Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (3)

Глава 3

Англия, 1790 година

 

— Няма да дойда в Ню Орлеан! — Кристиана погледна над масата към брат си. Прислужницата, която им сервираше вечеря, остави чашата пред нея и бързо се оттегли.

Филип Сент Себастиен подпря тъмната си глава с ръка и въздъхна. Беше лош ден. Не, беше лоша година.

Революцията бе объркала и неговия живот. В един ден той бе в Англия, щастлив и влюбен, готвещ се за женитба, а на другия — вече бързаше да пресече Канала, за да отиде във Франция, с надеждата да спаси сестра си от разбунения град. Четири дълги месеца той бе живял в опасност в обляния с кръв Париж, преоблечен като прост търговец на вино. Това никак не беше лесно за човек с неговия необикновен ръст и финес, които издаваха аристократичния произход. Беше пръснал невероятни суми, за да се опитва да изпрати съобщение до малката си сестра в двореца. А после, през октомври, човекът, който твърдеше, че предава бележките му, каза, че тя била заминала. Била избягала бог знае накъде… Като не знаеше какво повече би могъл да стори, воден единствено от надеждата, той бе предприел дълго пътуване към къщата на тяхното детство в Оверн, като се бе молил да намери Кристиана там.

Както повечето от големите замъци, Сент Себастиен също бе опожарен и сринат със земята. Но Кристиана беше там. Живееше в схлупена колиба заедно с гувернантката си.

Беше се променила. Лекомисленото красиво момиче, което бе живяло само с мисълта за приеми и нови тоалети, вече го нямаше. На негово място се бе появило слабо, крехко същество, което подскачаше при всеки шум и крещеше от ужас в съня си. Изплашените очи измъчваха брат й дори когато се ядосваше заради непослушанието й.

И сега, след като бе рискувал живота си, за да я доведе на сигурно място в Англия, тя го гледаше през масата в претъпканата кръчма и отказваше да го послуша.

Филип погледна безпомощно към жена си Виктория, като мълчаливо я молеше да му помогне. Но вниманието на Виктория бе щастливо раздвоено между вкусния бифтек в чинията и красивото розовобузо бебе в скута й.

— Как изобщо можеш да искаш от мен такова нещо? — говореше Кристиана. — Филип, ти нали ми обеща, че като пристигнем в Англия, всичко ще бъде наред. Ти каза, че ще мога и да си отпочина. Филип, та аз не съм имала дом, откакто напуснах Версай. Оттогава изминаха девет дълги месеца, през които ме влачиш през планините в Португалия, през океана…

— Ламанш трудно може да се нарече океан, прасчо — отбеляза Филип. Лицето му изразяваше отчаяние.

— Прилича на океан, мирише на океан и затова го наричам океан — настоя Кристиана. — А пък сега и Ню Орлеан. Ами, че това е на другия край на света! Не мога да тръгна. Ще умра, преди да стигна там. Така е.

Филип бе потресен от думите на сестра си повече, отколкото му се искаше да признае. Тя бе слаба. Ръцете й бяха тънки като на дете. Сините й очи изпълваха бледото остро личице. През деня беше напрегната и заядлива или пък прекалено тиха… В смеха й винаги звучеше една горчива нотка, която го плашеше. А нощно време викаше в съня си и се бореше с кошмарите от революцията. Никога не беше споделяла с него спомените си, нито пък му бе споменала за демоните, които я плашеха насън.

— Нуждая се от почивка — продължи тя тихо. На Филип и без това му беше ясно, че е така. Тя бе изтощена и пръстите й трепереха, когато вдигаше чашата с вино.

Филип се наведе напред и в сините му очи блесна тревога за нея:

— Знам, че е така. Но послушай ме, прасчо. Не виждам друг изход. Остават ни три английски лири и после вече ще сме бедняци. А Етиен ми предлага работа. Жалко, че е в Ню Орлеан, но нямам друг избор. Имам жена и дете. Как бих могъл да те оставя? Къде?

— Тя може да остане с моето семейство — намеси се Виктория, като отметна червеникавите си къдри и премести дъщеричката в другата си ръка.

Кристиана се втренчи в снаха си.

— И без това отиваме у нас — продължи Виктория. — А там има много стаи. Селският въздух ще ти подейства добре, Кристиана. А когато си починеш и почувстваш, че можеш да пътуваш, ние ще ти изпратим билет.

Кристиана обмисляше предложението. Почивка. Къща на село… Спомни си английските селски къщи, покрай които бяха минавали по пътя си насам. Масивни бели къщи, с огромни морави и пътеки, посипани с пясък, извиващи се между цъфнали дървета. О, да имаш собствено легло и никога повече да не спиш по хановете… И да не се боиш от бълхи и дървеници. Може би ще си има и прислужница…

— Но аз вече купих три билета — настоя Филип.

— Тогава можем да вземем Мери — каза Виктория. Ставаше дума за нейната слугиня. — Тя се отнася толкова добре с детето, а и без това не й се иска да си иде у дома и да търси друга работа. Не ставай глупав, Филип. Кристиана ще бъде напълно щастлива у дома. Всички ще я обикнат.

— Ако са като теб и аз ще ги обикна — бързо отвърна Кристиана, като се усмихна на красивата жена на брат си.

Колко хубаво би било да бъде сред приятни хора и да не й се налага да пътува от място на място като циганите! Може би семейството на Виктория ще я запознае с някой провинциален граф и ще може да се омъжи. Тогава бъдещето й ще бъде осигурено.

— Значи решено — възкликна Виктория съвсем по английски.

Филип се колебаеше.

— О, за бога, не пъшкай! — докосна го по рамото с червенокосата си глава Виктория. — Кристиана е права. Няма да може да понесе пътуването през океана. Още е много слаба. Ще ида да кажа на Мери. Тя е горе. Плаче, задето заминаваме без нея.

— Щом си намерим дом, ще ти изпратя билет — настоя Филип пред сестра си.

Дори и да го беше чула, Кристиана не отговори. Очите й бяха вперени в далечината. Тя мечтаеше за елегантни къщи с лъскави подове и скъпи килими, с кадифени кресла пред мраморни камини.

Тази нощ Филип пак се стресна в съня си от виковете на сестра си. Макар и заглушени от тънките стени на хана, те звучаха тъжно и страшно.

— Проклятие! — прошепна той, докато се измъкваше от чаршафите в тъмнината. До него жена му протегна топлата си ръка и го погали по рамото. Гласът й беше тих и прегракнал от съня:

— Какво става, Филип? Пак ли Кристиана?

— Да. Ще отида да я събудя, преди да е разбудила целия хан с писъците си.

Стаята се освети от пламъка на запалена свещ. Под сините му очи, изпълнени с мъка, се виждаха тъмни сенки. Той погледна с обич жена си — топла и нежна, сред пухените завивки на леглото, с блестяща огнена коса, напомняща на есенна гора.

— Ще се върна след минутка… Виктория.

Тя въздъхна леко.

— Спи спокойно.

— Добре — отвърна му тя с усмивка и затвори очи. От съседната стая се чу нов писък и Филип отиде да събуди Кристиана, като проклинаше революцията и всичко онова, което караше сестра му непрекъснато да сънува кошмари.

 

 

… Жан-Клод се смееше в лицето й, а от мръсната му ръка висеше перлената огърлица. Усещаше отвратителния дъх, идещ от изпочупените му зъби, гадната миризма на мазната му коса и ужасната воня, изпълваща мръсната барака — мирис на зеле, вкиснато вино и пот.

— Намери бижутата й, Раул! Пребъркай багажа й! — Думите отекваха в съня й. Тъмните, груби стени на бараката се сключваха над нея, ръцете й бяха извити болезнено на гърба.

Не можеше да се помръдне.

Грозният смях звучеше силно в ушите й. Жан-Клод и брат му, с отвратителни лица и блестящи черни очи, приличаха на демони в грубите си ризи и панталони. Онзи, когото бяха нарекли Раул, разкъса финия калъф на цигулката. Инструментът попадна в грубите му ръце. Той вдигна малката цигулка и я захвърли силно върху мазната маса, като се смееше лудешки, когато тя се счупи.

Звукът от скъсаните струни прозвуча като плач — силен и тъжен. Парченца от лакираното дърво се пръснаха по мръсния под, а ключетата от слонова кост изскърцаха под грубите ботуши. Кристиана се почувства смазана. Сърцето й щеше да се пръсне, стаята се завъртя пред очите й и тя изпищя, когато тежкия юмрук се стовари върху лицето й и отметна назад главата й. Кървава светлина избухна пред очите й…

 

 

— Кристиана! Кристиана, събуди се, всичко е наред!

Тя се събуди, като се отбраняваше с ръце и пищеше, както винаги досега.

— Прасчо, това съм аз, Филип. Всичко е наред!

Тя млъкна изведнъж. Очите й се спряха върху лицето му. Привдигна треперещата си ръка, за да погали бузата на брат си.

— О, Филип! Извинявай. О, Света Дево, да не съм събудила целия хан? — Тя се засмя с пресеклив глас, като се мъчеше да спре треперенето, предизвикано от кошмарите. „Всичко е наред — каза си твърдо. — Ти си в Англия и имаш нови рокли, а Филип ще се погрижи да се чувстваш в безопасност.“

— Не, мисля, че всички спят — увери я Филип, но се усмихна само с устни. Очите му останаха тъжни. — Кристиана…

— Не започвай отново, Филип.

— Ако само би поискала да ми разкажеш…

— Глупости! Остави ме вече. Отивай да спиш. Или ако искаш, остани да си говорим. Но не за Франция.

Филип гледаше малкото личице с изострени черти, осветено от принудена усмивка. С разпилени черни къдри по раменете, тя изглеждаше по-малка от двадесетте си години, съвсем безпомощна в бялата си нощница.

— Кристиана — започна отново той с тих глас, но тя го прекъсна:

— Наистина ли утре ще пристигнем в дома на Виктория? Как изглежда той, Филип? Дали семейството й няма да има нищо против да остана там? Така не ми се иска да се чувствам като бедна роднина!

— Щом Виктория казва, че ще те приемат с удоволствие, значи наистина е така. Те са много мили хора. Сигурен съм.

Кристиана се прозя и се мушна в топлото легло.

— Невероятно — прошепна тя. — Маркиз Сент Себастиен да работи в параходна компания.

Филип тихо се засмя и отметна дългата си черна коса назад.

— Маркиз Сент Себастиен — натърти той с горчива усмивка — е щастлив, че не му се налага да чисти клозети, за да си изкарва хляба.

— Нямам търпение да стигна до дома на Виктория — каза Кристиана изморено. — Толкова съм измъчена от пътуванията, Филип. Колко хубаво ще бъде да не ми се налага вече да спя по ханове и да срещам непрекъснато грубияни!

Филип се усмихна и я потупа леко по бузата:

— Спи спокойно, прасчо.

Той остави запалената свещ до леглото и Кристиана остана още дълго будна, загледана в златистия пламък. Най-после очите й се затвориха. Когато накрая се унесе, тя видя мечтаната къща на Виктория — голям провинциален дом, с алеи от рози и широки морави, с огромни стаи и блестящи мраморни подове, покрити с меки килими…

„Утре — помисли си тя, докато заспиваше. — Утре ще заживея отново нормален живот.“

 

 

Не беше онова, което бе очаквала…

Кристиана остана вкаменена на вратата на каретата с широко отворени невярващи очи.

— Филип — каза тихо тя, — мисля, че си сбъркал.

Брат й, като че ли не я чуваше. Той се усмихваше идиотски, притискаше дъщеря си към гърдите си и се наслаждаваше на картината пред себе си.

Това не можеше да е домът на Виктория. Смешно! Кристиана се вгледа с ужас към невисоката, само двуетажна, но като че разляна на ширина във всички посоки селска къща с груба мазилка и тъмни петна по стените, с островърхи прозорци, блестящи под неподрязан и пълзящ навсякъде бръшлян. Градината беше прораснала с бурени, а към сламения покрив и прашната пътека се бяха надвесили клоните на ябълкови дървета.

Това не приличаше на дом на богата наследница! Това беше проста селска къща… Но жената на Филип вървеше по непометената тухлена пътека и лицето й светеше от радост.

Кристиана не можеше да прецени нито красотата на ниските каменни первази, нито дивата прелест на пролетните цветя, нито богатството на внимателно оградените зелени пасища и изораните плодородни нивя, които се простираха далеч до гъстата гора. Тя виждаше само проста селска къща и мечтите й за възвишеност и лукс изчезваха от хоризонта…

— Филип — повтори Кристиана с леко треперещ глас. — Това е някаква грешка — каза тя на френски. — Не може да бъде!

Филип се извърна, като че ли искаше да й отговори, но вниманието му се отвлече, като чу, че входната врата рязко се отвори. За ужас на Кристиана, оттам се появи една шумна орда червенокоси гиганти — високи, груби мъже в работни бричове и навити ръкави на ризите. Те заобиколиха Виктория, като възклицаваха весело, бутаха се като деца и се смееха на елегантния й пътен костюм от зелено кадифе. Виктория също им отвръщаше със смях и дори не забелязваше късокракото куче с дълги уши, което се хвърляше отгоре й и оставяше кални следи върху красивата пола.

— Филип — повтори Кристиана с пресекващ глас. — Извинявай, братко. Да не си полудял? Това шега ли е?

Едва сега Филип се обърна към нея, като повдигна спящото бебе и го гушна нежно. На лицето му грееше блажена усмивка:

— Няма грешка, прасчо. И моля ти се, говори на английски. Нали не искаме да бъдем грубияни?

Кристиана млъкна безпомощно за момент.

— Груби ли? — изплака тя, когато гласът й се върна. — Груби ли? Ти нали дойде в Англия да се ожениш за благородничка, Филип! Ти си маркиз Сент Себастиен! Ти не можеш да се ожениш за овчарска дъщеря!

— Късно е — отвърна Филип с глас, в който звучеше всичкото щастие на този свят. Той като че ли беше доволен от падението си. — А що се отнася до титлата ми, тя може да ми послужи само за влизане в Бастилията. А сега, бъди добричка, прасчо, защото иначе може да забравя да ти изпратя билет и тогава ти ще си останеш тук завинаги.

Кристиана пое дълбоко дъх, като се чудеше дали Филип наистина не се е превърнал в ненормален идиот. Загледа, без да вярва на очите си, как той се насочи по неравната пътека, за да се смеси с необузданата тълпа, която заобикаляше стройната му съпруга.

Тя остана забравена, наполовина излязла от каретата, докато високите мъже шумно поздравяваха брат й. Мили боже! Виктория бе споменавала, че има братя, но това не беше семейство, а цяла армия! Шест ли бяха, или седем? И всички над метър и осемдесет, с различни нюанси на рижото в косите си, блестящи под майското слънце. А това не можеше да бъде бащата на Виктория! Този глупаво изглеждащ човек с прошарена коса и счупени очила. Толкова нисък и закръглен, колкото синовете високи и мускулести. Полите на ризата му се развяваха под сакото, докато си пробиваше път през шумната, смееща се група. Възклицанията им се смесваха с лая на кучето.

Дългоухото същество изостави групата и се насочи към каретата, като впери в Кристиана кръглите си глупави очи. Разтвори уста като в усмивка и замаха весело с опашка.

— Боже, господи! — каза тя високо. — Ти изглеждаш почти толкова умно, колкото брат ми.

Кучето, изглежда, възприе забележката като комплимент, защото веднага легна и замаха още по-силно с опашка.

Кристиана затвори очи. Сънищата за обширни зали и елегантни салони, пълни с отбрано общество, отлетяха. Когато отвори очи, видя пред себе си мъж с кестенява коса.

Той бе застанал пред нея й и усмивката показваше идеални зъби. Тъмнозелените му очи бяха издължени, а на бузата му се беше появила лека трапчинка. Ръцете му бяха спокойно пъхнати в джобовете на панталона. Косата се бе измъкнала от тъмната панделка на тила и преди да заговори, той я отметна назад:

— Значи ти си Кристиана? Аз съм Гарет Ларкин. Слизай, момиче, и ела да се запознаеш с цялото семейство. Олеле, каква малка сладурана си! Никак няма да ни пречиш, ако останеш тук за месец-два.

След като изрече тези ужасни за изтънчения й слух думи, той посегна със загорелите си ръце, повдигна я като малко дете, завъртя я около себе си и я постави на земята. Ръцете му останаха за малко около талията й, а той продължи да се усмихва на възмутения й вид. А после, за ужас на Кристиана, той я побутна и я тупна леко по задника.

За момент Кристиана забрави всички английски думи. Тя пое няколко пъти дълбоко дъх, вирна брадичка и реши, че е достатъчно да го нарече „прост селянин“. Тъкмо да го каже, кучето, което я наблюдаваше с интерес, скочи и остави следи от мръсните си лапи върху розовата й пола, като едва не я повали.

Гарет Ларкин се изсмя високо:

— Видя ли? Даже Доги смята, че си чудесна. Ела да се запознаеш с татко и момчетата.

Кристиана се заля в сълзи. Беше ужасно, просто ужасно! Искаше красива къща и вечерни приеми, и нови рокли, нова цигулка, искаше да е далеч от селяните — грозните, прости селяни! И какво? Филип я беше мъкнал през две държави и през морето, бе я разходил набързо из Лондон — толкова набързо, че едва успя да си купи дрехи, за да замени парцалите, с които бе дошла, и тъкмо когато си мислеше, че вече целият кошмар е свършил — ето къде попадна!

— Дявол да го вземе! — каза Гарет, като повдигна вежди, изненадан от този израз на женска истерия.

— О, Гарет! — извика Виктория, като се затича по пътеката, без да обръща внимание на тревите, които се закачаха по полата й. Бързо блъсна дървената вратичка и прегърна крехките рамена на Кристиана. — Какво й каза, грубиянино?

Гарет се огледа виновно. Естествено всички се бяха втренчили в него: и Ричард, и Даниел, и Стюарт, и Джеймс, и Джефри, и баща му.

— Нищо лошо — отвърна той.

— Тупна я по задника — обади се Джефри, като се почесваше замислено по носа.

Гарет обърна поглед към по-малкия си брат, който, изглежда, се мислеше за много голям на осемнадесет години.

Изящното малко чернокосо момиче плачеше все по-силно в прегръдката на сестра му и изричаше някакви френски думи, вероятно насочени към брат й, който я гледаше разтревожено.

— За бога, Кристиана! — каза Филип. — Ела на себе си! И говори на английски… тоест, ако можеш да кажеш нещо прилично. Сигурен съм, че не го е направил от лоши чувства.

Изящната млада дама грабна широкополата си шапка с пера и замери с нея брат си. Копринените рози, които покриваха периферията, се пръснаха в праха. Най-младите от братята, Стюарт и Джефри, на по осемнадесет и деветнадесет години, се спогледаха весело.

— Бих казал, Филип — обади се Джефри, — че май сгази лука.

— Може и да не го е сгазил всичкия — със смях се намеси Стюарт. — Май останаха няколко стръка.

— Млък, идиоти такива! — извика Виктория, като наблюдаваше как зълва й удря с малките си юмручета Филип по гърдите. — Тя е преуморена. Това е.

— Какво говори тя, Даниел? — попита Гарет по-учения си брат.

Даниел поклати глава. Не вярваше на ушите си.

— Много работи — отвърна той, като бутна очилата си нагоре. — „Прости селяни“ е най-често повтаряния израз и нещо за „ужасното куче“ и още нещо, май иска пистолет…

— Бог да ни пази! — промърмори Гарет.

Най-после Филип успя да хване здраво малките юмручета на сестра си.

— Кристиана! — извика той и продължи на френски: — Престани! Веднага!

За всеобщо облекчение, момичето спря да блъска брат си и захлупи лице в малките си бели длани, като захлипа сърцераздирателно.

Матю Ларкин се отдели от групата на високите си червенокоси синове, като сплиташе неспокойно изцапаните си с мастило пръсти, а очите му влажно блестяха зад очилата.

— О, миличката ми! — прошепна той. — О, скъпа! — Той прегърна нежно хлипащото момиче през раменете. — Хайде, хайде — продължи притеснено. — Не бива да плачеш. Знам, че момчетата са малко груби, но съм сигурен, че са добри. О, мила! Моля ти се, не плачи! Наистина Гарет много съжалява. Сигурен съм. Нали Гарет?

На Гарет никак не му хареса тази смехотворна сцена, нито начинът, по който баща му го караше да се чувства като дванадесетгодишно дете, вместо да отчита, че все пак е почти на тридесет години.

— Да, по дяволите, съжалявам! — отвърна рязко той.

При този рязък отговор, чернокосото момиче свали ръце от лицето си и го изгледа злобно. Огромните й сини очи бяха пълни със сълзи.

— Да ядеш л…, говедо такова! — извика тя.

Ричард, третият по големина син, се изсмя високо.

— Казах ли ти, Гарет! — възкликна той радостно. — Май тя току-що ти каза да ядеш л…

— Мисля, че вече трябва да влезем вкъщи — прекъсна ги рязко Матю. — И да налеем на госпожица Сент Себастиен една чаша хубав чай.

А Гарет тайничко си помисли, че ще е по-добре някой да огъне „мадмоазел“ на коляното си и да я натупа хубавичко по изтънченото дупе. Но под умолителния поглед на сестра си, замълча. Все пак, Виктория беше едно от малкото, наистина нежни същества на земята, пък и беше единствената му сестра.

 

 

„Трябва да говоря с Филип и то веднага, — реши Кристиана. — Веднага, щом останат сами. Може би той не е знаел, че нещата са такива, каквито са.“ Но сега той седеше с ръка, преметната през рамото на съпругата си и се смееше, и говореше с тези хора, като че ли всичко си беше наред.

„Е, поне къщата е чиста — отбеляза за себе си тя, като огледа стаята. — И храната като че ли не беше лоша. Не, ако е честна, ще признае, че храната е прекрасна. Пресен, дъхав хляб и гъста златиста супа с големи парчета пилешко месо, плуващи в чинията, и чудесно прясно масло, и възхитителен конфитюр от боровинки.“

Кристиана прие с радост още едно парче от ябълковия пай и не отказа, когато един от братята на Виктория го намаза с половин супена лъжица сметана.

— Ето — каза той. — Паят не е хубав без сметана.

Кой ли от всичките е този? Никога няма да успее да ги различи един от друг. Огледа дългата дъбова маса и се опита да си припомни имената на мъжете.

Гарет — този беше най-лесно да запомни. Той е най-големият син, с тъмна гъста кестенява коса и трапчинка на бузата. Другият е Даниел — със същата широка, добре оформена челюст и тъмнозелени очи скрити зад очилата. Той й говореше по начин, който й хареса.

После следваше един, който я гледаше така, като че ли е двуглава. Неговата коса беше прибрана отзад, но падаше надолу на непокорни червени къдрици, като лъвска грива. Той имаше белег на ръката. Как ли се казва? Роберт? Не, май беше Ричард.

От другата страна на Виктория седеше Джеймс. Него го запомни, защото беше близнак на Виктория, имаше същите издължени очи и полегати скули.

А ето и двамата най-малки, които се смееха като идиоти и ядяха като зверове. Никога няма да може да каже, кой от тях е Джефри и кой — Стюарт. Но това нямаше значение. Не я интересуваше нито единия, нито другия.

А бащата на Виктория? Какъв дебеланко! Беше си сипал чай на два пъти, бе си свалил очилата и бе настъпил кучето. После изгори джоба на ризата си, защото разсеяно пъхна незагасената лула там. Да не говорим, че синовете му бяха толкова… невъзпитани и диви…

Кристиана огледа стаята. Нямаше какво толкова да се види. Една лавица с калайдисани съдове, различни по вид и размер, столове и груба черга пред камината. Голите дъски на пода блестяха, а матовата мазилка отразяваше отблясъците на прозоречните стъкла. Ако това беше хан, щеше да си помисли, че е много чисто и удобно място за прекарване на нощта. Но никога, никога не би си помислила, че това може да бъде нещо, приемливо за дом. И не можеше да остане тук, особено след като Гарет Ларкин се бе отнесъл така към нея. Наистина трябва да си поговори с Филип.

Тя вдигна поглед и видя, че всички са се заслушали в онова, което брат й разказва на английски с лек акцент.

„… Най-после през март успях да стигна в Оверн. Селяните бяха изгорили замъка. Кристиана живееше със старата си гувернантка в една колиба. Явно бе успяла да избяга от Париж и да стигне до дома на повече от двеста мили път.“

Гарет Ларкин я погледна с невярващи очи.

— Сигурно се шегуваш — каза той на Филип. — Това малко пухено топче? Та тя изглежда така, като че ли не може да извърви дори и една миля!

Кристиана диво заби вилицата си в пая.

— Как си успяла да го направиш, госпожице? — попита я с уважение Матю Ларкин.

Последва дълго мълчание. Всички чакаха отговора.

Пръстите на Кристиана стиснаха вилицата. Усещаше как стомахът й се преобръща. Но когато проговори, гласът й беше тих и спокоен:

— Платих на един човек. Коняр от Версай. Дадох му перлите си… А той сам си взе всичко останало — обеците от Артоа и брошката на Габриела… Той ме изведе от Париж, скрита под купа сено в една каруца… Трябваше да ме заведе при Филип, но ме излъга. Заведе ме в гнусната си колиба, при пияния си брат. — Кристиана се опита да не вижда онази картина. Умът й не искаше да възприеме нито вида на разсипаната молитвена броеница върху мазния под, стъпкана от мръсния ботуш, нито изтръгнатото от ръката й портретче на майка й, хвърлено на пода със счупено стъкло. Тя въздъхна дълбоко, преди да продължи: — Когато пристигнахме в колибата на Жан-Клод, трябваше… просто бяхме на различни мнения… Той ми каза, че няма да ме води никъде другаде, и че ме дава на братчето си, като че ли аз бях някаква играчка. А когато завиках, той ме удари.

Дори и сега усещаше горчивия метален вкус на кръвта в устата си. Чуваше грозния смях, усещаше треските, които се бяха забили в пръстите й, докато се държеше с всичка сила за вратата, а те я дърпаха навътре. Хвърлиха я върху мръсния под в задната стая на колибата. Главата й се удари в нещо твърдо и пред очите й се появиха червени петна. Чуваше как оттатък Жан-Клод окуражаваше брат си с викове… Тя отново вдигна глава и продължи да говори:

— И така, пътищата ни се разделиха… Аз го убих. Измъкнах ножа от колана му, докато се опитваше да ме изнасили, и му прерязах гърлото. — Помисли, че ще й прилошее, когато си спомни колко лесно се плъзна ножът и как я изпръска горещата кръв, когато мъжът се строполи хъркащ отгоре й. Ръцете й трепереха, докато се опитваше да отвори малкото прозорче и се измъкваше в тъмната нощ, ослепяла от ужас, със скъсана и окървавена рокля. — После вървях три дни сама… Вървях през нощта, полудяла от страх, като нощен призрак, облечена в окървавени дрехи, с кал и листа в косите… А после ме намериха някакви селяни. Те бяха помислили, че съм мъртва, защото лежах замръзнала и неподвижна… Те ме заведоха в къщата си и там боледувах дълго. А после старецът, казваше се Гастон, ме заведе в Оверн. Замъкът беше изгорен, но аз намерих гувернантката си в една колиба и останах при нея, докато дойде Филип. А той ме доведе тук.

Кристиана сведе поглед към чинията си. Храната, която й изглеждаше толкова вкусна преди малко, я накара да й се повдигне. Тя сплете пръсти под масата, за да скрие неудържимото треперене. После вдигна очи и вида как Гарет я гледа учудено и замислено със светлозелените си очи.

Разговорите около масата се подновиха, но английските думи бяха почти неразбираеми за ума й, който се опитваше да забрави миналото и да се върне в настоящето.

О, не! Те отново говореха за революцията.

— За да се реши на това, този народ трябва да е бил жестоко потискан — казваше Матю Ларкин. — Било е неизбежно. Никога не е имало крал и кралица така слепи за мъката на народа си.

Гарет кимна към баща си:

— Като Нерон, който се забавлявал, докато Рим е горял. Глупаво наистина.

Кристиана си спомни за Мария-Антоанета, все още в плен на поданиците си, и за любезния й съпруг, който говореше така мило с децата си. Спомни си за златните, бляскави дни във Версай, за деня, когато бе свирила на цигулка за краля и кралицата и когато Луи я бе нарекъл „едно от най-безценните бижута на Франция“. Тогава Артоа се беше пошегувал, че за съжаление това не помага на безпаричието, а Габриела де Ламбер се беше засмяла, шокирана от нахалството му.

Кристиана пусна вилицата от ръката си и се втренчи в Гарет.

— Глупаво ли? — повтори думите му. — А ти откъде знаеш? Ти не знаеш нищо за тях. Те са добри и мили хора. Но какво друго бих могла да очаквам от един неграмотен селянин!

Всички я гледаха шокирани, като че ли не Гарет, а тя бе казала глупост.

Гарет Ларкин впери поглед в нея.

— Ето това — отвърна той спокойно. — Точно това е държанието, което предизвиква революциите. Това, че си се родил благородник, не ти дава непременно и благороден характер. И твоите идиотски избухвания и отвратително държание го доказват напълно.

— Гарет — намеси се тихо Матю Ларкин, като бутна очилата си на носа. — Моля те. Госпожица Сент Себастиен ще живее тук два месеца. Нека се опитаме да бъдем… търпеливи е нея.

Гарет я погледна студено и веднага се обърна към брат й:

— А сега ми разкажи за Ню Орлеан. Какво ще правиш там?

За изненада на Кристиана, брат й не каза и дума в нейна защита. Той просто кимна и заговори с Гарет Ларкин, като че ли нея я нямаше там.

— Един мой приятел притежава транспортна фирма — търгува с картини, антикварни стоки и други неща. Трябва му някой, който да оценява стоката. А след революцията аз вече нямам нищо. Етиен предложи да купи билети за мен и Виктория, предложи ми и добра заплата. Нямах кой знае какъв избор и затова приех. Освен това мисля, че тази работа мога да я върша.

— Не знам, Филип — намеси се Кристиана. — Мисля, че можеш да останеш и тук. Ще бъдеш селския глупак. Това ще можеш да вършиш, след като си загубил ума си.

Кестенявият младеж отляво до нея, май беше Джефри, прихна шумно. Кристиана впери поглед в него.

Филип се изправи, а лицето му издаваше гняв:

— Извинете ме, господа. Трябва да поговоря със сестра си. — Филип не изпусна ръката й, докато не се отдалечиха достатъчно от къщата. Накара я да седне върху един камък от градинската ограда и застана пред нея.

— Боже мой, Кристиана! Дотегнаха ми твоите викове, оплаквания и истерии. Това са добри хора, фини и честни. Те са моето семейство сега, така както и твоето. Арогантното ти поведение може да е било добро за кралския двор, но вече всичко е свършено. Ние нямаме нищо, разбираш ли това?

Кристиана изстена и се извърна настрани, загледана в свежата зеленина на полята и ливадите, достигащи далечната гора.

— Нямам пари да те взема с нас — продължи Филип, като натъртваше на всяка дума. — И това е единственото място, където мога да те оставя. Ще ти изпратя билет веднага, щом мога. Чуваш ли ме? Разбираш ли какво ти говоря? Ние сме, които молим за помощ тези хора. Ние сме тези, които зависят от тяхното милосърдие.

Кристиана въздъхна тежко и погледна брат си.

— Аз си мислех, че… мислех, че ще бъде различно — проговори най-сетне тя.

— Излъгала си се. И беше груба с тях, затова искам да намериш Гарет и да му се извиниш.

— За какво? — извика тя.

— Защото го нарече прост селянин. Защото крещя като луда само задето те докосна.

Кристиана трепна при спомена за онези огромни ръце около талията й.

— Ти си Сент Себастиен — напомни й Филип тихо. — Опитай се да се държиш по-възпитано и по-благородно. Само това ти е останало.

Кристиана погледна към къщата, обвита в бръшлян и обградена с цъфнали ябълкови дървета, към високите заострени прозорци, блестящи от лъчите на залязващото слънце. Така беше. Всичко, което беше притежавала и всички, които бе обичала, ги нямаше вече…

— Добре — съгласи се тя с горчивина в гласа. — Ти си прав, Филип. Наистина само това ми е останало.

Тя влезе в къщата през кухненската врата и се намери в голяма, чиста стая с огромна камина и тухлена печка. От тъмните греди на тавана висяха сплитки лук и подправки, оставени да се сушат. Една жена със зачервено лице и запретнати над лактите ръкави стоеше до две огромни ведра с вода и стържеше тежък бакърен котел с такова усърдие, сякаш животът й зависеше от това. При влизането на Кристиана тя се извърна и я поздрави с поглед изпод смъкнатата периферия на бонето си. Явно внимателно подредените черни къдрици и розовата копринена рокля не предизвикаха кой знае какво одобрение у нея.

— Значи ти си сестрата на французина, а? — попита жената и продължи, без да дочака отговор. — Струва ми се, че ще ни донесеш неприятности. Ето докъде ни доведе женитбата с красивия чужденец с безполезна титла. Вик спокойно можеше да се омъжи за някой честен човек от село. Ама никой не ме слуша!

„Естествено — помисли си Кристина, — щом всичко, което казваш, е толкова мрачно.“

— Да помъкне момичето ни през половината свят на място, където червенокожите диваци ще я изядат жива — ето какво иска да направи. Пък и брат й казва, че също щял да тръгне…

— Кой, Гарет ли? — попита с надежда Кристиана.

— Ами, кой ще управлява тази ферма, ако тръгне Гарет? Не, Джейми — нашият Джеймс. Не може да понесе мисълта, че сестра му отива толкова далеч. Нали са близнаци. Те никога не могат да се отделят един от друг.

Кристиана се чудеше дали всички прислужници в Англия са толкова разговорливи с господарите си. Опита да се усмихне с най-очарователната си усмивка:

— Моля, можете ли да ми кажете къде мога да намеря Гарет?

Жената я изгледа подозрително и май се приготви да попита за какво й е нужен.

— Ако вече е свършил с конете — най-после се реши да й отговори, — можеш да го намериш в канцеларията. Тя е точно до трапезарията, като се влезе през предната врата на къщата. — Жената й обърна гръб и после подхвърли през рамо: — Между другото, аз съм госпожа Хатън. Мисля, че забрави да ме попиташ за името. Аз управлявам домакинството на тази къща и не търпя да се вършат глупости.

Можеше да й се вярва, особено по начина, по който се държеше.

— Закуската е в шест сутринта, тук — добави строго жената. — Мързеливците се оправят после сами!

Кристиана си спомни с остра мъка за дните, когато спеше до дванадесет, а прислужницата й носеше кафе и сладкиши в малки изрисувани чинийки от почти прозрачен порцелан.

— Благодаря, госпожо Хатън — отвърна тя любезно и получи рязко изсумтяване в отговор на благовъзпитаното си държание.

Когато влезе в обширния коридор, тя почти се сблъска с двамата по-млади братя Ларкин и изненаданото възхищение в очите им я накара да се усъмни, че може би са я подслушвали.

— Здрасти — успя да смотолеви единият. — Търсиш Гарет, а?

Точно така, подслушвали са.

— Не — отвърна тя. — Всъщност отивам да се срещна с краля, за да го поканя на чай. Мислите ли, че ще приеме?

Сарказмът не намери разбиране.

— Ти наистина ли познаваш кралицата? — попита междувременно другият.

— Предполагам, че не съм я познавала съвсем добре.

— А вярно ли е, че е имала петстотин рокли?

Кристиана въздъхна.

— Не, аз имах петстотин. Кралицата имаше пет хиляди. И по четири мароканчета за всяка, за да й носят шлейфа. А тя ги биеше по два пъти на ден и им прощаваше само след като се измореше. А когато се чувстваше изморена, ми позволяваше на мен да ги бия. Искате ли да ви покажа как?

За нейно разочарование, двамата младежи се изсмяха.

— Колко смешно говориш — каза отново единият от тях. Кристиана впери поглед в другия.

— Кой от вас, кой е? — поиска да знае тя.

— Аз съм Джефри — отвърна отново първият. — А той е Стюарт.

Кристиана се постара да ги запомни. Значи луничавият и по-слабият е Джефри, а Стюарт е къдравият, със счупения нос. Тя навири глава и им се усмихна любезно. Усмивката произведе върху тях по-добър ефект, отколкото при госпожа Хатън.

— Стюарт? Джефри? Ще ми услужите ли?

И двамата кимнаха с учудване.

— Добре! Махайте се!

Тя се измъкна, за да продължи да търси Гарет, като остави изплашените от реакцията й младежи в обширния коридор.

— Дяволски красива е, нали? — обърна се Стюарт към брат си, като го бутна по рамото.

— Дяволски, да! — отвърна Джефри. — За какво мислиш, че търси Гарет?

— Да му каже да „оди по дяволата“ сигурно — подигра се Стюарт на френския й акцент. — Хайде да ходим да подслушваме.

 

 

— Влез — извика Гарет, без да повдигне поглед от книжата пред себе си. Писалката се движеше бързо по страницата и чак когато чу вратата да се затваря тихо, той вдигна глава.

Новата му родственица бе застанала тихо до вратата и оглеждаше стаята с големите си сини очи. Разглеждаше очуканата маса, служеща за бюро, и подредените отгоре книги и тетрадки, в които се вписваха приходите и разходите на имението, и голямата книга, лежаща пред него. До краката на Гарет се беше настанила Доги и при всяко завъртане на опашката шумно удряше по дъските на пода.

За момент момичето му се стори толкова отчаяно и изгубено, че Гарет почти я съжали. Ръцете й мачкаха предницата на копринената пола, а очите й избягваха да го погледнат в лицето.

— Седни, ако обичаш — каза той кратко, като посочи очукания стол пред бюрото. После постави писалката до книгата и попи мастилото от изписаната страница, преди да я затвори.

Тя седна внимателно и преди да заговори, облиза устните си.

— Аз… искам да ти се извиня — започна най-сетне да говори. — Не исках да бъда груба. Много съм изморена и не съм на себе си, и… много е любезно от ваша страна, че ми позволявате да остана тук… — Бузите й порозовяха от вълнение и Гарет разбра, че не й беше лесно да дойде и да му се извини.

Той не каза нищо. Само я гледаше. Тя му напомняше на пеперуда, хваната в мрежа. Гъстите й мигли трептяха нервно над блестящите очи. Меката дантела падаше върху слабичките й ръце и потрепваше при всяко движение. Кръглите й гърди изпъкваха над стегнатия корсет и се повдигаха и спускаха при всяко вдишване. Изглеждаше уплашена. От него ли?

— Аз мислех — продължи бързо тя, — че Филип се е оженил за благородничка. И си мислех, че ще живея в голяма къща, пълна с благородници, и когато видях вашата, бях… — Тя прехапа устните си и като че ли търсеше точната дума, която трябваше да каже.

— Разочарована ли? — попита Гарет. — Затова, че ще трябва да приемеш такива „глупави селяни“ като част от своето семейство, нали?

Тя пламна.

— Вие всички сте много шумни — най-после отвърна тя. — И сте едри, и аз… се изплаших — довърши набързо и тихо.

— Изплашена? Защо?

Малките бели ръце не можеха да си намерят място, а очите й диво се въртяха и оглеждаха тази стая.

— Ами… аз не… ами вие ме потупахте, господине. Аз не обичам да ме потупват!

Изведнъж държанието й се промени. Тя навири гордо чернокосата си глава и го дари с напрегната, фалшива усмивка:

— Боже, колко притеснения за едно просто извинение. Можем ли да приемем, че всичко е наред, господине? Аз наистина съм толкова изморена! Не съм спала спокойно отдавна. При такива обстоятелства на всеки може да се случи да изпадне в лошо настроение, не е ли така?

— Сигурно — съгласи се Гарет. — Добре. Приемам извинението ти. — Той протегна ръка през масата.

Тя се поколеба за момент и клепките й нервно трепнаха, но също му подаде ръка. Беше малка ръчица, мека и бяла, и Гарет сключи пръсти около нея. Веднага усети желанието й да се дръпне и бързо освободи ръката й. Тя се отдалечи с очевидно облекчение.

— Благодаря — каза му веднага. — Ще се опитам да не ви досаждам, докато съм тук.

Гарет я гледаше, докато стана и почти избяга от стаята, шумолейки тихо с розовата си пола. Колко странно, плашливо същество! Не приличаше на никое от момичетата, които познава. Беше толкова екзотична и дребна — като колибри — с блестящите си очи и бързата си, летяща грациозност! Той въздъхна и взе отново писалката.

 

 

От дневника на Гарет Ларкин:

„5 май, 1790 година.

Уговорено закупуването на двадесет овце от фермата на Евърли. Продадени две жребчета на земевладелеца Торили. Засаден хмела на северната нива, изорани два акра за сено. Платен дълга на вълнарската гилдия. Госпожа Хатън ще наеме още едно момиче за краварника. Запознах се със съпруга на Виктория. Изглежда свестен човек. Джеймс поиска разрешение да замине с тях до колониите или Щатите, както ги наричат вече.

Филип Сент Себастиен оставя сестра си под нашите грижи. Бог да му прости! Тя е груба, снобка и горделива. Накратко, тя е всичко онова, което аз мразя у жените. Надявам се престоят й тук да е кратък.“

Гарет въздъхна, отметна косата, паднала върху високото му чело и отново наведе глава към дневника и дописа:

„Тя е най-красивото същество, което съм виждал в живота си.“