Хедър Кулман
Софи (1)

Глава 1

Лондон, 1807

В гостната бе непоносимо горещо. Миришеше на пчелен восък, сушени розови листенца и различни парфюми, но въпреки задухата Софи Барингтън не би заменила това място с никое друго на света — приемът на лейди Стъкли бе само за избрани гости.

— Тромав — прошепна приятелката на Софи Лидия Кемп. — Тромав — повтори момичето, като посочи към новодошлия с кимване на обвитата си в златисто-зелен тюрбан глава.

Софи вдигна ветрилото, за да прикрие изучаващия си поглед, и потръпна, когато видя вретеноподобните му крака в бели копринени панталони.

— Погледни само тези прасци — прошепна на свой ред тя. — Ужасяващи!

— Ммм, да-а. Ужасяващи — съгласи се приятелката й, макар и не толкова ужасни като бедрата. Не ми е ясно как изобщо успява да стои на тези криви крака.

Софи потръпна от неделикатния коментар. Естествено, че беше забелязала недостатъка във физиката на човека. Но пък никога не би споменала за това, особено на подобно място; някой можеше да ги чуе и да им излезе лошо име.

Макар да знаеше, че е безсмислено, тя се почувства длъжна да я смъмри:

— Какви ги говориш, Лидия. Знаеш не по-зле от мен, че е невъзпитано да се коментират подобни неща.

Както винаги, когато станеше дума за хапливия й език, девойката само сви рамене — прямотата бе черта на Лидия, както тъмните буйни коси и котешко-зелените й очи.

— Ако е невъзпитано да бъдеш откровен, аз сигурно съм най-невъзпитаното момиче в цяла Англия. И тъй като вече уточнихме, че съм такава — тя погледна втренчено към лорд Моткомб, един от най-ревностните обожатели на Софи, — няма причина да се въздържа и да не кажа, че никога не съм виждала толкова зле скроен костюм като този, който е облякъл тази вечер лорд Моткомб.

Докато бедрата и близките на тях части на човешкото тяло бяха тема, която момичетата споменаваха само шепнешком в разговори помежду си, всичко останало в джентълмените бе открито за коментари. След като изрази формалния си протест срещу нарушаването на това правило от Лидия, Софи се чувстваше свободна да продължи играта си с нея.

— О, не смятам, че грешката е толкова на неговия шивач, а се дължи по-скоро на фигурата на негово височество отбеляза тя, като оглеждаше почти с неприязън тесните му гърди и рамене. — Не виждам какво повече би могъл да направи и най-изкусният майстор.

В този миг тяхната жертва вдигна очи от подноса със стриди и забеляза, че го наблюдават. Изписаното на лицето му отегчение моментално се смени с една от раболепните му усмивки, които й бяха безкрайно неприятни.

Девойката изпъшка. Сега той сигурно щеше да се приближи и двете щяха да бъдат принудени да слушат глупавите му брътвежи. Очевидно тази перспектива се стори не по-малко мъчителна и на Лидия — тя я хвана под ръка и я помъкна към тълпата вдясно. Като кимаше и се усмихваше, Софи последва приятелката си, която я изведе до малкото свободно пространство край камината.

Подобно на всичко останало в помещението — фризовете във вид на позлатени гипсови дракони, боядисаните стъклени фенери и безвкусните китайски тапети — чудовищната червено-черна камина, приличаща на пагода, отразяваше пристрастието на тяхната домакиня към всичко източно. След като размениха няколко думи по този повод, двете млади жени отново насочиха вниманието си към присъстващите.

— Чудесни очи, изпъкнал корем — произнесе се Лидия за лорд Суейл, като подхвана играта им от новата наблюдателна позиция.

Любимото им развлечение бе да обсъждат господата; бяха си го измислили в пансиона в Бат, докато наблюдаваха минувачите през прозореца на стаята си.

Софи, която винаги с лекота се включваше в това занимание, заяви за господин Трент:

— Хубава фигура, но лице като на пор.

Приятелката й кимна.

— А как според теб се нарича онова нещо върху главата му? Прекалено е безформено, за да бъде коса.

Софи се изкиска и впери поглед в лорд Уолсингъм, който имаше нещастието да мине точно в този момент.

— Добра външност, но нищо особено. Определено не е достатъчно красив за съпруг.

— И аз мисля така — съгласи се Лидия, а после насочи вниманието си към неговия компаньон. — Чудесни бедра. Много лошо, че са го ритали в лицето.

Софи тъкмо се готвеше да я укори заради забележката за бедрата, когато забеляза лорд Куентин Съмървил. Само видът му бе достатъчен, за да я накара да забрави мисълта си. С непокорните си махагонови къдрици, с невероятните си виолетови очи и елегантна осанка, той бе „великолепен“.

— Съвършен — заяви Лидия, като наруши изпълненото с почитание мълчание, което се бе възцарило между двете. — Безупречна красота. Много жалко, че е втори син, а?

— Трагично, като се има предвид как изглежда брат му — отвърна с въздишка Софи. — Никога няма да проумея как е възможно един толкова красив човек като лорд Куентин да има толкова грозен брат.

— Лорд Линдхърст? Грозен? Скъпа ми Софи, сигурна ли си, че зрението ти е наред?

Двете бяха напълно единодушни относно оценката си на всеки един от мъжете, които бяха видели през този сезон; лорд Линдхърст бе единственият им повод за разногласие. И както ставаше обикновено, Лидия отново хвърли ръкавица.

Приятелката й пък охотно я пое.

— Мога да те уверя, че имам добро зрение — отвърна й.

Лидия изсумтя недоволно.

— В такъв случай очевидно съм надценила вкуса ти за мъжете.

— Напротив. Подценила си го, ако смяташ, че мога да изпадна в умиление при вида на това неугледно създание. За разлика от теб аз имам критерии, по които оценявам мъжете. И те включват красиво лице, не само титла.

— Цялото висше общество смята Линдхърст като достатъчно хубав — възрази Лидия. — Както знаеш, в момента на пазара има поне още дванайсетина други титли, дори един херцог, и въпреки всичко на него се гледа като на най-добрата партия за този сезон.

Софи възмутено изсумтя.

— Това щеше да бъде лорд Мърдок, ако джобовете му бяха така издути като на Линдхърст.

Лорд Мърдок беше не само най-големият пройдоха в Лондон; безпътното му поведение бе затворило пред него всички врати на висшето общество.

— Такова може да е мнението само на тези, чиято единствена грижа е да се омъжат за нечие богатство — сопна се Лидия. — От друга страна, Линдхърст е галантен господин и е желан и от намиращите се на най-високото обществено стъпало. Никой, дори ти, не може да отрече прекрасния му характер.

— О, характерът му е прекрасен… човек направо може да умре от скука с него. Действително в цял Лондон няма по-тъп и по-досаден човек — презрително заяви тя. — „Да, госпожице Барингтън“, „Не, госпожице Барингтън“, „Както желаете, госпожице Барингтън.“ — И додаде, вече с нормален тон: — Толкова е вдървен и благоприличен. Никога не съм го чувала да изрече нещо умно.

— Моите братя твърдят, че го смятали за най-умния в техния клуб — отвърна Лидия. — Освен това съм чувала да обсъждат майсторството му със, ъъъ… с дамите. Според тях най-модните дами си скубели косите в стремежа си да му станат любовници… и не защото е богат.

— Лидия! Невъзпитано е…

— …да се говори за такива неща — довърши вместо нея приятелката й. — Възможно е. Но това доказва, че не е тъп и скучен, нали? Струва ми се, че когато човек го опознае, ще открие негово височество за много забавен. — Замълча и хвърли дяволит поглед към своята събеседничка. — Богат, забавен граф, с прекрасни бедра. Какво повече може да иска едно момиче?

Този път Софи остави без коментар забележката за бедрата. Беше прекалено възмутена от хвалебствените слова на Лидия за отегчителния Линдхърст, за да се безпокои за приличието. Като полагаше усилия да прикрие нарастващото си недоволство, тя започна с хладен тон:

— Дори по някаква случайност да е толкова умен, колкото го представяш, остава въпросът за външния му вид.

— Така ли? — изгледа я Лидия. — Ако се вярва на клюката, според дамите от висшето общество единственото лошо нещо за него е, че се появява прекалено рядко на приемите.

— Според мен се появява дори прекалено често — възрази приятелката й. — Та аз не мога да се обърна, без той да надвисне над мен като някой огромен… — Махна с ръка, докато търсеше вярната дума. — …Голиат.

Висок доста над метър и осемдесет, с широки рамене и мускулесто тяло, край него всички мъже приличаха на джуджета.

Другото момиче насмешливо отбеляза:

— Е, не съм забелязала да го обезкуражаваш. Нещо повече, напоследък ви виждат толкова често заедно, че всички очакват да ти направи предложение. Братята ми казват, че най-разпространеният бас в момента в заведението на Уайт е дали ще се ожените до Коледа.

Софи нямаше да се шокира повече дори ако събеседничката й я бе информирала, че Наполеон е започнал да работи като сервитьор в някой елитен ресторант.

— Ама… ама… това е смешно! — заекна тя. — Никога, по никакъв начин не съм давала да се разбере, че бих отговорила на предложението му. Както съм ти казвала стотици пъти вече, приемам го само заради настояванията на вуйна ми и братовчед ми.

— Да го приемаш е едно, но да се разхождаш с него във файтона му три пъти седмично е съвсем друго. Да не забравяме и колко пъти му разреши да те придружава в театъра. Шест ли бяха? А останалите ви излизания тук и там? Според мен вече си му дала предостатъчно основания да предположи, че нямаш нищо против ухажванията му.

Колкото и да не й се искаше, не можеше да не се съгласи с нея. Тъй като братовчед й Едгар, станал неин настойник преди пет години след кончината на вуйчо й, бе наредил да приеме поканите на Линдхърст, тя действително бе прекарала доста време в неговата компания. И макар никога да не бе флиртувала с графа, нито му бе предлагала нещо повече от задължителната учтивост, сега си даваше сметка, че той може би си бе създал невярна представа за отношението й.

Софи въздъхна. Добре. Просто щеше да изясни положението следващия път, когато се наложеше да изтърпи компанията му. Всъщност трябваше да направи това още преди няколко седмици, защото междувременно се бе влюбила в друг и сега възнамеряваше да се омъжи за него.

За лорд Оксли. Нейния Джулиан.

Девойката се усмихна, както правеше винаги, когато мислеше за своя любим. Той олицетворяваше всичко, което бе мечтала да притежава един съпруг и дори много повече. Беше не само умен, очарователен и титулуван, а и божествено красив. Самото съвършенство!

Ако само вуйна й и братовчед й си отвореха най-после очите, за да видят колко необикновен е той.

Усмивката й угасна. Макар да му разрешаваха да я навестява — колкото повече мъже с титли я ухажваха, толкова по-желана щяла да бъде от висшето общество, твърдеше вуйна й — те ясно й дадоха да разбере, че при никакви обстоятелства не трябва да гледа на него като на потенциален съпруг.

— Той изобщо не е подходящ за теб — информираха я те, когато поиска да разбере присъдата им.

Когато започна да спори, те бяха непреклонни и в крайна сметка я накараха да замълчи със заплахата, че ще му забранят да влиза изобщо в дома им, ако тя не престане с увлеченията си на наивно момиченце.

Естествено, Софи никога повече не повдигна този въпрос. Какъв избор имаше? Освен безценните мигове, които успяваха да откраднат на приемите, единственото, което имаха, бяха кратките посещения на нейния любим. Освен това беше уверена, че ако вуйна й и братовчед й прекарат известно време в неговата компания, ще го видят такъв, какъвто е в действителност, какъвто го виждаше тя, и да й позволят да се омъжи за него.

А след като щеше да се омъжва за Джулиан, щеше да направи услуга на лорд Линдхърст, като му спести унижението да отхвърли предложението му за женитба.

— Софи. Стига си летяла в облаците.

Отегченият тон на Лидия говореше, че това очевидно не бе първият й опит да привлече вниманието на Софи. Тя се усмихна.

— Извинявай. Размишлявах върху това, което каза за лорд Линдхърст.

— И?

— И мога да те уверя, че от устата му никога няма да излезе предложение. Поне не към мен.

— Виждала ли си някога по-старомодно създание от лейди Бърд? — бъбреше вуйна Елоиз, а тъмните й очи блестяха в слабо осветената карета. — Дори да гниеш в Къмбърланд, както прави тя, пак ще знаеш, че е страшно демоде да си пудриш косата.

Софи кимна, слушайки с половин ухо обичайните злословия по адрес на присъствалите на приема. В повечето случаи това й доставяше удоволствие и тя охотно се присъединяваше към критиките за нещастниците, които бяха привлекли вниманието им на съответния прием. Тази вечер обаче мисълта й бе заета с много по-сериозен проблем, а именно — лорд Линдхърст.

След като кимна отново, без да е чула какво точно казва, девойката се отпусна на мястото си; молеше се полумракът да скрие изписаното на лицето й вълнение. Лорд Линдхърст. Негодник! Не само беше едър, грозен и досаден, ами тази вечер бе доказал, че освен това е и ужасно самонадеян.

Малко след като двете с Лидия бяха прекратили спора си във връзка с него и предстоящото му предложение и бяха преминали на по-приятната тема за последните рокли, които си бяха купили, негово скучно височество се бе появил на приема. И както вече му бе станало навик, я бе открил веднага и бе прекарал цялата вечер до нея.

Макар обикновено да не обръщаше внимание на присъствието му — е, поне доколкото можеше в рамките на доброто възпитание — тази вечер си наложи да следи действията му с надеждата да докаже, че слуховете са пълна измислица.

Това, което забеляза обаче, само ги потвърди. Ако човек видеше как Линдхърст стои неотлъчно до нея и се опитва да обсеби вниманието й, с право щеше да си помисли, че са на една крачка от олтара. И не само това. Сега си даде сметка, че постоянното му присъствие имаше за цел да прогони другите й ухажори. С почти недоловимо смръщване на челото или с няколко лаконични, макар и любезни слова, тази ужасна особа обезсърчаваше всеки, който помислеше да пофлиртува с нея.

Всички, освен скъпия й Джулиан, който дръзко не обърна внимание на величественото му присъствие и успя да я измъкне за малко и дори да си открадне целувка.

От устните й се отрони тиха въздишка. Беше унизително. Точно такова беше собственическото чувство на Линдхърст. Унизително.

Тя не желаеше да понася това положение и ден повече. Когато се появеше на другата сутрин, както бе обявил, че ще направи, щеше да му каже ясно какво мисли за него и властната му самоувереност. А щом приключеше, надутата му гордост щеше да е понесла такъв удар, че той повече никога нямаше да се появи край нея. И тя най-после щеше да се отърве!

Откъсна се за момент от сладкото видение на унизения лорд Линдхърст, за да помисли какво щяха да кажат вуйна й и братовчед й, когато той престанеше да идва. Поради някаква незнайна причина те държаха на този човек и несъмнено щяха да поискат да разберат защо вече не се появява в гостната им.

Е, просто щеше да ги убеди, че е изгубил интерес към нея. Беше чувала, че се е случвало даден мъж да изгуби интерес към определена жена, но това, разбира се, не се бе случвало с нея. Тя беше гвоздеят на сезона и всички джентълмени бяха влюбени в нея.

Споменът за този успех я накара да се усмихне; внезапно я бе обзело вдъхновение. Тъй като беше толкова търсена, щеше да обясни на вуйна си и братовчед си, че Линдхърст най-сетне се е осъзнал и се е признал за недостоен за нея. Всеки би повярвал на подобно твърдение.

Ами ако все пак откриеха, че в действителност тя го е прогонила?

Тази мисъл я отрезви. За наказание можеха да забранят на Джулиан да идва. И още по-лошо, можеха да я прокудят в бащиното й имение в Уест Райдинг, както я заплашваха. И какво щеше да прави тогава?

За миг увереността й се разклати. Но щом си спомни целувката на Джулиан, решимостта й се възвърна.

Чудесно. Ако му забранят да идва, щяха да се срещат тайно. А ако се опитат да я изпратят в имението? Е, тогава двамата щяха да избягат в Гретна Грийн. Щом се венчаеха, вуйна й и братовчед й нямаше да имат избор и щяха да го приемат.

Въодушевена от мисълта за бягство и таен брак, Софи затвори очи и си представи своя любим. О, колко красив беше само! По-красив дори от Куентин Съмървил, макар да знаеше, че някои щяха да оспорят мнението й. Колкото до неговия брат…

Неканен, образът на лорд Линдхърст нахлу в съзнанието й. Девойката потръпна. Никой, дори Лидия, не можеше да оспори факта, че Джулиан изглеждаше несравнимо по-добре от него. Докато косата на Линдхърст беше кестенява, модерно подстриганата и оформена коса на Джулиан имаше златист цвят. Очите на Джулиан бяха светлосини като августовско небе, докато тези на Линдхърст…

Девойката набърчи чело. Какви бяха всъщност очите му? Всъщност никога не бе успявала да види нещо друго освен ужасния белег на бузата му. Като се замисли върху това, си даде сметка, че всъщност никога не се бе заглеждала в чертите му. Не че имаше значение. Дори да бяха съвършени като тези на брат му, те бяха несъмнено загрозени от белега.

— Софи, скъпа? — Гласът на леля й я изтръгна отново от мислите и я избави от неприятната гледка на обезобразения Линдхърст. — Да не би да имаш диспепсия^[1]?

— Диспепсия ли? — Отвори очи.

Елоиз, която седеше на отсрещната седалка до братовчед й, се приведе напред и се намръщи съчувствено.

— Може би от стридите. Те понякога причиняват диспепсия, знаеш ли?

— Така ли? — Софи я изгледа неразбиращо, но най-после смисълът на думите й проникнало съзнанието й и тя поклати енергично глава. — О, не. Не е от стридите… или от каквото и да било друго. Много съм добре. Какво те кара да питаш?

— Ами странното изражение на лицето ти. Нали изражението й беше странно, Еди? — обърна се Елоиз към сина си, както правеше често.

Едгар погледна братовчедка си, сви рамене и се загледа отново през прозореца.

— Изглежда ми съвсем добре.

— Сега да, но само преди минутка лицето й беше напрегнато. — Елоиз сви устни, недоволна от безразличието му. — Като неин настойник би трябвало да забелязваш тези неща и да се интересуваш от здравето й.

Младият мъж изсумтя недоволно.

— Добре. — Впери в Софи бляскавия си поглед и попита: — Как си, братовчедке?

Тя беше само на осем години, когато родителите й бяха загинали при пътна злополука с карета. Оттогава до кончината му преди пет години, неин настойник бе вуйчо й Джон. И докато той винаги й бе действал успокояващо, нещо у братовчед й я разстройваше. А какво точно бе то, тя не можеше да определи.

Може би навикът му да я наблюдава, хитрият му и пресметлив поглед, сякаш я преценяваше с някаква тайна цел. Или фактът, че усмивката никога не достигаше до очите му. Или просто защото той беше на трийсет и две години и очевидно бе забравил какво е да си на седемнайсет. Каквато и да бе причината, тя определено я смущаваше.

Както я смущаваше и сега. Усети познатото напрежение под погледа му и прошепна:

— Много съм добре. Благодаря за интереса. — Молеше се отговорът й да го задоволи и той да насочи вниманието си другаде.

Очевидно някой отгоре слушаше, тъй като Едгар кимна и отново се вторачи в разкриващата се през прозореца гледка.

— Аз се радвам да го чуя. — Елоиз погледна раздразнено към сина си. — Не е хубаво да си неразположена. Особено пък утре. Несъмнено бих искала да запомниш този ден.

— Така ли?

Софи се намръщи. Всичките й планове за утрешния ден бяха да пие чай с лейди Нелър и да присъства на вечеринката у семейство Сийбрайт, но и двете не обещаваха да бъдат особено запомнящи се.

Тъкмо се готвеше да го каже, когато Елоиз смушка сина си с ветрилото и изрече:

— Ще й кажем ли прекрасната новина, Еди? Или ще я оставим като изненада?

Младият мъж трепна от шеговитата атака.

— Непременно й го кажи, за да може да се облече както подобава.

— Нашата Софи е винаги прекрасна и точно заради това получи такова великолепно предложение. — Елоиз очевидно щеше да се пръсне от възбуда. Хвана ръката на своята племенница, която я гледаше като поразена от гръм, и занарежда: — Точно така, скъпа; направено ти е страхотно предложение. Днес следобед братовчед ти получи писмо, изпълнено с най-ласкателни слова. А тази вечер разговаря с господина и му даде позволение да те навести утре сутринта. — Тъй като Софи само я гледаше безмълвно, твърде объркана, за да бъде в състояние да каже нещо, тя додаде: — Е? Не е ли това наистина прекрасна вест?

Прекрасна ли? Струваше й се, че някаква тежест притиска гърдите й и не й позволява да си поеме въздух. Единственият поклонник, от който искаше да получи предложение, беше Джулиан, но тя знаеше със сигурност, че не беше той. Иначе сега вуйна й нямаше да сияе, а щеше да я заключи в стаята й. Не. Очевидно бе направено от друг, и тя се досещаше кой е той. Линдхърст.

Стомахът й се сви, сякаш действително бе изяла някоя развалена стрида; невероятното чувство се засили, когато братовчед й обърна бавно глава и впери в лицето й погледа, с който винаги успяваше да я изнерви. След като я наблюдава сякаш цяла вечност, както й се стори, той излая:

— Е, момиченце? Не ти ли е интересно поне да научиш името на бъдещия си съпруг?

— Не, не, Еди — извика вуйна й и отново го удари игриво с ветрилото си. — Нека се позабавлява, като отгатне. Е, това наистина няма да бъде лесна игра. — Усмихна се гордо на племенницата си. — Не и за нашата Софи с нейния легион от обожатели. Ами това би могъл да бъде който и да е от няколко десетки джентълмени. Дори…

— Става дума за Линдхърст — безцеремонно я прекъсна Едгар. — И ти ще го приемеш.

Да го приеме ли? Как не! Точно него, най-самодоволния, най-скучния… Девойката отвори уста да изрази протеста си, но възмущението й бе толкова силно, че от гърлото й излезе единствено някакво писукане.

— Освен това ще го накараш да се венчаете колкото се може по-скоро — продължи братовчед й, без да обръща внимание на реакцията й. — Може би ако малко пофлиртуваш с него, би могла да го възбудиш до такава степен, че да те отвлече в Гретна Грийн.

В продължение на няколко секунди Софи го наблюдаваше занемяла, а устните й потрепваха конвулсивно в опитите й да изрази задушаващия я гняв. И тогава нещо в нея избухна и тя даде воля на чувствата си.

— Как смееш! Как смееш да искаш да се омъжа за този ужасен човек! Много добре знаеш, че го мразя!

Едгар грубо се изсмя.

— Смея, скъпа братовчедке, тъй като той има повече от седемдесет хиляди годишно и е наследник на маркиз Хиъфорд.

— Биксфорд — поправи го Елоиз. — Лейди Сийбрайт каза, че баща му е маркиз на Биксфорд, струва ми се. Или може би на Хартсфорд? — Поклати глава и въздъхна. — Не знам къде ми е умът напоследък. Просто не мога да се оправям с имената и титлите на представителите на висшето общество. Но помня съвсем определено, че семейното седалище е в Съмърсет и…

Синът й я прекъсна:

— Хиъфорд, Биксфорд… Името няма значение, само богатството.

— А самият човек? Ами моите чувства? Къде остават те? — възкликна девойката, не можеше да повярва на ушите си.

От думите й ставаше ясно, че са готови да я продадат като сребърните чаши на длъжника на някой търг. Братовчед й я удостои с нетърпелив поглед.

— Твоите чувства ли?

Девойката разпери гневно ръце.

— Не ти ли се струва от значение дали обичам мъжа, за когото ще се женя?

— Не.

Това бе по-скоро изсумтяване, отколкото отговор.

— Е, мене пък ме интересува.

Ново изсумтяване.

— И какво знае за любовта момиченце с жълто около устата като теб?

— Очевидно повече от теб — изсъска тя.

Той присви очи.

— О? Предполагам сега ще ми кажеш, че обичаш друг?

Тя предизвикателно го погледна.

— Точно така.

— О, Боже! Софи… скъпа — изхриптя Елоиз, винаги се задъхваше, щом се притесни. — Не си сторила нищо… което да те погуби… нали?

— Успокой се, майко. Разбира се, че не е. — Едгар премести поглед от разбунтувалата се Софи към тежко дишащата Елоиз. — Не сме я изтървали от погледа си толкова дълго, че да успее да направи нещо повече от това да си открадне една-две целувчици. Отново насочи вниманието си към своята братовчедка. — Да отгатна ли с кого си откраднала тези целувчици?

Девойката сви рамене.

— Защо да си играем на отгатване? Никога не съм пазила в тайна чувствата си към лорд Оксли.

— Оксли. Ха! — Той почти изплю думите. — Прост виконт само с десет хиляди на година. Става за някоя дъщеря на викарий или момиченце, което не може да се надява на нищо по-добро. Но ти, скъпа моя, можеш и ще отидеш много по-високо.

— И под „по-високо“ имаш предвид Линдхърст, предполагам? — презрително изрече Софи.

— Точно така. Защо да се задоволяваш с виконт, когато можеш да имаш бъдещ маркиз? И при това — богат?

— Защото не обичам Линдхърст и предпочитам да бъда виконтеса на мъжа, когото обичам, отколкото маркиза на човек, когото не понасям.

Младият мъж присви очи.

— А би ли ми казала как смяташ да се оправяш с неговите десет хиляди на година? Тази година ти изхарчи почти толкова само за рокли и всевъзможни дрънкулки.

— Ти изглежда забравяш богатството, което ми остави баща ми — отбеляза тя. — Като го прибавим към десетте хиляди на Джулиан, ще се справим блестящо, уверявам те.

— Едгар — изпъшка Елоиз, — мисля, че трябва да й кажеш…

— Остави това на мен, майко. Твоята прекалена снизходителност я направи толкова вироглава. Освен това — тънките му устни се извиха в цинична усмивка, — както сама обичаш да отбелязваш, аз съм нейният настойник. Като такъв е мой дълг да се погрижа да я задомим възможно най-изгодно. И аз реших, че Линдхърст отговаря най-добре на това условие.

— А ако откажа да се омъжа за него? — попита Софи.

— Тогава ще те хвърлят в затвора, където най-доброто, на което можеш да се надяваш, е да бъдеш блудница.

Девойката зяпна, изгубила за момент ума и дума. После осъзна, че думите му бяха просто напразен опит да я накара да му се подчини, и се изсмя.

— Каква глупост! Не можеш да ме изпратиш в затвора, задето отказвам да се омъжа за Линдхърст!

— Така е, не мога. Но твоите кредитори могат да те изпратят, ако не успееш да си уредиш сметките с тях — отвърна мрачно той.

— Но, разбира се, че мога да ги уредя. Сам знаеш много добре, че мога — възкликна Софи, като не обърна внимание на думите му. — Ти сам си споменавал от време на време, че имам шейсет и осем хиляди лири стерлинги плюс приличен доход от бащиното ми имение.

Братовчед й разтърка слепоочията си. Стисна клепачи и отвърна през стиснати зъби:

— Имението беше продадено преди три години, а шейсет и осемте ти хиляди лири вече ги няма.

— Какво! Не е възможно! — извика Софи, като си мислеше отчаяно, че това е поредната хитрост. — Ти каза на цялото висше общество…

— Лъжи, за да ти купя достъпа в него. Бях сигурен, че с чара и с красотата ти ще си намериш богат съпруг и ще спасиш всички ни от затвора.

— И ти го направи. Спечели сърцето на Линдхърст — извика вуйна й, като я стисна за ръката. — Омъжи се за него и никога повече няма да ти се налага да се притесняваш за пари. Никой от нас няма да се притеснява.

Момичето издърпа дланта си, като местеше поглед от Елоиз към Едгар и обратно.

— Но моето богатство… как…

Събеседниците й се спогледаха, сякаш всеки опитваше да прехвърли на другия задължението да обясни случилото се. Накрая вуйна й въздъхна и се обърна към нея.

— За всичко е виновен вуйчо ти Джон, Господ да даде мир на праха му и любовта му към хазарта.

— Да не искаш да кажеш, че е проиграл на комар всичките ми пари? — възкликна Софи; не й се вярваше, че добродушният й вуйчо е бил способен на подобна низост.

Елоиз поклати така буйно глава, че от перата в косите й полетя черен прашец.

— О, не. Не! Той никога не се е докосвал дори до шилинг от твоето наследство. Шейсет и осемте ти хиляди бяха непокътнати, когато умря. Дори успя да спести още дванайсет хиляди лири от годишния доход, който получаваше от бащиното си имение.

— Как тогава… но… н-не разбирам — промълви задавено девойката.

Елоиз изгледа умолително сина си. Когато й стана ясно, че не може да очаква помощ от него, тя въздъхна отново и продължи:

— Ами, нали разбираш, скъпа. След смъртта му открихме, че е оставил едни направо… учудващи дългове. Всъщност бе ипотекирал имението в Маруд.

На племенницата й се стори, че някой я удари с юмрук в корема.

— Изгубил е Маруд? — прошепна тя, припомнила си разказите на своята майка за щастливото й детство там, както и своите безметежни спомени от това място.

Очите й се напълниха със сълзи при мисълта, че нейните деца никога няма да могат да пускат корабчета в езерцето в градината или да играят на криеница сред лабиринта на скритите коридори.

Елоиз кимна тъжно.

— Човекът, който притежаваше бележката, го взе два месеца след смъртта на вуйчо ти. Никога не съм виждала по-противен човек. Така или иначе… — поклати глава, — без приходите от имението не можехме да изплатим останалите дългове. Както виждаш, Еди нямаше друг избор, освен да вземе на заем средства от твоето наследство, за да се справи с тях.

— И колко точно „взе на заем“? — попита Софи, без да се опитва да прикрие горчивината си.

— Четирийсет и две хиляди — отвърна братовчед й. — И като твой настойник имах пълното право да го сторя.

— Но как може да е законно това? Беше ми казано, че приходите от бащиното ми имение ще служат за моята издръжка, а шейсетте и осем хиляди лири от продажбата на неговия бизнес ще бъдат моята зестра.

Едгар стисна устни.

— О, съвсем законно беше, уверявам те. Както виждаш, братовчедке, баща ти действително е оставил всичко на теб, но наследството ти бе поверено на моя баща като твой настойник. Следователно от него е зависело как най-добре да борави с парите ти и той се е спрял на току-що описания план.

— И планът бе прекрасен — додаде Елоиз, като подкрепи думите си с кимване.

Без да обръща внимание на нейния коментар, синът й продължи:

— Когато той умря, настойничеството естествено бе предадено на мен, а с него и правото да управлявам твоите пари. И аз реших, че най-добре би било с тях да погася бащините ми дългове, за да можем да продължим да ти осигуряваме дом.

— А… а останалите двайсет и шест хиляди? Ами имението на баща ми? — промълви с усилие девойката; не знаеше дали да крещи, или да плаче.

Сега бе ред на вуйна й да обясни:

— Виждаш ли, скъпа, преди около три години Еди срещна един човек, който му предложи възможност да инвестира в корабна компания, пренасяща стоки до и от Китай. Той каза, че вложените средства могат да се увеличат многократно. Като смяташе, че така ще може да ти върне парите, които бе взел на заем от теб, и да спечели сам, Еди инвестира останалата част от наследството.

— И? — попита девойката, макар вече да знаеше, че отговорът няма да й допадне.

Елоиз отмести поглед встрани.

— Оказа се, че този човек е мошеник.

— И така, изгубихте всичко. Моята зестра. Имението на баща ми.

— Не. Не имението — отвърна припряно братовчед й. — Него го продадох, за да има от какво да живеем през последните три години и да финансирам представянето ти пред обществото. Така поне имахме достатъчно да платим част от него. Колкото до останалото, след като създадох впечатление, че сме богати, търговците вече бяха готови да ни кредитират.

— Кредит, който се надяваше да накараш да плати моят съпруг — сопна се Софи.

Вуйна й цъкна с език и се потупа по коляното.

— О, скъпа, не трябва да мислиш така за Еди. Той направи нужното, за да подсигури бъдещето ти. А то ще бъде осигурено, ако се омъжиш за Линдхърст.

— Така ли? А какво ще стане като открие измамата ви? — попита тя. — Дори аз знам, че уговорките се правят и зестрите се плащат преди венчавката.

Едгар студено я изгледа.

— Вече му казах, че синът на нашия адвокат е бил ранен в Александрия и той е заминал там, за да го доведе у дома. Естествено, не се очаква да се върне в близките няколко месеца. — Изсмя се. — Когато негово височество научи, че всъщност няма никакъв адвокат, вече ще сте се оженили и ще сте прекарали първата си брачна нощ. Човек с неговата гордост няма да рискува и да даде да се разбере, че е бил направен на глупак.

— Възможно е — прошепна съкрушено девойката, почувствала безкрайна умора. — Но несъмнено ще ме намрази и ще се постарае да направи живота ми нещастен.

— Братовчедке… — Младият мъж имаше почти разкаян вид, когато посегна към дланта й. Тя рязко я отдръпна, скръсти ръце пред гърдите си и впери в лицето му поглед, който показваше ясно колко наранена и предадена се чувства. Едгар отпусна с въздишка длани в скута си. — Виж, Софи. Осъзнавам, че отначало няма да ти бъде лесно. И съжалявам за това. Наистина съжалявам. Но съм сигурен, че той ще го преживее и ще ти прости, щом му родиш наследник.

— Ами ако не успея да зачена преди да е научил истината? Какво ще стане тогава? Съмнявам се, че ще потърси леглото на жена, която ненавижда.

Това нейният глас ли беше, толкова слаб и изпълнен със страдание?

— Е, в такъв случай не ни остава друго, освен да се надяваме, че похотливостта му ще се окаже по-силна от гордостта.

Девойката потръпна при мисълта, че ще трябва да изтърпи похотливостта на Линдхърст. Но какъв избор имаше?

Или Линдхърст, или затвора.

От гърдите й се изтръгна пораженческо ридание. Какъв избор имаше наистина?