Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (12)

Глава 12

Църквата изобщо не изглеждаше така, както бе очаквала Кристиана. Освен това тя се бе надявала, че ще я заведе Стюарт или Джефри, а вместо един от тях, бе заварила пред входната врата очакващия я Гарет, облечен в официален редингот и със събрана на тила коса. Тя едва не се отказа от ходенето на църква, но всъщност нямаше какво да измисли, за да отложи отиването.

Беше се облякла толкова внимателно, а сега й се струваше смешно, че шапката й се надвесва над очите, а воланите на роклята й допират фините сатенени обувки.

Те извървяха цели три километра в досадно мълчание. Е, не мълчаха през цялото време, но разговорът им се въртеше около времето или други глупости.

Църквата също бе много по-различна от онова, което бе очаквала. Нямаше литургия, нямаше благославяне, нищо познато в звъна на камбаните дори.

Помисли си за последния път, когато бе ходила на църква с Артоа. Той ходеше на църква само когато знаеше, че ще има хубава музика по време на службата. Бяха седнали на скамейките под извисените сводове и се бяха наслаждавали на пеенето на хора, състоящ се от двеста силни и звънливи гласове, които изпълваха въздуха с такава прекрасна и възвишена мелодия, че на човек му се струваше, че е попаднал в рая. А тук бе попаднала в малък каменен храм само с два прозореца от цветни стъкла, в близост до един мрачен мъж, с когото беше спала, а той се отнасяше с нея като с чужда.

Всички присъстващи техни съседи от околността протягаха вратове, за да поразгледат новата роднина на Ларкини, и още по-странното събитие — присъствието на Гарет Ларкин на църковна служба.

„Прави бяха Джефри и Стюарт, като наричаха отец Финкли стар бърборко“ — реши Кристиана.

На идване Гарет й беше казал, че англиканските свещеници не изповядват. Това я учуди точно толкова, колкото и фалшивото пеене на църковния хор.

Тя наблюдаваше викария, неговото дебело луничаво лице и се опитваше да си представи как би могла да му каже: „Отче, дай ми опрощение за това, че заклах човек“. Не, помисли тя, не би могла да му каже. Той сигурно би припаднал.

Не беше онова, което би искала. Искаше й се да чуе познатата церемония и светата литургия. Искаше й се да се усамоти в тъмната изповедалня, за да получи опрощението, да чуе как отецът шепне: „Иди си в мир“. Загледа се в цветните стъкла на прозорците и се почувства като дете, от което искат да не шава. Опита се да произнесе молитвата към Светата Дева, но не можа да си спомни всичките думи. На всичкото отгоре, обръщението „непорочна Дево“, я накара да се почувства не особено уютно.

Когато церемонията приключи, тя почувства облекчение и бързо се насочи към вратата, покрай любопитните съседи, без дори да погледне дали Гарет я е последвал.

— Е, сега какво? — каза весело Гарет. — Не беше ли това напразно загубено време, както ти бях казал?

Кристиана го погледна:

— Тогава защо дойде?

— А ти? — отвърна на въпроса й с въпрос.

Тя се замисли, докато се отправяха към прашния път под сянката на дърветата.

— Мислех, че ще ми олекне. Мислех, че викарият е като нашите свещеници. Мислех, че ще мога да се изповядам и че Господ ще ми даде опрощение.

Гарет тихо се засмя. Той вече бе развързал вратовръзката, а сакото висеше небрежно наметнато на раменете му.

— И прости ли ти Господ?

— Не ставай глупав — отвърна Кристиана. — Та аз дори не се изповядах. Този стар бърборко не е истински свещеник.

Гарет отново замълча и те продължиха пътя си, всеки погълнат от собствените си мисли.

— Мисля, че даже вече не вярвам в Бога — каза изведнъж Кристиана.

— Виж, тук пътищата ни се разминават — отвърна шеговито Гарет. — Защото аз сигурно вярвам.

— Не се шегувай, когато богохулствам.

— Не се шегувам. Никак даже. Но не мисля, че ти е необходим някой чичко, облечен в редингот, който да чуе изповедта ти. А и се съмнявам, че Господ е застанал до дясното рамо на стария Финкли.

Кристиана го изгледа строго:

— А тогава къде да срещне човек Бога, ако не в църквата?

Гарет се усмихна:

— Мисля, че тук, на земята. Мисля, всъщност, че щом слънцето изгрява сутрин, а звездите нощем, че щом има реколта всяка година, то това доказва, че има Бог. Всяко цвете в твоята градина е едно чудо само по себе си. Всяко растение е чудо. А какво ни е нужно на нас всъщност? Онова, което ни дава земята. А това, по мое мнение, е свидетелство за съществуването на Господа.

Кристиана се замисли.

— Да, има смисъл в това, което казваш — отбеляза тя.

— Помисли си само — продължи Гарет. — Има ли нещо, което да ти е необходимо, а да ти липсва. Говоря за наистина необходимо. Не за неща като двадесет рокли, например, или слугини, които да ти пълнят ваната, или копринени ветрила и други подобни. Но има ли нещо, което си изгубила, без което да не можеш да живееш?

Тя мисли дълго.

— Мисля, че не. Само бих искала… Бих искала да имам и цигулката си. — Погледна към Гарет, за да види дали й се смее. Но той беше сериозен. — Липсва ми музиката.

— Но ти пееш — възрази Гарет. — Чух те как пееш в градината.

— О, колко неприятно! — възкликна Кристиана засрамено.

— Но звучеше прекрасно — успокои я Гарет.

Кристиана спря и се загледа в чучулигата, която се рееше в небето.

— Не е същото — каза тя. — Цигулката ми беше прекрасна. Звукът й беше идеален — като гласа на ангел.

— Ти отглеждаш идеални цветя — продължи да я убеждава Гарет.

Странно, колко й беше приятно, че я хвали. Тя веднага забрави цигулката си.

— Нали, нали? Видя ли колко добре се развиват? И маковете започват да цъфтят. Толкова им се радвам! Дали ще са от белите, или от червените? А пък розите са толкова хубави! Даже госпожа Хатън ги харесва. До догодина ще израснат прекрасни храсти.

— Догодина ти ще си заминала — тихо каза Гарет. — И цялата градина пак ще е обрасла в треви.

Кристиана почувства хлад, но все пак се опита да се усмихне:

— Какви ли цветя ще растат в Ню Орлеан?

Гарет повдигна рамене:

— Вярно ли е — изведнъж сърдито попита той, — вярно ли е, че искаш да работиш в „Счупеното гърне“?

— Да. Мисля, че няма да е зле да имам малко пари.

— Не ме интересува какво мислиш.

Този път Кристиана вдигна рамене.

— Ако бях твой… брат, щях да ти забраня да ходиш там.

— Ама не си. Не си ми нито брат, нито баща, нито любовник и нямаш това право.

— Не сме ли спорили и преди по този въпрос?

Кристиана се изчерви, като си спомни как завърши онзи спор.

— Виж какво, Кристиана, наистина не бива. Идеята съвсем не е добра. Там не е добро място.

Кристиана поклати глава:

— За твое сведение, аз вече бях там. И не ми се стори чак толкова ужасяващо място.

Гарет изглеждаше толкова изненадан, че се изсмя:

— Така ли? Кога си била там?

— Ричард и Стюарт ме заведоха. На гости на Поли и да се срещна с господин Тюбс. Нали знаеш, че той е собственикът?

— Знам кой е Тюбс — каза нетърпеливо Гарет.

— Както Даниел би казал „Стет про рационе волунтас“ — това е моето решение и спорът е излишен.

— Не ми цитирай брат ми! Няма нужда! А Даниел, той какво казва по този въпрос?

— Искаш ли да го цитирам, или не искаш? — Кристиана никога не беше виждала Гарет толкова развълнуван, но откри, че й харесва да го дразни.

— Не мога да повярвам, че Ричард и Стюарт са те водили в „Счупеното гърне“ — продължи той, като че ли тя не му беше отговаряла до сега. — Трябваше да се замислят поне малко.

— Замислиха се — каза Кристиана. — Но аз ги накарах.

— Не се съмнявам — каза Гарет с недоволство в гласа. — Изненадва ме само това, че не си въвлякла в тази история Джефри и Даниел.

— Те знаеха — изсмя се пак Кристиана, — но не можаха да дойдат, защото ти, заедно с Даниел, трябваше да учите Джефри как да попълва счетоводната книга.

Гарет спря на пътя и я погледна така, сякаш току-що му бе съобщила, че е настъпил краят на света.

— Проклятие! — избухна той така, че Кристиана чак подскочи. Той се спусна към едно от дърветата отстрани на пътя и го ритна, после се завъртя наоколо му и пак го ритна.

— Всички казват, че си много спокоен и благоразумен — каза Кристиана. — Но аз не мисля, че си такъв.

— Съм — избухна Гарет. — Бях дяволски разумен през целия си проклет живот. И знаеш ли защо? Сега ще ти кажа! Защото те нямаше теб да подскачаш из проклетата ми ферма и да създаваш неприятности. Ето защо!

Кристиана поглади розовите копринени панделки, които се спускаха от шапката, и зачака той да спре да крещи. Помисли си как преди месец, яростта му щеше да я накара да избяга уплашена и да се скрие някъде, а сега тя по-скоро се забавляваше, отколкото да се бои.

— И какво да правя аз сега? — попита той. — Омагьосала си баща ми, омагьосала си собственото ми куче, братята ми ме лъжат, само и само да задоволят егоистичните ти желания. Не ми стига това, ами стоят по половин ден да се радват на проклетите ти цветя.

— Ама те не…

— Като тълпа загубени глупаци! А пък проклетият ти брат отмъкна единствената ми сестра през морета и океани на края на света, че да я изяде някоя тълпа червени диваци…

— Е-е, сега говориш като госпожа Хатън — успя да се обади Кристиана, която се мъчеше да остане сериозна, но не можеше да се сдържи да не се заяде с него. — Само дето тя не проклетисва на всяка втора дума. Джефри смята, че характерът ти става опак, понеже остаряваш.

— Само на тридесет години съм! — изкрещя отново Гарет. — И не съм опак! — Той млъкна, пое дълбоко дъх и когато заговори отново, гласът му беше по-тих и по-спокоен. — Не съм опак и не съм стар.

— Както би казал Даниел… — започна отново Кристиана, но Гарет рязко я прекъсна.

— Ако пак ми цитираш някоя проклета латинска фраза, няма да отговарям за по-нататъшните си действия.

Кристиана понечи да се изсмее, но се въздържа. Само вдигна безразлично рамене и продължи пътя си. Гарет я догони.

— Като спомена за госпожа Хатън — каза той с вече по-спокоен глас. — Джефри и Стюарт казаха, че на нея й се счували сватбени камбани.

Кристиана повдигна учудено вежди:

— Да не е зле с ушите?

— Какво? А, не. Така се казва. Това означава, че тя се надява ти и Даниел да се ожените.

Кристиана вдигна очи към Гарет, за да види дали не се шегува. Той не се шегуваше.

— И откъде й е дошло това на ум?

— Мислех, че ти може да знаеш. Джефри и Стю ми казаха, че вие двамата сте все заедно и си шепнете като заговорници.

— Той се държи мило с мен — отвърна тя. — И с него мога да си говоря. Това е всичко.

— И за какво си говорите?

„За Франция — отвърна тя на ум. — За това какво чувствах, когато убих човек и когато зад вратата чувах смеха на брат му. За неща, които не бих желала да разказвам на теб, защото ти ме презираш.“

— За различни работи — отвърна тя и потрепери.

— А какво казва Даниел по отношение на „Счупеното гърне“?

— Той мисли, че е добре да си имам приятелка. Мисли, че за мен е полезно да общувам с Поли.

Гарет остро се изсмя:

— Аз не мисля така. Поли е… с малко по-свободни нрави. Не би ми се понравило, ако ти заприличаш на нея.

Кристиана го стрелна с онзи студен поглед, който изкарваше маркиза Пиерфит от кожата й.

— И ти наричаш мене сноб! Как си позволяваш да критикуваш Поли! Това е почти смешно, като имам предвид онова, което аз научих от теб!

Това го накара да се замисли и Кристиана бе доволна, че го засегна. Тя погледна към пътя и видя Доги, която тичаше към тях с весело размахана опашка и изплезен език.

— А колкото до това, че ще работя в „Счупеното гърне“, омния мутантур, нос ет мутамур ин илис — нещата се менят, и ние се променяме с тях. — Тя се затича към Доги, която се затъркаля от радост в прахта.

— Мразя проклетия латински — каза с изморен глас Гарет. — Слушай, Кристиана — повика той, но тя не му обърна внимание и продължи да почесва Доги по корема и да й приказва със смешния глас, с който всички жени говореха на животните. Тя не вдигна поглед, докато сянката му не падна върху нея. — Не се шегувам и не се опитвам да бъда тиранин, но просто не искам ти да работиш в „Счупеното гърне“.

Тя повдигна глава и го погледна намръщено изпод периферията на шапката си.

— Ти продължаваш да говориш за неща, които знаеш, че не са верни. Казваш, че не си лош, а ми крещиш. Казваш, че не си тиранин, а ми заповядваш. А пък нямаш никакво право да го правиш!

— Имам, дявол да го вземе!

— Нямаш, дявол да го вземе! Ето че пак започваме отначало.

Доги, която се бе излегнала в прахта, местеше поглед от Гарет към Кристиана и махаше учудено с опашка. Кристиана седна на тревата отстрани на пътя и въздъхна.

— Слушай ме. Как би се чувствал ти, Гарет Ларкин, ако една сутрин се събудиш и установиш, че фермата ти я няма? Овцете, кравите, кокошките — всичко го няма. До последния камък.

— Не те разбирам.

— Защото още не съм свършила. Мълчи и чуй какво ще ти кажа. Представи си, че се е случило. Представи си също, че брат ти — Ричард или Даниел — няма значение кой, представи си просто, че те завеждат някъде, където всичко ти е напълно непознато. Представи си, че те завеждат в двора на крал Джордж и те оставят там. И ти казват: „Ето, Гарет, вече ще живееш тук“.

— Ще се махна — отвърна Гарет. — И сигурно ще ги натупам яко по задниците.

Кристиана вдигна ръка:

— Ти не ме слушаш, Гарет! Ами ако не можеш да се махнеш? Ако трябва да стоиш там? И всеки ден ти се налага да се разправяш с политици и посланици, да правиш интриги и други подобни неща, а ти изобщо нямаш представа как да се оправиш? Ако всеки те поглежда и ти казва: „Той не е за тук, той е безполезен, той зависи от нашето благоволение, хубав е, но какво от това“?

Гарет я гледаше мълчаливо. Бузите й бяха порозовели, а очите й блестяха.

— А после някой изведнъж ти каже, че има нещо, с което ти би се справил, нещо, което ще ти осигури чувството за принадлежност към това общество. Тогава ти би могъл да вдигнеш глава, да почувстваш, че отново притежаваш нещо свое. Би ли позволил тогава, на някого да ти попречи? — Тя бе настръхнала като сърдито коте.

— Не. Мисля, че не бих позволил — отвърна той. После седна на тревата до нея, посегна и пое ръката й между дланите си. — Кристиана, ти не си ме разбрала. Аз не искам да се чувстваш безпомощна. Не искам да се чувстваш като бедна роднина. Аз просто се боя за теб и за твоята безопасност. Ами ако някой път, когато се прибираш, някое пияно копеле реши да те проследи? Как ще се защитиш? — Тя трепна и сви устни. — Ти не би могла, мила моя. Ти си толкова малка и слаба — като агънце. Никога няма да мога да си простя, ако нещо ти се случи!

Тя извърна лице и загледа зелените хълмове със сериозно и затворено за него лице. Очите й се замъглиха и Гарет помисли, че ще заплаче.

— Не играеш честно — каза тя тихо. — Преди малко крещеше и риташе дърветата, а сега ми говориш нежно като на любима и ме наричаш „мила моя“. Не е честно!

— Честно е — отвърна Гарет. — Така е. И освен това аз съм твоят любим, ако наистина си говорим честно.

— Не си!

Той повдигна вежди:

— Как тогава трябва да наричаме онова, което се случи между нас, Кристиана? Как ти би го нарекла? Аз те целувах, държах те в ръцете си, любих те. Ти ми се отдаде. Аз излях семето си в теб и ти спа до сърцето ми. Това не ме ли прави твой любим?

— Не. Не те прави. — Бузите й пламнаха и от очите й потекоха сълзи. — Това означава, че веднъж, и то не по твое желание, аз съм те прелъстила. Хората го правят постоянно. Животните също. Това не е любов, не това означава да си любим.

— А какво тогава? — попита тихо Гарет.

— Любим е онзи, който те обича, който мечтае за теб и те боготвори. Някой, който ти се възхищава и разговаря с теб, а не някой, който преспива с теб веднъж и после мисли, че вече му принадлежиш. — В гласа й имаше горчива и остра мъка. Гарет се пресегна, хвана брадичката й и извърна лицето й към себе си. Слънцето проблясваше в сълзите, покрили миглите й.

— Слушай ме сега ти, Кристиана. И си помисли добре. Аз мисля за теб. Много. И ти се възхищавам. Не само защото си хубава, макар че това също има значение. Възхищавам се на усилията ти да се приспособиш и на грижата и вниманието ти към татко и към другите. А що се отнася до това, че мисля за теб като моя собственост, то не е вярно. По дяволите, момиче! Да не мислиш, че веднъж ми е било достатъчно? Ако бих могъл, бих те завел у дома в леглото си и бих те любил всяка нощ, винаги!

Тя остана абсолютно мълчалива и го гледаше с кръгли очи. Топлият вятър развяваше розовите панделки на шапката й, а тревата около тях се развълнува.

— И ако мислиш, че трябва да работиш в „Счупеното гърне“, не те спирам. Опитай. Но аз ще идвам там всяка нощ, за да те прибирам у дома. Няма да допусна да се мотаеш сама по пътищата през нощта. Чуваш ли?

Малката ръка в дланите му трепна и тя кимна.

— Благодаря ти, Гарет — рече тихо. — Много ти благодаря. Това е толкова важно за мен.

— Не мога да разбера защо — отвърна той с тих смях.

— О, така е! Защото ще се чувствам „по своя“, защото ще се грижа за себе си. Толкова е досадно да се чувстваш различен и чужд! Имам чувството, че съм чужда на всички.

— Но това е проклета глупост. Ти си наша. Ти си част от семейството, независимо дали то ти харесва или не.

Тя го погледна изненадано и като че ли не повярва на думите му.

— Ти си наша — повтори той, пресегна се и я притисна към гърдите си.

За момент тя се дръпна и раменете й се изпънаха под ръката му. Но после тихо въздъхна и тънките й ръце обгърнаха врата му, а лицето й се вдигна към него.

Той я зацелува нежно и устните му докосваха горещата коприна на бузите, челото и клепките й. Те бяха солени от сълзите, които още блестяха върху миглите.

Когато устните им се срещнаха, тя издаде лек гърлен звук и тялото й се прилепи към неговото, а лицето й светна като слънце. После рязко отскочиха един от друг, защото Доги се хвърли, завря муцуната си помежду им и се настани собственически в скута на Кристиана.

— Глупаво животно — прошепна Гарет и я перна нежно.

Кристиана тихо се засмя и го погледна със замечтани и блестящи очи:

— Хайде, Гарет, тя ни напомня да внимаваме за репутацията си. Ние я шокирахме с целувките си посред пътя.

— По дяволите репутацията — каза той, но стана и подаде ръка на Кристиана, за да й помогне. — Шокиращо държание — пошегува се той. — Особено за млада дама от добро семейство…

— Но точно такова, каквото може да се очаква от една кръчмарка — отвърна тя, като се изчерви и оправи шапката, която бе паднала на гърба й.

Гарет посегна и взе в ръка една от черните къдрици, а опакото на ръката му погали деколтето й.

— На мен ми харесва тази сервитьорка — заяви той. — При това много. Може би ще трябва да помолим Даниел да те придружи довечера до дома. Не знам дали ще можеш да се довериш на мен… Една дълга разходка под звездите, по пустия път, може да се окаже толкова изкусителна за мен, мила…

Тя се засмя и го погледна щастливо.

— Мисля, че все пак ще опитам, Гарет Ларкин. Както казват нашите приятели римляните…

— Не го казвай! — извика той изплашено. — Каквото и да е, кажи го по-добре на прост английски. Стига ми Даниел. Не ми е притрябвало и ти да придобиваш лошите му навици.

Тя се разсмя на глас и не каза нищо повече. Двамата мълчаливо продължиха по слънчевия път към къщи. За пръв път от много дни насам те се чувстваха добре заедно и се гледаха със спокойни, замечтани очи.

 

— Ти дойде — извика Поли и луничавото й лице светна с радостна усмивка. — Почакай само половин минутка и ще ти помогна да започнеш.

Докато гледаше как Поли се движи из претъпканата кръчма с ръце, натоварени с халби с бира, Кристиана развърза панделките на бонето си.

Въздухът беше тежък и миришеше на бира и печено месо. Около масите бяха насядали местни фермери, които винаги пълнеха кръчмата, независимо дали беше делник или празник. Те си говореха за реколтата, за овцете и цените, които предлагат лондонските прекупвачи. Хрипкавият смях на Поли се извисяваше над шума в помещението, а златистата й глава се мяркаше между масите, където тя поднасяше пълни халби на едни и прибираше празните от други.

— Ето така се прави — каза тя, когато се върна при Кристиана. — Питаш ги какво искат, връщаш се при Тюбс, вземаш поръчката и им я носиш. Съвсем просто е. И не позволявай на никого да прави глупости.

Кристиана се присъедини към смеха на Поли.

— Ами ако някой се опита? — попита тя.

— Ще ме извикаш — обясни Поли. — И ако и аз не успея да го изхвърля навън, Тюбс ще го направи. — Тя отново се изсмя и подаде на Кристиана една престилка. — Ще се опитаме да затворим колкото можем по-рано — добави тя, — за да можем да се приберем навреме. А може да поседнем и ние да си пийнем по халба след работа.

Кристиана не обичаше бира, но не го каза на Поли.

— Ти поеми само тези маси. От тук до стената — нареди й Поли. — Ще започнеш с по-малко клиенти.

„Работата не е тежка“ — помисли си Кристиана. Повечето местни фермери бяха мили и приемаха с разбиране по-бавното обслужване.

— Това е ларкиновата Кристиана — обясняваха те на всеки новодошъл и всички кимаха възпитано, като я питаха за Матю и синовете му и как върви работата във фермата.

— Няма друг фермер като Гарет — каза един от възрастните мъже. — С такъв син всеки може да се гордее. На това момче всичко му се отдава.

— Чудесно се справяш — подхвърли Поли, когато мина покрай нея, натоварена с няколко чинии, от които се издигаше пара. — Станала си по-яка, отколкото беше, когато те видях за пръв път. Дяволски добра работничка ще стане от теб.

Дали думите на Поли или бляскавата й усмивка я стоплиха толкова? „Може би и двете — помисли си Кристиана. — Мога вече да работя. Не съм безпомощна.“ Тя се засмя, когато един от вече пийналите мъже хвана Поли през кръста, а тя го бутна от стола с яката си ръка.

— Ето така — извика Поли през рамо с весел глас, като че ли цялата сценка бе разиграна за удоволствие на Кристиана. — Никога не позволявай на някого да те задява.

— Никой няма и да посмее — намеси се Тюбс, докато пълнеше три халби и ги плъзна по бара към Кристиана. — Ти си от семейство Ларкин и няма мъж в околността, който да поиска онези момчета да му счупят врата. Тези момчета те обожават. Като дойдат, само това се чува: Кристиана направи това, Кристиана онова. Когато Поли каза, че ще дойдеш, всички мислеха, че се шегува.

Кристиана го погледна и почувства как я залива топло чувство на благодарност.

— Наистина ли? — попита тя.

Чудеше се, защо ли този малък жест на добрина към нея я правеше толкова щастлива и изведнъж разбра, че всъщност за пръв път от двадесет години тя почувства, че има семейство.

Вече пийналите посетители запяха и без да се замисли, тя също запя. Приятният й глас се извиси. Когато замлъкна, я поздравиха с подсвирквания и весел смях и тя поруменя от удоволствие.

— Това е Кристиана от Ларкините — чу как някой каза и думите звъннаха приятно в ушите й.

 

 

Двете си „поемаха дъх“, както го нарече Поли, облегнати на бара, когато вратата се отвори от закъснели посетители.

— О, пратениците на ада — промърмори Поли. — Точно те не ни трябваха сега.

Кристиана погледна любопитно към новодошлите — един млад джентълмен, който като че ли идваше от улиците на Париж или Лондон, облечен модно с редингот и още един младеж с аристократичен вид, бяла перука и внимателно завързана вратовръзка.

— Кои са тези? — попита тя, озадачена от притеснения вид на Поли.

— Онзи кестенявият с тъмносиньото сако е мистър Джил, по-големият син на земевладелеца Торили, който се мисли за господар на околността. Пък другият не го знам, но изглежда много самонадеян. Тези млади господари си мислят, че е много весело да се мотаят между селяните и да ги гледат от високо. — Поли се усмихна с неудобство към Кристиана. — Винаги съм си мислела, че някой ден, някой богат господин ще влезе, ще ме види и ще ме вземе със себе си… Но всъщност виждам, че всички те са едни досадници, като тези тук.

Кристиана погледна към младите джентълмени, които вече бяха седнали до една от масите. Слугата им бършеше невидимия прах от масата с бяла носна кърпа и тъжно лице.

— Като че ли не е достатъчно чиста проклетата маса — каза Поли недоволно. — Аз ще ги обслужа, ако искаш.

Кристиана беше готова да каже, че за нея няма значение, но Поли вече се беше отправила към масата и задаваше с прегракнал глас въпроса „Какво искате?“

Костеливият младеж изгледа Поли с презрение:

— Като начало, бих желал новата прислужница да ни обслужва, Поли. Ти вече си ни омръзнала.

Думите му бяха груби и обидни, пък и той бе вложил в тях двусмислие, от което бузите на Кристиана пламнаха. Значи този е синът на земевладелеца, когото Даниел учеше на латински, за да го подготви за университета. Даниел беше прав. Този беше наистина арогантно говедо.

Очите му я огледаха студено.

— Ела тук, слугиньо! — каза той.

Кристиана пое дълбоко дъх, за да се успокои, и приближи към масата с вирнат нос.

— Ти си нова тук в селото, нали? — продължи да говори арогантният младеж.

— Да — отговори тя с гордост. — Живея при роднини, докато замина при семейството си в Ню Орлеан.

Младият човек се направи на изненадан.

— Французойка ли си слугиньо?

Кристиана реши, че думата „слугиня“, звучи доста неприятно, особено когато се произнася с такъв надменен тон.

— Тази трябва да е малката „жабарка“, която живее в семейството на моя учител по латински — каза Джил Торили на приятеля си. — Чуха се тук слухове… — Той се извърна към Кристиана и тя усети как й се иска да го зашлеви по лицето. — Тук в Ашби има цял куп от вашите в стария Нолтейн. Мадам Алфор и някои други.

Кристиана въздъхна бързо и остро:

— Мадам Алфор? Познавам я. Тя тук ли е? В Англия? А другите? — Сърцето й затуптя бързо. — Кои са другите? Знаете ли имената им?

Младежът се облегна назад и очите му я погледнаха с любопитство.

— Може и да знам — каза гой.

На Кристиана й се искаше да го разтърси.

— Кои, кои са те?

Той се усмихна на приятеля си, който гледаше сцената с интерес и лека усмивка.

— Може да се разберем с теб — каза Джил. — Аз ще ти кажа имената на жабарите от Нолтейн, ако… ти се съгласиш да затоплиш леглото ми, слугиньо.

Кристиана се вкамени и през нея премина вълна от ярост. В стаята настъпи пълна тишина.

— Ти… — отвърна тя ледено. — Ти, господине, ще трябва първо да си спомниш, че моята титла не е „слугиньо“. Аз съм сестрата на маркиз Сент Себастиен. Когато се обръщаш към някого, ще трябва да използваш титлата му. Може би ти трябва, освен учител по латински, и учител по възпитание.

Младежът явно се разяри. Бледото му лице почервеня, а после побеля. В помещението се чу силен смях.

— Ти, невъзпитана малка кучко… — започна младежът.

Кристиана съвсем спокойно хвана облегалката на стола му и я бутна към пода, както бе видяла да прави Поли преди малко.

Тя обърна гръб и се отдалечи, но Джил Торили я хвана за китката и я дръпна.

— Как смееш! — изкрещя той. — Как смееш?! Ще накарам да затворят това заведение! Ако някога се опиташ пак да ми говориш по този начин, ще те пребия! Ти си невъзпитана, малка кучка…

— Престани, Торили!

Кристиана се извърна и видя Гарет. Очите му бяха се втренчили в младежа, а устните му представляваха права твърда черта.

— Махни си ръката от нейната, или ще откъсна нахалната ти глава. — Гласът му беше спокоен и ясен, но нямаше никакво съмнение, че ще направи онова, което казва.

Джил не помръдна. Очите му потъмняха и челюстите му се стегнаха.

— Ще го направя — съвсем тихо каза Гарет. — И кажи на нежния си приятел да прибере меча си. Вие сте само двама, а в заведението няма човек, който да се застъпи за вас.

Кристиана стоеше вцепенена, докато Джил не пусна ръката й. Тя се отдалечи от него, а сърцето й подскачаше в тишината на помещението.

— Вън! — каза Гарет на ядосаните млади джентълмени. — И забравете за жребчето, което щях да ви продавам. Внимавайте да не се приближавате нито до земите ми, нито до Кристиана.

Джил огледа помещението, но срещна само студените лица на местните фермери.

— Знам те аз тебе — заяви той. — И няма да забравя това, днешното.

— Дадено — отвърна любезно Гарет. — Гледай наистина да не забравиш.

— Уволниха ме — заяви Кристиана, като пресече тъмним двор, за да стигне до Гарет, който я чакаше, възседнал коня си.

— Ама на теб ти е тъжно? — забеляза Гарет с изненада.

— Да. Беше хубаво. Всички бяха мили към мен и аз се чувствах като една от тях. Имах чувството, че съм тукашна.

Гарет помълча малко, а после се наведе и пое ръката й:

— Ти си имаш дом тук, Кристиана. Хайде да си идем у дома.

Тя вдигна глава и се загледа в блясъка на лунната светлина върху лицето му. Той се наведе, вдигна я и я постави да седне удобно върху гърба на коня. Здравите му ръце я обгърнаха, а дългите му бедра се опираха до нейните. Той умело насочи коня по тъмния път и след няколко минути на неудобство, тя се облегна върху здравите му топли гърди, вдъхна аромата на кожата му и се заслуша в ударите на сърцето му.

— Благодаря ти — каза тя. — Благодаря ти, че спря Джил. Бях наистина изплашена.

— Беше ли? Не изглеждаше така.

— Може би наистина не ставам за работа в кръчма — призна тя.

— Вярно — съгласи си Гарет.

Те яздеха мълчаливо и Кристиана се опита да не мисли за близостта на тялото на Гарет и за чувството, което предизвикваха ръцете му, обгърнали я здраво.

Беше й невъзможно.

Явно за него беше същото, защото след малко той въздъхна тежко и прилепи устни към меката извивка на врата й. Тя веднага се извърна към него. Когато той спря коня и я поведе към тъмната сянка на дърветата, тя го последва с желание и отвръщаше на горещите му целувки с такава жар, че се изплаши от себе си.

— Желая те — прошепна тя, когато усети как горещото му тяло се съединява с нея, а когато той трепна и я притисна силно, усети такава радост и тържество, каквито не бе познала до сега.