Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (4)

Глава 4

Когато се събуди, Кристиана се изненада от това, че бе спала толкова дълбоко и спокойно. Полежа няколко минути, като не й се искаше да отвори очите си, с притисната буза към чистата калъфка на възглавницата. Тя изпускаше лека, приятна миризма на суха лавандула. Протегна се като котка и въздъхна на глас. Когато най-сетне отвори очи и погледна стаята, остана много доволна от нея. Снощи, изтощена докрай, само я бе зърнала за момент в светлината на свещта, преди да се мушне в пухеното легло и да заспи така, както си беше — с розовата рокля.

Леглото беше поставено до голям прозорец и слънчевите лъчи грееха весело през стъклата. Цъфналите клони на ябълките и гъстият бръшлян обграждаха като с красива рамка изгледа на сивото небе и заоблените хълмове. Отвътре прозорецът беше с широк перваз от тъмно, полирано дърво, което миришеше приятно на лак. Някой беше оставил гърне със суха лавандула и листчета от рози, които, огрени от топлите слънчеви лъчи, изпълваха въздуха с приятен аромат. Завесите бяха от изплетена на ръка бяла памучна дантела, също както и покривката на леглото, на която бяха избродирани красиви орнаменти. Снощи тя бе толкова изморена, че не само не бе забелязала всичко това, но дори не й бяха достигнали силите да се завие. Таблата на леглото към главата беше широка, изработена от красиво, солидно, тъмно дърво, гравирано на ръка с рози, а отстрани на леглото стоеше поставка за свещи, също така внимателно направена от тъмно дърво.

Дебелите стени и тавана бяха варосани и чисти. Само тук-там се виждаха по-тъмни камъчета от грубата мазилка. Пътният й денк беше поставен в ъгъла върху лъснатите дъски на пода. Имаше и маса с кана вода за миене и няколко закачалки за дрехите й на стената. И това беше всичко.

— Харесва ми — каза тя на глас, леко изненадана от видяното. Сигурно това щеше да бъде нейната стая. Първата й собствена стая, след месеци скитания. Тя бе чиста и слънчева, а пред прозореца цъфтяха ябълкови дървета и в клоните им пееха птици.

Кристиана се почувства добре. Това беше приятно и спокойно местенце. Надигна се от топлото гнездо, което бе направило тялото й в мекото легло, и изми лицето си със студена вода от каната, като приглади назад падналите върху челото й къдрици.

Погледна към високо издигналото се слънце и реши, че вече е доста късна утрин, а къщата бе необичайно тиха. Снощи, когато заспиваше, все пак чуваше тихи гласове и тежки стъпки нагоре-надолу по стълбището, придружени понякога от лек смях.

Като се учудваше на неочакваната тишина, Кристиана отвори тежката врата на стаята си и тръгна по празния коридор. Нямаше никого, само редица затворени врати. Е, все пак беше сигурна в едно — беше гладна, искаше да се изкъпе и да се преоблече в чисти дрехи. Вчера в кухнята госпожа Хатън й беше казала, че закуската е в шест, а сега този час бе отдавна минал. Но сигурно ще намери нещичко, а може би госпожа Хатън ще й помогне да разкопчее множеството копчета на роклята. Или може да има някоя прислужница, която да го направи.

Кристиана слезе по стръмните стълби, като се чудеше как Гарет и останалите огромни мъже успяваха да се движат, без да удрят главите си в ниския таван.

В кухнята, освен кучето, нямаше никого. То се беше изправило и поставило едната си лапа върху високата маса, душеше с нескрит интерес кошничката с хляба.

— Марш! — изсъска на френски Кристиана и с облекчение видя, че кучето я послуша и се смъкна на пода. Кристиана гледаше недоверчиво към животното, докато си взимаше парче от хляба. Кучето я наблюдаваше с умолителен поглед, когато тя захапа хляба.

— О, я се махай! — продължи тя на английски, но явно кучето разбираше по-добре френските думи, защото сега се изтърколи и показа шарения си корем, като затупа приятелски с опашка по пода.

Кристиана отново се зачуди къде ли биха могли да изчезнат всички, а после видя, че вратата към градината е отворена и излезе на яркото слънце, като се надяваше да намери госпожа Хатън.

Спря се на задните стълби и забрави за парчето хляб в ръката си: на по-малко от десет крачки от вратата, Гарет Ларкин бе застанал до един стар каменен кладенец. Той беше без риза и обувки, стоеше между избуялите храсти в градината и се поливаше с вода от едно ведро.

Водата се стичаше на поточета по бронзовата кожа на ръцете, около врата и надолу по стройния гръб и изпъкналите мускули на едрите му гърди. Тъмната кестенява коса се бе намокрила също и падаше върху очите и врата му. Той извика с очевидно удоволствие от приятната хладина на водата, тръсна глава и изпълни въздуха наоколо с летящи капки.

Кристиана се бе вкаменила очарована. Мокрият плат на тесните му панталони показваше тялото чак до коленете и Кристиана помисли, че той прилича на римска статуя, само че движеща се и жива, вместо от студен, твърд камък. Тя забрави, че го мрази, и продължи да го гледа с широко отворени очи.

Гарет отново вдигна ведрото и остави последните капки чиста, студена вода да се излеят върху лицето му, след което се извърна да вземе чиста кърпа и да се избърше. Той се засмя на глас весело, когато видя неподвижно застаналата на стълбите Кристиана с отворена уста и кръгли шокирани очи.

— О, ти си се събудила! — поздрави я той шеговито. — А пък ние вече си мислехме, че ще спиш цял живот. — Стана му смешно от това, че тя се изчерви и отмести поглед встрани, като несигурно се вглеждаше в някаква точка на земята.

Гарет започна бързо да разтрива тялото си.

— Гладна ли си? — попита я през рамо. — Искаш ли да ти помогна да намериш нещо за хапване? — Кристиана тежко въздъхна.

— Не, не, благодаря. Намерих малко хляб в кухнята.

— Ако говориш за хапката, която държеше в ръката си, боя се, че Доги току-що я излапа, докато се беше зазяпала в мен.

Тя се стресна и погледна към празната си длан. Кучето беше седнало до нея и я гледаше с благодарност.

— Глупаво животно — прошепна тя и се изчерви от яд. Обърна се към Гарет и добави: — Не съм те зяпала. Само бях… шокирана. Това е.

Той й изпрати бляскава усмивка. Сега тя си помисли, че не е чак толкова красив. И усмивката му беше крива, защото му се появяваше трапчинка само на едната буза.

— Както искаш — каза любезно той. — Всички вече излязоха. А пък госпожа Хатън заведе бебето при сестра си на гости. С нетърпение очакваше да й покаже дъщеричката на Филип и Вик. Тя е много сладка, нали?

— Не би ли могъл да си облечеш ризата? — попита рязко Кристиана, като не смееше да насочи поглед към него.

Той отново се засмя:

— Оставих я в кухнята. Хайде да влезем и ще ти намеря нещо за ядене. — Той мина близо до нея и тя неохотно изостави слънчевата градина, за да го последва вкъщи. — Ето — каза Гарет, като взе бялата риза от облегалката на стола и я облече през мократа си глава. Той я нагласи под колана на панталона и при вида на тези големи и умели ръце, изпълняващи толкова интимно движение, тя се изчерви още повече, независимо че той беше облечен.

— Кога ще се върнат останалите? — попита бързо.

Гарет я погледна. Тя бе седнала с изправен гръб в края на стола и приличаше на птиче, готвещо се да отлети. Ръцете й бяха вкопчени една в друга и лежаха в скута, а погледът й бе забит в пода. Бузите й горяха ярко розови, а черната й коса, измъкнала се от фуркетите, покриваше раменете й и част от бюста.

— Кристиана — каза той и при звука на мекия му глас тя повдигна очи. — Няма защо да се боиш толкова от мен. Аз няма да те пъхна в котела и да те изям за вечеря, въпреки че ми се виждаш доста вкусно парче. А сега искаш ли да хапнеш малко хляб с масло и мед?

Тя му се усмихна и видът й така се промени, че той онемя от изненада и разбра, че стои като глупак с купичката мед в ръката, точно както и тя бе стояла преди малко на стълбите. Ако тя бе хубавичка, когато се изчервяваше и избягваше погледа му, дваж по-красива бе, когато се усмихваше и го гледаше в очите.

— Да, благодаря — каза тя и взе меда от ръката му.

Той взе една груба порцеланова кана от лавицата и отиде в килера — хладна стая на гърба на къщата, където бяха складирани бъчви с бира и вино и където всяка сутрин слагаха прясно издоено мляко в чисти гюмове и оставяха сметаната да се вдигне нагоре. Той напълни каната, върна се в кухнята и наля гъсто мляко в две големи чаши.

— Госпожа Хатън ще ми одере кожата, ако разбере, че сме пили от млякото, преди да се е отделила сметаната — каза той, като й подаде едната чаша и се настани зад масата насреща й.

Тя бе натъпкала устата си с хляб и мед и преди да отговори, преглътна шумно:

— Ти също ли се боиш от нея?

Гарет изръмжа щастливо:

— Ами, никак. Тя само вдига пара.

— Но изглежда много строга — отвърна Кристиана, а Гарет извърна поглед, за да не гледа как тя сладко облизва пръстите си от меда. Велики боже, даже езичето й беше толкова сладко! Няма да са никак леки тези два месеца…

— Няма да имаш проблеми с госпожа Хатън. Тя обича хората, които се държат както трябва. А ти май знаеш как да се държиш добре. Особено когато не биеш брат си и не ме ругаеш на френски — добави той.

— Исках да попитам — каза Кристиана, като остави тежката чаша върху масата — дали тук има камериерка. Такова едно момиче, което да работи в къщата. Да ми помогне нещо — обясни тя, като видя, че Гарет я гледа учудено.

— Като прислужница ли? Не, тук е само госпожа Хатън и момичетата, които идват в понеделник да помагат в мандрата. Защо? От какво имаш нужда? Не мога ли аз да ти помогна?

Тя отново се изчерви. Този път червенината обхвана цялото й лице и тя спусна клепки над бляскавите си очи.

— О, не! Трябва ми момиче да ми помогне за копчетата. Не мога да ги разкопчея сама.

Гарет се изсмя учудено:

— Не можеш да се разкопчееш ли? А как се облече?

Кристиана изобщо не мислеше, че е казала нещо смешно.

— Прислужницата в хана вчера ме закопча. А тази нощ съм спала с роклята и сега искам да се преоблека.

Гарет, изглежда, много се забавляваше. Очите му бяха потъмнели и той замислено прокара ръка през мократа си коса, като повдигна нагоре гъстите си вежди.

— Извинявай, че се смея, но ми се вижда ужасно забавно, някой да ти помага да се събличаш на твоите години. Ти май наистина си безпомощно същество, а? Някога в живота, случвало ли ти се е да се облечеш сама?

Кристиана реши, че доста е търпяла и повиши глас:

— Не съм безпомощна!

— Така ли? Добре, а какво можеш да правиш?

Тя млъкна шокирана. Наистина, какво можеше да прави?

— Мога да свиря на цигулка! — възкликна най-после с триумфално отметната глава. — Мога да свиря толкова добре, колкото професионалните музиканти. Мога да свиря толкова хубаво, че хората се разплакват. Мога да изсвиря всяка пиеса, написана от човек. Мога да накарам цигулката да пее като ангел!

Гарет не мислеше, че това е страхотно умение, но малкото дяволче изглеждаше толкова гордо с това, което можеше да прави, че той реши да я остави на мира. Блестящите очи потъмняха и устата й се сви.

— Но вече я нямам — каза тя просто и Гарет се изплаши от скръбта, звучаща в гласа й.

— Те… взеха ми я.

Гарет усети, че сега тя е далеч оттук в мислите си. Като че ли някаква мъгла се спусна над лицето й — толкова затворен и строг стана погледът й. А после, пак така бързо, всичко отмина и очите й загледаха високомерно и студено.

— Какъв глупав разговор — каза тя бързо. — Нека не говорим повече за това. Ох, колко вкусен е този хляб, нали?

— Да — кимна Гарет, наведе се напред и сложи лакти на масата. — И медът също. Нашите пчели правят най-хубавия мед в района.

Тя се усмихна и лицето й блесна.

— Защо? Вашите пчели да не са различни от другите?

— Не, зависи от цветята, които сме посадили — обясни Гарет, като показа избуялата градина, където растяха напръстничета, върбинка, виолетки и иглика. — Изглеждат смешна смесица, но от всяко нещо във фермата ни има полза.

„С изключение на мен“ — помисли Кристиана, но не го каза. Така я бе нарекъл той — безполезна. Странно как я уязви тази дума. А когато искаше да му възрази, тя не можа да се сети и за едно „полезно“ нещо, което можеше да върши. Освен да свири на цигулка, но тя вече не съществуваше.

— Може ли още малко мляко? — подаде тя празната си чаша.

Гарет я напълни от каната:

— Няма защо да питаш. Взимай си направо от всичко. Тук има достатъчно храна.

— Мерси. Много е хубаво. Знаеш ли, кога ще си дойде госпожа Хатън?

— След час или два. Но ти наистина ли ще искаш да ти разкопчее копчетата?

Кристиана, изглежда, се уплаши.

— А не бива ли? Не искам да я ядосвам, но нали виждаш, че… — Тя се извърна с гръб към Гарет, за да може той да види безбройните копченца, всяко колкото грахово зърно и малките копринени иличета, които се редяха по красивата извивка на гърба й. — Ще я разваля, ако опитам сама — обясни тя. — Няма да мога да я поправя после. А пък нямам прислужничка, която да го направи…

Гарет положи усилие да не се засмее пак.

— Знаеш ли какво? — предложи той. — Може би все пак е дошъл моментът да се научиш на нещо полезно, като например да се обличаш сама и да си шиеш собствени дрехи. Госпожа Хатън няма време за това, а друга жена в къщата няма. Или може би ще стоиш опакована в тази рокля през цялото време, докато си тук? Е, не се наежвай като таралеж, де! Шегувам се. Я се обърни и аз ще разкопчея глупавите ти малки копченца.

Тя беше просто ужасена:

— О, но ти не би могъл! Това е нещо неприлично!

— Я не ставай бебе! Няма да те изям. И изобщо, аз и преди теб съм виждал женски гърбове. Ако искаш, аз мога да ти разкопчея роклята и ще можеш да се преоблечеш. Ако не — можеш да почакаш още час-два, докато дойде госпожа Хатън и ти каже да се разкопчееш сама. Ако си мислиш, че ще се опитам да ти сторя нещо — добави той, — не се бой. Баща ми си е в библиотеката — само през няколко стени. Можеш да изпищиш и той ще дотича веднага.

По лицето й разбра, че веднага се успокои. Колко смешна изглеждаше изплашена! Но тя се обърна с гръб и отметна косата върху крехкото си рамо. Гарет се премести на по-близкия стол и се захвана с трудната задача да развърже тънката копринена панделка и да разкопчее дребните копченца. Колко странно и чепато момиче е тя! Капризно и докачливо. Когато пръстите му я докоснаха, кожата на врата й настръхна и трепна. Това, кой знае защо, го раздразни.

— Какво дете си ти! Мислиш се за многознайка, защото си живяла във френския кралски двор, но нищо не знаеш. Когато ме гледаше как се мия на кладенеца, мислех, че ще припаднеш.

Първите копчетата се разтвориха и показалата се кожа на гърба й му се стори като бледа коприна. От косата й се носеше екзотично благоухание.

— Стига си ме наричал дете! — сопна се тя. — Просто бях изненадана.

Гарет въздъхна дълбоко и се зае отново с изплъзващите се малки копченца.

— Изненадана? — подигра се той. — Май никога не си виждала голи мъжки гърди през живота си.

— Виждала съм — възрази Кристиана. — Стотици пъти. Във Версай Артоа… — тя млъкна рязко, когато си спомни Артоа, който сменяше ризите си пред нея толкова спокойно, колкото и пред камериера си. — Моля те, нека не говорим за това.

Гарет си замълча, защото изпита уважение към внезапната мъка, прозвучала в гласа й. Значи тя си е имала любовник… Това не биваше да го учудва, но тя изглеждаше така по детски смутена, когато се изчервяваше и навеждаше очи пред него! „Ами естествено — каза си той. — Ти не си някой френски благородник, нали, Гарет? Ти си един фермер, глупав селянин.“

Дантелата на корсета й изглеждаше бяла като бледата й кожа — тънка бяла рисунка върху бялата кожа. Не можейки да се сдържи, Гарет леко прекара пръсти по гърба й. Докосването беше леко, като от крило на пеперуда.

— Копчетата ти са разкопчани — каза той просто, като не си позволи да я докосне отново.

Тя се вдигна толкова бързо от стола, че той падна с рязък шум. Бързо побягна вън.

Когато достигна до своята стая, Кристиана се облегна на вратата, като дишаше бързо и тежко. Трябваше да го зашлеви! Трябваше да пищи! Не биваше изобщо да му позволява да я разкопчава! Но фактът си беше факт: лекото му докосване я бе възбудило извънредно силно. И имаше огромна разлика за нея да гледа как Артоа си сменя ризите и да види как Гарет Ларкин се мие до кладенеца.

Огромна разлика, наистина.

Тя започна да се бои от деня, когато Филип и Виктория ще заминат за Ню Орлеан. Разбира се, вече беше късно да се направи каквото и да било. Знаеше го. Всичко вече бе уредено и дори и да иска да тръгне с тях, нямаше да може. Пък и какво обяснение би могла да даде?

Трябваше да издържи само два месеца. Два месеца не са, кой знае колко дълго време. Навярно ще може да отбягва Гарет Ларкин.

Струваше й се толкова лесно… Но не беше…

Той беше тук всяка сутрин, седнал на масата срещу нея още на закуска. Странните, нефритовозелени очи блестяха шеговито, леката усмивка извиваше устните му. Той като че ли разбираше колко притеснена е тя и което бе още по-лошо — това като че ли го забавляваше много. Вместо да се държи като джентълмен, какъвто определено не беше — тя никога не си позволяваше да забрави това — и да се държи на прилично разстояние от нея, той само чакаше тя да се появи, за да намери причина да я докосне. Или я буташе по рамото, когато се разминаваха в коридора, или я хващаше за лакътя, когато се опитваше да се размине с него на вратата, или пък й помагаше с ръка, когато тя се надигаше от стола си след ядене. Всички тези жестове бяха невинни и приятелски. С изключение на дяволските искрици в очите му.

Кристиана гледаше да не се отделя от брат си и Виктория. Дори предлагаше да забавлява бебето, което, честно да си признае, й се виждаше досадна работа. Или предлагаше помощта си на Виктория при събирането на багажа, или изобщо си намираше някакви причини да е близо до тях и да се занимава с нещо около тях. Чувстваше се като изгубена сред тези едри хора с техния странен говор и силни гласове. Те се смееха на всичко, спореха постоянно и като че нищо не можеше да ги разтревожи. Студеният поглед и повдигнатата вежда, които обикновено караха маркиза Пиерфит да побеснее, предизвикваха у Ричард припадък от смях. Презрителният глас, с който караше камериерките и прислужничките да се суетят около нея, срещна недоумение у Джефри и Стюарт, а по-късно тя чу Стюарт да се подиграва зад гърба й.

Наложи си да мисли за Ню Орлеан, където щеше да бъде още преди да настъпи тази есен и да си мечтае как ще си намери богат съпруг, който ще й купува бижута, рокли и карети. Тогава животът й ще бъде такъв, какъвто беше, преди светът да се обърне с главата надолу и никога, ама никога вече няма да й се налага да се разправя с тези досадни англичани.