Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (1)

Глава 1

Кристиана Сент Себастиен закъсня. Отново. Тя притича през тихите, огромни коридори и се вмъкна в бароковите зали на Версай, като потракваше с токчета по мраморния под.

Бе изпила доста шампанско снощи по време на играта на карти и се беше успала. Сега главата й туптеше, докато тичаше по широкото мраморно стълбище, водещо към спалнята на кралицата.

Стражите с бели перуки се поклониха нелюбезно, докато й отваряха вратите, а тя се помъчи да се промъкне незабелязано през тълпата благороднички, които изпълваха стаята на кралицата. Премина през море от тафта, коприна и дантели, притиснати една до друга.

Считаше се за чест да присъстваш на сутрешния тоалет на Мария-Антоанета и да гледаш как тя подбира ветрилото, бижутата и обувките си от подредените пред нея вещи в редици. Ритуалът съперничеше с помпозността и церемониалността си, на избора на свещените реликви за празничната литургия.

Дамите от кралския двор във Версай стояха сред великолепието на обсипаната с рози и позлата стая, като внимателно и ревниво следяха за спазването на реда и мястото си сред останалите, в зависимост от своя ранг. Те хвърлиха бързи погледи към Кристиана и тя почувства тяхното неодобрение за закъснението.

Беше закъсняла повече от час, но се надяваше, че все още може да заеме мястото си пред мадам Алфор, но зад маркиза Пиерфит, без да бъде забелязана от кой знае колко очи. За щастие, лицето на кралицата бе скрито под грамадна хартиена фуния. Тя предпазваше очите и от златистата пудра, с която фризьорът посипваше фризурата й, и която се носеше на облаци из стаята около нея. Изглежда само тя не забеляза как Кристиана се промъкна крадешком на мястото си.

— Ох, тези селянчета! — прошепна маркиза Пиерфит на съседката си. — Идват в двора да се усъвършенстват, но нямат никакъв усет. Не знаят как да се държат в обществото. Каква простотия!

Кристиана, чието настроение точно тази сутрин беше прекрасно, погледна кръвнишки към белите пера, украсяващи перуката на маркизата.

Хм, простотия! Фамилията Сент Себастиен, бе от благородническо потекло още от времето на Карл Велики, а маркизата беше никоя — нищожество, но с много пари.

Бузите на Кристиана пламнаха. Искаше й се да сподели мислите си с маркизата, но пък не й се стори уместно да привлича вниманието на останалите върху себе си — кралицата държеше дамите й да бъдат дисциплинирани.

Най-после фризьорът приключи с пудрата и помощниците му свалиха хартиената фуния от лицето на кралицата. Две от любимите й дами пристъпиха, за да отстранят белия чаршаф, който предпазваше от пудрата великолепната й рокля.

Мария-Антоанета огледа стаята изпод тежките си клепачи и спря поглед върху Кристиана. Кралицата не каза нищо, но студеният й поглед и вирнатият й дълъг нос вече бяха сторили своето — Кристиана бе закъсняла за пореден път и бе получила неодобрението на своята владетелка. Сега за известно време щеше да бъде в немилост. Естествено това не беше нещо кой знае колко ужасно, но нямаше да получи голяма част от поканите за прекрасните вечери в подбран кръг, за представленията в малкия театър на кралицата или за пикниците в малкото кралско селце, построено във Версай за развлечение на владетелката и придворните й.

Застанала до Мария-Антоанета, Габриела де Ламбел скришом погледна съчувствено Кристиана и това й помогна да се почувства по-добре. Тя почти се засмя, когато Габриела докосна златистата си коса с гримаса, изразяваща болка, с което искаше да покаже, че и тя като Кристиана страда от снощното препиване.

Щом кралицата стана от стола си, всички дами в стаята се поклониха. Слепоочията на Кристиана запулсираха от болка, когато се наведе. Стори й се, че шумът от затварящата се зад кралицата и антуража й врата е прекалено силен. Останалите в стаята дами зачуруликаха шумно като ято пъстри патици.

Кристиана вдигна глава, за да види как маркиза Пиерфит й се усмихва престорено.

— Много зле се представяте, госпожице. Май днес не всичко е наред при вас. Предполагам, че снощи сте позакъснели. Чувала съм, че и дядо ви, когато е бил в кралската свита, също е бил любител на среднощните веселби.

Бърборенето около тях затихна и за момент на Кристиана й се стори, че няма да посмее да отвърне. Всички в двора бяха чували за нейния дядо. Не, по-точно цял Париж го знаеше. Той беше известен с пиенето, с ругатните и с покварата си. Все още се носеха слуховете за „театралните представления“, които той организирал в апартаментите си. Хората го наричаха „Маркизът на злото“.

Маркизата се усмихна от удоволствие, че забележката й бе попаднала в целта. Тя наистина не обичаше малката Сент Себастиен заради големите й сини очи, красивите черни къдри и високомерието. И защо да не я мрази, щом всеки знаеше, че семейството е бедно, почти разорено? Единствената причина да дойде малката в двора, беше желанието й да си намери богат съпруг — всички го знаеха. Но пък до сега, не й беше излязъл късмета, въпреки блестящите къдрици и великолепната дребна фигурка. Маркизата изпита вътрешно задоволство от тази злобна констатация.

Кристиана гордо вдигна глава, отметна синьото щраусово перо в прическата си и се усмихна високомерно.

— Аз не съм дядо ми, госпожо! — отвърна студено и обърна гръб, като развя гъстите си черни къдрици.

Кристиана добре знаеше, че маркизата се дразни от тази нейна точно пресметната арогантност.

— Предполагам, че пак ще отидете на кафе с Артоа — продължи заяждането маркизата. — Губите напразно усилия, момичето ми. Артоа има сигурен имунитет дори към такъв чар, като вашия. Мисля, че сте достатъчно умна, за да го разберете. Или се лъжа? Та той обича мъже!

Кристиана рязко спря и погледна през рамо към маркизата, която се усмихваше подигравателно. При вида на ледено синия поглед под повдигнатата красива вежда на Кристиана, всички разговори в стаята затихнаха. Тя изчака докато всички й обърнат внимание и чак тогава проговори.

— А вие откъде разбрахте това, мадам? Може би… от съпруга си?

Най-после онова, което се споделяше шепнешком, бе казано ясно. Маркизата побеля от ярост и ружът върху бузите й се открои на петна. Кристиана се усмихна тържествуващо и изплува от стаята, удовлетворена от победата си.

 

 

— Права беше маркизата — въздъхна Кристиана, като се отпусна в любимото си кресло и започна да преглежда писмата. — Днес наистина не ми върви.

Ето бележката от фризьора, който иска да му се плати до края на седмицата — особено на такъв като мосю Антоан. Ето едно неприятно писмо от шивача, който иска да му се платят всички сметки „ако обичате, тъй като в противен случай, няма повече да шия за вас“. Но най-неприятното е, че пари няма. Никакви! Кристиана отдавна беше похарчила мизерната издръжка, която й бе изпратил брат й. А пък Филип изобщо не искаше да разбере, колко скъпо може да струва животът в кралския двор. Толкова е трудно човек да си намери съпруг, ако носи дрехите си от миналия сезон… И защо всъщност беше толкова дяволски трудно да се намери съпруг? Ако мъжът е красив, той е почти толкова беден, колкото и тя или пък е непоносимо нахален. Ако е любезен, тогава е досаден до сълзи. Ако е богат, той е тлъст и скъперник…

— Как да си платя сметките, ако не си намеря съпруг? — изплака Кристиана и хвърли писмата на пода.

Слугинята Тереза погледна недоволно откъм другия край на стаята, където преправяше една от безбройните рокли на Кристиана, но предвидливо запази мислите си за себе си.

Кристиана се заразхожда из украсената в синьо и златисто стая, като четеше поканите, които бе получила за балове, балетни представления, пикници и соарета и ги натрупа на купчинка до квитанциите от майстора на ветрила, шивачите и парфюмериста, към когото чувстваше като че ли най-малка вина.

Три пъти смени тоалета си, с което ядоса слугинята си, докато най-накрая се спря на роклята от небесносиня коприна, с корсаж от тъмносиньо кадифе. Полата беше богата и стилно набрана — бяха използвани поне десетина метра от скъпия плат, а около дълбокото деколте се къдреха метри нежна дантела. Беше любимата й лятна рокля — синьото толкова й отиваше на очите! Към нея имаше и нови обувки от син сатен с малки тънки токчета, блестящи от скъпоценностите, с които бяха покрити. И точно според новата, малко шокираща мода, краката й се виждаха до глезена.

Като не можа да реши дали да иде при мадам Алфор или у маркиза де Гиз на чай (сега всички канеха на „чай“, подлудени от новата за тях английска привичка), накрая реши да посети приятеля си Артоа, който винаги беше забавен и сигурно щеше да я отвлече от тъжните мисли.

 

 

Когато камериерът въведе Кристиана, Артоа беше седнал пред клавесина си, наслаждаваше се на слънчевия ден зад отворения прозорец и прекарваше фините си пръсти над клавишите, като изтръгваше от тях леки и приятни звуци. Светлокестенявата му коса бе събрана в опашка на тила, а светлите му очи блестяха насмешливо. Той поздрави Кристиана с широка усмивка.

— Познай кой ми беше на гости — посрещна я весело той.

Кристиана си сервира от ягодовата торта със сметана, поставена върху масата, и докато вдъхваше омайния й аромат, отвърна:

— Нямам представа. Кой?

— Бъдещият ти съпруг — повдигна весело вежди Артоа.

Настроението на Кристиана веднага започна да се подобрява. Като се настани на пейката до Артоа, тя също прекара пръсти по клавишите от слонова кост на инструмента и се наслади на приятния му тон.

— Кой от всичките?

Те и двамата се забавляваха много с обсъждането на бъдещите успехи на Кристиана.

— Най-красивият — отвърна Артоа, като се опитваше да остане сериозен. — Дук Де Поату.

— О, Артоа! — възкликна тя разочарована. — Стига! — Тръпки я побиха, като си представи стария дебелак. — Ти си почти отвратителен!

Артоа се засмя весело на реакцията й.

— Ама не, помисли си все пак — настоя. — Той е богат. Богат, богат, богат! И е толкова привлекателен, и толкова мъжествен… Само си представи…

— Стига! Не искам да си представям! — сопна се шеговито Кристиана и посегна да подреди черните си къдрици.

— Защо? Ще бъдеш дукеса — с насмешливо преклонение я закачи Артоа. — Помисли си само — ще подаваш сутрин обувките на кралицата. Или може би само едната от тях. Или тази привилегия е запазена за принцеси с царска кръв, а? Е, добре де, може би ти ще й подаваш фустата…

Кристиана не можа да се въздържи и се засмя. Артоа смяташе, че ритуалът и церемониалността в двора са смешни и не се боеше да го казва.

— Освен това — продължи Артоа — ще можеш всяка нощ да блаженстваш до любимия съпруг. Мислиш ли, че още го бива? Представяш ли си го? Ами как мислиш, че изглежда Поату в нощница? Или още по-добре… под нощницата?

Кристиана се изсмя и показа как потръпва уж от ужас.

— Артоа, ужасен си! Спри, преди да ми е прилошало!

Артоа продължаваше да се забавлява.

— Ама представи си, де! Възбуден, с тракащи ченета, отгоре ти… О, скъпа! О, господи, май и аз ще…

— Стига, Артоа! Боже мили, какво търся при теб! Ти си наистина откачен. Пък и освен това, дукът не се интересува от мен. Не само като съпруга, а изобщо. Много съм бедна за него…

Артоа се наведе и пръстите му затанцуваха по клавесина. Засвири някаква весела италианска мелодия.

— Ти си бедна за всеки от тях. Може би все пак ще трябва да се откажеш от тази идея с женитбата и да станеш нечия любовница. Така дук Де Поату…

— Стига! — заплашително натисна клавишите Кристиана. Неприятният звук накара Артоа да се свие. — И повече не споменавай думата „любовница“. Не съм се пазила толкова дълго девствена, за да се отдавам на някакъв дебел дъртак. Нито пък на дебел младок. Ще си хвана съпруг, и то богат. Скоро — добави тя, докато си спомняше всичките разписки, които бе получила сутринта. — Хайде да си говорим за нещо друго, Артоа. Харесва ли ти новата ми рокля?

Артоа се дръпна назад и хвърли критичен поглед на бледосинята коприна.

— Да. Много добре. Чудесно. Така очите ти изглеждат още по-сини. Виждам, че днес мосю Антоан се е погрижил за косата ти. Но какви са тези неща там отгоре на главата ти?

Кристиана докосна високо подредените си къдри. Прическата беше почти половинметрова.

— Райски птички. Мислиш ли, че изглеждат добре? Мосю Антоан загуби два часа, докато ги нагласи.

Артоа се наклони напред, за да огледа отблизо пернатите обекти сред блестящите черни къдри.

— Хм. Ами косата е прекрасна. Наистина. Но честно казано, от птички не разбирам.

— Нищо — не се обиди Кристиана. — На мен ми харесват.

— Може би панделката идва в повече… или пък само с панделка… Тези птичета…

— Нали ти казах вече — нищо! В края на краищата прическата е на моята глава.

— Ама е малко глуповато — настоя Артоа.

Тя го погледна намръщено. После и двамата се засмяха с веселата споделена радост на истинските приятели.

— Хайде да опитаме пиесата на Торели — предложи Артоа, като движеше леко пръсти по клавишите. — Впрочем ти си оставила цигулката си тук.

— Знам — отвърна Кристиана, стана и се протегна сладко. Цигулката беше поставена върху шкафче от розово дърво — точно там, където трябваше да стои. Тя придърпа един от столовете с извита облегалка по мраморния под и се качи да си вземе инструмента. Едва се задържа, повдигната на пръсти върху тъмносиния брокат на стола.

— Ще ми съсипеш мебелите — натърти Артоа, но по тона му личеше, че просто се закача. Май не го интересуваше кой знае колко мебелировката.

Кристиана не обърна внимание на думите му, а започна да разкопчава фините закопчалки на калъфа, за да извади малката цигулка. Имаше тази цигулка, откакто беше навършила дванадесет години. Брат й Филип я беше изпратил от Париж за рождения й ден — поставена в кутия, украсена със зелени панделки. Тя се научи да свири първо сама, а после й наеха учител от близкия манастир.

Цигулката беше нейния приятел през самотните години на детството. Тя и Филип бяха отгледани от дядото, който с удоволствие ги бе оставил в рушащия се стар замък, в близост до Оверн, на грижите на гувернантки и учители, докато водеше щастлив и разгулен живот в кралския двор. От време на време, маркиз Сент Себастиен се сещаше, че има две внучета — сираци и ги посещаваше набързо и за кратко.

Когато Кристиана беше на седем години, любимият й брат Филип бе заминал. Тя бе плакала и тъгувала за него, но той така или иначе бе тръгнал, доволен, че като пълнолетен, вече може да се махне от настойничеството на дядо си.

Оттогава тя бе останала сама с гувернантката и учителя си и с брат Жозеф, който веднъж седмично изминаваше пътя през планината, за да й дава уроци по цигулка. В началото той идваше по принуда. Бе избрал като начин на живот отшелничеството и съжаляваше, че заради желанието на капризното дванадесетгодишно момиченце, се откъсва от тихото си уединение.

Тя, от своя страна, бе приела младия монах с недоверие, като се бе съмнявала, че той не ще се отнася към нея с онази обич, с която я обграждаха гувернантката и другите слуги в замъка. Тогава Кристиана бе положила в ръцете му цигулката с такава нежност, като че ли тя беше малко бебе. Лицето му се беше смекчило при вида на инструмента — блестящо палисандрово дърво, с идеална форма, със симетрична и нежна извивка на грифа, сребърни струни и с ключове от слонова кост.

— Тя е от Италия, знаеш ли? — беше попитал монахът с тих глас.

Възхитата в тона му накара Кристиана да се почувства като в църква. На нея й хареса нежността, с която той докосваше инструмента. Като че ли знаеше колко много си го обича тя.

— Брат ми Филип ми я изпрати. От Париж. В кутия, украсена с панделки — каза тя, без да съзнава колко трудно човек би могъл да понесе самотата, която звучеше в гласа й. — Филии ще си дойде за Коледа — продължи тя. — Мислите ли, че дотогава ще се науча и ще мога да му изсвиря нещо?

— Зависи от теб. Ако се упражняваш, да. Но няма да ти е лесно.

— Знам — отвърна детето с горчивина. — Аз вече опитах, но звучи като котешко мяукане.

Монахът тихо се засмя:

— Няма да е така. Не и с цигулка като тази. Казал ли ти е Филип нещо за нея?

Тя изплашено поклати глава.

— Това е хубава цигулка — продължи той. Направена е в Италия от едно семейство, което се нарича Гуарнери. От техните инструменти се възхищават навсякъде по света. Всяка тяхна цигулка има свой собствен глас, свое звучене. Точно като човек. Брат ти сигурно много те обича, щом ти е изпратил такъв подарък.

— От Париж — добави тихичко Кристиана.

— От Париж — съгласи се монахът с нежна усмивка. Той вдигна лъка и го погали. — Може ли?

На Кристиана й хареса, че той поиска разрешение от нея. Тя кимна. Остана безмълвна, докато младият човек поставяше цигулката под брадата си и нежно я нагласяше.

— Ето така. Гледаш ли? После плъзгаш лъка по струните. Никога не бива да се натиска. Ето така…

Гласът на цигулката прозвуча тихо и изпълни огромната зала. Магически звук от сладост и яснота. Ярки и свещени звуци, които се усилиха и прехвърлиха мрачните каменни стени. Златни звуци, които танцуваха под дебелите греди на таваните.

Когато монахът спря да свири, видя, че детето стои неподвижно, с ярко светещи сини очи върху странното, остро, малко личице и с пръсти, впити в коленете.

— Да, това наистина е глас — най-после каза то. — Като че ли ми говори ангел небесен. — Каза го толкова искрено, че брат Жозеф пренебрегна лекото богохулство, което почувства в думите му.

— Ще работиш ли? — попита той и когато тя кимна и върху малкото бледо личице, обградено с черни къдри, големите й сини очи заблестяха решително, той разбра, че ще обучава това странно и самотно дете.

Когато брат Жозеф каза, че си тръгва, Кристиана беше научила вече три ноти. Тя започна да се кара, че той иска да си тръгне така скоро. Очите й се изпълниха с ядни сълзи, брадичката й се повдигна властно, но брат Жозеф не се поддаде на прищявката й като гувернантката.

— Ако ми викаш и тропаш с крак — каза той спокойно, — няма да идвам повече.

Кристиана млъкна веднага, ужасена от мисълта, че няма да може да учи.

— Извинете, отче — каза тя смирено. — Извинете ме.

Добрият монах се усмихна с добродушно опрощение на разглезеното дете и бе възнаграден с ответна усмивка, която разхубави странното ъгловато личице. „Сигурно ще стане красавица, когато порасне“ — помисли си той.

— Извинена си — каза тихо. — Простено да ти е.

Когато дойде отново след една седмица, Кристиана бе усъвършенствала простата мелодия от три ноти и бе научила сама още пет. А когато красивият й брат си дойде за Коледа, тя не обърна внимание нито на прекрасната кукла, нито на ветрилата и тоалетите, които й бе донесъл. За огромна негова изненада, тя бе изтичала да донесе малката цигулка, която той всъщност бе спечелил при игра на карти и беше изпратил просто за спомен. Бе застанала в огромната зала на замъка, където зимните ветрове се гонеха, въпреки ярко горящия огън в широката камина, бе поставила нежно инструмента под брадичката си и му бе изпълнила късичка, но прекрасна творба от Моцарт.

 

 

— За какво се замисли? — попита рязко Артоа с уста, пълна с ягоди и крем от тортата. — Ще свирим ли, или цял ден ще стоиш така, втренчена в безкрая?

— Господи, колко си груб! — отвърна спокойно Кристиана. — Май трябваше да отида при мадам Алфор.

— Мадам Алфор е от онези хора, които все се мислят за много умни, ама не са — вметна Артоа.

Кристиана не обърна внимание на думите му, стана и зачете нотите зад рамото му.

— Хайде да свирим — нареди тя.

Артоа прекара пръсти по клавиатурата.

— Чудесно. Но внимавай, защото, когато опитахме да свирим Торели миналия път, ти направо го закла!

Кристиана се наежи, но видя, че Артоа пак се шегува с нея. Двамата се засмяха.

Плътният, ясен глас на цигулката се заизвива около мелодичния, но накъсан звук на клавесина и слънчевата стая се изпълни с прекрасната мелодия. Кристиана беше доволна и щастлива.

Беше се запознала с Артоа няколко дни след пристигането си във Версай и бързо се сприятелиха. Ходеха заедно на опера, на приеми и да играят на карти. Още преди да измине година от запознанството им, те прекарваха почти цялото си свободно време заедно. Той харесваше острия й език, а тя обичаше неговата арогантност. Той добродушно й се подиграваше за неплатените сметки, но това не й пречеше да се възхищава на разказите му за безбройните пътешествия.

Артоа я запознаваше с интересни хора, даваше й съвети за облеклото, изпращаше й цветя и се грижеше тя да бъде поканена на важни за нея приеми. За една година направи така, че всички считаха Кристиана за една от красавиците на кралския двор.

Най-лошото беше, че малката Сент Себастиен бе твърде бедна. Така мислеха всички. Щеше да й бъде особено трудно да си намери подходяща партия за женитба. Пък и нали дядо й беше известен с лошата си репутация. Ето защо им се виждаше смешно това, че тя е толкова горделива.

Но Кристиана не се интересуваше от мнението на другите. Тя не бързаше да се омъжва, поне докато брат й плащаше сметките. Живееше във Версай, достатъчно далеч от студения и див Оверн, далеч от студената и влажна самота на замъка Сент Себастиен. Всички я ухажваха и канеха на приеми, а когато минаваше с Артоа по улиците на Париж в откритата му карета, хората я сочеха и казваха:

— Минава Кристиана Сент Себастиен, внучката на маркиза.

Тази завист и възхита се харесваха на Кристиана. През цялото си самотно детство тя бе искала да я желаят и да й се възхищават. Беше зажадняла за внимание и сега го имаше. И какво от това, че понякога то се превръщаше в завист и клюки? Кой ли пък им обръща внимание?

Тя бе Кристиана Сент Себастиен. Една от властващите красавици на Версай — най-големият кралски двор в Европа. Нищо не можеше да бъде по-хубаво от това. Сигурно щеше да си намери и богат съпруг, който да плаща за всички красиви тоалети, които тя пожелае.

— Искаш ли да играем карти довечера? — предложи Артоа.

— Не — отвърна Кристиана, излегната удобно върху синьото китайско канапе, като довършваше да яде парчето торта и наблюдаваше как Артоа сменя саката и връзките си пред огледалото. — Снощи загубих и последните си джобни пари и съм ужасена от сметката си при шивача.

— А как ще платиш новите тоалети? — попита Артоа. — Май ще ги искаш на кредит.

Кристиана намръщено поправи кадифето на корсажа си.

— Да, боя се, че е така. Не ми се иска, но ми трябват нови тоалети. А Филип сигурно ще ми се кара, когато получи разписките.

Артоа оправи черната сатенена панделка, която придържаше косата му на тила, и се засмя.

— А ти ще му обещаваш отново, че повече няма да правиш така.

— Ами нали винаги обещавам — отвърна Кристиана и двамата отново се засмяха.

— Обичам горещите летни нощи — сподели щастливо Артоа. — Не искаш ли да се разходим из парка и да се помотаем между хората?

— Хайде. Паркът е толкова красив на лунна светлина! Пък и ние вече цял ден само клюкарстваме и се търкаляме из стаята. Чудесно е да се поразходим.

Най-после Артоа си избра красиво сако на маслиново златисти райета, което правеше момчешката му фигура да изглежда още по-стройна. Нагласи ръкавелите и се отказа от диамантените копчета, защото реши, че е „прекалено“.

— Много добре — одобри Кристиана.

— С вкус — съгласи се Артоа. — Не като някои, които се разхождат с птички по главите.

— Педи — отвърна Кристиана, но в устата й тази обидна дума прозвуча по-скоро като комплимент.

Артоа се засмя на недоволното й изражение.

— Ами такъв съм си — съгласи се той. — А ти, скъпа, не го забравяй.

— Ех, да можех — каза Кристиана — Ти си далеч по-приятен и по-добре възпитан от всички останали.

— Ами тогава да се оженим! — пошегува се Артоа. — Не може да ти липсва нещо, което и без това не си изпитвала, нали?

— Я не се вдетинявай! — отвърна тя. — Чуй какъв шум иде от двора — добави бързо. — Какво ли се е случило?

Виковете и чаткането на конски копита, които идеха откъм високите прозорци, бяха по-силни от друг път, когато кочияшите разговаряха и разхождаха конете след завръщането на господарите от разходка, от игра на карти или от безконечните балове.

Артоа се смръщи и погледна навън.

— Не знам — отвърна той и разтвори повече плътните завеси. — Но… нещо става… виж каква суетня. О, и войници! Кралската гвардия иде… нещо става… Ох, това никак не ми харесва.

Кристиана бързо стана от удобното канапе и също се надвеси от прозореца.

Огромният парк, обграден с високи сгради, изглеждаше смален — така запълнен с войска, карети и хора. Войници, придворни и слуги носеха денкове и кутии за шапки и тичаха насам-натам паникьосани. Стотици факли осветяваха тази френетична картина.

— Никак не ми харесва това — повтори Артоа, като оглеждаше суматохата отвън.

Кристиана усети да я залива мрачно предчувствие и се прекръсти бързо, прошепвайки кратка молитва.

На вратата на гостната на Артоа се почука рязко и камериерът му бързо влезе. Големите му тъмни очи бяха пълни със страх.

— Извинете, господине, но има ужасяващи новини. Селяните са завзели Бастилията и са освободили затворниците. Завзели са Париж и се говори, че идват към двореца.

Кристиана и Артоа се вкамениха до прозореца, като се опитваха да възприемат невероятната новина. Лицето на Артоа се издължи и пребледня, очите му гледаха с недоверие.

— Всички заминават — продължи камериерът. — Казват, че простолюдието пали и ограбва магазините — въздъхна младежът и прехапа устни. — Казват също, че колят аристократите.

Кристиана и Артоа стояха мълчаливо, а усилващият се шум в градината изпълваше въздуха. Очите им се срещнаха и Кристиана започна бавно да клати глава. Без да се замисля, тя каза първото, което й дойде на устата.

— Чудесно! Само това ми липсваше! — Като че ли говореше за счупена гривна или скъсана рокля. След малко Артоа отметна глава и се засмя високо.

— Иде краят на света! — извика той. — А ти само това ли имаш да кажеш? „Само това ми липсва?!“ О, Кристиана, уби ме! Наистина!

Тя се засмя също. Паниката ги караше да се смеят като обезумели. Младият камериер гледаше с уплаха безумното им държание.

— Добре — най-после успя да проговори Артоа. — Добре. Предполагам, че вече не ни се налага да мислим какво да правим тази нощ. Аз тръгвам. — Още докато говореше, той разтвори гардероба и почна да хвърля дрехите си към камериера, който веднага започна да ги събира.

Кристиана стоеше като замръзнала до прозореца и наблюдаваше с недоверие как Артоа и момчето изпразваха шкафовете и бутаха ризите и дрехите в денкове и куфари. Артоа сграбчи купчината нотни листове от клавесина. Концертът на Торели се разпиля на пода и остана там, забравен от всички.

— По дяволите, проклятие, проклятие! — повтаряше Артоа, като се опитваше да затвори претъпканата чанта. — Да имах малко повече нари!

Сините му очи огледаха стаята и той се втренчи глупаво в статуята на Аполон, стояща до вратата на спалнята му. Мраморната туника на бога на слънцето бе развяна от вечен вятър.

— Ах, как не ми се иска да го оставя! — пророни той.

Най-после Кристиана успя да проговори:

— Артоа! О, Артоа, ами аз какво да правя? Къде да ида? Всички ли напускат?

Артоа се стресна и я погледна. Беше я забравил.

— Не знам. Можеш да си идеш у дома в Оверн или да дойдеш с мен, ако искаш. Брат ти още ли е в Англия?

— Да, мисля, че е там — отвърна Кристиана, като се мъчеше да спре треперенето на гласа си.

— Не всички напускат — намеси се камериерът. — Някои казват, че тълпата никога няма да стигне дотук и че Лафайет и войската му ще я спрат.

— Наистина ли? — въздъхна с облекчение Кристиана.

— Кой знае! — извика Артоа. — Кой знае? Аз лично няма да разчитам на това. Ела с мен.

— Къде отиваш ти, Артоа?

Стаята вече изглеждаше празна. Като чужда.

— Откъде да знам? Може да се върна в Прованс, ако там е спокойно. Или в Италия. Или може би във Виена. Откъде да знам. Идваш ли?

Артоа наистина беше изплашен. Кристиана ясно виждаше напрежението по лицето му. Той седна на пода, за да затвори претъпканата пътна чанта. Сините му очи се втренчиха в нея. Тя харесваше начина, по който Артоа забиваше поглед право в очите на хората, като че ли се опитваше да прочете мислите им.

— Какво мислиш, какво може да стане? — попита най-после тя, без да знае какво да предприеме.

Най-после Артоа успя да затвори чантата.

— Не знам — замислено отвърна той. — Може би нищо. Може би войската ще спре простолюдието още след Париж. Може всичко да е само невероятен слух. Но аз се съмнявам.

Кристиана отново погледна през прозореца, заслушана в чаткането на копитата по каменния път, във виковете на придворните — целият този шум бе шумът на изгнанието.

— Или пък — завърши тихо Артоа — може това да е то — краят, финал! Революционерите може да завземат двореца, армията да се оттегли, а ние да бъдем заклани, преди още да настъпи утрото.

Очите на Кристиана се изпълниха с ужас.

— Но защо?

— Защото те са гладни, Кристиана — отвърна нетърпеливо Артоа. — И са разгневени. А виждат нас, които ядем пасти и ходим на опера… Е, какво ще правиш ти? Можеш да заминеш за Англия. Знаеш ли къде е брат ти? Имаш ли нари? Не? Ще ти заема малко.

— Но аз не съм сигурна дали Филип… Имах тук някъде писмо от него…

— А можеш да си идеш у дома, в Оверн…

Кристиана си представи тридесетте дни път от Париж, до старинния замък, при това, ако би имала късмет да стигне невредима. Сред рушащите се коридори, където винаги се носеше студ, тя щеше да е изолирана от целия свят, самотна…

— Не, не мога. Там няма никой. Дори не знам дали са останали някои от слугите. Само Филип се занимава с тези въпроси.

— Но можеш да дойдеш с мен. Няма да ми пречиш.

— Ще предизвикаме скандал — възрази Кристиана. — И ако го направя, просто никога няма да мога да се омъжа. И без това е доста трудно човек да поддържа репутацията си, Артоа. Ако тръгна да бягам с мъж, просто ще бъда обречена.

— Не ставай глупава — продължи да настоява Артоа. — Ако бунтовниците превземат двореца, добрата репутация няма да ти помогне.

Камериерът вече изнасяше куфари и денкове и Кристиана можеше да види през отворената врата как хората тичаха по коридорите, натоварени с багаж, касети с бижута, картини и кутии с шапки.

Със спокойно и студено лице Артоа огледа празната стая. Очите му блестяха замислено. Преди да проговори отново, прекара ръка през косите си.

— Идваш ли, или не? Не мога повече да чакам.

Кристиана помисли за брат си Филип, който се намираше някъде далеч в Англия. Помисли и за своите стаи тук, в двореца, за небесносините си мебели, за книгите и роклите си, за прекрасната си колекция от китайски порцелан. Чудеше се дали би могла да опакова всичко, или ще трябва да остави нещата си? Колко досадно би било да ги остави! Това беше нейният дом, мястото, където бе мечтала да живее още от детството си, а Артоа беше най-скъпият й приятел. Но той заминаваше… Изведнъж се почувства изоставена. Усети как в стомаха й се образува празнина, която започна да обхваща цялото й същество.

— Не мога да тръгна — отвърна най-накрая. — Ще поостана още, докато разбера какво всъщност става, а после ще замина при Филип в Англия. Мисля, че той ще се жени там. Ако изпратиш камериера в стаята ми, ще му дам адреса. — Гласът й вече трепереше. Усещаше как сълзи изпълват очите й.

— Сигурна ли си в това, което говориш? — попита тихо Артоа, като я погледна в очите.

— Да, да, разбира се. Пиши ми. Обещай, че няма да забравиш.

Камериерът се показа на вратата с огромен денк на рамо. Страхът го караше да бърза.

— Докарах каретата наблизо — съобщи той на Артоа с широко отворени, изплашени очи. — Навън е лудница. Почти половината от кралския двор заминава. Но кралят и кралицата са казали, че ще останат.

Кристиана въздъхна с облекчение. Значи не всички заминаваха. А щом и кралското семейство остава, значи положението не е чак толкова лошо, нали?

Артоа пресече стаята и пое малката бяла ръка на Кристиана между пръстите си.

— Ще ти пиша. Но ако положението започне да става опасно, моля те, тръгни. По-добре в Оверн, отколкото в Бастилията.

— Ти никога не си бил в Оверн! — отвърна тя раздразнена, а Артоа се засмя, както се очакваше. Той я прегърна силно, като все още се смееше. Тя постави глава на приятелското му рамо, като се стремеше да не заплаче, за да не намокри ослепително бялата му риза.

— Довиждане, Кристиана — каза той тихичко. — Ще ми липсва твоята злобичка.

За последен път Артоа я притисна към себе си и се отдръпна, като оглеждаше пустата стая и клатеше тъжно глава. Не можеше да повярва в онова, което ставаше тук.

— Е, това е — подхвърли бързешком. — Може би ще те видя скоро, а може би — не. Да видим какво ще става по-нататък. — Той се наведе, взе пътната чанта и хвърли тъжен поглед към безмълвния клавесин и мраморната статуя на Аполон. — Ако видиш, че някой се опитва да ми го отмъкне — добави той с поглед върху статуята, — моля те да не позволиш. Или даже го премести в твоята стая. Но ще си го взема обратно, да знаеш. И не забравяй цигулката си.

Докато кимаше, Кристиана бързо избърса сълзата, която се промъкна под клепача й, а Артоа й се усмихна горчиво и се запъти към вратата.

— Артоа! — повика го тя с мъка в гласа — Много те обичам!

Той я погледна през рамо и се усмихна доволно:

— Е, надявам се, че не е прекалено.

— Невъзможен си! — успя да се засмее Кристиана, въпреки сълзите в очите си. — Бог да те пази!

Артоа въздъхна нетърпеливо.

— Няма бог — каза нахално той, а на Кристиана толкова й се искаше да се върне, да седне и двамата да поспорят, докато камериерът му им поднася кафе и шоколадови бонбони… И вечерта да мине като всяка друга до сега… — И теб, приятелко — добави той, като върна мисълта си към думите, казани преди.

Вече нямаше какво друго да си кажат. Кристиана втренчи замъглен поглед в клавесина, докато звукът от затварящата се зад гърба й врата отекваше в празната стая.

 

 

Когато се прибираше към стаите си, по коридорите край нея притичваха напарфюмирани придворни и изплашени слуги. Приличаха на животни, бягащи от пожар в гората.

Горе на стълбището, до апартамента на кралицата, срещна Габриела де Ламбел. Принцесата се беше надвесила над красиво резбованите перила. Прическата й беше в идеален ред — всяка златиста къдрица на мястото си, а в ръцете си държеше тихо скимтящото си кученце. Забавляваше се да наблюдава безумното бягство на благородниците, като че ли това беше някакво прекрасно представление. Тя помаха на Кристиана и я покани до себе си. Кристиана се приближи, чувствайки се странно безучастна към бягащите наоколо шумни тълпи.

— Погледни ги, моля ти се — отсъди Габриела, — като ято кокошки. Каква щуротия! Като че ли армията ще позволи на тълпите да дойдат до тук!

Кристиана се загледа в приятелката си.

— Мислиш ли, че ще ги спрат?

— Разбира се! Можеш ли да си представиш друго! И всичките тези глупаци ще трябва да тичат обратно. Разбира се, че е лошо, много лошо е да се освобождават затворниците от Бастилията и изобщо всичко, което се случва, но какво може да направи една невъоръжена тълпа, застанала срещу френската армия?

Кристиана кимна и задиша по-спокойно. Габриела изглеждаше толкова спокойна, толкова сигурна!

— Да отидем ли при кралицата? — попита Габриела. — Тя ще бъде толкова доволна като разбере, че ние оставаме. Може да ти прости. Но какво правиш с цигулката в ръка? Да не отиваш при Артоа?

— Артоа замина — отговори Кристиана, като сведе поглед към кутията с цигулката. — Той вече тръгна.

— Като плъх! — възкликна недоволно Габриела. — Даже не си взе довиждане. И къде отиде?

— И той не знаеше — поклати глава Кристиана.

— О, ще се върне! — Габриела прибра широката си пола. Розовата тафта прошумоля под обсипаните с бижута пръсти. Тя премести кученцето в другата си ръка. — Всички са толкова глупави. И всичко това е ужасно смешно. Тълпата никога няма да превземе двореца, никога!