Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (14)

Глава 14

Панаирът на Ашби се провеждаше в центъра на градчето. Сергии и палатки покриваха площада и се разпростираха по съседните улици. Тълпи селяни от околността, облечени в най-хубавите си дрехи, се разхождаха помежду им, разменяха поздрави с познати и разговаряха на висок глас. Един селски оркестър изпълняваше весели мелодии, но звукът на флейтите и цигулките едва се чуваше от шума на тълпите, блеенето на овцете и цвиленето на конете.

Кристиана отново се впечатли от уважението, с което местните хора се отнасяха към семейство Ларкин, как се възхищаваха от чистотата на вълната и кошниците с плодове в колата.

— Тази ферма не представляваше нищо, преди да се заемеш с нея — каза един възрастен мъж на Гарет. — Ти имаш усет към земята, синко. Не си като баща си. Той не става за фермер. Но пък успя да отгледа прекрасни синове.

Гарет се засмя:

— Е, да, това той успя да направи.

— А това ли е момичето, което се справи със сина на земевладелеца? Чух, чух тази история. Май Джил ви създава неприятности, а?

Кристиана се изчерви под изпитателния поглед на стареца.

— Не би могъл — отвърна Гарет. — Земята е наша и по право, и по закон и ако Джил съзнава какво значи това, би се държал по-далеч от нас за свое добро.

Кристиана се извърна и се загледа в тълпата. Между два пръта група акробати бяха опънали въже и канеха тълпата да гледа известна въжеиграчка, която била играла пред самия крал. Тълпата ги освирка весело, и все пак зачака представлението.

Яки фермерски жени се разхождаха с розовобузите си щерки, деца и кучета тичаха наоколо и се радваха на слънчевия ден и свежия въздух, мъжете си подвикваха весело. Къде ли беше Поли? Кристиана се изправи върху колата, за да огледа по-добре от високо, и се вкамени. Сърцето й щеше да се пръсне.

До въжето на акробатите стоеше Жан-Клод. Тя гледаше с ужас сухата му фигура и мръсната черна коса.

Как е възможно да бъде тук? За момент тя се намери отново в тъмната мръсна колиба във Франция, където брат му ровеше във вещите й и хвърляше настрани портретчето на майка й, обеците от Артоа, писмата от Филип. „Ожених се за прекрасна жена. Казва се Виктория Ларкин и е от едно градче, наречено Мидълбъри на около два дни път от Лондон…“

— Кристиана? Лошо ли ти е? Позеленяла си… — Даниел я докосна по рамото.

Тя отново погледна тълпата, а онзи човек се извърна рязко към тях.

Не беше Жан-Клод. Тя успя да поеме дълбоко дъх.

— Помислих, че виждам…

Тя погледна към Гарет, но той бе зает. Показваше едно от руната на добре облечен търговец и не гледаше към нея.

— Помислих, че виждам Жан-Клод — каза тя бързо. — Братът на мъжа, когото убих. Но не беше той. Онзи просто приличаше на него.

Даниел й помогна да слезе от колата.

— Поеми дълбоко дъх — посъветва я той. — Сега по-добре ли си?

Кристиана се усмихна едва-едва.

— О, да. Беше глупаво от моя страна, нали?

— Не, никак. Ти изглеждаше ужасена.

— Бях — съгласи се тя.

— Не мисли за това — каза Даниел. — Няма никакъв начин той да узнае къде си, нали?

— Сигурно — съгласи се Кристиана. Дори и да бе прочел писмата на Филип, Жан-Клод едва ли би имал възможност да я проследи в Англия.

— Виж, Поли идва.

Кристиана проследи погледа на Даниел и видя златистата глава на Поли над красивите рамене и добре стегнатото елече. Луничавото й лице грееше от удоволствие.

— А, ето ви и вас — извика тя. — Какъв ден! Хайде, Кристиана, да отидем при циганките и да ни кажат късмета.

Кристиана се засмя.

— Госпожа Хатън каза, да не се приближавам до циганите — възрази тя.

— Стара вещица — отвърна Поли. — Остави я. Циганите са добри. Миналата година една ми каза, че ще се омъжа за граф и ще имам осем деца. Смешно, нали?

— Значи циганките не познават — подхвърли Ричард, който тъкмо минаваше край тях.

— Е, все пак се запознах с един граф възрази Поли. — И беше много приятно. Не се омъжих за него, но кой знае, може пак да дойде.

— Ето — каза Гарет като сложи шепа монети в ръката на Кристиана. — Отидете с Поли, вижте циганите и си купи нови панделки или каквото ти хареса. Аз ще се погрижа за вълната и след малко ще ви намеря, за да походим заедно.

— Аз също ще ида — намеси се Джефри. — Понякога циганите продават хубави коне.

— Повечето са крадени — каза Гарет. — Внимавай, Джеф, да не те излъжат. Те са много хитри.

— Благодаря, дядка — подигравателно се съгласи Джефри.

— Хайде! — Поли дръпна Кристиана за ръката. — Хайде да се веселим. Толкова обичам панаира! Видя ли въжеиграчката? Роклята й цялата блести и е късичка ей до тук…

Кристиана се засмя на ентусиазма на Поли, но я последва щастлива.

— Познай кой дойде снощи в „Счупеното гърне“? — попита Поли. — Джил Торили. Беше пиян като свиня и си търсеше белята. Ти наистина го засегна здравата, Кристиана. Той няма да ти прости това.

Кристиана разтърси глава:

— Какво ме засяга Джил Торили? Той е само един земевладелски син.

— Божичко! — възкликна Поли. — Само земевладелски син! Ами че аз, ако бях на твое място, бих си изпотрошила краката да го обслужвам. Виж какво значи да си от висшето общество!

Кристиана се засмя заедно с Поли:

— О, Поли, ти знаеш какво исках да кажа.

— Само се закачам, Кристиана. Гледай, ето ги циганите! Не мислиш ли, че чернокосите мъже са красиви?

Каруците на циганите бяха в края на панаира, боядисани ярко в червено и жълто. Чернокоси, боси деца играеха между тях, а майките им, облечени в шарени дрехи и със златни, украшения, викаха по тях на непознат език.

— Аз ще съм ей — там — показа Джеф към групата мургави мъже, които бяха обградили няколко хубави коня. — Внимавайте, вие двете, да не продадете душите си.

— О, я стига! — изсмя се Поли.

Стара циганка се надигна откъм една от каруците и им помаха.

— Елате да ви погледам за късмет! — извика тя мелодично. — Не се бойте. Елате тук.

Кристиана се поколеба, но после пристъпи напред.

— Ти почакай — каза старицата строго към Поли. — Това не е за твоите уши.

Поли вдигна безгрижно рамене, а очите й вече проблясваха към един чернокос мъжага с блестящ шал около врата.

— Забавлявай се — весело каза тя.

Кристиана последва старицата под тъмния навес на каруцата и седна срещу нея пред малка масичка. Отстрани висяха блестящи от цветове и бродерии копринени завеси. В малкото помещение миришеше на подправки, свещите едва светеха и хвърляха трептящи сенки.

За изненада на Кристиана, старицата посегна и сложи ръка на главата й, погали косата й със сбръчканите си пръсти, а после ги прекара по лицето й.

— Ах — каза циганката изненадано. Тя седна и протегна ръка.

Кристиана сложи няколко дребни монети на дланта й и старицата се зарадва.

— Първо — каза циганката, — ще се помолим. Ти трябва да помолиш Светата Майка да те направлява.

Като се надяваше, че Светата Майка е същата, към която се бе обръщала за съвет и помощ през целия си живот, Кристиана затвори очи и се подчини.

— Сега — продължи старицата — вземи тези карти и добре ги разбъркай. — Колодата беше с необичайна за Кристиана големина. — По-големи са, отколкото си виждала — каза циганката. — Но с моите карти ти няма да загубиш пари или бижута, като с онези, с които си играла. И ще можеш да плащаш на шивача за дрехите си.

По гърба на Кристиана полазиха тръпки. Как бе узнала тази жена, че тя стотици пъти бе губила парите и бижутата си на карти? Сега беше облечена простичко като селянка и не приличаше изобщо на жена, която е притежавала бижута…

— Разбъркай ги пак — заповяда циганката.

Кристиана се подчини, като се опитваше да се успокои.

— Няма от какво да се боиш — каза циганката, като взе картите. — Освен от истината.

Кристиана загледа очаровано как жената подрежда картите по мистериозен начин. Странни рисунки в меки цветове се виждаха по тях.

— Това — каза жената, — си ти. Днес. — Тя показа една карта, на която бяха изобразени мъж и жена с развяна рокля. Двамата държаха златни чаши и се гледаха. — Ти си влюбена, нали? Щастливо момиче.

Кристиана не отговори.

— А тук — продължи циганката — е онова, което е било. — Кристиана погледна рисунката върху картата — фигура с качулка, седнала в лодка, заобиколена с мечове. — Преминала си дълъг път, преди да стигнеш тук, нали? Никак не е било лесно. Сега ти е по-леко. Онова не е било само пътуване по море, а пътешествие към нов живот. Ето те тук. Искаш ли да се върнеш към стария си живот?

Кристиана си спомни Версай — бляскавите златни дни на удоволствия и безгрижен смях.

— Глупаво момиче — измърмори старата жена. — И какво си спечелила ти от онова злато? — Тя показа друга карта, на която беше изрисуван замък, обхванат от пламъци, които излизаха през прозорците, откъдето падаха и хора. — Ето. Мъка и отчаяние. Всяка крепост, издигната върху нещастието на други, ще се срути. Може би ти не си издигнала крепостта, но си живяла в нея като глупава птичка, която не съзнава, че живее в клетка, докато клетката не изгори. Но ти все пак избяга, нали? И къде кацна? — Тя показа друга картина, на която беше изобразена жена с бляскава корона от звезди, заобиколена от зелени ливади, пълни с цветя. — Намерила си спокойно и богато място. Научила си се и на много нови неща. Някои хора цял живот търсят подобно щастие. А ти ще го задържиш ли?

— Ще го задържа ли? — повтори Кристиана изпълнена с изненада и очакване.

— Не питай мен — строго каза жената. — Аз ти казвам онова, което виждам, но решението принадлежи на теб и на волята божия. Ти имаш право на избор. Виж тази карта. Това е картата на глупака. Виждаш ли колко е безгрижен? Гледа звездите, а едва не е стъпил на края на скалата. Когато дойде време да избираш, мисли внимателно, защото никога няма да можеш да поправиш грешката си, ако я допуснеш. — Кристиана се втренчи в изобразения на картата младеж, който безгрижно се насочваше към опасността. — Ти вече знаеш това. Защото си направила нещо, което не можеш да промениш, нали? Какво си сторила, хубавице, какво плаши твоя сън? — Кристиана с ужас погледна на жената. — И ако би могла да се върнеш назад във времето, би ли могла да направиш нещо друго, а не онова, което вече си сторила? — попита жената. Тъмните й очи пронизваха Кристиана. Те я виждаха изцяло, познаваха, душата й. Кристиана изхлипа. — Аз не се опитвам да те плаша. Ако си направила онова и не се измъчваш от стореното, ти би била едно чудовище. Но ето, сега идва време, когато миналото трябва да бъде опростено. Остави го в мир. Никой на света няма да те осъжда така жестоко, както се съдиш ти сама. Коя мислиш, че си ти? Бог може да ти прости. Тогава как си позволяваш да не простиш сама на себе си? Или ти си по-велика от Бога? А тук — жената почука с кривия си пръст върху друга карта, — тук се вижда как околните те преценяват. Изолирана си, но не можеш да си идеш. И защо ли? Наистина ли не можеш, или всъщност не искаш? Може би трябва да споделиш с някого онова, което чувстваш. Иначе ще имат погрешна представа за теб.

Кристиана гледаше жената полуочарована, но и полуизплашена.

— Какво ще стане? — попита тя с треперещ глас. Отвън се чуваше хрипкавия смях на Поли и щастливия глас на Джефри, смесени със звуците на панаира. Но слънчевият ден й се струваше толкова далеч…

— Какво ще стане ли? — повтори мрачно жената. — Какво ще стане? Защо ли само си губя времето с теб? — Тя отдръпна ръцете си и златните й гривни звъннаха. — Вече ти казах, а сега чуй ме пак. Ти сама ще трябва да решиш. Онова, което ще се случи по-нататък зависи само от теб.

Кристиана се вгледа в тъмното, сбръчкано лице на жената, а после сведе поглед към картите на масата. Мистериозните рисунки на звезди, мечове и облаци не й говореха нищо.

— Последната карта — каза жената и я постави върху масата.

Беше нарисувана жена между две колони. Върху главата й имаше изгряваща луна, заобиколена от странни рунически знаци.

— Какво значи това? — попита Кристиана с разтуптяно сърце.

Очите на циганката я гледаха с тъмен, разбиращ поглед.

— Не много повече от онова, което вече ти казах. Тази карта може да означава много неща. Може да изобразява теб — такава, каквато би могла да станеш. Може да означава неопределена съдба. Може да означава, че съдбата ти вече е определена, а ти още не знаеш. Това е нещо скрито, някой, който упражнява влияние над теб, но ти не знаеш още. Бъди готова да посрещнеш съдбата си.

Кристиана мълчаливо зачака продължението, но старата циганка не каза нищо повече. Тя събра картите, а гривните й блеснаха в полумрака.

— Това е всичко — каза жената строго. — Върни се в градината си и мисли за това, което научи. А сега изпрати приятелката си, за да ме пита кога ще се омъжи и колко богат ще бъде съпругът й.

Стресната отново от проницателността на циганката, Кристиана тихо се засмя:

— А ще се омъжи ли за богаташ?

Циганката й се усмихна в отговор:

— Много питаш за монетите, които ми даде. Но ето какво ще ти кажа. Има хора, които са богати със злато, и други, които са богати с любов. Ти от кои си, малка мадмоазел? — Кристиана се изправи несигурно, а ръцете й леко трепереха. Боеше се да излезе навън, под ярките лъчи на слънцето. — Прости сама на себе си — извика жената подире й. — Не забравяй. Винаги е полезно да се учиш от опита си.

 

 

— Само празни приказки — съобщи Поли, когато се измъкна от покритата циганска каруца. — Не трябваше да давам парите. По-добре да си бях купила нова панделка.

— Аз ще ти купя панделка, Поли — предложи Джефри, като се надигна от тревата, където бяха приседнали с Кристиана.

Поли се засмя и разтърси златната си коса:

— Наистина ли, Джеф? Колко мило. Вие, мъжете от семейство Ларкин… ох, колко дяволски чаровни сте всичките!

Джеф се засмя доволно.

— Искам да видя и въжеиграчката — заяви Поли. — А ти Кристиана?

— Искам — съгласи се Кристиана, макар че не я интересуваха толкова акробатите.

Тогава Джеф предложи да идат първо там, а Поли го обвини, че иска да погледне под роклята на въжеиграчката.

— Като че ли ми остава друго — засмя се Джеф. — След като е на почти три метра над очите ми.

Те се спряха и си купиха кифли, пълни с орехи и ябълки, а после се насочиха към центъра на панаира. Кристиана се обърна да погледне отново към циганския табор.

 

 

— Харесва ли ти панаира?

Кристиана отмести поглед от акробатите, които танцуваха върху въжето, опънато над шумната тълпа, и се усмихна на Гарет.

— Да, май ми харесва.

Той сложи ръка на рамото й и тя се изчерви от топлината, която я заля от този негов жест.

— Ела с мен — предложи той. — Трябва да намеря тави за госпожа Хатън.

— И смокини — припомни му Кристиана. — Да не забравиш за смокините.

— Отивай — каза Поли и ги проследи с интерес. — Ще се видим после.

Кристиана последва Гарет през тълпата и сърцето й трепна, когато здраво я хвана за ръка.

Той като че ли не бързаше и спираше да разгледа стоките по всички сергии — топове с фини платове, подправки, билки, лекарства, преси за ябълки, каци, портокали от топлите страни. Спряха да погледат куклен театър и Кристиана много се смя на сценката, която представяха.

Гарет стоеше зад нея и горещата му ръка я прегръщаше през кръста. Той наблюдаваше повече нейната реакция, отколкото сценката.

— Купих ти подарък — каза той и сложи в ръката на Кристиана едно шишенце.

Тя любопитно го отвори и от него се разнесе богатото ухание на жасмин. Кристиана очарована вдигна поглед към него.

— Това е най-любимият ми аромат — каза тя тихо и с такава радост, като че ли й бяха подарили най-скъпото бижу.

Гарет изглеждаше смутен.

— Беше споменала веднъж, че ти харесва — каза той и се наведе да пошепне в ухото й. — И понеже не си намерила слугиня, която да го излива във ваната ти, не ти ли се струва, че аз мога да бъда удостоен с тази чест?

Тя се засмя, бузите й пламнаха и кръвта й кипна, като си го представи.

— Мисля, че може — отвърна тя. — Щом не можем да намерим Тереза.

— Може би се е постарала да не я откриеш, защото и без това не си й плащала редовно — пошегува се Гарет. Той се огледа напред. — Я гледай! — възкликна той. — Там има добри плугове.

Кристиана едва го настигаше, устремен през тълпата. Тичаше след него, въпреки че плуговете не я интересуваха. Но Гарет изглеждаше заинтересуван и прекара доста дълго време в разговор с продавача.

Кристиана се въртеше наоколо и разглеждаше многоцветните панделки на съседната сергия, които вятърът развяваше, и те блестяха като дъга на слънцето. Имаше и фини дантели и красиви платове. Тъкмо да се върне към Гарет, ясният звук на цигулка привлече вниманието й. Тя рязко се обърна и се насочи към звука през тълпата. Там един човек беше сложил няколко цигулки върху масата си.

— Вие ли сте ги правили? — попита тя.

Мъжът почеса брадата си и кимна гордо.

— Аха, госпожо, аз съм ги правил. Научих се от тате, който се бе научил от дядо. Фина работа, може да се уверите.

Тя несигурно протегна ръка и прекара пръсти през четирите струни на най-близката цигулка.

— Цигулка — каза тя и се замисли колко необичайно й звучи английската дума.

— Вземете я, ако искате — продължи мъжът. — Много са хубави инструментите и са здрави. Траят цял живот.

Тя взе една от цигулките, после друга, като преценяваше лекотата на издълбаното дърво, помирисваше аромата на лака, с който бяха полирани, гледаше как са опънати струните върху грифа.

— Някога аз имах цигулка — каза тя на човека. — Гуарнери.

— Чужденец — отвърна мъжът, без да му направи впечатление името. — Изсвири ни нещо, миличка — той й подаде лъка.

Кристиана взе цигулката в ръка и се поколеба. Толкова отдавна беше! Чувстваше странно пръстите си, обгърнали грифа и нежния лък. После постави цигулката под брадичката си и вдигна лъка.

Прекара го по струните и се усмихна, когато чу богатия им ясен звук. Изсвири бързо гамата.

— Чудесен инструмент — каза на мъжа.

— Нали ви казах — отвърна той. — Изсвирете ни една мелодия.

Тя затвори очи и засвири. Сладките, леки, барокови звуци на музиката на Вивалди се разляха наоколо. Първоначално несигурно, а после все по-уверено звуците полетяха нагоре силни, златни, почти с болезнена красота. Те танцуваха около нея и се издигаха високо в безоблачното небе. Тя се изпълни с радостен звън.

Много скоро мелодията свърши и тя се стресна от одобрителното подсвирване на майстора и силното ръкопляскане на заобиколилата я тълпа. Внимателно положи инструмента върху масата. Изпита болка, когато отдели ръката си от него. Пръстите й го погалиха леко.

— Чухте ли това? — извика майсторът към тълпата. — Никога не съм чувал подобна музика. Вие трябва да си я купите, госпожо. Тя е направена само за вас.

— Съжалявам. Не мога — тя се извърна от масата и за пръв път от много седмици насам почувства, че й липсват собствени средства.

— Срамно! Ужасно! — възмути се мъжът. — За съжаление е! Някой трябва да ви я купи, вие трябва да притежавате тази цигулка.

— Наистина трябва.

Това беше Гарет. Беше се приближил, без Кристиана да го забележи. Гледаше я с разбиране и тъга, изписани на красивото му лице, като видя желанието и сълзите в очите й.

Преди да успее да му каже нещо, той пристъпи към масата и размени няколко тихи думи с майстора. После внимателно преброи четири скъпоценни златни монети.

— Не бива — прошепна тя и го задърпа за ръкава.

Той леко й се усмихна.

— Спри ме де — каза и пъхна инструмента в ръцете й.

Тя възхитено го погледна. Дървото блестеше, грифът се извиваше грациозно, струните също лъщяха. Без да се замисля, че наоколо е пълно с хора, тя обгърна врата на Гарет и избухна в сълзи.

— Чужденка — чу да казва майсторът, като че ли да обясни на другите странното й държание.

— Адска глупост е да си похарчиш парите за такова нещо, ако питаш мен — изкоментира Ричард покупката.

— Ама не те питам — каза весело Гарет.

Кристиана беше седнала в празната каруца с цигулката в скута, а очите й блестяха радостно. Беше събула обувките си, а косата се бе измъкнала от плитката.

— Може би ще се научиш да свириш нещо веселичко — предположи Стюарт, — като „Сали от нашето село“ или „Жената на Голдсмит“.

— Простак — обади се Даниел. — Аз пък харесвам много музиката на Кристиана.

— Можеха да ти купят кон за тези пари — каза й Джефри.

— Това е идея. Мога да я върна, ако искаш — предложи Гарет. — И да ти купя кон.

Тя потрепери ужасена и притисна цигулката до сърцето си.

— Не ми говори такива неща! — извика. — Даже не си ги помисляй.

Очите на Гарет блеснаха весело:

— Сигурна ли си?

На нея й се искаше да са сами и да може да го целуне.

— Аз отивам да пийна бира — съобщи Ричард, като огледа доволно празната каруца. — Някой идва ли с мен?

— Аз — каза Поли. — Това ми е най-любимата част от панаира. И танците по-късно. Много обичам да танцувам.

— Аз пък умирам от глад — намеси се Гарет. — Тук, от другата страна на площада, един продава печено гъше месо. Идва ли някой с мен?

Кристиана скочи от колата и постави внимателно цигулката си върху сламата, покрита с одеяло.

— Мислиш ли, че някой може да я открадне? — попита тя.

— Не — отговори Ричард. — Кой ще вземе да краде подобна глупост. Виж, ако беше кон или друго ценно нещо…

— Стига бе — бутна го тя. — Ти просто не можеш да я оцениш.

— Я виж ти! — извика весело Ричард. — Нейно височество твърди, че аз нямам представа за стойността на парите.

Гарет внимателно взе цигулката и лъка и ги сложи под мишница.

— Аз ще се погрижа. Не се бой — каза той.

Даниел тръгна след Гарет, когато се насочиха да търсят ядене.

— Всичко мирише прекрасно — отбеляза Кристиана. — Май и аз умирам от глад. Дали ми се струва само, или наистина мирише на кафе?

Гарет вирна нос и подуши въздуха.

— Май наистина мирише. Искаш ли?

— Повече от всичко на света!

— Натам — каза той и я хвана за ръката. Запромъкваха се през тълпата от продавачи и търговци, които вече събираха стоката си. — Мисля, че е оттатък фурната.

— Щастлива ли си? — попита я Даниел, докато се промъкваха през многолюдния площад.

Кристиана погледна към него и Гарет. Те вървяха от двете й страни — и двамата високи, кестеняви и зеленооки. Слънцето блестеше в косите им и в очите, насочени към нея.

— Мисля — обяви радостно тя, — че съм по-щастлива от когато и да било през живота си. Никога не съм била толкова щастлива. Имам си градина, пълна с рози, куче и приятели, и много храна, и цигулка. Какво повече бих могла да искам?

„И чувствам, че ме обичат — добави тя на ум. — И съм на сигурно място.“

Франция като че ли беше от друг живот, от друг свят. Тя изведнъж разбра, че вече не сънува кошмари. Кога ли бяха спрели? Опита се да си спомни, кога за последен път сънува революцията и след малко се сети, че това беше в деня, когато бе започнала да подрежда градината. В онази нощ Гарет бе дошъл в къщичката и тя го бе помолила да я люби. Като че ли нежните му ръце и думи бяха изпъдили демоните от нейните нощи.

— Толкова си добър — каза тя изведнъж, без да съзнава, че говори на глас. — Ти си толкова мил с мен.

Гарет сведе поглед към нея развълнуван и поласкан. На лицето му грейна усмивка и трапчинката се появи отстрани. Изглеждаше притеснен.

— Как бих могъл да бъда друг?

— Хайде сега — каза Даниел. — Стига вече. От седмици вие двамата се карате и се навиквате един друг, а сега излиза, че сте си гукали и чуруликали. Вергилий би казал за това, че…

— Стига бе — извика Кристиана. — Майната му на Вергилий — добави в един глас с нея Гарет.

Даниел ги изгледа обидено, а те избухнаха в смях. В този момент един глас в тълпата привлече вниманието на Кристиана. Тя застина и изведнъж замълча.

— … и онзи чар. Хубаво е, нали? — чу се френски говор.

Гарет проточи врат и бързо огледа тълпата.

— Няма нужда да търсиш твоята мадам Алфор — каза той тихо. — Предполагам, че това е тя — до пекарната.

— Къде, къде? — попита нервно Кристиана. Тя се изправи на пръсти, като се опитваше да погледне над тълпата, а ръцете й дърпаха бялата риза на Гарет.

— Ето там, в онази карета. Ето… — той я прихвана около кръста и с лекота я повдигна, като подложи коляно, за да стъпи на него. — Сега виждаш ли?

Кристиана се загледа. Беше мадам Алфор и граф Де Бретон. Те седяха в открита карета. Колко странно изглеждаха сред просто облечените хора, с техните бродирани коприни, панделки и напудрени коси. Мадам Алфор беше с шапка, покрита с копринени цветя и пера. Бялото й лице се криеше от слънцето под изискан чадър.

— Искаш ли да говориш с тях? — попита Гарет.

Кристиана го прегърна по-силно през врата.

— Би трябвало — каза тя. — Иначе би било грубо от моя страна…

Колко странно се чувстваше, когато след толкова време видя някои от познатите си от Версай. Мадам Алфор не се бе променила никак. Изглеждаше недокосната от революцията. Като че ли не беше изминало толкова време, като че ли се бяха пренесли по магически начин от друг свят.

Мадам Алфор се смееше на нещо, което бе казал графът, като си вееше грациозно с дантелената ръкавица и се навеждаше от колата да вземе чашка кафе от някого пред каретата.

Беше слаб, висок мъж със светлокестенява коса, хваната отзад на плитка с красива черна лента. Бялата му връзка бе завързана идеално, а върху тъмносиньото сако блестяха красиви сребърни копчета…

— Артоа!

Викът бе сподавен. Сърцето й подскочи и силно затуптя.

Гарет и Даниел я загледаха, когато тя подскочи и се изплъзна от ръцете на Гарет. Залитна, когато докосна земята, и се впусна през тълпата, почти заслепена от горещите сълзи, с които се изпълниха очите й.

— Артоа! — Този път радостният й вик се чу ясно над шума на тълпата и мъжът пред каретата се обърна. Бледото му лице изглеждаше изплашено, но очите му бързо и внимателно оглеждаха наоколо.

— Артоа! — Тя викаше силно и горещите сълзи мокреха страните й, докато разбутваше хората, които препречваха пътя й.

Артоа гледаше към нея с невярващи очи, а кафето от чашката се разля върху фината дантела на жабото му. После той отметна глава и извика толкова силно от радост, че сигурно биха го чули през три планини.

В този миг тя вече бе в прегръдките му, завряла разплаканото си лице в бялата му риза, вдъхваща познатия аромат на чисто. Не можеше да повярва, че това е истина, че той е жив и е пред нея.

— Ти си жив! — викаше тя.

Щом се отдръпна от него, Кристиана се засмя отново и се хвърли да го прегръща.

— Косата ти е започнала да сивее — каза тя. Не можеше да измисли още какво друго да му каже.

Очите на Артоа блестяха, а хлътналите му страни се позачервиха леко. Той посегна и докосна тежката й стегната плитка, мокрото й лице. Гледаше обикновеното й облекло и босите крака.

— Изглеждаш ужасно — най-после каза той, като се опитваше да остане сериозен, но му беше невъзможно. — Като кошмар си. Какво са направили с теб тези англичани? Приличаш на гъсарка!

Кристиана отметна глава с весел смях:

— О, Артоа! О, Артоа, колко ми беше мъчно за теб!

Артоа отново я прегърна и очите му се изпълниха със сълзи:

— На мен ти също ми липсваше, приятелко.

Гарет стоеше сред тълпата, със забравената вече от Кристиана цигулка в ръка. Гледаше как тя прегръща елегантния благородник, как го докосваше по ръцете с блестящи от радост очи. Гласът й достигна до него. Чуждите думи течаха като пълноводна бляскава река от устата й.

Даниел сложи ръка на рамото на брат си и внимателно се вгледа в лицето на Гарет. Той му отвърна с бърза и тъжна усмивка.

— Е — най-после изрече той. Млъкна, прочисти гърлото си и отметна кичур коса от челото си. — Е — повтори отново. — Май това е всичко. Трябва ли да чакаме повече?

— Респисе финем — посъветва го Даниел. — Не бързай със заключенията, Гарет.

— Тя знае къде да ни намери, ако пожелае — отвърна Гарет. — Ако поиска…

Той отново погледна през тълпата към Кристиана. Очите й светеха от щастие и не виждаха нищо и никого, освен финия благородник до нея. Тя отново посегна и го погали по бузата и тази интимност накара сърцето на Гарет да се обърне болезнено.

— Значи, ето го Артоа, изникнал от нищото — каза замислено Даниел. — Аз наистина се съмнявах, че той може да е жив. — Обърна се да каже нещо на брат си, но Гарет си беше отишъл.