Еми Елизабет Сандерс
Сладка лятна буря (13)

Глава 13

Гарет изхвърляше мръсната слама от яслите на конете, когато Даниел влезе в обора и хвърли на земята учебниците по латински, а после и сакото си. Той грабна свободната вила и започна да работи заедно с брат си.

— Няма ли да ходиш днес при земевладелеца? — попита Гарет.

Даниел се усмихна печално:

— Вече бях там и се върнах. Загубих мястото. Казаха ми да не ходя повече.

— Трябваше да се очаква — въздъхна Гарет. — Съжалявам, че изгуби работата си, Даниел.

Даниел се усмихна:

— Не е голяма беда. Джил е нахално копеле и изобщо няма да ми липсва. Наистина ли си заплашил, че ще го убиеш, Гарет?

— Ами. Е, казах, че ще му откъсна главата, но…

— Сигурно го е приел буквално — каза Даниел. — А защо?

— Позволи си да докосне Кристиана — отвърна Гарет, като нарами сноп прясна слама и го разстла по пода на обора. — Освен това я ругаеше и заплашваше.

Даниел изглеждаше възмутен.

— Мой дълг е да я защитавам — довърши Гарет.

— Куис кустодей испос кустодес? — попита тихо Даниел, като се извърна да изхвърли част от замърсената слама.

— Което значи?

— А кой ще защити защитаваните от защитниците?

Гарет втренчи поглед в брат си:

— Какво искаш да кажеш?

— А ти какво мислиш, че казвам? Ако ти се наемаш да защитаваш Кристиана от другите, кой ще я защити от теб? Мислиш ли, че не виждам какво става? Та то е очевидно.

— Така ли? И какво е то?

— Ще се ожениш ли за нея?

Гарет се засмя:

— Не опростявай така нещата, Даниел. Тя никога няма да ме вземе. Щом брат й изпрати билет, тя ще изхвръкне от тук като птица. Тя само се забавлява, но ще следва пътя, който си е начертала. Ще се омъжи за никой богат французин и ще живее щастливо до края на дните си. Ще има поне петдесет тоалета и двадесет прислужници… поне така мисля.

— Ти си глупак — каза Даниел и се насочи към следващата ясла за почистване. — Ти дори не я познаваш.

— А ти, познаваш ли я?

— Аха, мисля, че я познавам.

— Стой настрана от тази работа. Даниел.

Двамата братя бяха застанали един срещу друг и се гледаха напрегнато, докато не ги разсея звукът на далечна гръмотевица.

— Дъжд — възкликна Гарет и лицето му се поотпусна от напрежението. Отиде до вратата на конюшнята и загледа смрачаващото се небе. — Тъкмо навреме.

Даниел застана зад него и наблюдаваше също облаците, които се сгъстяваха.

— Ти трябва да се ожениш за нея, Гарет.

— Дявол да го вземе, започваш да ми досаждаш. Кой те е упълномощил да се грижиш за моята съвест?

— Аз не се тревожа за теб, а за Кристиана. Не бих искал да я видя с наранена душа.

— Аз не я наранявам, глупако! — студено изрече Гарет, но чувстваше много по-голяма вина, отколкото би желал да признае.

— Ако искаш да се забавляваш — остро отвърна Даниел, — защо не се захванеш с някое от местните момичета?

— Защото не ми харесва — отвърна Гарет. — Хайде, махай се. Няма ли какво друго да правиш, че си се решил да ме вкарваш в правия път?

— Ти трябва да се ожениш за нея — повтори Даниел. — Любовта побеждава всичко — нос седамус амори — и трябва да й се подчиняваме.

— Някой ден — каза Гарет изморен от спора — ще взема книгата на Цицерон и ще те замеря с нея.

— Това е от Вергилий, а не от Цицерон — отвърна спокойно Даниел. — И е вярно…

Гарет вдигна вежди и погледна брат си, а после избухна в смях.

— Даниел, ти ме умори. Слушай сега. Ако изобщо някога си позволя да предложа на Кристиана да се омъжи за мен, тя ще изпищи и ще припадне. Тя съвсем ясно каза, че женитбата не е част от тази игра. — Тези думи, особено изречени на глас, го засегнаха дори повече, отколкото сам очакваше. — Спомни си, как тя ни разказваше за малкото селце на Мария-Антоанета. Как дамите се обличали като селянки и се разхождали между изкъпаните и сресани овчици. Овце, които къпели всяка сутрин и украсявали със сатенени панделки около врата. Ето това представляваме и ние за Кристиана — една хубавичка, тъпа, малка ферма. Може би й е забавно да се облича в старите дрехи на Вик и да си играе, като си представя, че е една от нас, но то не е така, Даниел. Тя никога няма да стане като нас.

 

 

Кристиана беше до външната стена на обора и пълнеше една кофа с пръст, която да сложи около корените на розите. Тук пръстта беше по-богата и наторена. Тъкмо се бе насочила към вратата, когато чу гласа на Гарет:

— Тя може да си играе, като си представя, че е една от нас, но не е така. Тя никога няма да стане като нас.

О, колко я засегнаха тези думи! Знаеше ли той колко мечтае да бъде една от тях? И как го обича? Не, но тя никога няма да му го каже. Така реши. Цялата тази връзка беше глупост от нейна страна. И ако той дойде до вратата на колибата довечера, тя ще му каже да се маха заедно с топлите си ръце и красивите си зелени очи. Да си отива у дома.

Тя се извърна рязко и помъкна тежката кофа към градината си. Взе малката си лопата и бясно започна да копае земята. Копаеше и тореше наред — рози, божури, лавандула, докато се забрави в работата. След малко се успокои и болката в сърцето й намаля. А когато паднаха първите тежки капки дъжд, се изправи изненадано. Постоя още малко в градината да погледа как жадната земя поглъща животворната влага и се възхити на силния аромат на влажна земя и разцъфнали рози, на начина, по който блестящите капки се търкаляха по гладките листа на бръшляна. Изобщо не й мина през ум, че ще се измокри, докато не чу как един от прозорците на къщата се отваря.

— Чувал бях, че на благородниците може и да не им дойде на ум, че трябва да се скрият от дъжда, но докато не го видях, не можех да повярвам — обади се от прозореца Ричард.

Кристиана му се изсмя.

— Гледай — извика му тя и посочи розите, които бяха блеснали от влага в розово, зелено и червено. — Не са ли още по-красиви в дъжда?

— Сигурно — каза Ричард със съмнение в гласа. — Хайде, ела да изпиеш чаша чай.

Тежките крила на прозореца се затвориха. Кристиана помисли малко и реши, че не е лошо наистина да влезе в топлата кухня, да пийне чай и да поспори приятелски и закачливо с Ричард.

На вечеря, когато седнаха всички около масата и тя наистина се чувстваше като член на това семейство, си помисли дали наистина бе чула онези думи на Гарет в обора, или си ги бе измислила. Смееше се заедно със Стюарт и Джефри, слушаше търпеливо съжденията на Матю за влиянието на гръцката философии върху модерното общество, после каза на Ричард да иде да се преоблече в чиста риза. Той пък й възрази, че не иска да слуша никаква си, която се мотае с кофа тор по двора по време на бури и всички избухнаха в смях.

— Някои хора — каза госпожа Хатън на Ричард — нищо не разбират от рози. И ти си един от тях.

Кристиана остана очарована от факта, че самата госпожа Хатън се намеси в нейна защита.

Всеки път, когато усещаше, че Гарет я гледа, тя пламваше. Погледът му беше топъл и одобрителен и тя се опитваше да не мисли за часовете, които бяха прекарали предишната вечер под осветените от луната дървета. Чудеше се дали някой от другите забелязва как тя се изчервява и отбягва погледа на Гарет. А от тези мисли се чувстваше още по-неудобно. За нейно облекчение всички говореха за утрешния ден, когато се провеждаше летния панаир в Ашби. Това беше денят, когато се изнасяха за продан първите ягоди, грах, боб, както и прясното сирене от мандрите. Идваха търговци от Лондон.

— Дори нещо повече — осведоми я Джефри. — Ще идват търговци на вълна, на коне, на тъкани, а и фокусници. Страхотно ще е!

— Ако спре дъжда — намеси се госпожа Хатън.

— Ще спре — успокои я Гарет, а очите му блестяха, когато погледна към Кристиана. — Ти естествено ще дойдеш с нас, нали?

В този момент тя просто не можеше да му откаже. Чувстваше се толкова щастлива, така очарована, че той пожела да я покани.

— Разбира се — отвърна тя и когато видя как всички се зарадваха на думите й, отново почувства топлината на своето семейство.

Късно през нощта, когато вече си бе облякла нощницата и бе избутала Доги от леглото си, тя чу към колибата да се приближават стъпки и разбра, че това е Гарет. Още преди той да стъпи на стъпалата, тя беше отворила вратата. Той й се усмихна нежно и протегна ръце, а тя се гушна в прегръдката му, без да каже дума. Забрави за всичко на света, почувствала топлината на ръцете му и аромата на загорялата му кожа. Навън дъждът продължаваща да вали и се чуваха далечни гръмотевици. По прозорците се стичаше вода, а вътре в стаята огънят на телата им избухваше и озаряваше лицата им заедно със златиста светлина на свещта.

 

 

— Събуди се — прошепна Гарет.

Кристиана отвори очи в тъмнината. Май беше среднощ. Тя се плъзна по-близо до топлото тяло на Гарет и уви бедрата си около него, полузамаяна от спомена за страстта и сладките сънища, които я бяха последвали.

— А, без такива работи — каза Гарет, като се смееше тихичко. — Не знаеш ли какъв ден е днес? — Кристиана зарови лице във врата му и целуна вдлъбнатината до гърдите. — Боже, помогни ми — прошепна Гарет и тя усети неговата възбуда. — Спри се мила, иначе никога няма да станем от това легло.

— Добре — прошепна тя и нескромно посегна с ръка, за да го насочи към себе си, вече гореща и готова да го приеме. Той се претърколи отгоре й и я притисна силно към гърдите си.

— Прекрасно — зацелува я той и се задвижи бавно в хипнотичен ритъм.

Тя почти заплака от удоволствие. Така сигурно и леко се чувстваше и искаше точно така да бъде винаги — тя и той, притиснати един в друг всяка нощ, всяка утрин.

Устните му изгаряха врата й, ръцете му я галеха като коприна и предизвикваха страстта й, докато тя не уви бедрата си около него и не се заизвива с цялото си тяло, отчаяно стремяща се да го приеме дълбоко в себе си, ако може дори до дъното на душата си.

— Спри — прошепна той с прегракнал глас в тъмнината. Ръцете му обхванаха бедрата й. — Ако помръднеш, просто няма да мога повече…

Той се надигна леко и сянката му се надвеси над тялото й. Ръцете му галеха топлите й здрави бедра, а тя се изпъна като струна от това докосване. Пръстите му докоснаха копринените къдрици между бедрата и ги галиха докато тя застена от удоволствие.

— Мила моя… — дишането му бе изпълнено със силна страст. — Нека ти покажа нещо… — Той леко се наведе и устните му докоснаха мястото, което дланите му бяха освободили. Горещият му дъх, огненият му език погалиха коприната на кожата й.

Тя инстинктивно се опита да се отдръпне и лицето й запламтя, но той я хвана през кръста и я задържа.

— Не се срамувай — пошепна, като я галеше. — Никога не се срамувай от мен. Ти си сладка и ароматна като горски мед.

Тя отново почувства горещината на устата и нежното докосване на косата му върху корема си. Сега всичките усещания на тялото й бяха концентрирани на нежното място, където я докосваха устните му. Парещи тръпки я обзеха изцяло.

Той я целуваше леко, нежно. Устните му обхващаха коприната на най-чувствителните местенца, докато пръстите й се заровиха в косите и притиснаха силно главата му.

Ръцете му обхванаха извитите бедра и ги повдигнаха нагоре. В нея бликна огън, докосващ най-чувствителните точки и разтърси тялото й. Тя изплака страстно. Тялото й се изпълни със светлина и огън, извиваше се и се мяташе на всички посоки.

Тогава той се изправи, притисна я силно и проникна бързо и страстно, като я изпълни с болезнено удоволствие. Недрата й се надигнаха, за да го срещнат с радост, сърцето й туптеше в унисон с неговите силни и нежни движения.

Тя извика името му в тъмнината и усети как я изпълва семето на живота.

— Мила — прошепна той, като я притисна силно и зацелува подутите й от любов устни.

Останаха така прегърнати, докато сърцата и дъхът им се успокоиха.

— Какъв прекрасен начин да се събудиш! — измърмори той в косите й, а тя се засмя тихо.

— И какво време за събуждане! Полунощ ли е?

— Не. Почти се зазорява. Днес е панаирът в Ашби. Трябва да започнем да товарим нещата, за да можем да потеглим в шест часа.

Докато говореше, той се размърда и се измъкна от леглото. — Опита се да намери свещта, за да я запали, но събори нещо в тъмнината. Чу се тихо скимтене.

— Доги, глупачко. Какво правиш тук?

Кристиана се усмихна:

— Ами тя живее тук.

Кучето веднага размаха шумно опашка и Кристиана се засмя на глас.

— Тя е легнала върху моя брич — каза Гарет. — А пък кремъкът е в джоба му. Хайде, мръдни се, животно.

В тъмнината блесна искрица и Кристиана примигна от силната светлина на запалената свещ. Доги също стисна очи, изправи се с мъка и се промъкна хитро, като се опитваше да се вмъкне в леглото. Кристиана отново се засмя и я бутна. Косите й се разпиляха по раменете.

— Слизай долу, Доги!

Тя веднага погледна към Гарет и се изчерви от горещата благодарност, която съзря в погледа му.

— Кристиана Сент Себастиен — каза той. — Ти си най-красивото същество, върху което са имали удоволствието да се спрат моите очи.

Тя наведе глава и почеса Доги по ушите, като се опитваше да скрие под косите си топлата си благодарна усмивка.

Гарет се облече бързо. На светлината на свещта кожата му бе придобила златист оттенък.

— Ще бързам към къщи и ще започна да приготвям багажа, преди някой да е усетил, че не съм прекарал там нощта — обясни той. — Когато се облечеш, ела и ти да ни помогнеш, ако желаеш.

Кристиана изведнъж се почувства горда от това, че молеха за нейната помощ. Беше чувство, много по-приятно от онова, което усещаше, когато я наричаха „безполезна“.

— Облечи си нещо хубаво — добави Гарет. Усмивката показа белите му зъби. — За панаира всички момичета се нагласят внимателно.

Той се наведе над нея и погали голите й рамене и гладките гърди. Тя потръпна от удоволствие.

— Виж, това няма да ме убеди да се облека…

Той й се усмихна нежно.

— Ах, ти, гореща, малка магьоснице! Хайде, бързо се обличай!

Тя седна в леглото и огледа роклите, които висяха на закачалки по стената. Коя да облече за местния панаир?

— Определено няма да облека онази в бледосиньо и бяло — сподели на глас. — Когато отивам с нея на църква, всички се заглеждат в мен.

— Те не се заглеждат заради роклята — каза Гарет. — Гледат те, защото се кръстиш и покланяш, когато влизаш. Тук никой досега не е виждал истински католик.

Кристиана се изчерви и се засмя заедно с него.

— Ще се видим след мъничко — добави той, наведе се, бързо я целуна и се отправи към вратата.

— Хайде, Доги — извика тихо той, но кучето затвори очи и се изпъна до леглото, като се правеше, че спи. Той се усмихна леко, сви рамене и се спря до вратата, като гледаше Кристиана. Изглежда, искаше да каже нещо, но после й се усмихна бързо и излезе в тъмнината, като затвори вратата зад себе си.

 

 

„Обичам те“ — това щеше да й каже Гарет и почти го бе изрекъл гласно.

„Глупак — обвини се той. — Ти си абсолютно луд, даже и затова, че спиш с нея. Ще бъдеш още по-голям глупак, ако й предложиш сърцето си. Защо? За да те отблъсне при първата възможност, която й се представи да замине ли?“

Спомни си как тя го гледаше, когато си тръгна, свита между измачканите чаршафи, с пламтящо като роза лице и разпуснати черни къдри. Знаеше, че ще бъде най-добре да се държи далеч от нея и да пази сърцето и гордостта си. Но също така знаеше, че това му е вече невъзможно.

Той тихо мина по пътеката към кухнята и с облекчение забеляза, че прозорците на къщата са тъмни. Влезе тихо като крадец в собствения си дом.

Даниел вече беше там, облечен. Почистваше огнището и се готвеше да запали огъня. Той само погледна Гарет, но не каза нищо.

Гарет окачи едно котле над огнището и зачака да се стопли водата. Дръпна един стол и седна тежко, като гледаше към брат си, който разпалваше огъня. Чуваше се само прашенето на сухите съчки.

— Дъждът спря — най-после се опита да завърже разговор Гарет.

Даниел го погледна нетърпеливо.

— Навреме го забелязваш — каза той студено и с обвинение в гласа.

Гарет въздъхна и се изправи.

— Виж — каза той след кратко мълчание. — Тя не е дете, Даниел. Тя… тя не е дете.

— Тя е на двадесет години — отвърна Даниел.

— Да, знам, че е на двадесет.

Даниел го погледна със съмнение.

— Да, знам го. Но не е твоя работа. Тя знае какво прави, аз също и не искам да ме караш да се чувствам като престъпник.

— Щом си подхождате… — Даниел придърпа един стол и опъна крака към огнището.

— Стига бе! Какво би направил ти на мое място?

— Ще се оженя за нея — отвърна Даниел без колебания.

— Аз също бих искал — избухна Гарет.

Даниел го погледна изненадан.

— Ако тя би ме взела, което няма да стори. И не ми е нужно да ми натякваш постоянно. Остави ме на мира!

Даниел приглади назад косата, паднала върху високото му чело, и се замисли дълбоко.

— Добре — съгласи се той. — Нямам причина да се съмнявам в истинността на думите ти. Ти винаги си говорил истината. Но сигурен ли си, че това е истината, или просто ти си мислиш, че е така?

— Проклето да е твоето философстване още преди изгрев-слънце — изръмжа Гарет и ритна стола на Даниел.

— Аз мисля — продължи упорито Даниел, че Кристиана те обича повече, отколкото ти си представяш.

— Какво, да не ти е казала?

— Не точно това — отговори Даниел. Той се загледа в огъня. — Тя каза… че ти си толкова добър, че не би могла да понесе, ако си мислиш нещо лошо за нея.

— И какво, по дяволите, е искала да каже с това? — попита Гарет, като повдигна вежди.

Даниел сви рамене.

— На мен не ми е направило впечатление да си, чак пък толкова добър — той се загледа в огъня. — Въглищата са по-ефикасни — добави, за да смени темата.

— Мръсна работа са — отвърна Гарет — Дай ми ти на мен чисти дърва всеки ден. При това дървата са безплатни.

Те постояха мълчаливи няколко минути, като гледаха как пламъците танцуват по тухлените стени.

— Слушай — каза мрачно Гарет. — Какво би станало, ако започна да я увещавам? Ако се опитам с всички сили да спечеля ръката й, преди брат й да изпрати билет? Ще престанеш ли да гледаш на мен като на грабител?

Даниел се усмихна открито:

— Аха! Това би ме зарадвало. Точно това очаквам от теб.

— Но, разбира се, крайното решение все пак ще бъде на Кристиана — каза Гарет. — Трудно бих ти повярвал, че тя ще иска да прекара остатъка от живота си като гледа пилета и бие масло.

— Ти я обичаш — отбеляза Даниел, като да постави точка на разговора.

— Да ми помага Господ — промърмори Гарет. — Още щом я видях, и разбрах, че ще имам проблеми.

Даниел се засмя, а Гарет отиде към бюфета да търси чай.

— Отиди да събудиш другите — извика той. — И да почваме да товарим колите. До осем трябва да стигнем в Ашби.

— Ще взема моята част от печалбата — съобщи Джефри — и ще си купя кон, ако някой ми хване окото.

— Там винаги можеш да намериш — каза Гарет. — А ти, Ричард, какво ще правиш с парите си?

Те вече стягаха последното руно в дългата селска кола. Тя бе почти натоварена с пълни кошници с ягоди, ранни круши и моркови и кръгли пити кашкавал, покрити с восък.

Ричард се спря за момент, като гледаше небето. Облаците се бяха разпръснали, а дърветата и ливадите блестяха, измити от дъжда, и благоухаеха свежо под лъчите на изгряващото слънце.

— Бих искал да ида до морето някой ден — каза най-после той. — Затова съм решил да спестя парите си.

— Боже, боже! — възкликна Стюарт. — За пръв път чувам подобна идея.

— За разлика от вас, келеши такива, аз си имам свои мечти — отвърна Ричард.

— Готови ли сме вече? — попита Гарет, като провери дали са добре впрегнати тежките шотландски коне. — Какво става с Кристиана?

— Отиде до градината си — обади се Джефри. — Каза, че веднага се връща.

— Отивам да я доведа — каза Гарет. — И можем да тръгваме.

Тя стоеше до единия от розовите храсти и внимателно забождаше една роза в панделката на шапката си. Гарет се загледа в нея, замислен за огромната промяна, която бе претърпяла. Когато бе дошла, тя бе слаба и бледа, изглеждаше настръхнала. Стряскаше се от всичко, обиждаше се от всяка шеговита дума. Спомняше си как губеше по цял час сутрин, за да подреди косата си в сложен кок по френската мода и колко вдървено се движеше в стегнатите си рокли.

Колко различно изглеждаше сега! Беше облечена с бяла блуза с широки ръкави под обикновено черно елече и с широка пола на розови и пепеляво зелени райета. Косата й висеше сплетена в дебела, богата плитка на гърба й. Бузите й блестяха и розовееха на свежия утринен въздух, а лицето й бе закръглено и с много по-омекотено изражение, отколкото тогава.

— Готова ли си да тръгваме? — попита Гарет.

Тя се стресна от гласа, но погледна засмяно към него.

— Да, благодаря ти. Тъкмо се украсявах още мъничко. Цветята са като безплатно бижу, нали?

— Отиват ти — каза Гарет. — Изглеждаш прекрасно. Обичам да виждам косата ти така сплетена, вместо онези кули, които се извисяваха преди на главата ти. Имах чувството, че тънката ти шия едва се държи права. Глупаво, нали?

Кристиана се засмя.

— О, във Франция беше още по-лошо. Мосю Антоан идваше да прави прическата ми всяка сутрин. Веднъж беше сложил повече от три метра перлени нанизи в косата ми. И пера също. А веднъж ми беше поставил сини птиченца в гнезда от панделки.

„Какви са тези неща в косата ти — беше попитал Артоа, като наблюдаваше недоверчиво пернатите обекти. — Не е ли много претрупана тази прическа?“

— Недей да мислиш за това — каза Гарет.

Кристиана вдигна очи и срещна тъжния му нежен поглед.

— Когато мислиш за Франция, лицето ти се изостря, като че ли изпитваш болка — каза тихо Гарет. — Имам чувството, че сърцето ти ще се пръсне. Затова искам да те помоля: недей да се отдаваш днес на тези спомени. Забрави поне за един ден, че е имало Франция. Представи си, че винаги си живяла в Мидълбъри. Ще можеш ли, как мислиш?

Тя му се усмихна и го погледна с толкова блестящ поглед, че дъхът му спря.

— Иска ми се. Защото имам намерение да прекарам чудесен ден, да видя зрелища и да се разходя с Поли. Имах намерение да поразпитам къде бих могла да намеря мадам Алфор, но се отказах. Ще го оставя за някой друг път.

— Тя добра приятелка ли ти беше? — попита Гарет. — Бях чул слухове за френските аристократи, които наскоро се били преместили от Нотли в Ашби.

Кристиана повдигна рамене.

— Мадам Алфор — каза тя, като цитираше Артоа — е една от онези личности, които се мислят за ужасно умни, но не са. Не ми беше приятелка. Само позната. Но това няма значение. Предпочитам да прекарам деня с теб.

Гарет се изненада, а после се усмихна топло и радостно:

— Виж, това е чудесно. — Той се наведе към нея, като че ли се готвеше да я целуне, но в този момент се чу гласът на госпожа Хатън.

— Някои хора — каза тя — трябва да си вършат работата, вместо да се мотаят наоколо и да се гледат влюбено.

Гарет подскочи и се отдръпна с вид на виновно дете, хванато да прави беля.

— А, така е вече друго — одобри госпожа Хатън, но лицето й още изразяваше дълбоко възмущение. — И да не забравиш да донесеш смокини. И кимион също, ако се сетиш. И се сети да купиш още няколко тави за кухнята, ако акълът ти не е зает с онова, за което не би трябвало да мислиш!

На Кристиана й се искаше да се изсмее на явното неудобство, изписано по лицето на Гарет.

— А ти, мис — добави госпожа Хатън строго, — не се приближавай до циганите. И без това си имаме достатъчно грижи с теб.

Кристиана се изчерви и увери госпожа Хатън, че няма намерение изобщо да се приближава до циганите.

— Хм — беше очакваният отговор.

— Хайде да тръгваме — бързо се намеси Гарет. — Днес ще бъде дълъг ден.

— И не допускай братята ти да се върнат пияни — извика подире им госпожа Хатън. — Миналата година се върнаха наквасени до козирките. Никога не бях чувала такава гюрултия.

Тя остана в градината да види как Гарет помага на Кристиана да седне на капрата на селската кола. Даниел се настани до нея и хвана поводите на конете.

— Ох, грижи — забеляза за себе си госпожа Хатън. — Това момиче ни създава само грижи.