Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (18)

Глава 18

Когато Гарет извика на братята си да спрат вече с коситбата, вечерта почти беше настъпила. Въпреки късния час, жегата не беше намаляла. Ливадите съхнеха под силните августовски горещини.

Първият ден от коситбата бе приключил и окосеното сено беше пръснато да съхне. На следващия ден щяха да го съберат на купи, а после да го натоварят на коли и да приберат златистото дъхаво сено в сеновала.

Както винаги след коситба, братята веднага се завтекоха под зелените сенки на дърветата, към хладината на горското езеро.

Те съблякоха дрехите, от потните си тела и се хвърлиха във водата, като се пръскаха и подвикваха весело. Боричкаха се и се бутаха като деца, гмуркаха се с удоволствие, а хладката вода облекчаваше изморените мускули на бронзовите им тела.

Това беше нещо повече от къпане. Беше традиция създадена от братята, радостен завършек на първия ден от ранната коситба, удовлетворение от добре свършената работа.

Гарет се гмурна под повърхността на водата, за да се отърве от пръскането на Стюарт, който се бе насочил към него с ръце, размахани като крила на вятърна мелница. Пресече тъмните хладни дълбини, появи се на голямо разстояние и разтърси мокрите си коси със смях в очите. Погледът му забеляза леко движение на брега и проблясъка на нещо лилаво между зелените листа.

Кристиана. Тя беше седнала с мрачен вид върху един пън и беше подредила внимателно около себе си широките фусти на роклята. Черните й къдри се извисяваха високо над дребното личице, украсени с рози в падащите по тесните рамена кичури. Както обикновено Доги я придружаваше, душеше с интерес водата и размахваше опашка. Кристиана изобщо не изглеждаше смутена от факта, че братята му плуват голи из водата. Напротив, даже изглежда, не им обръщаше внимание. Тя просто седеше със сериозно и непроницаемо лице, търпеливо скръстила ръце, с очи, приковани в Гарет.

В този момент Джефри също я видя. Разбра се по силния му крясък, когато се потопи до шията във водата.

— Обърни се с гръб, моля ти се. Ами че ние всичките сме с голи задници!

Кристиана за момент отмести поглед от Гарет и погледна студено Джефри.

— Виждам — каза сухо тя.

Езерцето, огласяно до преди миг от весел шум, сега бе странно тихо. Гарет видя как братята му се споглеждат притеснено и се потапят колкото е възможно по-дълбоко във водата.

— Хайде де — примоли се Джефри.

Кристиана действаше като че ли изобщо не беше го чула. Тя посегна настрани, вдигна тъмнозелена бутилка с вино и за огромна изненада на Гарет, я поднесе към устните си и отпи. После се вгледа в бутилката с учуден поглед.

— Знаеш ли — обади се Стюарт, — всеки път, когато си помисля, че се е оправила, тя все измисля нещо ново. Тя просто не е съвсем с всичкия си.

— Аз пък мисля, че това сега не е свързано с акъла — възрази Ричард. — По-скоро — въпрос на опиянение.

Гарет беше принуден да се съгласи с него.

— Какво? — попита Джефри. — Да не искаш да кажеш, че е пияна, Ричард? Кристиана, пияна ли си?

Тя вдигна поглед от бутилката и като че ли се замисли малко.

— Я мълчи — каза най-после, като вдигна вежда към Джеф. — Аз не разговарям с голи мъже. Особено ако са мършави.

— Тогава си сбъркала мястото, където е трябвало да поседнеш — обади се Ричард.

Кристиана стана бавно и застана достойно изправена.

— Ти също млъквай! Ти си още по-мършав от него.

Ричард като че ли се обиди.

— Какъвто и да съм — започна той, но Кристиана му махна надменно с ръка и насочи вниманието си към Гарет.

— Излез от водата. Трябва да говоря с теб.

Гарет се усмихна и размени кратък поглед с Даниел, който стоеше най-близо до него.

— Сигурна ли си? — попита я той. — Тоест искам да кажа, че щом не разговаряш с голи мъже…

— Я не ставай смешен! Излизай от водата и ела да говорим.

Тя отново надигна бутилката, после я отдалечи от себе си с намерението да я хвърли далеч, но шишето падна почти върху крака й.

— Тя май пак започна да става лоша — промърмори Стюарт.

— Винаги си е била — съгласи се Джефри.

Гарет се гмурна под водата и се появи в близост до брега. Вгледа се в Кристиана, като се чудеше на странното й държание, пламналите страни и решителния й поглед.

— Добре ли си? — попита той.

— Великолепно! Божествено! Чудесно! Величествено! — обърка тя френските и английските думи. — Ела да говорим.

Като се чувстваше малко глупаво, малко изплашен и доста притеснен от погледите на братята си, Гарет се измъкна от водата, грабна брича си и бързо го обу. Доги му се радваше и се въртеше в кръг наоколо му.

Кристиана като че ли изобщо не обърна внимание на притеснението му. Тя уви около пръста си една от черните къдрици и му се усмихна.

— Случило ли се е нещо? — запита Гарет смутено, докато се мъчеше да нахлузи ботушите на мокрите си крака.

— Не. Ела с мен. Искам да ти говоря насаме. — Тя направи няколко несигурни стъпки и протегна ръка към него. — Да се отдалечим ли от езерото? Мисля, че пречим на братята ти.

— Естествено. Какво, но дяволите, ти става? Освен че си се натряскала…

Тя му се усмихна, докато се изкачваха по склона към пътеката, далеч от любопитните очи и уши на братята му. „Колко хубав е той — помисли тя. — Даже с тази мокра коса и изплашен поглед.“

— Тук — каза тя, като посочи малката полянка с няколко паднали дървета с прораснали издънки и мъх между тях. — Да поседнем ли?

— Както искаш — отвърна той с много по-голямо спокойствие, отколкото усещаше. Не можа да се сдържи да не се засмее, когато Кристиана седна с преувеличеното внимание на всеки пияница, който се опитва да изглежда трезвен.

Тя сведе поглед към скута си и пое дълбоко дъх и за момент единствения звук наоколо беше жуженето на горските насекоми.

— Ще ми кажеш нещо неприятно май — предсказа Гарет, след като я гледа известно време.

Кристиана вдигна поглед. Очите й бяха широко отворени и изплашени.

— Защо мислиш така?

— Ами погледни се. Винаги, когато трябва да извършиш нещо неприятно, лицето ти се изостря и обездвижва. Става като маска. Като че ли си слагаш маската за „отивам на чай при графа“. Искаш да ми кажеш нещо, нали? И очевидно си се опитала да повдигнеш духа си с малко алкохол, но си се поувлякла.

— О, мислиш се за много умен, нали? — тъжно натърти Кристиана.

Гарет нежно се засмя и отметна мократа коса от челото си.

Кристиана изправи рамене и си спомни с какви намерения бе дошла.

— Господин Ларкин — най-после започна тя, като се опитваше да не заплита език, — през последните няколко седмици за мен стана ясно, че между нас са се появили чувства.

— Разбира се, че е така — съгласи се Гарет.

Кристиана не му обърна внимание.

— Също така е истина, че брат ми ще изпрати билет, за да замина и не съществува перспектива, която да удовлетвори нашите желания.

— И това е вярно — заключи Гарет.

— Аз знам, че вие сте разумен и високо уважаван човек и може да ви се има доверие.

— Почти светец — съгласи се Гарет.

— О, я стига! Опитвам се да бъда много сериозна!

— И каква цел гониш с това? — попита Гарет, като приседна пред нея в мъха. — Защо не си кажеш всичко направо?

Кристиана въздъхна тежко, погледна зелените листа над главата си и синьото блестящо небе между тях. После погледна Гарет в лицето. Очите му щастливо шареха по фигурата й.

— Мисля, че трябва да се оженим! — каза тя на един дъх. После сведе поглед към краката си и кафявата горска почва, а сърцето й подскачаше в гърдите. Страхуваше се да го погледне, боеше се от онова, което щеше да й каже.

— Кристиана — започна той.

— Ако ми се подиграеш, ще умра — предупреди го тя с треперещ глас. — Ще умра. Ще легна тук на земята и ще умра! Не ми е останала нито капчица гордост и ако ми се присмееш, това ще ме убие.

— Нямам намерение да ти се присмивам, малка пияницо — отвърна той успокоително, макар че всъщност много му се искаше да се засмее. — Само искам да знам защо.

— Защо ли? — повтори Кристиана с пламнали страни. — Какво защо? В края на краищата ти… ти ме обезчести.

— Ами ти си го поиска — отговори той сериозно.

Кристиана изхълца силно и се замисли.

— Прав си. Добре де, аз мразя да пътувам, а пък до Ню Орлеан има много път, нали? Пък и не искам да оставя градината… Пък и Доги. Аз много обичам Доги, А и климатът тук ми харесва.

— Искаш да се омъжиш за мен, защото ти харесва климатът ли?

— Ама ти никак не ми помагаш! — изплака Кристиана. — Какво искаш още да ти кажа, за бога?

Гарет обхвана лицето й с работните си длани и нежно го обърна към себе си. Очите му блестяха светлозелени на фона на златистия тен на лицето.

— Истината. Това е всичко, което искам. Истината. Не вярвам, че ти ще се омъжиш за мен заради градината, климата или дебелото куче. Искам да чуя истината, и искам винаги да ми казваш истината и да ми вярваш. Не искам да има тайни помежду ни.

Кристиана усети леко замайване, но не знаеше дали от изпитото вино, или от близостта му. Пръстите му леко и само веднъж погалиха бузата й, а после легнаха спокойно върху косата й.

— Добре тогава — каза тя. — Аз те обичам. Толкова много те обичам, че ако се наложи да замина, ще умра. Когато си помисля, че бих могла да се омъжа за друг, ми прилошава. Ти си най-милият, най-нежният, най-прекрасният мъж в целия свят, и ако ми се наложи да живея без теб, аз ще те оплаквам всеки ден, до края на живота си. Това е истината и ако не ми вярваш — завърши тя със сподавен глас и сълзи в очите, — тогава, майната ти.

— Кристиана?

Тя тихо изхълца и сълзите потекоха от очите й.

— И аз те обичам. Ах, ти глупаво, малко пиянде!

Неясно поради какво причина — от виното, от чувства, или пък от облекчение, тя избухна в плач.

Като се насилваше да не се смее на глас, Гарет я прегърна здраво и скри усмивката си в бухналата й прическа, като я остави да изплаче всичките скривани до сега страхове и емоции, опряна на гърдите му.

— Когато стана на петдесет години — каза й той, — ще ти припомня това, което се случи днес. И ще разкажа на всичките ни деца, че майка им, ми е поискала ръката в пияно състояние и разплакана като дете.

— Да не си посмял! — сепна се Кристиана. — Ще умра от срам. Знаеш ли колко трудно беше това за мен?

Ръката му я погали по врата и се спусна по изправения гръб.

— Мила моя! Ще се оженя за теб с удоволствие. Но и ти ще трябва да направиш нещо за мен.

— Всичко — обеща тя с подсмърчане.

— Винаги ще ми казваш истината. Нека никога да няма тайни помежду ни.

За миг пред погледа й изникнаха образите на Раул и Жан-Клод и тя помисли да му разкаже цялата грозна история. Но устните му докосваха нейните — горещи, сладки и нежни — и тя се притисна радостно в него и отхвърли миналото надалеч от мислите си. Във всеки случай това наистина бе минало и не беше нужно да се разрушава красотата на мига със спомени за него. По-нататък, в подходящ момент, сигурно щеше да му каже.

Тя се отдаде на целувките му, ръцете й се издигнаха да погалят мократа му коса и тя забрави всичко, предадена на горещото и светло чувство, което я изпълни. Най-после Доги реши да съобщи за присъствието си, като излая и намести тежкото си тяло помежду им.

— Ах ти, дебелано — промърмори Гарет, а Кристиана се отдръпна със смях.

Доги заподскача около него, като заизвива кафяво-черното си тяло, възбудено очаквайки милувка. Кристиана коленичи върху копринената си рокля, единствената, която все още изглеждаше прилично. Тя прегърна кучето през врата, притисна го до себе си и загледа Гарет с блеснали очи.

— Обичам те. Толкова много те обичам! Не мога да повярвам даже, че поиска ръката ми.

— Ами не съм — светнаха трапчинките на Гарет върху лицето му. — Ти поиска моята.

— Няма значение — отвърна безгрижно Кристиана с ослепителна усмивка.

— Няма значение — повтори Гарет. — Вярно е. — Той протегна ръка и помогна на Кристиана да се изправи, като все се опитваше да не се смее на залитането й.

— Слава Богу, че свърши — заяви тя. Повдигна копринената си пола и измъкна писмото на Филип изпод дантеления жартиер. — Сега вече мога да прочета писмото на Филип, без да плача. А после мога да му пиша и да му кажа, че няма значение. Нали ще се изненада?

Гарет погледна писмото в ръката й.

— Чудех се аз каква е причината за всичко — замислено произнесе той, докато Кристиана отваряше писмото и започна да го чете. — Какво пише той?

— „Мила моя сестро“ — започна да чете тя на френски.

— На английски, моля.

Кристиана се засмя. Всичко й се виждаше толкова прекрасно!

— Чакай да видя. Пристигнали са добре и са намерили къща, естествено във френския квартал на града. Градът бил пълен с френски емигранти… Май са повече, отколкото брат ти Джеймс би могъл да понесе. Затова той се бил преместил в ирландския квартал на града, който много му харесвал. Намерил си бил работа да обяздва коне и бил добре. Виктория вече е бременна за втори път!

— Вярно ли? — усмихна се Гарет.

— Да. Чудя се дали и тя застава на главата си… А бизнесът върви добре, Филип мисли да купи собствен кораб и… о, боже мой…

— Какво? — попита разтревожено Гарет. Кристиана започна да се смее.

— Всъщност не е смешно, но слушай: „В момента в града има епидемия от жълта треска. По никакъв начин не може да се мисли за идването ти тук, докато не мине опасността.“ О, Гарет! На мен цял ден ми беше лошо от мъка, защото мислех, че Филип вече ми праща билет, а то било напразно. Самоунижих се и се предложих напразно.

Гарет този път не успя да сдържи усмивката си, въпреки че набързо се помоли на ум за здравето на сестра си и зет си.

— Смешно — каза той. — Животът ни изигра шега. Искаш ли да си вземеш предложението обратно? След като не ти се налага да заминаваш?

Кристиана му се засмя с блеснали очи:

— Не, за нищо на света! Никога! Ти си осъден. И колкото по-скоро, толкова по-добре. Ожени се за мен утре, докато не си променил решението си.

— Утре ли? — попита Гарет. — Утре трябва да прибираме сеното. В нашите земи хората обикновено чакат да мине жътвата и тогава се женят. Нали нямаш нищо против? Освен, разбира се, ако няма друга причина…

— Друга причина ли? Искаш да кажеш бебе ли? О, не. Макар че се готвех да опитам и това, ако ми беше отказал. Много бих искала едно… не че разбирам от бебета… — призна Кристиана, като се изчерви. — Но мога да се науча. И би било чудесно да опитаме.

Гарет се усмихна спокойно и отново я притисна в прегръдката си.

— Както поискаш — прошепна той. Дъхът му пареше ухото й, а устните му търсеха нежната вдлъбнатина под шията й, където беше горещият й бърз пулс. — Да започваме ли опитите?

Писмото от Филип хвръкна, забравено върху горската трева и Кристиана се отдаде на желанието на тялото си.

— Обичам те — прошепна Гарет, когато я облада, и тези думи бяха най-прекрасните, които тя чуваше в този миг.

 

 

— Проклета работа са тези внезапни сватби — каза Стюарт на Джефри. — Може би и аз ще се оженя.

— Хайде де! — възкликна Джефри и се втренчи в брат си от върха на купата сено, където се беше качил. — И коя ще те вземе тебе бе, глупако?

— Майната ти — избухна Стюарт. Той хвърли една вила сено към брат си и го посипа целия. — Може би Поли. Тя е хубавичка и добра работничка и на бас се хващам, че е добра в…

— Забрави я — каза Джефри. — Поли ще се омъжи за Даниел. Запомни ми думите. И това ще се случи, преди да изтече месеца.

— Така ли? — изненада се Ричард, който бършеше потта от лицето си, а после завърза около челото си една кърпа и заприлича на пират. — И кога си станал проклетият местен оракул, та знаеш?

— Запомни ми думите — повтори Джеф и скочи от купата, като че ли да подчертае по-силно думите си.

— Ще видим — със съмнение отвърна Ричард. Той загледа с интерес към приближаващите се през окосената ливада Гарет и Даниел. Косите им с еднакъв цвят блестяха на слънцето.

— Знае ли Даниел, че ще се жени? Или това е лично твоя информация? — попита пак Ричард.

Джеф сви рамене.

— Даниел, чувам слухове, че следващият, който ще се жени, си ти — извика Ричард през ливадата. — Вярно ли е?

Даниел изглеждаше объркан.

— Ад календас грацеас — отвърна той бавно. — Сиреч, когато пъкълът замръзне.

Джефри повдигна вежда замислено.

— Доста студеничко значи ще е през август, а?

Гарет хвърли поглед, изпълнен със съмнение към по-малкия си брат, който май много знаеше.

— Пъкълът ще замръзне съвсем, докато приберем сеното. Хайде, дай ми вилата си, Ричард, и отивай да помагаш на Джефри.

— Някой много го интересува жътвата — изкоментира Стюарт. — Първият от нас, когото ще хванат… Мислех, че никога няма да се случи.

— Аз ли съм хванат? — засмя се Гарет. — Надявам се, че няма човек на света, който да е хванат от по-сладичък ловец.

— Чуйте го само — извика Стюарт. — Колко нежен е станал. Чак ми прилошава.

Гарет едва ли чу смеха на братята си и подигравателните им бележки. Очите му бяха вперени в блестящото синьо небе, което се сливаше със зеленината на гористите хълмове на хоризонта, а мислите му бяха далеч, далеч във времето, когато щеше да започне жътвата.