Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (8)

Глава 8

Тази нощ Кристиана сънува живи, ярки сънища, в които всеки детайл изпъкваше с болезнена яснота.

Тя отново беше в горското езеро и плуваше умело като русалка. Водата се плъзгаше по кожата й като топла и нежна длан, с милиони искрящи по нея диаманти от слънчевите лъчи.

Дърветата около езерото бяха изпълнени с живот. Клоните й шепнеха и кимаха. Листата им блестяха като изумруди на фона на непоносимо блестящото лазурно небе.

Кристиана плуваше със скорост, която не би могла да си представи в будно състояние и се чудеше, дали ако летеше, би се чувствала по същия начин във въздуха.

— Кажи, че ме желаеш — шепнеше Гарет, който се бе надигнал изпод водата. Той също блестеше — кожата му просто бе осветена в златно, а очите му излъчваха зелена светлина — същата, каквато излъчват листата на дърветата. Косата му, мокра и тъмна, падаше върху раменете му.

Водата носеше Кристиана към него и я издигаше нагоре с вълшебна сила. Тя не се съпротивяваше, а се бе оставила на течението. Дърветата като че ли се навеждаха към нея. Слънцето блестеше непоносимо силно и излъчваше горещина, а гласът на Гарет бе топъл и дълбок.

— Кажи го — шепнеше той, а Кристиана се притискаше плътно към него и усещаше как силата и енергията му проникват в нея.

— Желая те — казваше тя и думите бяха сигурно и ясно изречени. Не се срамуваше и не се колебаеше да го каже. Като че ли думите й даваха магическа сила, като силата на някоя благословия.

— Но ти си безполезна, нали — казваше Гарет. — Ти не принадлежиш на това място, нали?

Както бе станало и в действителност, той я занесе до брега и я хвърли там. Но когато тя докосна водата, веднага забеляза, че картината се е променила, както често се случва в сънищата.

Сега тя се плъзгаше по лед — огромно, пусто и студено пространство. Езерото бе замръзнало и бе станало като море с огледално гладка ледена повърхност, достигаща до хоризонта. Дърветата ги имаше, но бяха много, много далеч, безплодни и покрити със скреж, на фона на синкавия леден пейзаж.

Около нея духаше вятър и писъкът му наподобяваше звука на цигулка, а клоните на дърветата се удряха един в друг.

На Кристиана й се искаше да се завие в синята си кадифена пелерина, и тя се появи. Изведнъж се намери отново във Версай, в един зимен ден, който бе отминал отдавна…

Каналите в парка бяха замръзнали и всички си купуваха или наемаха шейни и се пързаляха по блещукащия лед.

„Така е хубаво!“ — каза си Кристиана и се засмя от радост, докато се вмъкваше в шейната близко до Артоа. От другата му страна се бе настанила Габриела и Кристиана си спомни колко красива бе тя през този ден. Беше облечена в прекрасен къс жакет от бяло кадифе, обточено с безценни кожи от черна норка. В златната коса на Габриела, под периферията на шапката й, блещукаха като снежинки диаманти.

— Е, дами — казваше Артоа, — харесва ли ви тази глупост? — Той сочеше луксозната шейна, блестящите кожи за завиване на краката, звънчетата и белите коне. Кристиана се смееше на глас, както тогава, през онзи декемврийски ден преди три години.

— Хайде — викаше Артоа. И леко дръпваше поводите на конете, и шейната се плъзгаше по заледения канал с приятно шумолене.

Те смело задминаваха другите шейни. Студеният въздух и блестящото слънце зачервяваха бузите им. Артоа викаше с удоволствие и конете бягаха все по-бързо. Габриела също се смееше. Двете с Кристиана се радваха на скоростта и на това, че изпреварваха другите. Гласовете им звънтяха в надпревара с пеещите звънчета, а пред очите им се разстилаше широкия път. Те се пързаляха все по-бързо и другите им правеха път, като им подвикваха.

По пейките около каналите се беше събрал народ да гледа как богатите се забавляват и Кристиана виждаше как ги сочат със завист заради красотата и младостта им. Снегът блестеше на слънцето, като диамантите в косите на Габриела, а въздухът беше свеж и остър. Когато най-после Артоа дръпна поводите и спря конете, те и тримата бяха останали без дъх от възбуда и смях. Кристиана и Габриела паднаха назад и се сгушиха в Артоа. В съня си Кристиана си спомняше колко елегантен бе балтонът му от тъмен кашмир със сребърни филигранни копчета на ръкавите и със снежнобял шал.

— Държанието ни е отвратително за хора с толкова елегантно облекло — извика тя, точно както го бе направила в действителност.

Габриела, все още засмяна, махна с облечената си във фина ръкавица ръка, а Артоа каза:

— Нали затова е всъщност толкова смешно!

— Толкова се радвам, че се върнах! — казваше Кристиана и точно в този момент сънят й се обърка. Беше като че ли си е пак там, в миналото, в онзи ден, когато се пързаляха, но тя си спомняше, че това ще се случи по-късно в бъдещето.

— Аз също се радвам, че се върна — казваше с изненадваща сериозност Артоа. — Но нещата вече се промениха. Не виждаш ли?

Кристиана се оглеждаше наоколо към блестящия пейзаж и красивата шейна, към пеещите звънчета на конете и замръзналите дървета, към розовото лице на Габриела.

— Не, съвсем същото си е, както винаги е било — възрази тя. — Нищо не се е променило, Артоа.

— Ами погледни — каза нетърпеливо Артоа. — Само погледни. Това докарва камериера ми до лудост… — Докато говореше, той беше развързал белия си шал и с бързи движения го отдалечаваше от врата си. Главата му се отдели от тялото и падна в снега, като че ли само финия шал я бе държал до сега. Кристиана искаше да изпищи, но сърцето й се беше спряло в гърлото и тя не можеше да издаде звук.

Събуди се изведнъж и се вгледа в мазилката на тавана в стаята си, във фермата на Ларкин. Сивкавата утринна светлина едва започваше да осветява стаята. Къщата бе все още тиха. Тя седна разтреперана в леглото си и притисна пръсти до устните си. Картините от съня й бяха все още мъчително живи в тихата стая. Ясно виждаше трапчинките върху свежите бузи на Габриела в студения зимен ден. Виждаше тежката сребърна бродерия по раменете на Артоа и чуваше гласа му, който другите приемаха за груб, защото говореше бързо и отсечено.

Навън изкукурига петел и този звук й се стори печален в утринния здрач. Сънят й бе толкова истински, че тя почти очакваше да види сняг навън, вместо ярката зеленина на пролетта.

Кристиана изведнъж се почувства съвсем самотна и изоставена и разбра, че дори и да е жив Артоа, за нея той е толкова изгубен, колкото и Габриела.

— Не мога да го понеса — прошепна тя и сърцето й се сви, като че ли някой го стисна. Устните й образуваха тънка, твърда линия и тя заплака тихо, скрита във възглавницата. Скърбеше за приятелите, които бе загубила завинаги, скърбеше за себе си и за огромната, остра болка от съзнанието, че е останала съвсем сама в свят, където за нея няма място. Струваше й се, че ще умре от мъка, защото вече нищо не можеше да направи.

Тялото я болеше от работата в градината, пръстите й туптяха от болка, докато обличаше бледосинята си рокля. Слезе тихо по стълбите и излезе в градината. Там беше хладно и тихо.

Кристиана се изненада от промяната, която бе постигнала. Цветята изглеждаха по-свежи и като че ли бяха пораснали за една нощ. Тя се наведе и погали лавандулата, като вдъхна приятния й аромат. Тази сутрин той беше по-силен от вчера. Розите бяха напъпили, показваха наситено розовите си листенца и тя си помисли колко ли красиви ще бъдат, когато се разтворят съвсем.

Тя бавно се придвижваше между растенията и не мислеше за нищо друго, освен за техните цветове и форми. Как ще цъфтят и как росата ще блести по тях. Как ще изглеждат сочните карамфили и разцъфналите рози, как ще блести лилавото на перуниките.

— Я виж ти — каза тих глас зад нея и тя бързо се обърна.

Беше Даниел, облечен в работно облекло — груба риза с дълги ръкави и стар брич, вместо елегантния зеленикав костюм със стегната вратовръзка, с които ходеше да преподава латински.

— Станала си рано — продължи той. — Излязла си да видиш резултата от работата си ли?

Кристиана кимна не без удовлетворение:

— Изглежда по-добре, нали?

Даниел се усмихна и огледа наоколо с одобрение.

— Много по-добре.

Похвалата му стопли Кристиана. Даниел имаше толкова спокоен и нежен характер, че беше невъзможно човек да не се чувства приятно в негово присъствие. Той постави на земята празното ведро, което носеше, и посегна да откъсне един лист от розовия храст. Отдолу се виждаха жълти петънца.

— Ръжда — каза той. — Когато видиш такова нещо, трябва веднага да отстраниш листа, преди да се е разпространила ръждата.

Кристиана кимна и внимателно заразглежда листа.

— Добре ли си? — попита Даниел, като гледаше с тревога зачервените й очи. — Изглеждаш така, като че ли си плакала.

Кристиана се извърна и се готвеше да му каже да си гледа работата, но той беше толкова мил с тревогата си към нея и толкова любезен, че тя реши да му отговори честно.

— Плаках — отвърна, загледана в лилавите камбанки, и въздъхна дълбоко и мъчително. — Сънувах, че съм пак във Версай и се пързалям с шейна заедно с Габриела и Артоа. Беше толкова истинско…

Даниел кимна и не каза нищо.

— Понякога — продължи Кристиана, — понякога ми се струва, че всъщност сънувам, а онова, миналото, е реално. Че Габриела не е убита, че ей сега Артоа ще влезе и ще каже: „Хайде да пием кафе и да опитаме тази нова пиеса от Моцарт“. Че никога не съм прерязвала гърлото на човек…

Даниел бе толкова изплашен от думите й, че не можа да реагира. Просто постоя мълчаливо.

— А през останалата част от времето? — най-после попита той.

— През останалото време… — започна тя, но гърлото й се сви. Тя хвърли рязко плевела през оградата. — През останалото време имам чувството, че сърцето ми ще се пръсне. Наистина, че буквално ще се пръсне. Понякога се чувствам най-самотната жена в света. Това ми причинява такава болка! Мисля си, че тя никога няма да мине. Идва и си отива на вълни. Милиони пъти през деня си мисля: „О, това ще накара Артоа да се смее!“ или: „Какво ли ще каже Артоа?“, или: „Сигурно Габриела би умряла, ако й се наложи да сложи подобно боне!“ — Очите й се изпълниха неочаквано с горещи сълзи. — А знам, че никога повече няма да ги видя…

— Може би — съгласи се тихо Даниел. — Но ти си много млада, едва на двадесет години си и ще имаш други приятели, които ще те обичат.

— Няма кой знае колко голяма надежда — каза Кристиана, като едва успя да се усмихне насила. — Аз не съм човек, който лесно привлича симпатии и обич.

— Глупости — каза развеселен Даниел. — Аз те харесвам, момчетата също, но по техен си, глупав начин, Гарет също те харесва.

Кристиана изсумтя.

— Глупости — повтори тя и бузите й пламнаха при споменаването на Гарет.

Даниел се засмя.

— Наистина ти си възхитителна личност. Ти си много силна и храбра. Наистина ли си убила човек? — Той го каза така, като че ли това не беше най-ужасното престъпление на света.

— Трябваше — отвърна Кристиана. — Беше ужасно. Ужасно и грозно нещо. Но нямах избор.

— Разбира се, че си нямала избор. Не бих си и помислил другояче.

Те останаха мълчаливи, заслушани в ясното чуруликане на птичките и тихите звуци, които издаваха животните в обора. Тогава Кристиана се пресегна и постави ръката си върху тази на Даниел.

— Благодаря ти — каза тихо, като дори не знаеше за какво всъщност му благодари. Дали за това, че я изслуша, или затова, че не беше възмутен от факта, че е убила човек.

— Няма за какво — отвърна той и я потупа по ръката. После вдигна ведрото и се насочи към кладенеца. — Днес е стрижбата — каза. — Работата започва отрано. Ще имаме и помощници отвън. Къщата ще се напълни. Когато работата приключи, всички ще празнуваме.

Кристиана кимна и се обърна към цветята, за да избере няколко незабравки, които да постави в косата си, като се радваше на бледосиния им цвят. За няколко минути бе забравила решението си да напусне къщата и да се премести в бараката, но звукът от гласа на Гарет, който поздравяваше брат си, я разтърси и тя се върна към къщата, решена да изпълни плана си.

 

 

Кухнята приличаше на разбунен кошер. Госпожа Хатън вече пъхаше сладкишите във фурната, режеше шунката на тънки филии и пържеше яйца. Джефри, Стюарт и Ричард пиеха чай и спореха кой от тях ще успее да остриже повече овце, а кучето се мотаеше помежду им и се опитваше да си открадне нещо за ядене. Матю Ларкин седеше също до масата с отворена книга пред себе си, пиеше чай и като че ли не забелязваше шума около себе си.

— Наистина ли ще се местиш в бараката на чичо Елдън? — попита Ричард, като забеляза Кристиана на вратата.

— Да — отвърна тя.

Госпожа Хатън я погледна над пълното си рамо и изсумтя с недоверие:

— Няма да се учудя, ако се върнеш бегом, щом я видиш. Мръсно място.

— Тогава ще го почистя. Какво ми е нужно за работа, моля?

Госпожа Хатън размаха дървената си лъжица като оръжие:

— Виж какво, моето момиче. Днес е тежък ден и за мен, и за всички останали. Нямам време за глупостите ти. Тук ще дойдат много хора, които ще трябва да храня по три пъти на ден. Трябва да сготвя и няма да ми остане време да те уча как да използваш метлата. Най-добре е да се помъчиш да не ни се мотаеш в краката, разбра ли? Нямам време за глупости!

Кристиана се наежи и се готвеше да отговори, но вниманието на всички бе привлечено от конски тропот навън.

— Хайде, време е да вървим — изправи се Джефри. — Да ходим при овцете. Къде е Гарет?

— Тук някъде — отвърна Ричард с уста, все още пълна с шунка. — Може вече и да работи.

Те излязоха и започнаха да се поздравяват с пристигналите приятели и съседи, а Кристиана остана забравена на мястото си. Като се направи, че не забелязва неодобрителните погледи на госпожа Хатън, тя си взе чаша чай и парче топъл хляб и излезе навън на слънце.

Поляната беше пълна с народ, повечето непознати мъже, които викаха и се поздравяваха.

Гарет стоеше до вратата на хамбара и говореше с Даниел и двама непознати. С тях имаше и едно момиче, което беше го хванало под ръка.

Кристиана почувства бързо и неприятно пробождане от ревност. Тази жена беше толкова различна от нея! Тя беше здрава и висока, с впечатляващ бюст, който преливаше от яко стегнатия елек. Бялата й шапка като че ли беше предназначена само да подчертава блясъка на русата й коса. Бузите й пращяха от добро здраве и тя се смееше с хрипкав глас на нещо, което Гарет бе казал току-що, като привличаше вниманието на всички наоколо.

Когато видя Кристиана, тя каза нещо на Гарет и той се засмя, като я тупна приятелски по рамото.

Кристиана остана закована, а момичето се насочи към нея. Раираната й в червено и жълто пола се развя, а златната й плитка блестеше на слънцето.

— Аз съм Поли — съобщи момичето. — От „Счупеното гърне“. А ти си Кристиана. Снощи момчетата бяха долу и ми разказаха за теб. Каква рокля! Френска ли е?

Кристиана погледна към роклята си с небесносини панделки и тънка бяла дантела.

— Не — отвърна тя. — От Лондон е.

Поли изглеждаше разочарована:

— О, исках да видя нещо от Париж.

Кристиана не знаеше какво да й отговори. Значи това беше Поли, която бе изпратила по Стюарт целувки за Гарет. Тя изглеждаше май от неговия тип жени. Сега очите й блестяха недоверчиво, а лицето бе изпълнено с любопитство.

— Я ми кажи — продължи Поли — как ти се харесва животът тук? Накарах брат ми да ме докара във фермата на Ларкин, при всичките тези красиви мъже. Няма да си проспя времето тук… Но не знам от кого да започна.

Когато Поли се засмя, кръглите й гърди се развълнуваха така, като че ли щяха да изскочат от корсажа. Простата триъгълна кърпа от тънък плат около раменете почти не покриваше впечатляващите й прелести.

Кристиана бе поразена от земната хубост на Поли и яркото желание, което блестеше в очите й, когато заглеждаше братята Ларкин. А те се разхождаха по поляната и помагаха на гостите да завържат и настанят конете си.

— Я гледай! — каза пак Поли. — Не са ли най-хубавите? — Тя въздъхна от удоволствие и положи ръка на сърцето си, като че да го успокои. — Като ги гледам, ми омекват коленете, честна дума. Всяко момиче би било щастливо, ако може да хване някого от тях.

На Кристиана никак не й харесваше начинът, по който Поли гледаше Гарет.

— Така ли мислиш? — попита тя със студенина в гласа. Щастливата усмивка на Поли угасна.

— Какво, ти да не си луда? Ами погледни ги, де!

Кристиана погледна Гарет, който стоеше в средата на групата мъже. Той стърчеше с една глава над другите и кестенявата му коса блестеше на слънцето. Ризата показваше яките му гърди, а тесният брич очертаваше дългите, мускулести крака.

— Ех, тоя е най-хубавият! — въздъхна Поли. — По-добър от мнозина. Какво не бих дала да съм на твое място! Това е чудесна ферма, пълна с горещи млади мъже. Хубаво би било да живеех тук. Би ми харесало.

Кристиана се изчерви.

— На мене — не! — каза тя бързо. — Всъщност съм решила днес да се преместя. Искам да отида при брат ми в Ню Орлеан, но Гарет не иска да ми заеме пари.

— Да се местиш ли? — извика Поли и луничавото й лице се изпълни с недоверие. — Защо? И къде ще ходиш?

Кристиана се направи, че не чува първия въпрос.

— Гарет каза, че мога да отида в бараката на някой си чичо.

— Какво? На чичо Елдън ли?

Кристиана кимна.

Поли поклати глава.

— Ама защо? — учуди се тя. — То е едно малко и мръсно местенце. Поне такова беше, когато го видях за последен път. Целият таван е в паяжини.

На Кристиана не й се искаше да разбере какво е правила там Поли, че си спомня тавана с паяжините.

— Още не съм го видяла — каза тя. — Тъкмо се готвех да поискам от госпожа Хатън малко сапун и… и каквото още трябва, за да почистя бараката.

Поли се извърна към Джефри и Стюарт, като минаха с бъчонка бира.

— Хей, запазете ми малко! — извика им тя весело. — Днес ми е свободен ден и имам намерение да се повеселя!

— Ох, нямам търпение — отвърна й Стюарт и се ухили.

Поли отвърна със закачлива усмивка и отново се обърна към Кристиана.

— Ти някога преди чистила ли си барака? — попита тя, като оглеждаше със съмнение фината рокля на цветчета, белите фусти с дантела отдолу и красивите панделки.

— Не — отговори Кристиана. — Пък и не мисля, че госпожа Хатън би ми казала какво да направя. Тя май не ме обича.

— Нито пък мен — с крива усмивка отвърна Поли. — Стара вещица!

Като че ли я повикаха… Вратата се отвори с трясък и госпожа Хатън се показа, за да изнесе навън едно ведро вода. Хвърли недоверчив поглед към двете момичета, изръмжа нещо на висок глас и отново изчезна в къщата. Звучният смях на Поли зарази и Кристиана и двете се закискаха весело. Откъм поляната Гарет гледаше към тях и изглеждаше леко изплашен.

— Хайде — нареди Поли и хвана Кристиана за ръка. — Аз ще ти помогна в чистенето, макар да мисля, че си луда, дето искаш да се махнеш от тук. Сигурна съм, че Виктория е оставила някоя дреха, която да можеш да облечеш. С тази рокля не може да чистиш.

— Ама госпожа Хатън каза да не й се мотая в краката — възрази Кристиана.

— Тогава за нея ще е по-добре да ни даде каквото трябва, за да й се махнем от главата — каза весело Поли. — Иначе ти ще си загубиш целия ден в чистене сама там. Нали не искаш да пропускаш веселбата довечера?

Кристиана не мислеше, че ще загуби кой знае колко, ако наистина я пропусне, но понеже Поли беше въодушевена, си замълча.

— Чакай да ти кажа — прошепна конспиративно Поли. — Ти знаеш ли колко е интересен Гарет, като си пийне няколко бири?

Кристиана се разтревожи. Какво ли знаеше Поли и какво си мислеше за нея?

— Права си, Поли. Не ми се иска да пропусна веселбата. И… мерси, Поли.

Поли се изсмя.

— „Мерси“ — повтори тя. — Я чуй! Кълна се, че твоят акцент ги кара да подивеят!

 

 

— Я виж ти! — възкликна Стюарт към Гарет, като наблюдаваше как Поли и Кристиана се запътиха към къщата, хванати за ръце. — Не очаквах, че Нейно височество ще се заинтересува от Поли.

Гарет също наблюдаваше момичетата, които бяха склонили глави една до друга и слушаше как прегракналият смях на Поли се смесваше с по-колебливото чуруликане на Кристиана.

— За какво ли си говорят, а, как мислиш? — Стюарт беше любопитен. А Гарет изглеждаше леко изплашен.

— Не мога да си представя — отвърна той.

— Хайде, братко, давай да се заемем с овцете.

Той хвърли през рамо още един поглед към Кристиана и Поли. Блестящите черни къдрици се бяха допрели до ярката златиста коса. Той се обърна и си наложи да се заеме със собствената си работа.