Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (20)

Глава 20

Кристиана седя дълго с лице, заровено в дланите си. Искаше да заплаче, но сълзите не идваха. Чувстваше огромна празнота в сърцето си, черна и ужасяваща.

Не знаеше колко е седяла така, сама в тихата стая. Като че ли времето беше спряло. Беше загубила Гарет. Не беше се решила да му каже истината, беше нарушила обещанието си да му има доверие и сега трябваше да плаща за това.

След малко усети леко докосване по рамото.

— Моля те, недей да плачеш, скъпа.

Тя вдигна очи и видя Матю. Кръглото му лице бе загрижено, косата — смешно разрошена, а връзката му — изкривена.

— Аз не плача — най-после успя да каже. Гласът й беше много, много тих. — Искаш ли да си замина оттук? — попита тя Матю.

— О, скъпа, не. Не. Защо изобщо си мислиш такова нещо?

— Мислех, че след като сте разбрали…

— Глупости. Даниел ни обясни всичко. Било е море туа, вита меа! Понякога някой трябва да умре, за да може друг да живее. Това е една от грозните реалности на войната. За съжаление, ние никога не си даваме труда да подготвим малките красиви същества като теб за война. — Матю потупа ръката на Кристиана успокоително, докато й говореше, а бледите му очи зад счупените очила изразяваха силна загриженост.

Този кротък глас, като че ли успокои малко сърцето на Кристиана.

— Но Гарет…

— Е, е, Гарет се държа не много добре. Той се обиди от това, че си се доверила на Даниел, а не на него. И съжаляваше, че не е могъл да те защити по-добре, когато отмъщението почука на вратата.

Кристиана дори успя да се усмихне на странния начин, но който се изразяваше Матю.

— Той много, много те обича, нали знаеш.

— Още ли? — На Кристиана много й се искаше да вярва, че е така.

— О, да! — увери я Матю — Той го каза, преди да излезе.

Кристиана постоя малко мълчаливо. Недоверието я караше да мълчи. А после дойде радостта. Чисто и неподправено чувство на щастие я заля.

— Още ли? — повтори тя. Гласът й пресекна и в този момент сълзите бликнаха от горящите сухи очи. — Сигурен ли си? — Щом Матю кимна, тя се хвърли на врата му и го запрегръща силно. — О, благодаря ти, Матю! О, мерси! Колко добър си ти, колко добри сте всички! Колко мили сте с мен!

— Хайде, хайде — потупа я успокоително по гърба Матю.

Кристиана вече беше се завтекла към вратата с развяна пола.

— Къде е Гарет, моля?

— Не знам. Най-вероятно е в обора, при конете…

Кристиана пресече тичешком кухнята и изскочи навън в хладната нощ, като дори не се спря да освободи Доги от затвора й в килера.

 

 

Дългият обор изглеждаше мрачен и празен. Само конете зацвилиха при влизането й.

— Гарет?

Откъм ъгъла, където започваше обора за кравите, се чу гласът на Даниел.

— Тук, Кристиана.

Тя притича, зави зад ъгъла и се намери до Даниел, който поправяше една сбруя на светлината на фенера.

— Къде е Гарет?

Даниел й се усмихна успокоително:

— О, не се бой, сега ще се върне. Отиде да се увери, че всичко е спокойно и да прибере вещите ти от къщичката. Каза, че няма да може да заспи, докато не те прибере на сигурно в къщи и не заключи здраво вратата. Поне докато Жан-Клод още се навърта в околността.

Кристиана взе едно столче и седна до Даниел в кръга, осветен от фенера. Заслуша се в топлите, приятни звуци, които издаваха спящите животни.

— Вече не се ли, сърди?

— Не, дори и не мисли за това. Отчаян е от това, че те е накарал да дойдеш до вратата и да срещнеш онова копеле. — Кристиана кимна облекчено. — Ти как се чувстваш? — попита я Дан. — Мислех, че ще припаднеш, като те видях в коридора.

— Малко съм разтревожена — отбеляза тя.

— Малко ли?

Тя се засмя едва, но все пак се засмя.

— Много — призна.

Един от конете изцвили и Даниел се стресна. Наведе се и погледна в дълбочината на обора.

— Предполагам, че аз също съм малко изнервен. Ще се радвам, когато се върне Гарет. И момчетата също. Трябва да ида до „Счупеното гърне“ да взема Поли, но ще чакам, докато Гарет дойде при теб. — Кристиана кимна. Не й се искаше да мисли как би останала в къщи само с Матю като закрила.

— Може би трябва да се върнем вкъщи.

— Аха, ако така ще се почувстваш по-добре. Ти прекара страшна вечер — Даниел стана. Сянката му се проточи надалеч… — Вземи фенера, моля те — каза той, а сам взе в ръце сбруята. — Ще я прибера при инструментите и ще я довърша утре. Не е необходимо… — Гласът му потрепери и той изведнъж замълча.

— Какво? — попита Кристиана и внимателно вдигна фенера. В обора и в близост до хамбарите трябваше много да се внимава и да се пази от огън. Така й беше казал Гарет. Само една искрица, едно невнимателно движение — и всичко може да пламне. — Какво казваше, Даниел?

Той не отговори и Кристиана надникна през вратата на стаичката с инструментите. Даниел стоеше до вратата със странно изражение.

— Какво има, Даниел?

Той отвори уста, като че ли да заговори, но не издаде звук. Лицето му беше бледо.

— Даниел?

Сбруята падна от ръцете му и той залитна. Очилата паднаха на пода и се счупиха, а миг след това той падна напред, като тялото му се удари силно.

Кристиана искаше да изпищи при вида на ножа, пронизващ гърба му и тъмното петно, което се разливаше по ризата. Опита се, но като в кошмарен сън от гърлото й излезе само приглушен шум.

Зад гърба на Даниел се появи Жан-Клод и измъкна ножа с безразличие.

Ужасена, Кристиана скочи. В гърлото й се зароди ужасяваш нисък, но беше твърде късно. Той я хвана с лекота и опря изцапания с кръвта на Даниел нож в гърлото й. Металът беше мъртвешки студен, фенерът в ръката й се заклати опасно и хвърли разпръснати сенки по стените.

— Глупава, тъпа кучка — каза той на просташкия си френски. — Мислеше си, че така лесно ще ме изпъдиш, а? Да не мислиш, че съм изминал целия този път, за да се изплаша от ръмжащия ти любовник? Този тъп фермер!

— Моля — прошепна тя мъчително. — Даниел.

— Забрави го, госпожичке. Имаш да се боиш за по-важни неща — дъхът на Жан-Клод беше горещ и смрадлив. Беше я хванал грубо и здраво през кръста. Не й позволяваше да диша. — Аха, мислеше се за много хитра. „Никога не съм виждала този човек“. О, госпожичке Аристократко, ще съжаляваш, че изобщо някога си ме видяла. Знаеш ли къде отиваш сега?

Кристиана се държеше да не припадне. „Мисли — каза си тя. — Скоро някой ще се появи. Гарет! Гарет ще дойде, да те търси. Бави се. Печели време“.

— Къде отивам? — повтори тя с висок, но треперещ глас. — Нека помисля. Къде ли отивам? Може би в затвора? — „Моля! Моля! Нека той да каже «да». Не му позволявай да те убие тук“ — молеше се тя.

— Хитра си, нали? Но не в хубавия, спокоен английски затвор. Нищо подобно! Ще те заведа обратно във Франция, където знаем как да се отнасяме с такива като теб.

Кристиана залитна, като си спомни Габриела де Ламбел и тъмната кръв по златистите й къдри. Тя дишаше тежко и гледаше пода. Ръката на Даниел — бяла и неподвижна — лежеше малко извън вратата на стаичката с инструментите, като че ли протегната да вземе счупените очила. Докато тя гледаше, ръката помръдна. „Жив?“ Тя се помоли на Бога безгласно. „Дано да е жив!“

Жан-Клод тършуваше из джоба си и с крайчеца на окото си Кристиана го видя да измъква малко шишенце.

— Отвори си устата и изпий това! — той притисна шишенцето до устните й с грубите си пръсти. Тя инстинктивно се дръпна. — Изпий го, или ще ти прережа врата. А после ще избия всички в къщата.

„Живей — каза си Кристиана — Прави всичко, каквото ти каже. Ако умреш, няма да можеш да му избягаш“.

— Какво е това? — попита тя, като се опитваше да печели време.

— Нещо, което ще те замае. Докато стигнем до кораба, има много път, пък аз не искам да ми създаваш неприятности. Пий!

Кристиана се подчини. Лекарството беше горчиво и защипа по езика й, а тя усилено мислеше как би могла да го изплюе, но острието на ножа бе опряно на шията й.

— Добре. Научаваш се вече да изпълняваш заповеди. След малко ти ще излезеш от обора и ще се качиш на моя кон. Нямам търпение да те заведе обратно в Париж. Ще бъдеш много сладка, когато коленичиш пред Госпожа Гилотината.

Лекарството, което бе изпила, вече се разливаше по жилите й. Чувстваше се леко замаяна. Беше странно чувство, подобно на плуване.

— Не виждам как би ме закарал до Франция против желанието ми — каза тя, като залитна.

— Лесно. Когато стигнем до кораба, ти вече ще си заспала. Дрогирана. Ще кажа на екипажа, че бедната ми жена е болна. Това ще ги държи далеч от теб.

Лекарството вече замайваше ума й. Пулсът й се забави. Чувстваше как езикът й надебелява.

— А по пътя мога да те позабавлявам, госпожичке. Виждам, че си придобила вкус към селяните.

Кристиана чуваше някъде много отдалеч Доги да вие. Горката Доги, все още заключена. Дали разбираше, че има нещо нередно? Чувстваше ръцете си натежали. Надяваше се само, че няма да изпусне фенера. Гарет никога няма да й прости, ако се подпалят оборите.

При мисълта за Гарет, изпод натежалите й клепачи потекоха сълзи. Гарет! Щеше да ругае, когато намери Даниел умиращ или умрял на пода на обора. Очите й се затвориха и тя си представи как госпожа Хатън клати глава и бузите й се тресат.

— Нещастие — беше казала госпожа Хатън. — Винаги съм знаела, че тя ще ни донесе нещастие.

Жан-Клод я насилваше да върви, а краката й се подгъваха и трепереха. Мислите й прескачаха и бяха объркани. „Внимавай с фенера — повтаряше си. — Кой ще полива розите на лято? Бебето на Поли момче ли ще е или момиче?“

Веднъж, едно лято, тя с Артоа и Габриела бяха ходили в Париж да гледат как лети балон, напълнен с горещ въздух. Сега чувстваше главата си като онзи балон. Гореща и летяща без посока. Може би главата й наистина ще отлети и тогава няма да има нужда от гилотината. Тя се засмя при тази мисъл и се спъна.

— Внимавай — изсъска Жан-Клод в ухото й.

Изведнъж чу пеене — остро и фалшиво:

„От всички умни момичета на света,

няма по-красива от Сали,

Тя е скъпа на моето сърце…“

„Джефри и Стюарт — помисли тя. — Връщат се от «Счупеното гърне». Мисли, мисли! Как да се измъкнеш от това…“ Опита да се съсредоточи. Оборът изглеждаше огромен и тъмен. До вратата беше още много далеч. След малко Джефри и Стюарт ще влязат да приберат конете си.

— Майната ти — каза тя на Жан-Клод с преплитащ се език. — Сега ще ти се наложи да мислиш.

— Мълчи — изръмжа той. Ножът се премести от гърлото към гърба й. — Ако те подозрат нещо, ще те намушкам. Разбра ли?

— Смъртта си е смърт — съгласи се Кристиана. Думите й се виждаха много разумни… Също като на Цицерон или Вергилий. Как би го казал Даниел на латински? Не би могъл, спомни си тя. Даниел лежеше на пода в локва кръв.

Вратата на обора се отвори и Джеф и Стюарт влязоха, като водеха конете си за юздите и се смееха. Те спряха рязко от изненада, като я видяха.

— Здрасти — каза приятелски Стюарт. — Какво правиш?

— Нищо особено — отвърна с огромно усилие Кристиана. „Стоя с притиснат в гърба си нож. Брат ти лежи убит зад ъгъла. А ти как си? Това е братът на онзи човек, когото аз убих“.

Джефри се оригна шумно.

— Виждам, че приятелят ти те е намерил. Поли ни каза, че те търсел. Права е, много е грозен.

Стюарт дръпна Джефри за ръката.

— Ама че държание. Ти си пиян.

И двамата бяха пияни. Кристиана помисли, че и тя не е по-трезва, с тази разлика, че не беше замаяна от бира, и че в гърба й беше опрян нож.

— Извинявай — каза Джефри с крива усмивка.

Кристиана помисли как след няколко години той съвсем ще заприлича на Гарет.

— Няма ли да ни запознаеш? — попита Стюарт, като гледаше към Жан-Клод.

Жан-Клод стисна силно ръката на Кристиана.

— О, да! Да, разбира се. Това е… Джон. Джон Смит, приятел от Париж.

Джеф и Стюарт се спогледаха.

— Никога не съм чувал французин да се казва Смит — заяви Стюарт.

— Ти изобщо не си чувал много — каза му Джефри. — Да не мислиш, че знаеш всичко, дявол го взел!

— Мисля, че зная повече от теб, мътните да те вземат — опъна се Стюарт. — А пък Смит е страшно глупаво име за французин, идиот такъв.

— Майната ти!

— И на теб!

Те се сблъскаха на шега. Ножът в гърба на Кристиана я натисна по-силно и тя усети топла струйка кръв.

— Знаете ли — каза тя, като се мъчеше да се задържи права. — Джон и аз имаме доста да си поговори. Защо не си отидете?

— Джон — изпя весело Стюарт. — Не искаш ли да дойдеш у дома? Да пийнем по бира?

— Страшно добра идея — съгласи се Джефри. — Ела да си пийнеш с нас.

— Не, благодаря — отвърна остро и сърдито Жан-Клод, а на Кристиана й се прищя да се изсмее истерично.

— Парррдон — каза Стюарт с показно високомерие. — Когато отивам на чай с графа, не пия бира. Ние сме велики французи.

Джефри се изсмя идиотски.

— Парррдон — повтори и той.

— Отърви се от тях — изръмжа Жан-Клод в ухото на Кристиана.

— Моля ви, идете си — каза Кристиана, като се опитваше да не залита. „Моля ви не си отивайте! — викаше на ум. — Поне докато Гарет не дойде“.

— Както желае Нейно височество — каза Стюарт с подигравателен поклон. Двамата с Джефри разпрегнаха конете си, като се смееха и се закачаха.

Кристиана се опитваше да се държи здраво на крака и да не затваря очи. Почти не чуваше гласа на Джефри. Те със Стюарт се смееха и се отдалечаваха към голямата врата. В момента, в който те излязат, Жан-Клод ще я измъкне в нощта и ще я отведе далеч от тук.

Трябваше да се държи будна. Трябваше да задържи Жан-Клод малко по-далеч от себе си, за да може да извика Джеф и Стюарт. Те вече отваряха вратата и хладният нощен въздух влезе вътре. Вече излизаха…

Главата на Кристиана се наведе, фенерът тежеше в ръката й, ножът я бодеше в гърба. Пръстите на Жан-Клод стискаха ръката й. Още секунда и няма да може и да мисли…

Бавно като в сън, тя допря фенера до полата си. Омаяна загледа как пламъкът обхвана светлосиния плат и по него се проточиха оранжеви пламъци, които превръщаха плата в пепел. Пламъците бързо изгаряха и финия бял плат на фустите.

Бързо… Не беше мислила, че огънят е толкова бърз. Като нещо живо, той просто унищожаваше полата й.

— Джефри! — извика тя.

Струваше й се, че той се обръща много бавно до вратата и я гледа с широко отворени очи.

Жан-Клод изкрещя нещо изплашено и инстинктивно се отдръпна, щом пламъците го докоснаха. Тя знаеше, че ще я заболи, като се хвърли към стената, но не усети болка.

— Господи! — дойде до нея гласът на Стюарт много отдалеч, като през мъгла.

— … нож — казваше Джефри, някъде отдалеч. Чуваше се лаят на Доги… Студен, студен въздух… Във Франция ли е вече? И после тъмнина…

 

 

Очите й тежаха. Клепачите й бяха толкова тежки, че се съмняваше дали ще може да ги помръдне. Езикът й беше сух и ужасно й се пиеше нещо. Какво се беше случило?

Изведнъж я заляха картините от преживяното. Даниел, с нож в гърба, бледата му ръка, насочена към счупените очила. Жан-Клод с ножа, притиснат в гърба й. Стюарт и Джефри, безгрижни и засмени, излизащи от обора и страшните пламъци, обгръщащи я като с бална рокля, ушита в самия пъкъл…

Тя отвори очи, но се страхуваше от онова, което можеше да види…

Лежеше в старото си легло на горния етаж на къщата. Слънцето блестеше през сводестия прозорец. Отстрани на леглото върху шкафчето имаше ваза със свежи рози, блестящи с тъмночервения си цвят на фона на белите завеси. Близо до краката й имаше нещо тежко. Тя погледна и видя Доги, свила се удобно в края на леглото и спяща съвсем спокойно.

Кристиана се надигна и се огледа. Сън ли бе това? Друг кошмар? Погледна към разпусната си коса и видя, че краищата й са обгорели и черните къдри завършват в кафеникави, начупени кичури. Към ноздрите й се промъкна неприятната миризма на изгоряло. Тя успя да седне, но краката й затуптяха болезнено. Извика и Доги изплашено трепна, отвори очи и веднага завъртя опашка.

— Кристиана? — Гарет разтревожено нахлу през вратата с бледо лице и очи, изпълнени със страх. Когато я видя седнала, облекчено изпусна дъх. — Мила моя…

Той я обгърна с ръцете си, а тя се облегна на рамото му. Опита се да каже нещо, но думите не идваха. Прилепи се към силните му гърди и затрепери от страх и облекчение. Радваше се, че е жива, но изпитваше ужас да попита за Даниел.

— Даниел… — думата най-после се откъсна от устата й почти нечуто.

— Жив, жив. Горката Кристиана… — ръцете на Гарет я галеха по косата и тя изплака от облекчение. — Не плачи, недей. Всичко свърши. Всички са добре.

Доги също се намърда по-наблизо и седна. Кристиана трепна, когато кучето засегна изгорелите й крака.

— Ах ти, лошотийо. Хайде, бързо вън! — каза Гарет прегракнало. Пръстите му бършеха сълзите от лицето на Кристиана.

— Жив ли е Даниел? Наистина ли?

— Аха, жив е. Ранен е, но е жив. Сели си в леглото и чете „Риторика“ от Цицерон.

— Кристиана въздъхна:

— Значи наистина е жив, щом казваш, че чете.

— Бих ли те излъгал? — попита Гарет с намек от усмивка в края на устните си.

— Не, никога. В това можем да бъдем напълно сигурни. Ами аз… подпалих ли обора?

— Не. Ах, ти малка немирнице! Като че ли ми беше до обора, когато те видях цяла в пламъци!

— Ами… Жан-Клод? — не искаше да пита, но трябваше. Дори само като спомена името му, се разтресе от отвращение.

Лицето на Гарет помрачня:

— Мъртъв.

— Как? — прошепна тя.

— Ах, миличка, не ти е нужно да знаеш…

— Нужно е — настоя Кристиана, макар че сърцето й подскачаше от страх. — Нужно е. В края на краищата аз съм виновна.

— Глупости — накрая каза Гарет сухо. — И не искам повече да чувам за него. Той сам си избра пътя.

— Как умря той? — повтори Кристиана. Струваше й се много важно да разбере.

— Стюарт го уби. Отряза му главата с косата.

Ужасена, Кристиана го гледаше с огромните си очи.

— Мъжете трябва да направят всичко възможно, за да запазят живота си — нежно й каза Гарет. — Жените също. Не го забравяй.

Той погали бузата й и отново я притисна към себе си.

— Откакто те намерих, всеки миг благодаря на бога, че си жива. Джеф всъщност те хвърли в коритото за напояване. Спомняш ли си?

— Не, нищо, освен огъня.

— Това е добре. Аз пък се връщах към къщи и чух как Доги вие лудешки и блъска по вратата. Смешно, помислих си, Кристиана я е забравила. И тогава изпитах ужасно чувство. Знаех, че нещо не е наред. Изтичах в обора, точно когато Джеф те хвърляше във водата.

Кристиана потрепери. Гарет нежно я погали по лицето и я целуна с обожание по челото.

— Дано ти се излекуват краката — прошепна той.

Кристиана най-после се усмихна.

— Росен — каза му тя. — Има го в градината. Цвета и младите му листа, смесени с цвят от лавандула. Това се слага на рани от изгаряне. Също и див джоджен. — Гарет повдигна вежди с уважение:

— Да, разбира се. Щом ти казваш.

— А за Даниел — продължи Кристиана — ще ни трябва разваленка — Сангуисорба Официналис. Нисичко растение, почти прилича на бодил, с розови цветове. Това ще спре вътрешните кръвоизливи, ако ги има.

Гарет се изправи и посегна да я погали по бузата.

— Ти знаеш — каза той. — Аз съм се лъгал, значи. От теб все пак ще излезе страхотна фермерка. Само трябва да се научиш да колиш кокошки, да храниш прасета, а може би ще правиш и наденици, а?

Кристиана направи ужасена физиономия и се облегна на възглавниците.

— О, стига! Защо не ми донесеш малко чай?

Гарет се спря на вратата й и изпрати ослепителна усмивка.

— Както пожелаеш.

 

 

От дневника на Гарет Ларкин:

„Десети септември, 1790 година

Най-после прибрахме реколтата.

Лондонските търговци дойдоха и вече си заминаха. Чудесна година. Никога не сме имали толкова голяма печалба.

Дойде работник и поправи покрива на дългия обор. Ще издържи още двайсет години. Хамбарите са пълни, нивите са изорани и готови за следващата пролет.

Започнаха дъждовете, но това не ми досажда, както обикновено. Има много по-лоши неща на този свят от това, да си вързан в къщи през зимата. Сега аз и Кристиана сме свързани и се надяваме да имаме дете. Естествено, че правим всичко възможно, за да го постигнем.

Когато лондонските прекупвачи ми платиха, аз й отделих част от спечеленото — цели три паунда. Така е честно, защото тя също даде своя дял в работата.

Мисля си какъв, великолепен работник излезе от нея, а каква беше, когато я видях за първи път…

Тя взе всичките проклети три паунда и ги похарчи до шушка за едно боне! Едно боне!

«Ама Гарет — казва ми тя. — То е толкова прекрасно боне и е толкова трудно да се намери точно такова!» Естествено, че за три проклети паунда трябва да е повече от идеално това боне! Дано да издържи до края на живота й. Тогава цяла сутрин бях бесен, но вечерта вече се смеех заедно с другите.

«Омниа винсинт амор» — казва Даниел. — Любовта побеждава всичко.

Как бих могъл да се съмнявам в думите му?“