

— Войната на двете рози — подхвърли лукаво закачливото момиче.

— Има три рози, безочливке — отвърна Матилд, — и ти първа откри огън срещу неприятеля.

— О, срещу черния човек. Това не е опасно!

Обзета от луд смях, девойката едва можа да разкаже приключението си. Госпожица Жан слушаше изумена. Тази романтична случка надминаваше всичко, което богатото й въображение можеше да си представи.

Уви! Прозаичната действителност се появи под подигравателния образ на доктора точно в момента, когато госпожица Дьо Боналюр описваше тържественото завръщане на племенниците й във Валироз и великодушно оставяше Оранжерията на стария болен вуйчо.

— Господин Вилиан ще намери между познатите си някой прелестен съпруг за тази от розите, която няма да спечели победата, и ще отпразнуваме двете сватби в един ден. Ще бъде чудесно!

Госпожица Жан се виждаше вече да пристъпя тържествено на почетно място в кортежа, с кадифената рокля, която дукесата щеше скоро да остави и която, освежена с няколко панделки, щеше да изглежда като нова.

Докторът влезе в стаята точно в този неподходящ момент. Въплъщението на здравия разум не беше посрещнато много сърдечно. Докато госпожица Изьолт и Розалин се усмихнаха приветливо на добрия си приятел, двете по-големи сестри останаха студени, а всемогъщата госпожица Жан дьо Боналюр си спомни, че е потомка на единадесет барона, петима маркиза и даже на един принц от Светата империя и поздрави сухо селяка, който се беше осмелил да й предложи жалката си кола.

Докторът, надарен с изтънчен ум и рядка заядливост, предчувствайки бурята, която се приближаваше, се настани здраво във фотьойла си като в непревземаема крепост.

— Бързах да ви поздравя с добре дошли, госпожице, и да се уверя, че пътуването не е било много тежко изпитание за вас.

Всъщност старият хитрец искаше да узнае какво става в Оранжерията. Неговият слуга му беше изброил куфарите и кутиите, които гостенката беше донесла, и ужасен от дългия й престой, който множеството куфари предвещаваха, той се отправи, много неспокоен, към дома на Розите.

„Какви ли невъзможни идеи ще натъпчи тази стара кикимора в лудите глави на възпитаничките ми?“ — питаше се с право господин Гино.

Жилберт и Матилд смятаха да скрият от настойника си, поне за няколко дни, намеренията на братовчедката Жан, но добрата госпожица Изьолт, ценейки много мъдрия съветник, какъвто имаше в лицето на доктора, побърза да му съобщи веднага предложението на госпожица Дьо Боналюр.

Всички погледи се насочиха към стария човек, но той посрещна спокойно новината. Господин Гино погледна, много кротко към тавана и попита:

— Значи, госпожице, вие разчитате много на едно пребиваване в замъка Меран, за да измените бъдещето на тези деца?

— Разбира се. Идеята ми е блестяща. Най-после тези деца ще познаят истинския живот, за който са създадени, и ще имат неочаквания случай да напуснат тази среда.

— И сигурна ли сте, че веднага ще им намерите рядката птица, която ще превърне Пепеляшка в принцеса? С други думи — богатия и снизходителен мъж, който ще ги вземе без зестра?

„Господи, колко прост човек!“ — помисли си благородната госпожица, вдигайки очи към небето, но се овладя и отговори почти любезно:

— Надявам се, че ще успея, но да твърдя с положителност — не мога.

— Тогава по-добре да си останат тук — заяви грубо настойникът.

Възклицания, изпълнени с гняв и досада, последваха думите му. Той почака известно време, докато духовете се успокоят, и се обърна към лелите:

— Ще бъде гибелно за момичетата да се запознаят с блестящия и празен живот, който никога няма да имат. Не ги откъсвайте от нищетата им, по-добре е да свикнат с нея, за да не им тежи.

За нещастие бедният адвокат на разума трябваше да защитава този студен бог в царството на въображението и безразсъдността. Той видя да се изправят пред него разгневените му възпитанички. Матилд и Жилберт, обединени за защита на общите им интереси, започнаха буйно да спорят.

Докторът ги слушаше лукаво усмихнат, и това дразнеше още повече момичетата. Спорът се ожесточаваше.

Внезапно госпожица Жан ги прекъсна с тон на превъзходство.

— Да оставим този въпрос. Ясно е, че един настойник, така уверен в себе си, трябва да има някакво по-добро предложение, което го кара да отблъсква моето. Доктор Гино знае добре задълженията си.

Докторът не отговори на този явен намек. Спокойствието на стария човек отчайваше госпожица Боналюр и тя продължи лукаво:

— Може би, докторе, вашето предложение да съвпада с второто, което аз направих на възпитаничките ви. Когато влязохте, говорехме тъкмо за него.

Докторът каза бавно:

— Бъдете така добра да ми обясните, не разбирам какво искате да кажете.

— Много просто, понеже новият господар на Валироз е млад и богат, една от тези госпожици трябва да се ожени за него.

— Така, без да го познават, само защото той е имал нещастието да купи замъка на дедите им! Много весела идея наистина!

— Защо? — попита Матилд. — Обяснете ми!

— Да, защо? — запита и Жилберт на свой ред. — Да не би да ни считате недостойни за този господин?

Докторът ги погледна. Изправени гордо пред него, те като че бяха готови за борба.

— А — каза той с подигравка, — работата била по-сериозна, отколкото предполагах. Няма ли да се сбиете? Ще бъде прелестно, но няма да е смешно. Да не би да искате да повторите старите истории? Войната на двете Рози, Йоркската и Ланкастърската, само че те са били Бялата роза срещу Червената.

Розалин, очарована от чудното съвпадение на мислите на настойника й с нейните, започна да се смее от сърце.

— И вие ли, докторе! Откога им казвам, че Оранжерията е станала театър на войната на двете рози.

Подигравките вбесиха по-големите сестри.

— Ти започна първа войната! — провикнаха се те. — И ти си роза като нас, и ти трябва да се бориш.

Те не се владееха вече и бяха толкова груби към малката си сестра, че настойникът беше принуден да се намеси.

— Умолявам ви да млъкнете — заповяда той с глас, който не търпеше възражение. — Срамота е добре възпитани момичета да се карат за подобни глупости! Сестри да си оспорват, без да го познават, един мъж, който никога няма да ги погледне, само защото той е богат и притежава замъка им! Това е грозно и ви забранявам пред мен да възобновявате разговор, подобен на този, който водихте преди малко!

Възмущението на стария човек беше толкова искрено, че госпожица Изьолт се осмели да упрекне племенничките си.

— Къде са скромността и благородните ви чувства? Какво би казал за вас онзи млад човек, ако само видеше сцената, която устроихте?

С уморено движение госпожица Жан затвори ветрилото си.

— Да сложим точка на този безполезен спор. Ние няма да се разберем.

Ставайки, докторът заяви:

— Има нещо, което никой от вас не е предвидил! Ернест Вилиан не ви познава и никога няма да се запознае с вас. Войната ще спре поради липса на участници.

Господин Гино се поклони и си отиде.

Гледайки го как се отдалечава, госпожица Жан се засмя с презрение и обръщайки се към племенничките си, каза:

— Кураж, малки мои. Аз разбирам живота повече от този прост човек и ще успея да ви помогна по-добре от него.