Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (7)

Глава 7

Езерцето беше малко. Водата — хладна и прозрачна — отразяваше зеленината на околните дървета и я канеше да се потопи. Високите дървета и храсти обграждаха леко наклонения бряг и блестяха, огрени от лъчите на залязващото слънце. Кристиана вдъхна свежия мирис на водата и силния аромат на затоплените от слънчевите лъчи листа.

— Красиво е — каза на Гарет, докато прескачаше един пън. Под краката й клонките изпращяха.

Той се усмихна:

— Да, красиво е. Макар, че не е вана от порцелан с рози и лилии.

Кристиана стоеше нерешително със сапуна в ръка.

— Ще седна с гръб на този пън — каза Гарет, като забеляза колебанието й. — И ще стоя с гръб към теб.

— И внимавай да не се обръщаш — отвърна тя с предупредителен тон, а бузите й пламнаха от горещина и притеснение.

Той въздъхна нетърпеливо.

— Ама, за бога, ти наистина си въобразяваш много. Да не мислиш, че си толкова дяволски красива, че съм те довел тук да те разглеждам скришом? Ти не си моя тип. Много си дребна и кокалеста от една страна, а от друга — си с доста остър характер. Жените, които харесвам, са меки и добри…

— Добре де! — избухна тя и очите й помрачняха. — Хайде, махай се!

Въпреки че беше обещал да не гледа, Кристиана все пак се скри зад храстите да се съблече, а бузите й продължаваха да горят. Като се огледа бързо, за да се увери, че наоколо няма никой, тя се плъзна по тревистия бряг и се натопи във водата, като държеше здраво сапуна в шепа.

Щом хладката вода покри тялото й, тя извика от удоволствие и започна бързо да мие праха и потта, които тормозеха нежната й кожа през целия ден. Не, наистина не приличаше на порцелановата вана. Беше много по-хубаво.

Тя се потопи до шия във водата и се засмя от удоволствие, когато меката тиня обхвана изморените й пети. Плискаше лицето си с вода и изпитваше удоволствие от хладния й досег с изгорялата кожа на носа и бузите си. Чувстваше се лека като перце. Дори косата й плуваше наоколо и черните къдрици се обвиваха около шията и раменете й като мокра коприна. Разпери ръце настрани във водата и едва сега усети как туптящата умора от работата, като че ли изтича в хладните дълбини на езерото.

Въздухът бе изпълнен с птичи песни — приятни и силни — като звуците на флейти. Златни слънчеви лъчи се промъкваха между листата и проблясваха върху водата, а безоблачното небе приличаше на купол, издигащ се от върховете на околните дървета.

Кристиана се чувстваше като нимфа сред горската красота. Никога досега не беше изпитвала подобно райско чувство, каквото изпитваше сега, при допира на тази чиста вода до кожата си. Никога не беше се чувствала толкова леко и щастливо. Приятно миришещият сапун бе мек и пенлив. Тя разтри силно косата си и я изпълни с пухкава пяна, която отми цялата умора. После потопи глава във водата. Когато изплува и разтърси коси, се засмя на глас от удоволствието, което изпита от кристалночистите капки, сипещи се по водата наоколо.

— Харесва ти, нали?

Ръцете й инстинктивно се вдигнаха да прикрият гърдите, въпреки че бяха под водата. Тя извърна глава и видя Гарет, който беше седнал на пъна и се усмихваше широко.

— Обърни се с гръб! — извика тя със зачервени бузи и усещане за паника, която я обхвана изведнъж.

— Не ставай глупава. Не мога нищичко да видя. Пък и да можех, няма да е нещо невиждано.

Той хвърли поглед към струпаните й на куп дрехи, взе един от дантелените жартиери и го заразглежда с добродушна усмивка, като опипваше бялата дантела и розовата копринена закопчалка във вид на розичка.

— Красиво — отбеляза той.

Кристиана го гледаше, а доброто й настроение се изпаряваше бързо.

— Приличаш на мокро коте — добави Гарет, като пусна обратно жартиера върху купчината дрехи и отново се обърна към нея.

— Благодаря за комплимента. А сега се махай.

— Как е водата? Студена ли е?

Кристиана се чудеше дали недочува или просто се наслаждава на неудобството й. Реши, че сигурно е второто.

— Водата е чудесна, благодаря. Няма ли да се обърнеш с гръб?

— В интерес на истината искам да ти кажа, че имам намерение също да вляза в езерото.

Абсолютно паникьосана, тя се обърка за момент.

— Да не си посмял!

— Защо? — попита я през смях. — Има достатъчно място.

Той съблече ризата си още докато говореше и сърцето на Кристиана трепна и се замята силно в гърдите й. Не, не може да бъде! Просто той не може… Тя диво се огледа, но наоколо не се виждаше място, където би могла да се скрие, освен в сянката на дърветата.

Започна да отстъпва, но водата ставаше все по-дълбока и в един момент загуби дъното под краката си. Размахвайки силно ръце, тя търсеше да се хване за нещо. Но наоколо наистина нямаше нищо и водата се сключи над главата й. Поиска да извика и водата изпълни устата й, а тя се изплаши още повече. Инстинктивно се опита да поеме въздух и нагълта още вода. Размахваше диво ръце и за момент успя да се издигне над водата. Задушаваше се и се опита да поеме дъх, но веднага потъна отново в тъмната зеленина на водата. Боляха я гърдите, а ръцете не можеха да се хванат за нищо. Вече не знаеше къде е горе и къде — долу. Чувстваше, че дробовете й ще експлодират. Пред очите й блестяха ярки отблясъци и усещаше как тялото й потъва все по-дълбоко в тъмнината на езерото. Изведнъж нещо я обхвана през кръста със страшна сила и я заблъска нагоре. Тя започна да се бори с ръце и крака. После достигна повърхността заслепена, задавена и кашляща. Плюеше вода и се опитваше болезнено да поеме дъх, все още опитваща се с ужас да се освободи от нещото, което яко бе обхванало тялото й.

— Стига си се блъскала. Измъкнах те. Стига си се бутала, защото пак ще потънеш. Вече си навън, всичко е наред. — Думите достигнаха до съзнанието й чак след минута. — Стой мирно и дишай.

Когато най-после разбра, че Гарет я държи на ръце, тя се отпусна с облекчение, но ръцете й инстинктивно се вкопчиха в раменете му. Кашляше и въздишаше със здраво стиснати очи и гръдният й кош рязко се издигаше и спускаше. Той я потупа по гърба.

— Добре, добре. Дишай бавно и дълбоко. Не бързай толкова, че ще ти стане лошо. Опитай се да се отпуснеш и дишай дълбоко и бавно.

Тя трепереше цяла, но се опита да изпълни указанията. Най-после пред очите й просветна и шумът в ушите й намаля. Едва сега осъзна, че е гола и се е вкопчила в този мъж, като е обвила здраво ръце и крака около тялото му, а голите й гърди се притискат към топлата му кожа. Тя се вцепени.

— Добре — продължи да шепне той, а потупването по гърба й се превърна в леко, нежно галене. — Господи, как ме изплаши! Скочих направо, както си бях с панталона. Ама каква си малка, пък как яко удряш!

Усещаше горещината на тялото му и леко потръпна. Гласът му беше нежен като лекото плискане на водата.

— Сега по-добре ли си? Пое ли си дъх?

Тя се опита да отговори, но гърлото й се беше свило. Чувстваше го странно стегнато, но това нямаше нищо общо с нагълтаната преди това вода. Усещаше нежната като кадифе длан върху гърба си и трепереше…

— Кристиана?

Тя не можеше да говори. Зърната на гърдите й се бяха вдървили от усещането на топлата кожа на неговите гърди и тя се притесняваше силно от това, че бе стегнала краката си около бедрата му и се бе притиснала силно в него. Хладната вода се плискаше между телата им.

Учуден от мълчанието, той вдигна с ръка брадичката й, за да я погледне в лицето. Кристиана отклони поглед, за да не вижда тревогата в очите му, която бе заменена от объркване, а после се превърна в разбиране.

— О, боже! — прошепна Гарет, като видя почервенелите й страни и блясъка в очите й — О, боже!

Ръката му погали бузата й леко, като с коприна. После силните му пръсти се насочиха към леко разтворените устни. Тя не можа да се сдържи и впи устни в тази топла кожа с мирис на езерна вода. Усети как той се задъха и мускулите му се стегнаха. Чуваше ударите на сърцето му в тишината на леса. Той наведе поглед към нея, отдръпна пръста си от устните и с леко галене отмести мократа коса от бузата й.

Като че ли стояха така цяла вечност — здраво прегърнати, а хладката вода се плискаше около тях.

После Гарет й се усмихна с нежна мекота, а очите му заблестяха — хладни и зелени върху обгореното лице.

— Ти ме желаеш — тихо каза той. Каза го така спокойно, като че ли установяваше, че „небето е синьо“ или че „може да завали“.

На Кристиана й се искаше да умре от срам. И макар че тялото й се прилепваше към неговото, сърцето й туптеше като камбана и гърдите й искаха да се притискат още до него, тя излъга.

— Не! Не те желая! — прошепна. Гласът й трепна от изречената лъжа и тя пое дълбоко дъх, почти готова да повтори, когато той покри устните й със своите.

Ако би бил груб, тя сигурно би намерила сили да го отблъсне, но устните му я докоснаха с невероятна нежност, каквато не бе изпитвала досега. Топли и плътни, с нежна настоятелност те се впиваха в нейните, докато тя не почувства желание не само да отвърне, но и да продължи тази целувка. Когато езикът му я докосна, тя бе залята от гореща вълна, която я накара да възкликне леко и гърлено. Той я притисна още по-близко до себе си. Устните му погалиха врата й и тя усети горещия му дъх в ухото си.

— Кажи истината — прошепна той.

Истината беше, че тя трептеше от необясними чувства, че мислеше колко е красив, силен и загорял от слънцето, колко прелестно блестят кристалните капки вода, когато се стичат надолу по раменете му, и че с цялото си сърце желаеше да е проста селска мома, за която добродетелността няма никакво значение.

— Искам да ме пуснеш — най-после с усилие проговори тя.

Той отново се засмя нежно:

— Казах ти, искам истината.

Ръката му нежно галеше зрънцата на гърдите й и тя се извиваше и стенеше от удоволствие.

— Толкова ли ти е трудно да го кажеш? — тихо и нежно продължи той. — Та ти ме желаеш! Толкова е просто да се каже.

— Не — сподавено се възпротиви тя, а той отново се засмя.

— Боже, колко досадно нещо си. Лъжи, докато се задавиш, ако искаш. Но телата не могат да лъжат, Кристиана. Ти разтвори устни като гладно коте, когато ги докоснах, а това — пръстът му погали отново зърното на гръдта й, докато то стана толкова твърдо, че я заболя — твоят хубав малък бюст също не лъже. Тялото ти знае какво иска.

„Така е“ — помисли тя разплакана. Тялото й предателски се стремеше към него, търсеше допира му, гърдите се повдигаха към дланта му, докато целият й гръб тръпнеше.

Той с лекота я облегна на прегънатата си ръка и устните му обхванаха възбуденото зрънце. Устните му бяха твърди и сигурни, езикът — горещ и влажен. Почти бездиханна, тя бе обхваната от гореща вълна, изстена и отхвърли глава назад.

Щом чу този звук, той почти грубо я притисна и отново впи устни в нейните, езикът му галеше нейния с почти неудържимо желание. Едва когато усети, че ръцете й са се заплели в мократа му коса и притискат главата му настойчиво за още по-силна целувка, той се отдръпна.

— Хайде, излъжи ме пак — прошепна с горещ дъх до бузата й. — Ако можеш.

Кристиана не можеше изобщо да проговори. Ръцете му притискаха нежните й бедра под бистрата вода на езерото и тя разбра, че само тънкото платно на панталона, който той не бе успял да свали, я дели от твърдата му възбуда. Искаше да му каже да я пусне, да престане и да се маха. И в същото време искаше да усеща топлината на гърба му под дланите си, да му каже да я целува още, да махне този панталон, за да може да усети изгарящото желание на тялото й. Устните му галеха шията й с нежни, страстни целувки.

— Кажи ми, че ме желаеш — настояваше нежно той. Едната му ръка стискаше леко нежната извивка над бедрото й и Кристиана трептеше. Цялото й тяло се стремеше към неговото докосване. Горещи сълзи пареха в очите й. Устните й жадно се впиваха в чистата, гореща кожа на рамото му.

Устата му отново намери нейната. Той нежно захапа езика й, като че ли го опитваше на вкус. А тя пак простена, усещайки как ръката му се промъква между бедрата й.

Беше загубена… Никога не бе чувствала нещо така приятно и възбуждащо, както сигурните му пръсти, които галеха така нежно и умело. Беше бездиханна, отдадена на пулсиращите, изкусителни тръпки, които преминаваха през тялото й. Бляскави, горещи, огнени вълни.

Без повече да се срамува, тя се извиваше под настоятелната топлина на пръстите му, затворила очи за слънчевите лъчи, които блещукаха по телата им. Когато той започна да й говори нежно в ухото, това я възбуди още повече и под докосването му тя се разтвори за него като розов цвят под слънчевите лъчи.

— Ето така, това е. Ах, да, колко хубаво момиче си. Ти ме желаеш силно. Усещаш ли? Боже небесни, колко си сладка…

Дъхът му пареше нежната кожа на ухото й. Гласът му бе хриплив и нисък, а пръстите му я галеха бързо и умело.

— Не се съпротивлявай на природата, миличко. Остави се просто…

Но тя се противопостави. От гърлото й се надигна див, животински вик. Тялото й се разтърси от горещи спазми, които я заливаха с вълните си един след друг. В ушите й пулсът биеше като барабани. Пръстите й се бяха забили в раменете му и горещи сълзи се стичаха от очите й, когато се притисна силно, тръпнеща, към меката, златиста кожа на гърдите му.

— Миличко… — Той галеше лицето й, целуваше солените от сълзи бузи.

Тя се разтрепери от срам, яд и недоволство заради собственото си животинско държание и отмести ръката му от лицето си.

— Мръсно копеле! — извика на френски. Красивото лице на Гарет изглеждаше глупаво от учудване, когато усети яростта в гласа й. Той поклати глава и отметна мократа коса от очите си.

— Какво?

Кристиана отмести очи от неговия ясен, разтревожен поглед и сви ръце върху белите си гърди. Все още трепереше. Почувства се на показ, унижена. Искаше й се да го набие.

— Кристиана, миличка…

— Не ме наричай така! Стига си ми викал така! Ти, копеле, ти, глупаво, мръсно копеле! — Тя трепереше от срам и ярост. Боричкаше се да се измъкне от прегръдката му.

Той я хвана за раменете и повдигна лицето й със студена ръка.

— Стига! Сири веднага, чуваш ли? — Той не повиши глас, но в очите му блесна ярост. — Какво, но дяволите, ти стана? Да не си побъркана?

— Пусни ме! — Гласът й бе студен, а бузите пламтяха.

Той се засмя, но смехът му не беше щастлив:

— Какво, да те пусна във водата, че пак да потънеш? Успокой се и ми кажи какво не е наред? Аз не те насилих, за бога. На теб ти беше приятно…

Тя извърна унизено глава.

— Ах, значи това било — каза той и замълча. Кристиана се смръзна при мисълта какво ще й каже след малко. — Ах, проклета, малка снобка.

Тя погледна към него под завесата от коса, която покриваше лицето й, и замръзна при вида на хладната ярост на лицето му.

— Ти, малка, проклета снобка — повтори той бавно. — Това не можа да понесеш, нали? Ако бях граф или принц, щеше да е друго, нали? Щеше да положиш хубавата си главица на рамото ми и да ми чуруликаш в ухото. Но не можеш да понесеш мисълта, че си се извивала и стенала в ръцете на един проклет селянин, нали? Както всяка обикновена малка курва би го направила.

Кристиана не знаеше какво да отговори, а лицето й пламтеше от срам.

Гарет остана мълчалив за малко с блестящи от ярост очи и стиснати в твърда линия устни. После я вдигна с яките си ръце, занесе я на брега и я пусна грубо на плиткото.

— Взимай си дрехите и марш вкъщи, момиченце. И повече не се закачай с мен. Защото следващия път, когато ме погледнеш с големите си сини очи и притиснеш хубавите си бели цици до мен, ще получиш повече, отколкото очакваш. Аз не съм от онези проклети царедворци, с които можеше да си играеш игричките.

„Не, изобщо няма нищо общо с тях“ — помисли Кристиана, като гледаше как той отново се спуска във водата. Приличаше на езически бог с дългата си мокра коса, падаща върху твърдите мускули на раменете и широкия гръб, осветен от косите лъчи на слънцето.

Тя остана на място, като бършеше сълзите от срам и ярост с трепереща ръка, докато той се гмурна с плясък във водата и заплува с дълги, сигурни загребвания. Тя погали с пръст роклята, но мекотата и нежността й не я удовлетвориха. Изцапаната дреха не беше приятна за обличане върху чистата кожа. А докато се прибираше през мълчаливата гора, тя тихичко ругаеше. Чудеше се как ще може да го погледне отново…

 

 

— Мосю Ларкин?

Гарет стреснато вдигна поглед от счетоводната книга и от писалката покапаха черни капки мастило върху внимателно подредените колонки от цифри. Той въздъхна и остави писалката с явна досада.

— Влез де.

Тя пристъпи в стаята с походка на царстваща принцеса, с високо вдигната глава, студено и високомерно изражение на лицето си. Беше се облякла с много внимание, забеляза той. Носеше рокля от сиво-зеленикава коприна. Стегнатият корсаж повдигаше гърдите й, които се виждаха закръглени и нежни под набраната дантела на квадратно изрязаното деколте. Беше вдигнала косата си на висок кок с внимателно подредени къдрици, които после се спускаха над тънките рамене.

Изобщо не приличаше на малкото мърляво същество, което го бе следвало към езерото. Това беше аристократка, безукорна и истинска.

Той посочи към очукания стол срещу бюрото си и тя седна, като се извърна грациозно, а полите й изшумоляха при движението. Косата й блестеше на светлината на свещите.

Той не каза нищо. Просто седеше и я чакаше да заговори.

Тя прочисти гърлото си:

— Аз… аз мисля, че повече не мога да остана тук.

Гарет кимна, като се опитваше да не се усмихва на официалния й тон:

— Много добре. Къде ще отидеш?

Тя повдигна едната от тъмните си вежди:

— В Ню Орлеан, разбира се. При брат си. Това като че ли е единствената възможност.

Гарет отново кимна и взе писалката.

— Много добре. Много умно решение. Приятно пътуване. — Той се наведе над счетоводната книга и в стаята настъпи тишина, нарушавана единствено от скърцането на перото върху хартията.

— Мосю Ларкин?

Той вдигна поглед и се усмихна.

— Моля?

— Мислех… тоест… Всъщност аз нямам пари за пътуването.

— Ясно. Е, да, пътят е дяволски дълъг и не мога да твърдя, че плуваш достатъчно добре, за да успееш да го изминеш. Ще имаш малко проблеми, нали?

— Можете ли да ми заемете пари? — изрече бързо думите тя. Явно й беше трудно да го каже.

— А-а, ясно. Разбрах. Значи общественото ми положение е достатъчно високо, за да ти дам пари, за разлика от… някои други неща. — Той се наслаждаваше на червенината, която заля бледите й бузи и на начина, по който бе прехапала устни.

— Да — отвърна тя тихо, като избягваше да го погледне в очите.

— Кристиана?

Тя бързо вдигна поглед. В красивите й сини очи ясно можеше да се види надеждата.

— Не!

Тя се стегна. Тъмните вежди се смръщиха и устните се изпънаха.

— Защо? — попита тя.

Гарет се облегна назад и се протегна мързеливо.

— Защото не искам да ти услужа.

Лицето й побеля от ярост.

— Аз не мога повече да остана под този покрив!

— Ама няма такова друго проклето място, където да идеш.

— Може да се настани в колибата на чичо Елдън.

Гарет и Кристиана бързо се извърнаха към вратата. Там бяха застанали Джефри и Стюарт с очи, изпълнени от любопитство.

— Хич даже не може — възрази Гарет.

— Ама тя не е под този покрив, нали? — настоя Джефри.

— Моля, кой е чичо Елдън? — попита Кристиана.

— Няма да те безпокои. Той е умрял — обясни весело Стюарт.

— Казах вече, не! — въздъхна Гарет.

— Кой, по дяволите, си ти, да не си крал? — попита Джефри, готов за спор.

— Да, бе, кой, по дяволите, ти е дал право да се разпореждаш? — намеси се и Кристиана.

— Я недей да ругаеш! — сърдито й се сопна Гарет.

— Що пък, щом иска, нека ругае — обърна се Стюарт към по-големия си брат. — Много ми харесва как го казва „ой по девола ти дал да се нарежда“.

Двамата с Джефри се изхилиха глупашки.

— Колко сте пили? — попита ги нетърпеливо Гарет.

— Малко — отвърна Джеф, а Стюарт добави: — Достатъчно, колкото да ни се замотаят главите. — Те се спогледаха.

— Малко — побърза да повтори Стюарт.

Гарет подпря главата си с ръка.

— Проклети глупаци — измърмори той. — Нали не сте забравили, че утре започваме стригането на овцете?

Стюарт се оригна. Кристиана се сви.

— Защо Нейно величество иска да си иде? — попита Джефри.

— Може би заради лошия ти дъх — отвърна Стюарт.

— Може би защото се оригваш — върна му го Джефри. — Поли питаше за теб — съобщи Стюарт на Гарет, като намигна. — Каза да ти предам целувки.

— Не бих го направил на твое място — обърна се Джефри към Стюарт. — Я го виж колко е сърдит.

— Нямате ли си друга работа? — намръщено ги попита Гарет.

— Не, никаква. Защо Кристиана си отива?

— Не си отива.

— Отивам си — възрази Кристиана, като вирна упорито брадичка.

Ричард промуши глава през отворената врата.

— Къде отива тя? — попита, докато дъвчеше някаква пилешка кълка. Зад него кучето чакаше с размахана опашка да получи кокала.

— Ще ходи да живее в колибата на чичо Елдън — отвърна Джефри. — Здрасти, Доги. Ех, каква си добричка!

— Няма — изсъска Гарет.

— Е да, там има и бездомни кучета…

— Не е заради кучетата. Кристиана няма да отива в колибата на чичо Елдън!

— Ако реша, ще ида. Кой е чичо Елдън?

— Умрял е, нали ти казах. Беше един луд старец.

— Тогава значи няма да се сърди, ако аз се настаня в колибата му.

— Глупава кучка — изръмжа Ричард и всички го погледнаха изплашено. — Доги, не Нейно величество — обясни той и всички погледнаха към кучето, което хрупаше кълката заедно с костите.

Стюарт и Джефри избухнаха в смях. Гарет сърдито стана от стола си.

— Вън! Всички! Вън! Ти не! — обърна се към Кристиана. — Ти си сложи задника на стола и не мърдай!

— Кво му стана, по дяволите? — попита Ричард.

— Е, ’ой наль и проклет краль — отвърна Стюарт, като имитираше говора на Кристиана и получи поглед изпод вежди от нея и блъскане по рамото от Джефри.

— Вън! — повтори Гарет към братята си и те побързаха шумно да се измъкнат. Гарет тръшна вратата подире им и се върна към стола си.

Там се беше настанило кучето и се правеше на заспало. Гарет го изтърси от стола си. То тупна на пода и се промъкна към Кристиана, където се настани до копринената рокля и загледа с укор към господаря си.

— А сега — каза Гарет — нека се разберем. Колибата на чичо Елдън е всъщност една съборетина оттатък пасището до хълма и не може да служи за нищо друго, освен за подслон на мишки. Тя е стара и мръсна и аз я използвам, за да складирам разни боклуци.

— Махни ги оттам тогава — каза Кристиана. — А що се отнася до мишките, сигурна съм, че те няма да са и наполовина по-досадни от братята ти.

Гарет я погледна и отметна косата от челото си:

— Не ми нареждай какво да нравя. Ако искаш да се махнат боклуците, махни си ги сама. Аз имам достатъчно друга работа, вместо да стоя, готов да изпълнявам заповедите ти като някой проклет лакей.

— Значи мога да ида там?

— А какво ще ядете, Ваше височество?

Кристиана се обърка.

— Не бях помислила за това.

— А, дребни детайли. Добре де, брат ти нали те остави под наша закрила. Няма да те оставя да гладуваш.

— Чудесно. Ще си нося храната там и ще ви се отплатя, като довърша с подреждането на градината и отглеждането на цветята. Нямам намерение да ви бъда длъжница.

Гарет въздъхна.

— Кристиана, ако проклетото ти желание да бъдеш по-далеч от мен е толкова неудържимо, тогава добре, иди. Но моля те, спести ми своите високопарни думи й драматично държане. Аз знам защо искаш да си идеш оттук, така както и ти добре го знаеш.

Лицето й порозовя и тя отново вирна брадичка.

— О, и защо?

Гарет се засмя, взе писалката и я топна в мастилницата.

— Защото ме желаеш — отвърна й просто.

Извитите й вежди се събраха и очите й хвърлиха светкавица към него.

— Върви по дяволите! — изсъска тя, докато ставаше от стола и с шумолящи поли напускаше стаята. Доги я проследи с глупав поглед и задраска по пода.

 

 

От дневника на Гарет Ларкин:

„15 май, 1790 година

Поляхме източното пасище. Ако не завали скоро, реколтата няма да е добра. Утре започва стригането на овцете. Наехме още петима мъже да помагат.

До една седмица ягодите ще узреят — почти с месец по-рано. Даниел откри някакъв бръмбар по картофите, но не знае какъв е и как да се изчисти.

Кристиана започна да подрежда градината на мама. Оказва се, че е по-силна, отколкото я мислехме. Наблюдавах я, без да искам. Чудя се дали съзнава колко невероятно хубава е. Тя е една от онези жени, които са създадени за обич. И мен ми се струва невъзможно да се отърва от тази мисъл, когато тя е наблизо. Мисля си, че й е вродено, или просто се е превърнало във втора природа. Тя така предизвикателно върти бедра и движи лавата си, че… А устните й са като зрели ягоди и на мен ми се иска да ги целувам, щом ги разтвори, за да каже нещо.

Сочна е като праскова, но не си позволява да се отдаде на «природните желания». Иска ми се да я съборя и да й дам онова, което всъщност толкова й се иска, но би ми доставило по-голямо удоволствие, ако мога да я накарам да си го признае и сама да го пожелае, ако изобщо си го позволи някога…

Господ да ме пази, ако се окаже, че наистина съм се влюбил в нея…“