Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (16)

Глава 16

Госпожа Хатън посрещна появата на Гарет в кухнята с укорителен поглед.

— Като ти казах да не позволяваш на братята си да се връщат пияни, нямах предвид, призори да посрещам теб самия и пиян като каруцар.

Гарет се усмихна виновно, като се опитваше да не й се обиди. Не можеше да отрече — беше се напил ужасно.

— Сега ще спиш до обяд — продължи госпожа Хатън.

Гарет погледна чашата с недопит чай върху масата, реши, че не е лош и го глътна на един дъх.

— Ядете и пиете до среднощ, после пъшкате и пикаете до обяд — мърмореше безсърдечно госпожа Хатън.

— Къде са другите? — „Къде е Кристиана?“ — всъщност искаше да попита той. За последен път я беше видял седнала в каруцата с Артоа. Тя му се усмихваше и беше подпряла глава на рамото му.

Госпожа Хатън посочи вратата.

— Къде са всичките ли, а? Там, ама не е за добро — каза тя намусено и се обърна с гръб, за да се съсредоточи върху месото, което посоляваше в момента.

Гарет пристъпи прага, спря на тясната каменна площадка и примигна под ярките лъчи на слънцето. Огледа се и видя Джефри и Стюарт, облегнати на стената на къщата, а пред тях бе застанал Даниел с потисната физиономия. Гарет се напъна да каже нещо, но Джефри и Стюарт му направиха знак да мълчи.

Чуваше се гласът на Кристиана. Тя говореше нещо зад ъгъла на къщата. Говореше на френски, а един по-дълбок глас й отвръщаше.

Стюарт и Джефри погледнаха Даниел.

— Тя казва — прошепна Даниел, — че не е толкова лошо, когато свикнеш. Той казва, че тя прилича на… ъ… нещо. Не знам.

— Какво правите, по дяволите? — попита Гарет.

— Тя му разказва за градината — прошепна пак Даниел, наострил уши. — А пък той казва: „Много лавандула има. Чак ми призлява“.

— Не мога да повярвам — та вие подслушвате! — каза тихо Гарет, като се втренчи в братята си. Седна на стъпалото и също се заслуша.

— Той казва, че тя не може да е щастлива тук. Невъзможно. Не би могло да бъде по-лошо.

— Майната му — измърмори Джеф.

— Бих могъл да си представя, че Джеф и Стюарт ще го направят, но ти, Даниел… — прекъсна ги Гарет.

— Нямаше как — весело отвърна Стюарт. — Ние го изнудихме.

— С какво? — попита Гарет.

— Ш-ш-ш — изсъска Джефри. — А сега какво говорят, Дан?

— Артоа казва, че тя би трябвало да иде с него, а той ще я заведе в Ню Орлеан. Може би първо ще идат във Виена. Той казва…

Гарет стана и отметна нетърпеливо косата от челото си.

— Стига — каза тихо. — Стига! Имаме да вършим по-полезни неща. Хайде, стига сте се магарясвали и отивайте на ливадата.

— Много си сладък тази сутрин — намуси се Джефри. — Миришеш на бъчва.

Гарет, без да отвърне, се насочи със сърдито и напрегнато лице към обора.

— Какво, по дяволите, му става? — попита Стюарт.

— Хайде, на работа — му каза Даниел и последва Гарет.

— Говеда! — изхили се Джеф. — Хайде да отидем да пояздим.

— Дадено — ухили се Стю.

 

 

Кристиана подаде на Артоа една отрязана розова пъпка и той внимателно я закрепи в бутониерата си.

— И значи Филип просто така те захвърли тук? — питаше той с обикновената си липса на такт. — Без пари, без нищо?

— Той не ме захвърли. Просто аз нямах сили да понеса пътуването.

Артоа гледаше недоверчиво.

— Изглеждаш силна — забеляза той. — Здрава, много здрава. Даже ми се струва, че си понапълняла.

Кристиана прихна нехайно:

— Ами, пълна! По-скоро съм кльощава.

Артоа, доволен от нейната реакция, я огледа критично:

— Може би малко, все пак…

— Толкова си груб. Просто сега не нося корсети, това е.

— А, да, затова приличаш на гъсарка — изкоментира този факт Артоа. — Последна мода! Изоставяш фигурата си, спираш да си правиш прическа, изцапваш с малко тор обувките си и воала — последна мода.

— Удобно е — настоя Кристиана. — Не може да се работи в градината с копринена рокля.

Артоа се изсмя на убедителния й тон и огледа огряната от слънцето градина.

— Не мога да си представя как ти се ровиш в мръсотията. Смешно, нали?

Кристиана се усмихна:

— Предполагам. Но е чудесно да разравяш земята и да виждаш как растат цветята. Много е успокоително. Кара ме да се чувствам част от живота.

— Вечният кръговрат — съгласи се Артоа. — Този цикъл на живота, когато всичко, което расте, умира и после пак се възражда…

— Точно така — потвърди Кристиана.

— И все пак чувстваш, че вършиш нещо — продължи Артоа. — Иначе какво би правила ти тук, заточена, далеч от света? Скучаеш ли?

— О, не, никога. Даже няма да ми се иска да тръгна, когато Филип ме повика при себе си. Бих искала да остана тук завинаги.

Артоа се учуди много. Той се наведе и се загледа в лицето й. Сините му очи блестяха и я изучаваха.

— Ха! — изсмя се силно той, а Кристиана така се стресна, че чак подскочи.

— Какво? Какво има?

Артоа се ухили, а очите му блестяха недоверчиво.

— О, Кристиана. С какво си се забавлявала тук?

— Какво? Ами обработвах градината. Нали ти казах, просто… живея.

За свой ужас тя започна да се изчервява.

— И друго? — питаше весело Артоа. — Я виж как се изчерви! Скъпа ми Кристиана, ти си голяма лъжкиня. Не се учудвам, че не искаш да тръгнеш от тук. Вече го правиш, нали?

— Не бъди толкова груб. Аз не…

— Да! Я си виж лицето! О, чудесно. Наистина чудесно! Кой от тях е? Ученият или онзи с рошавата коса?

— Разбира се, че не! Артоа, колко си досаден!

— Онзи киселият ли? — настоя Артоа.

— Гарет не е кисел — възкликна Кристиана.

— Гарет — повтори Артоа с насмешка. — Така ли се казва? Кажи ми, кога започна всичко?

— Знаеш ли — каза Кристиана като се изправи и заобиколи шибоите, — когато мислех, че си мъртъв, аз наистина плаках много. Изплаках океани от сълзи. А пък сега не мога да си представя, защо съм го направила. Ами че ти си ужасен подигравчия!

Артоа се изсмя безгрижно.

— Не е чудно, че не искаш да се махнеш. „Не искам да отивам във Виена, Артоа. Не искам да си оставя градината“. Боже мили, Кристиана! Аз почти ти повярвах. Сега ми е ясно защо онзи те гледаше така снощи.

— Така ли? Кога? — Кристиана не беше забелязала нищо. Беше толкова радостна, че най-после беше се намерил Артоа!

— Точно преди да си иде.

Кристиана трепна.

— Сериозно ли е? — попита Артоа. — Искам да кажа, не се ли забавляваш само? Или наистина го обичаш?

Кристиана помълча, загледана в блестящите сини цветове на перуниката и кадифето на виолетките.

— Обичам го — каза най-после с тих глас. Артоа се зарадва. — Но той не ме обича — добави тя прегракнало. — Той ме желае, но не ме обича. Той мисли, че съм глупава и празноглава.

— Ти наистина си глупава.

— Не съм. Боже, Артоа, колко си ужасен! Може да съм била лекомислена и вятърничава по-рано, но вече не съм. Наистина не съм.

Артоа се колебаеше.

— Добре де, може би малко съм празноглава. О, стига вече. Няма значение.

— Предполагам, че няма — съгласи се Артоа. — В края на краищата какво би станало, ако той те обичаше? Би ти предложил да се омъжиш за него и тогава ще си вързана за тази ферма и ще трябва щял живот да отглеждаш цветя. А това би било…

— Прекрасно — довърши нежно думите му Кристиана. — Би било чудесно. Но няма да стане така и затова няма да мисля за това. Просто ще остана тук, докато Филип ми изпрати билет и тогава ще замина. Но до тогава имам намерение да стоя тук.

— Е, хубаво ли е… онова…? — попита Артоа, като внимателно нагласи жабото си.

Кристиана го погледна изпитателно, а после се засмя на шеговитото му изражение.

— Чудесно — каза тя. — По-хубаво от всичко.

— Първо революцията, сега пък това — промърмори Артоа. — Наистина е дошъл краят на света. Кажи ми, Кристиана, в сламата ли го правите? Или в овчарника? Или на полето, да ви гледат кравите?

— Стига, Артоа! Какво да правя с теб, ти наистина си ужасен, да знаеш! Просто си ужасен!

Артоа се усмихна.

— Ужасен съм, нали? Това е част от чара ми.

Кристиана се опита да го погледне сърдито, но не успя.

— Толкова ми липсваше — каза му тя, — въпреки, че си такова прасе!

Артоа изглеждаше доволен.

— На мен ти също ми липсваше. А сега ми покажи колибата. Нямам търпение да видя тази съборетина.

Кристиана се засмя:

— Добре. Ти сигурно ще се изсмееш. Толкова просто е обзаведена, като затворническа килия.

— Но доста по-красиво сигурно — възрази Артоа.

Кристиана го погледна учудено, а той се засмя на недоверието й, докато вървеше подире й през градината, под сенките на дърветата и през зелената ливада.

 

 

— Тръгна ли си Артоа? — попита Даниел, когато Кристиана влезе вечерта в кухнята.

— Току-що. Хареса ли ти? Нали е приятен? Стомахът ме боли от толкова смях.

— Като лунатици бяхте — изкоментира госпожа Хатън и отмести поглед от месото, което печеше на огъня. — Смеехте се бог знае на какво.

— Той много хареса сиренето ви — бързо й каза Кристиана. — Направо беше очарован.

— Хмм — отвърна госпожа Хатън мрачно.

Даниел затвори книгата си и с усмивка вдигна очилата на челото си.

— Да, Артоа е много забавен. Щастлива ли си?

Кристиана се настани с радостен вид до Даниел и се подпря на масата.

— Да, да, щастлива съм. Колко прекрасно е, че и двамата сме живи. И като си помисля, че през цялото време той е бил толкова наблизо… — Тя се замисли за това колко странен е животът. Защото през цялото време, докато разпращаше писма до него, тъгуваше за него и толкова й се искаше да му разкаже за Гарет, той е бил толкова близо до нея. — Виждали ли сте Гарет? — изведнъж попита тя.

Даниел кимна.

— Навън, на ливадата е, работи.

— Цупи се — поправи го госпожа Хатън.

Даниел се усмихна към Кристиана и повдигна рамене.

— Може би трябва да отидеш да поговориш с него.

— Може би трябва — съгласи се тя и се изправи.

Намери го в най-източната част на ливадите, където растеше хмел. Високите над човешки ръст растения се увиваха около опънатите на пръти въжета и образуваха широки коридори зеленина. Той стоеше, подпрян на мотиката и гледаше небето. Залязващото слънце галеше косите му и те горяха като жарава. Не показа, че е чул приближаването на й.

— Гарет?

Той се извърна и се усмихна бързо и тъжно.

— Къде е Артоа?

— Върна се в Ашби. Какво правиш ти?

Гарет погледна мотиката в ръцете си.

— Боря се с бурените. Какво друго мислиш, че правя?

— Гледаше небето.

— Да — съгласи се той, — гледам как расте хмелът.

Кристиана погледна растенията, които се извисяваха над главата му и почти беше готова да му повярва.

— Да си вземеш сбогом ли дойде? — попита той тихо.

Тя се стресна от гласа му, но веднага се засмя на думите му.

— И какво те кара да мислиш, че заминавам?

— Не заминаваш ли? — попита Гарет, като се мъчеше гласът му да не издава мъката му. — За Виена, а после за Ню Орлеан с твоя любим със синя кръв?

— Откъде го измисли?

— Джефри е най-великият подслушвач на света. Би трябвало вече да си го разбрала. В тази къща няма тайни.

Кристиана повдигна рамене.

— Джефри не знае френски.

— Не, но Даниел знае и Джеф го е изнудил да му превежда. Не мога само да си представя с каква мръсна тайна го е изнудил.

— Не се учудвам, че баща ти по цял ден се крие в кабинета си — отбеляза Кристиана с тъжна усмивка. — Вашата къща е една лудница.

— И все пак скоро ще си заминеш, нали? Тогава няма да ти досаждаме повече.

— Ама ти наистина ще ме ядосаш — каза Кристиана. — Първо на първо, или френският на Даниел не е толкова добър колкото латинския, или Джефри разпространява лъжливи слухове. И второ, госпожа Хатън е права. Ти се цупиш.

Гарет отметна коса от челото си.

— Какво, ти няма ли да си идеш с Артоа?

— Не, няма.

Тя внимателно наблюдаваше лицето му, за да види реакцията, но не видя нищо друго, освен типичната му спокойна замисленост.

— Но той те покани, нали?

— Е, да. Това дразни ли те? — „Кажи, да помисли тя. — Поискай да остана. Кажи, че ме обичаш“.

Гарет повдигна рамене.

Този жест на незаинтересованост засегна Кристиана като плесница. Почувства как лицето й се изопна. Тогава се изсмя горчиво.

— Не, не заминавам. Казах на Артоа, че ще стоя тук, докато брат ми изпрати билет. Няма да е за дълго, нали?

— Да, ако имаш късмет. После ще заминеш и ще намериш богат съпруг. Какво мисли Артоа по този въпрос? Той не е ли достатъчно богат?

Кристиана се засмя.

— Ти ревнуваш без причина. Артоа и аз изобщо не си подхождаме.

— Топки — беше отговорът на Гарет. Кристиана повдигна вежди.

— Топки ли? — повтори тя. — Какво искаш да кажеш?

— Глупости — обясни Гарет. — Вие двамата си подхождате съвсем добре. Всеки го вижда. Начинът, по който се гледате, като се смеете двамата, начинът, по който ти го докосваш…

— Топки — отвърна Кристиана. — Ти ревнуваш. Той ми е само приятел. Това е. Госпожа Хатън каза, че се цупиш и беше съвсем права!

Гарет я изгледа сърдито.

— Ако искаш да мислиш така, Кристиана, твоя си работа.

Кристиана му обърна гръб и дръпна един от ластарите на хмела. Загледа се в жълтите гроздове плодове. После ги помириса.

— Наричат се реси — каза Гарет. — От тях се прави бирата.

Тя го хвърли в пепелта.

— Ще ти липсвам ли, когато си тръгна? — попита тихо.

Гарет мълча дълго.

— Малко — каза най-после. „Ще ми липсва топлината на рамото ти под моята длан. Ще ми липсва дъхът на косите ти, гласът ти. Ще ми липсва лекото ти дишане, когато спиш до мен и ме прегръщаш“. — А на теб? Бързаш ли да си ходиш?

Кристиана въздъхна и го излъга.

— О, да! Ще бъде чудесно да ида в Ню Орлеан и да живея в красива къща, и да имам отново камериерка. И да си купя нови тоалети, да бъда между хора, които говорят френски… — Тя отново въздъхна дълбоко, като се чудеше какво още да каже и изведнъж си спомни за циганката и кривите й пръсти, които редяха картите. „Това си ти, както те виждат другите… недоволна, но неспособна да си идеш. Защото не можеш или не искаш? Трябва да им кажеш, иначе ще те разберат погрешно“.

— Не — изведнъж каза Кристиана, но й беше трудно да каже истината — Не, аз всъщност не искам да си ида. Когато дойдох тук, не ми хареса, но сега е друго. Ти не знаеш колко сте щастливи, ти и братята ти. Никога да не си самотен, винаги да имаш с кого да говориш, да те обичат. Аз цял живот съм била сама, особено след като Филип напусна дома. Бях само на осем години и оттогава все съм била сама. С изключение на Версай, където с мен бяха Артоа и Габриела. Но те не бяха семейство. И не е същото. Ти имаш земята си, къщата си и вие всичките знаете какво ще ви донесе животът… — Гласът й трепна. — Смешно, нали — каза тя. — Сигурно завиждам?

Гарет беше изненадан от думите й.

— Не — отговори най-после с нисък, спокоен тон. — Не е смешно. Никак даже. Не знаех, че си се чувствала така.

— Няма значение — каза Кристиана и сви рамене.

Гарет се засмя нежно и я погледна сериозно.

— Мразя това — каза той. — Знаеш ли, че наистина го мразя. Понякога, когато чувстваш, че не говориш истината, ти отмяташ глава и казваш: „Няма значение“ или „Стига де“. Не е ли по-просто да кажеш истината?

— Невинаги — отговори Кристиана.

Гарет се изненада силно, но после пак се засмя, посегна и хвана края на плитката й. Уви я около пръстите си със смях.

— Сигурно е така — съгласи се с нея. — Но има значение. За мен е важно. — Очите му я гледаха и бяха зелени, зелени, като листата на хмела. — Ела — каза той и разтвори ръце.

Тя се хвърли и се прилепи до него. Ръцете й го притискаха към гърдите й. Тя постави буза върху меката избеляла тъкан на ризата и усети как сърцето му бие отдолу. Вдъхна топлия аромат на кожата му със затворени очи.

— Чаках те снощи — призна си тя. — Но ти не дойде.

Ръката му галеше косите й.

— Мислех, че може да не си сама.

— Само с теб — прошепна тя. — И това, Гарет, е истина.

Той погледна лицето й и се замисли как ли ще се чувства, когато тя замине. Представи си я в Ню Орлеан, щастливо омъжена за някой безличен, но елегантен французин, който ще й купува всичко онова, което той не би могъл, който ще я има в леглото си всяка нощ…

— За сега — поправи я той. — За сега си само с мен.

Тя го погледна и погали страната му и извивката на устните.

— Не искам да мисля за нищо друго — призна тя.

— Както пожелаеш — отвърна той тихо и не сваляше поглед от лицето й. После се наведе и покри устните й с целувки. Цареше пълна тишина. Само вятърът шепнеше в листата.

Тя затвори очи и се наслади на топлината на устните му, на изкусителното нежно докосване на езика му, който галеше нейния, на познатата гореща вълна от желание, която изпълни тялото й.

— Ах, какво правиш ти с мен — промълви той като я притисна силно до себе си. Устните му докосваха ухото и нежната копринена кожа на врата й.

— Трябва да се върнем в къщи — въздъхна тя с пресекващ глас. — Госпожа Хатън е изпекла месото вече.

— Не жадувам за месо — каза Гарет, а ръцете му галеха гърба й. Той притисна бедрата й към своите и тя усети твърдостта на страстта му.

Ръцете й галеха неговите, докосваха здравите мускули на раменете му, чувстваха напрегнатостта на тялото му. Той трепна силно от страст, а нейното тяло жадно се заизвива в отговор.

— Гарет… — дори и на нея протестът й прозвуча слабо. — Гарет, не можем… някой може да дойде.

Той я накара да замълчи с целувка, която отне дъха й. Сърцето й туптеше силно, гърдите се бяха напрегнали под стегнатото елече и тя усети топлата влага на страстта.

— Не можем — отново прошепна тя, когато устните им се отделиха.

Той се засмя тихо, ръцете му повдигнаха фустите й.

— Не можем ли? — повтори той. — Не можем? О, можем!

Тя въздъхна, когато дланта му погали нежния триъгълник между бедрата й.

— Лъжкиня — промърмори той, като вдъхна от аромата на шията й. — Искаш го така силно, както и аз.

Кристиана се облегна на раменете му, защото треперещите й крака вече не я държаха. Той галеше с нежност най-чувствителните места на тялото й.

Устните му отново се впиха в нейните и заглушиха думите й. Езикът му я галеше нежно, горещо и бързо, в ритъма, с който се движеха и ръцете му. Всички опасения я изоставиха. Заля я сладко гореща вълна, сякаш бе изпила чаша тъмно, тежко вино. Тя тихо изскимтя и не се противопостави, когато той я положи върху меката пръст и вдигна полите й над кръста.

Той разкопча брича си и насочи ръката й към себе си. Когато го докосна, той силно изпъшка, с наслада, и я притисна силно към себе си.

— Това, което правим сега, е неприлично — промърмори тя, но думите бяха изречени нежно и с любов, а очите й грееха и ръцете й се протягаха към него.

— То е прекрасно — отвърна Гарет, а устните му нежно галеха челото и бузите й.

Пръстите му развързаха връзките на елечето и отстраниха блузата. Тя се изчерви, като си представи колко предизвикателно изглежда така разголена пред очите му — с голи гърди, запретната около кръста пола, лежаща на земята между богатата зеленина на хмела, осветена от лъчите на залязващото слънце.

Той проникна в тялото й бавно и изкусително, докато тя не се надигна, за да обхване изцяло неговата гореща сила и любов. Тежката му длан, галеща изпъкналите зърна на гърдите, я възбуждаше още по-силно и тя се заизвива заедно с него. Въздъхна дълбоко, с лице, притиснато към рамото му. Вдъхваше омайния аромат на кожата и чистата му коса, заедно със стипчивото благоухание на хмела и свежия, чист дъх на богатата земя под тях. Ръцете й се движеха по гърба и здравите мускули на ханша му, докато той превземаше всеки милиметър от тялото й с поредния силен тласък.

— Кажи ми — задъхано прошепна в ухото й с прегракнал глас, — кажи, че ме желаеш.

Тя се изви и насочи ръка към лицето му. Очите й пиеха всяка извивка на лицето му, блясъка на притворените му очи, твърдата линия на челюстта, осветена от последните лъчи на слънцето.

— О, да! О, желая те! Желая те повече от всичко на света!

Думите й го възпламениха и той отметна глава. Косата му се разпръсна като гривата на жребец. Той я обхвана с ръка под коленете и с леко движение я повдигна и притисна още по-плътно към себе си, като продължи безпаметно да й отдава своята сила.

Кристиана прие този дар с радостна забрава. Извиваше се и се притискаше, забравила всичко на света, докато я обхванаха бляскавите избухвания на екстаза, към който се стремеше.

Той се надигна и със затворени очи се потопи още веднъж, дълбоко в нея. Лицето му бе осветено от слънцето, преди да падне изнемогнал, отдал й цялата си мъжка сила.

Целуваше я жадно по цялото лице, по устните, по врата. А тя задъхана отвръщаше на очарователната му нежност.

— О, Кристиана… — гласът му трепна, но усмивката му бе ясна и гореща. — Ако би могла да се видиш, порозовяла и искряща… — Той се наведе и зацелува гърдите й. Езикът му нежно галеше напъпилите зрънца. — Ненаситница — прошепна той. — Малка, гореща ненаситница.

Тя пламна и бързо прикри гърдите си с елечето, като се извърна от него с прегракнал смях.

— Да, такава съм — призна, като се надигна и седна. — Но ти ме направи такава.

Той леко се отмести от нея и нахлузи брича върху дългите си бедра. Усмихна й се дяволито, когато видя, че тя бързо покри краката си с полата.

— На земята, уважаема лейди — пошегува се той, като се опитваше да придаде възмутени нотки на гласа си. — Как можахте?

— А как не? — попита тя, докато завързваше с все още треперещи пръсти връзките на елечето си.

— Нека аз — помоли Гарет и пое тънките панделки в ръцете си, като внимателно ги прокарваше през илиците. Наведе се и долепи устни в гънката между гърдите й.

— Косата ти е прашна — каза той и потупа с ръка плитката й.

— Не съм учудена.

Постояха така няколко минути, заобиколени от ярката зеленина на хмела.

— Радвам се, че оставаш — каза й Гарет след малко и взе ръката й в своята. — Ти си права. Ревнувах. Ужасно ревнувах.

„Кажи му — помисли тя. — Кажи, че го обичаш. Какво ще ти навреди, ако му кажеш?“ Тя пое дълбоко дъх и заговори:

— Гарет…

— А, ето къде сте. Какво правите, дявол да го вземе, седнали на земята?

В края на лехата се появи Джефри и сянката му легна върху тях.

Гарет пусна ръката на Кристиана и тя падна в скута й. Изведнъж почувства странна празнота.

— Седим — отвърна спокойно Гарет.

Кристиана се изчерви от любопитния поглед на Джефри.

— Много хубаво място сте си намерили — забеляза той. — Знаете ли какво се случи?

— Какво? — попита Гарет, като се опитваше гласът му да звучи спокойно.

— По гърба ти има пръст — каза Джефри на Кристиана, като повдигна любопитно вежда.

— Знам — отвърна тя малко остро.

— Какво се е случило, ненормалнико? — попита пак Гарет.

— Тя като че ли е падала — предположи Джеф.

— Не, не те питам какво се е случило с Кристиана. Нали дойде да ме търсиш и попита дали знам какво се е случило? Няма ли най-после да кажеш за какво си дошъл?

— О! О, вярно. Кравите са се измъкнали през оградата и сега са се насочили по пътя към селото.

— Проклятие! — извика Гарет и скочи. — Защо не каза веднага!

— Ми тъкмо го направих, дяволите го взели! — отвърна Джеф обидено. Той любопитно погледна още веднъж към брат си и се отдалечи.

— Мога ли да помогна с нещо? — изправи се и Кристиана.

— Не, не. Кравите са глупави животни. Няма да се бавим дълго. Ще ги върнем.

— Ама са били достатъчно умни, за да се измъкнат от оградата — отбеляза Кристиана.

Гарет се засмя:

— Сигурно.

Той погледна дали Джеф се е отдалечил достатъчно, прегърна я и я целуна бързо по устните.

— Ще се видим след малко. Не заспивай довечера. Ще дойда.

Тя кимна.

— Довечера и всяка вечер — прошепна. Очите му светнаха и зъбите му блеснаха, когато се ухили доволно. Тя загледа как той се затича през ливадата след Джеф, а косата му блестеше като есенни листа, пръснати по раменете му. — Докато Филип не те прибере — напомни си тя и тази мисъл накара сърцето й да трепне болезнено. „Но имаш на разположение цяло лято“ — добави наум и това я накара да се почувства по-добре.

Тя се изправи, изтупа прахта от полите и косата си, доколкото можа, и се запъти към къщи с цялото величие, което можа да събере в походката и вида си.