Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 31 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Нефритови очи

ИК „ИРИС“, София, 1997

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-022-8

История

  1. — Добавяне

Седма глава

— Проклети, безсрамни диваци! — бушуваше Бърнс по-късно тази вечер. — Какво, по дяволите, си въобразяват? Забраняват ни да се движим между града и крепостта! — Той се взря мрачно в пратеника, който току-що се беше върнал от Главната квартира, без да е предал съобщението на Макнейтън, тъй като враждебно настроената тълпа не го бе пропуснала да мине.

Сепоят не му отговори, преценявайки съвсем правилно, че гневните въпроси не са отправени към него. Ала ругатните продължиха да се сипят върху неговата глава, докато Уилям Бродфут, секретарят на Бърнс, не се покашля предупредително.

— Вината не е на този човек, сър Александър. Нима е могъл да се справи съвсем сам с цялата тълпа?

Сър Александър поклати отвратено глава и направи знак на сепоя да се оттегли. Младият мъж се подчини с облекчение.

— Не вярвам, че ще стане нещо лошо — проговори много по-овладяно той. — Тълпата се вълнува, това е всичко. До сутринта ще се успокоят. Ако не, Елфинстоун трябва да им изпрати една бригада, за да им стане ясно кой дава заповедите тук.

— Как ще го направи, след като не можем да му изпратим доклад за случилото се? — попита по-младият брат на Бърнс и обърна гръб на прозореца, до който беше застанал.

— О, не се тревожи, Чарли — успокои го Бърнс. — Щом се здрачи, някой ще успее да се промъкне, затова не е необходимо… — Той млъкна слисано, защото откъм антрето долетяха възбудени гласове. — Триста дяволи! Това е Кит Ралстън! — Той се втурна към вратата на библиотеката и я отвори с трясък. — Кит, какво правиш тук, за Бога? Мислех, че си напуснал града още преди няколко часа!

Кит влезе забързано и свали ръкавиците от премръзналите си ръце.

— Велики Боже, какъв студ! Знаеш ли, реших да се поразходя малко из пазарите, за да открия нещо интересно. В това облекло мога да се движа необезпокоявано. — И той посочи с многозначителен жест афганистанската си носия.

— Наистина приличаш на местен човек — усмихна се криво Бърнс. — Липсва ти само брадата. Разбра ли, че онези безсрамни копелета не ни позволяват да излезем от града и да отидем в крепостта?

Кит кимна сериозно и свали тежкото, подплатено с козя кожа палто.

— Става страшно, Бърнс. Навън ври и кипи и котелът ще избухне всеки момент.

— Я не говори глупости! Няколко роти от нашите ще ги разгонят като пилци!

— Послушай ме и заповядай да удвоят стражите — посъветва го настойчиво Кит. — Както тук, така и във финансовата служба. О, не, благодаря. — Той отказа предложената му от Бродфут пура. — Едно бренди ще ми се отрази по-добре. Направо се вледених.

Донесоха му веднага питието и за миг в стаята се възцари тишина. Кит се разхождаше неспокойно напред-назад, риташе с ботуши цепениците в камината, взираше се замислено в чашата си. Всичките му мисли бяха при Айша. Можеше да се закълне, че днес следобед я бе видял на прозореца… и тя го бе видяла. Но в стаята й бе влязъл някой друг. Той видя как другият се разхожда покрай прозореца и скоро позна набитата, силна фигура на Акбар хан. Какво ли обсъждаха двамата? Трескавите размишления го подлудиха. Напразно се стараеше да ги прогони и да съсредоточи цялото си внимание върху разговора с Бърнс.

— Дали онези в Главната квартира знаят, че са ни затворили в града? — попита мрачно Уилям Бродфут.

Кит вдигна рамене.

— Трудно е да се каже. Положението се влошава толкова бързо, че се съмнявам да са узнали. До настъпването на нощта всичко беше нормално, разбира се, доколкото е възможно в място като това.

— Мислиш ли, че би могъл да се промъкнеш, Ралстън? Нали си преоблечен? — попита с надежда Бродфут.

— Вероятно, особено ако махна седлото на коня си. Британското седло се познава от няколко мили. — Той отиде до прозореца, отметна тежката завеса и се взря в непрогледния мрак. — Нека изчакаме какво ще стане утре. Може би Александър е прав и положението ще се успокои. Сенките на нощта окуражават самохвалковците, но при първата дневна светлина куражът им ще се изпари.

— За всичко е виновен онзи проклетник Акбар хан, готов съм да се обзаложа! — изрева Бърнс. — Ако ми падне в ръчичките, ще се погрижа да го обесят като предател и бунтовник!

Кит го изгледа и скептично вдигна вежди.

— Ако нямате нищо против, бих искал да поспя. Ако при изгрев-слънце положението не се е успокоило, ще се опитам да се промъкна към крепостта.

— Да, да, разбира се, приятелю. Ще повикам Абдул да ти приготви една от стаите за гости. — Бърнс се запъти към вратата. — Добре е да почистиш лицето си — ухили се той, — все едно с какво си се нацапал. Не е много подходящо за един британски кавалерийски офицер, не мислиш ли? — Той поглади собствения си добре поддържан мустак. — Наистина приличаш на афганистанец.

— Утре сутринта ще се радваш, че съм тук и ще се опитам да си пробия път към крепостта — изсмя се горчиво Кит. — Известни обстоятелства изискват жертви, Бърнс. Доброто е, че аз нямам нищо против да се принеса в жертва.

Той последва слугата на Бърнс към първия етаж. Настаниха го в голяма, удобна стая в предната част на къщата. Той отклони всички предложения за вечеря и освежителни напитки, отказа дори горещата вода, свали само ботушите си и се просна напълно облечен на леглото. Смяташе да се наспи хубаво и да излезе още с първите слънчеви лъчи.

Утрото на втори ноември беше едва настъпило, когато Кит се събуди с предчувствие за надигаща се опасност. Той лежеше сам в затъмненото помещение и напрягаше всичките си сетива, за да разбере какво го е събудило така внезапно. Отначало не откри нищо особено. Надигна се, отиде до прозореца и дръпна завесата. Тънка сива ивица на хоризонта, забулено в облаци небе. Зазоряваше се. Кит отвори внимателно прозореца и се наведе навън, вдъхвайки дълбоко студения ноемврийски въздух. Изведнъж го чу. От другата страна на каменните стени долиташе шум: тътрещи се крака, енергични, бързи стъпки, заплашително мърморещи гласове… сякаш буря блъскаше морските вълни в пясъка и камъните.

Кит обу набързо ботушите си, провери пистолета си и се втурна към долния етаж. В антрето се сблъска с Бродфут и двамата братя Бърнс. Сър Александър изглеждаше спокоен, беше облечен безупречно, сякаш се готвеше да приеме парада на войниците. Бродфут и Чарли обаче бяха раздърпани и имаха вид на току-що станали от леглото.

— Май сме изправени пред малко въстание — отбеляза сър Александър и изпъна мундира си. — Ще се кача на горния етаж и ще си поговоря с тях от балкона… за да ги изпратя по къщите им.

— Удвои ли стражите? — попита Кит и тръгна към барикадираната входна врата. — Елате да отворите! — изкрещя той на уплашените слуги.

— Сметнах, че е безсмислено, приятелю — отговори спокойно Бърнс. — Не мога да си представя какво би могла да постигне тази сган.

— Нападението над резиденцията би дало силен импулс на въстаниците, а и би им спечелило добри изходни позиции — обясни кратко Кит, уви се в палтото си и излезе в двора. Вече беше по-светло, но мрачните сенки, които загръщаха цветята и дръвчетата в двора, не бяха изчезнали. Той хукна към високата, подпряна с дебели греди порта, където бяха застанали въоръжените стражи. През решетката се виждаше постоянно нарастваща тълпа. Хората се притискаха към вратата, но като видяха мъжа с тюрбан и козе палто, който очевидно не беше феринджи, се успокоиха.

Кит не каза нищо, защото съзнаваше, че щом си отвори устата, ще се издаде. Отдавна знаеше, че е сторил добре, като се е предрешил като местен човек. Огледа внимателно тълпата и се върна в къщата.

— Отивам да уведомя Макнейтън.

— Нека първо поговоря с тях. Не искам да се оплаквам безпричинно. — Бърнс се изкачи горе с отмерена крачка и излезе на верандата, откъдето можеше да вижда целия двор и улицата пред къщата. При появата на представителния феринджи, облечен с тъмен фрак, кожени гамаши и кожена шапка, избухна оглушителен шум. Мъжете размахваха юмруци и тояги, в утринната светлина проблеснаха ятагани и ножове.

При вида на гнева, който изпълваше побеснялата тълпа, Кит потрепери от студ. И последните остатъци от сдържаност бяха изчезнали, а омразата и жаждата за отмъщение пламтяха безпрепятствено. Дивият, горд народ не можеше да търпи чуждото иго и се беше надигнал, за да го отхвърли и да отмъсти за нанесения му позор.

Бърнс надигна глас, за да заглуши множеството. За момент се възцари тишина и всички се вслушаха в думите му, изненадани от добрия му пачу. Кит почти повярва, че този надарен лингвист ще успее да умири тълпата, но скоро надеждата му угасна. Обръщението на политическия офицер изразяваше благосклонността на баща, който изпитва болка и гняв от неподчинението на детето си.

Полетя камък и разби един от предните прозорци. Звукът на строшеното стъкло накара множеството да се хвърли срещу портата с диви крясъци и обиди. Един мъж скочи на стената и най-близкият пост изпразни мускета си в същия миг, в който бе съборен върху ревящата тълпа. Болезнените му викове отекнаха пронизително над страшната сцена.

Бърнс отстъпи бързо назад и затвори с трясък балконската врата. Преди да се обърне към трите мълчаливи фигури в стаята, барикадира грижливо входа. Изразът на лицето му бе изгубил част от обичайната си самоувереност, а грижливо поддържаният мустак представляваше жалка гледка.

— По-добре е да се въоръжим — произнесе дрезгаво той. — Смяташ ли, че ще успееш да се промъкнеш до крепостта, Кит? Необходимо ни е подкрепление.

— Ще се опитам. Дано не са се струпали и пред задната врата. — Без да чака отговор, Кит се втурна навън, слезе по стълбата и изтича до задната врата на къщата. — Не забравяй да залостиш след мен — нареди той на поста, макар да знаеше много добре, че след като излезе, ще бъде предоставен изцяло на себе си.

Вратата се затвори и тежката греда падна с глух трясък в гнездото си. Крясъците на тълпата се усилиха. Сепоите започнаха да стрелят от стената. От прозорците на къщата също се стреляше. Вероятно англичаните бяха организирали отбраната си. Денят настъпваше. Той прекоси бързешком двора. Трябваше да положи големи усилия, за да отвори вратата на обора с премръзналите си пръсти. Конят му го поздрави с уплашено цвилене. Другите коне тропаха неспокойно в боксовете си, ноздрите им бяха разширени, очите святкаха диво. Кит дръпна седлото и юздата от куката на стената, оседла бързешком верния си жребец и го възседна. Животното се втурна навън веднага щом усети тежестта на ездача си и двамата излязоха под ярката утринна светлина.

Задната врата не се охраняваше, а улицата пред нея беше пуста. Кит изрева на сепоите да повикат подкрепление и да затворят здраво вратата зад гърба му. В същия момент ревящото множество се подаде иззад ъгъла на улицата, решено да нахлуе в резиденцията от задния вход. Кит не можеше да им се противопостави, нямаше и с какво да помогне на сепоите. Неговата задача беше да предупреди англичаните в крепостта. Той обърна коня си и препусна като бесен в противоположна посока.

Струваше му се, че целият град се е стекъл на улицата пред резиденцията. Всички останали улици бяха пусти. Вратите на къщите зееха отворени. Копитата на коня му тропаха оглушително по паважа и разпръскваха кал и слама. Много скоро Кит зави по улицата, на която беше къщата на Акбар хан.

Той не разбра кога беше взел това решение, вероятно по пътя. Всъщност тази улица беше доста далеч от истинската му цел, градската порта. Оказа се, че и вратата на Акбар хан е широко отворена и никой не я охранява. Кит престана да мисли. Сега беше време да се действа.

Той скочи от коня си и влезе безшумно в тъмното преддверие с каменен под. Къщата изглеждаше съвсем празна, изоставена от всичките си обитатели. Кит изкачи стълбите към първия етаж, стараейки се да стъпва безшумно, но без да се поколебае нито за миг. Краката му сами намираха пътя. Щом стигна горе, непогрешимият му инстинкт го насочи наляво. Точно където беше очаквал, намери скритата зад дебела завеса врата, отвори я и решително влезе в стаята.

Айша вдигна глава да види кой влиза и замръзна насред движението. Косата й беше пусната свободно и загръщаше раменете й като златна мантия. Булото го нямаше, тя носеше само кремаво жакетче от тънка вълна и шалвари от същия плат. Очевидно току-що беше станала от сън. Като го видя, лицето й побледня като на смъртник.

— Велики Боже! Ти си полудял! — заекна тя. — Изчезвай веднага оттук, бързо!

— Няма да тръгна без теб — прекъсна я решително той. — Къщата е празна.

— Какви ги говориш! — изсъска ядно тя. — Жените са тук, всички до една. Само преди минута се събудих. Сорая може да влезе в стаята всеки миг и…

— Тогава ще побързаме — проговори все така спокойно Кит и направи крачка към нея. — Постовете пред вратата са изчезнали… сигурно са отишли да погледат сеир пред резиденцията.

— Акбар хан ще заповяда да ги разпънат на кръст — прошепна задавено тя. Нефритовите очи бяха пълни с ужас. Участта, която очакваше Кит Ралстън, ако го завареха тук, беше много по-страшна. — Моля те, Кит, напусни къщата!

Кит скръсти ръце на гърдите си и я погледна втренчено.

— Ще си тръгна само с теб. Изборът е твой.

Айша нямаше представа какво се върши в града, ала подозираше, че предстои нещо решаващо и страшно. Не й бяха казали нищо, но ревът на тълпата я събуди… той и необичайната тишина в къщата. И изведнъж, изникнал сякаш от нищото, в стаята й се появи Кит Ралстън. Как беше влязъл? Откъде идваше? Тя нямаше представа, но в момента това нямаше никакво значение. Важно беше само, че в неговите очи блестеше същият фанатизъм като в очите на афганистанските бунтовници. Тя беше виждала този див блясък много пъти след страшната случка в прохода Кибер и знаеше, че няма сили да се пребори с него. Нямаше смисъл да апелира към разума му, в момента той не беше в състояние да разсъждава разумно. Той беше заложил живота си и я принуждаваше да тръгне с него, защото в противен случай тя щеше да стои и да гледа как изтръгват крайниците от тялото му и как го мъчат до смърт. Изби я студена пот, кожата й настръхна от ужас. Тя нямаше да преживее гледката, никога…

Без да мисли повече, Айша се втурна към вратата. Само ако успееше да го изведе на улицата, а после да се върне в къщата и да заключи вратата! Навън той беше на сигурно място, както се беше сетил да се преоблече в афганистански дрехи. Тя изтича надолу по стълбата, треперейки при мисълта, че стражите могат да се върнат всеки миг… да повикат Акбар хан… Ако я видеха да тича като луда, без чадри, следвана от някакъв феринджи, стражите щяха да изпълнят дълга си без угризения на съвестта. Съдбата й беше подпечатана — както и тази на Кит.

— Имаш ли палто? — Кит вървеше по петите й и й говореше, сякаш лудостта беше напълно нормално състояние, всекидневие, сякаш не проумяваше какво рискуваха. — Ще замръзнеш без палто.

Айша не му отговори. Тя щеше да излезе за миг на улицата и веднага да се върне. Не й трябваше палто.

На една кука до вратата висеше тежко палто, обточено с кожи. Кит го грабна и я последва на пустата улица. Конят го чакаше до вратата, макар че надушваше опасност. Ноздрите му вдишваха уплашено студения въздух, копитата му риеха неспокойно в пръстта.

Изведнъж Айша се обърна и се втурна като безумна обратно към вратата. Кит реагира светкавично, улови ръката й и я дръпна към себе си. Стигна се до кратка, безмълвна борба, тъй като и двамата съзнаваха, че един-единствен вик ще доведе до катастрофа. Кит имаше само една цел. От колко време вече се измъчваше с нерешимия проблем на отвличането й — а сега беше намерил решението и я държеше в обятията си, насред улицата, свободен и несмущаван от нищо. Играта на думи, която Айша му беше обяснила онази сутрин при бозкаши, изникна в съзнанието му и само след миг отлетя някъде надалеч. Айша беше тук, при него. Конят му го чакаше. Противниците бяха далече. Фактът, че плячката се противеше, нямаше никакво значение. Този проблем щеше да се реши по-късно. В момента важаха единствено собствените му правила.

Той уви ръка около кръста й, вдигна я и я хвърли върху голия гръб на коня. Айша се стресна от тази неочаквана грубост и за миг престана да се противи. Този миг му беше достатъчен, за да се метне зад нея на гърба на коня. Кит хвърли тежкото палто върху крехката й фигурка, без да си даде труд да я сложи да седне, покри я от главата до краката, приведе се напред и я затисна здраво с едната си ръка и с тежестта на тялото си. Конят препусна като бесен.

Следващата улица беше пълна с хора. Носеха се диви крясъци, чуваше се тропот на крака. Видът на лудо препускащия кон, язден от тъмнокож ездач с безумно святкащи очи и огромен тюрбан, беше напълно подходящ за настроението на тълпата. Вързопът пред ездача остана незабелязан, но Кит знаеше, че ако някой от мъжете наоколо заподозре нещо, и двамата са обречени. Айша не издаваше нито звук. Малко по-нататък обаче започна отново да се съпротивлява и се опита да отхвърли тежестта на тялото му от гърба си.

Мирисът на дим, гъст и хапещ, изпълни въздуха. Пламъците идваха откъм резиденцията. Без да обръща внимание на тълпата, Кит препускаше право към градската порта. Беше излязъл от резиденцията преди по-малко от двадесет минути, но за това кратко време тълпата беше успяла да я завземе. Изпълнен със страшно предчувствие, той обърна рязко коня си и препусна към улицата пред резиденцията.

Гледката, която изникна пред очите му, идваше направо от ада. Оборите зад къщата бяха подпалени и пожарът напредваше безмилостно, а големите порти на главния вход бяха широко отворени, за да осигурят безпрепятствен достъп на тълпата. Телата на сепоите лежаха по двора, обезобразени до неузнаваемост. Входната врата се трошеше под ударите на огромна греда и само след миг тълпата щеше да нахлуе в резиденцията. Кит чу шум от градината зад сградата, при който кръвта замръзна в жилите му и сърцето му спря да бие. Триумфалният рев на тълпата издаваше недвусмислено, че има заловени важни личности. Кит се изправи на седлото и ръката му, която стискаше кръста на Айша, за миг разхлаби хватката си. Без да се бави нито миг, тя започна да се бори срещу него.

— Стой мирно, по дяволите! — изсъска злобно той. Тя нямаше право да се съпротивлява срещу неудобната си поза, нямаше право да види насилието и ужаса, предизвикани от хората, на които толкова много държеше и при които искаше да остане. Кит я плесна здраво по дупето и отново се загледа в пламтящия хаос.

Тълпата обикаляше градината в триумфално шествие и всички надаваха оглушителни викове. Като видя какво носеха първите мъже, Кит едва не повърна. Той пришпори коня си и препусна като бесен, за да избяга от страшната сцена. Ала дълбоко в себе си знаеше, че ще запомни завинаги как отрязаната глава на Александър Бърнс се люлееше на върха на един байонет.

По някое време Айша престана да се противи. Беше толкова изтощена, че от очите й закапаха сълзи. Ребрата й скърцаха при всяко движение, тежкото палто й пречеше да диша. Гневът й беше нараснал дотолкова, че бе изличил всички други чувства. Физическите мъчения не бяха нищо в сравнение с този див гняв. Тя се досещаше накъде са се запътили и когато Кит намали темпото, за да премине през портата на крепостта, изобщо не се изненада от заповедите му, произнесени на английски.

Портата се отвори и конят препусна право към бунгалото на Кит, зад което имаше и обор. Полуоблечени мъже и жени бяха наизлезли от къщите си и се взираха с ужасени лица към града, откъдето долитаха страшните шумове на бунта и насилието. Пламъците на горящата резиденция огряваха сивото небе. Някои от офицерите познаха Кит в диво препускащия ездач в афганистанско облекло и се развикаха подире му. Той не им отговори, докато не стигна пред бунгалото си. Спря рязко коня и скочи на земята.

Харли изскочи навън.

— Божичко, сър, вие сте спасен! Какво става в града?

— Почакай малко — отговори кратко Кит и посегна да свали Айша, но тя се справи и без неговата помощ. Събрала последните си сили, тя се нахвърли върху него като тигрица, която защитава малките си… не, като зеленоок рис, помисли си уморено той, доколкото изобщо беше в състояние да мисли. Върху него се изсипваше поток от проклятия на персийски и пачу. Очевидно английският не беше достатъчно изразителен в тази изключителна ситуация.

Харли стоеше като статуя пред входната врата, взрян изумено в невероятното същество. След малко от отсрещната страна на улицата се чу вик и Боб Маркъм се втурна зарадвано към приятеля си.

— От града ли идваш, Кит? Старецът те търси от сутринта. Той… — Изведнъж Боб Маркъм млъкна слисано. Най-после бе осъзнал каква странна сцена се разиграва пред очите му. — Всемогъщи Боже! — извика изумено той. — Намерил си я!

Айша се обърна като фурия. Думите на непознатия бяха проникнали през стената на гнева й. Изведнъж тя вдигна ръка и зашлеви на Кит такава плесница, че ушите му забучаха.

— Значи си говорил за мен с други мъже, Ралстън-хузор? Зная ги аз вашите офицерски хвалби!

Кит дойде на себе си. Бузата му пареше от удара, обидите й бучаха в ушите му, мозъкът му не бе успял да преработи картините на преживяния ужас. Без да каже дума, той вдигна палтото, хвърли го върху нея, уви я като вързоп и я понесе към бунгалото, за да я предпази от любопитните очи.

Боб и Харли го последваха с разширени от смайване очи.

— Анабел, аз отивам в Главната квартира — проговори делово Кит, бутна я в спалнята си и грижливо затвори вратата пред любопитните зрители. — Когато се върна, ще говорим за всичко… Надявам се да измислим нещо разумно. — Той смъкна тюрбана и зарови пръсти в косата си.

— Тръгвам си сега, веднага! — отговори с достойнство тя. Гласът й прозвуча много по-овладяно от преди. — Направи ми място да мина.

След всичко, което беше изтърпял, докато я доведе тук, тя си позволяваше да очаква, че той ще я пропусне безпрепятствено! Кит се изсмя недоверчиво.

— Не ставай смешна, Анабел. Знаеш ли какво ми струваше, докато успея да те върна при сънародниците ти? Всичко ще свърши добре, обещавам.

Този човек беше напълно луд! Айша го изгледа безпомощно, сякаш едва сега бе забелязала, че си има работа с луд.

Използвайки момента на слисаното й мълчание, той се запъти бързо към вратата.

— Харли ще се погрижи за теб. Ще ти донесе всичко, от което се нуждаеш. Трябва да докладвам на генерала и веднага ще се върна.

Той излезе от стаята и се облегна изтощено на вратата, без да обръща внимание на Боб и Харли.

— Никога не сте виждали такава касапница — проговори уморено той и разтърка очи, за да прогони мъчителните картини. — Афганистанците убиха Александър и Чарли Бърнс, после и Бродфут; резиденцията е в пламъци. Не знам какво е станало с Джонсън. Целият град е въоръжен и кипи от ярост. Трябва веднага да изпратим войски.

Боб посочи безмълвно затворената врата към спалнята и вдигна въпросително вежди. След малко проговори внимателно:

— Дамата съвсем не ми се стори щастлива. Какво ще правиш с нея?

— Ще я задържа тук — отговори уверено Кит. — Харли, ти ще се погрижиш за мис Спенсър. Вероятно ще приеме с благодарност чаша чай и нещо за ядене. Господи, не разбирате ли, че сега нямам време за нея? Трябва да вървя в Главната квартира — прибави той, увереността в гласа му изчезна и отстъпи място на бездънно отчаяние. — Ще останеш ли тук, Боб, за да я следиш?

— Искаш да кажеш, че трябва да се погрижа дамата да не избяга? — попита направо приятелят му. — Велики Боже, Кит, не смяташ ли, че искаш твърде много?

— Много ти благодаря. — Приемайки казаното за съгласие, Кит изскочи навън, метна се на коня си и препусна към Главната квартира.

Останала сама в спалнята, Айша се зае да изследва обстановката. Прозорците бяха с решетки. Мярка на предпазливост, предположи тя, повече заради натрапниците, отколкото заради живеещите тук, но в момента изпълняваше и двете цели. Отвън долитаха мъжки гласове. Тя натисна бравата и се смая, когато вратата се отвори.

Открехна вратата и се озова срещу две загрижени лица.

— Желаете ли да ви донеса нещо за закуска, мис? — осмели се да попита Харли. — Може би една чаша хубав чай?

— Не — отвърна ледено тя. — Можете да се махнете от пътя ми. Трябва да изляза.

— За съжаление това е невъзможно, мадам — намеси се Боб и се покашля притеснено. — Обещахме на Кит, нали разбирате. Той ще се върне скоро и ще изясни всичко. Почакайте го, моля ви.

Айша тропна гневно с обутото в лека пантофка краче.

— Няма да чакам нито миг, негодници такива! Махнете се от пътя ми, веднага! — Тя направи опит да се промъкне между двамата, но Боб Маркъм се оказа непробиваема стена, макар че не преставаше да се извинява.

Айша нямаше сили да се справи с двама недодялани мъже едновременно. Тя ги засипа с поток персийски проклятия, върна се обратно в стаята си и тресна вратата под носа им с такава сила, че пантите изскърцаха жално.

— Смятате ли, че чаша хубав чай ще я успокои, сър? — попита плахо Харли.

— Дамата не е от тези, които се успокояват лесно — отговори замислено Боб. — Струва ми се твърде необуздана за чай. — Той вдигна безпомощно рамене. — Все пак опитай. Иди да го приготвиш, Харли. Аз ще внимавам да не излезе.

След десет минути ординарецът се върна с табла, на която беше подредил чаша ароматен чай и препечени филийки с масло.

— Реших, че дамата е гладна, сър. Няколко филийки с масло могат да направят чудеса.

Боб го погледна със съмнение, но въпреки това му отвори вратата към спалнята.

— Ако незабавно не ме оставите сама, ще се съблека и ще изляза пред вас чисто гола! — изфуча разярено „дамата“.

Харли едва не изпусна таблата.

— Аз… аз… исках само да ви донеса закуска, мис — заекна той и конвулсивно стисна подноса с две ръце.

Вместо да отговори, дамата посегна към жакетчето си и го разкопча. Двамата мъже извикаха уплашено и побързаха да се оттеглят.

— Велики Боже — измърмори Боб и изтри с длан челото си.

— Какви ги е забъркал лейтенантът, сър? — Харли остави таблата на масата в дневната. — Знам, той обича да се шегува, понякога прекалява, но никога не е вършил такива неща. Дали пък не е загубил разума си?

Боб съзнаваше, че приятелят му наистина се бе вманиачил от желанието да освободи тайнствената англичанка от зенаната на Акбар хан. По-рано смяташе, че манията му се дължи на голямото количество бренди, на недоволството му от живота в Кабул и на скуката. Едва сега проумя напълно, че работата е сериозна. Кит бе действал, без изобщо да помисли за последствията от постъпката си или за бъдещето на отвлечената от него жена. Той дори не бе намекнал пред приятелите си, че тази жена ще се противи срещу спасението си, ако то бъде осъществено.

Потънал в мрачни мисли, той си наля чаша чай от каната и задъвка една препечена филийка.

 

— О, струва ми се, че не е чак толкова важно — промърмори Макнейтън, втренчил поглед в чашата си с кафе. — Шепа от онези бунтовници са проявили нахалство, нищо повече.

— Сър Уилям, те нападнаха резиденцията и избиха всички намиращи се там англичани, без да броим сепоите! — извика възбудено Кит, чиито нерви бяха опънати до скъсване. — Резиденцията и финансовата служба бяха опожарени. Ако желаете да задушите въстанието в зародиш, трябва да изпратите войска да разпръсне бунтовниците.

— Разбира се, жалко е, че загубихме Бърнс и резиденцията — отбеляза с треперещ глас Елфинстоун. — Боя се, че трябва да предприемем нещо, сър Уилям.

Кит се запита отчаяно какво да прави сега. Бе описал сцените в града колкото се може по-картинно, а тези двамата седяха и го слушаха с безизразни лица. Първо заявиха, че не му вярват, после намериха, че описанието му е безобразно преувеличено.

Сър Уилям отиде до прозореца и издаде глава навън. Откъм града долиташе приглушен шум, във въздуха висяха дебели кълба дим.

— Предлагам да наредим на Шелтън да придвижи войските си от височините Сеах Сунг към Бала Хисар — изрече тежко той. — Оттам ще може по-лесно да възстанови реда в града. Достатъчно е бунтовниците да видят бригадата му, за да се обърнат в бягство. Ще успеем да напъхаме тези плъхове обратно в дупките им, повярвайте ми.

Най-после! Кит се втурна навън, за да изпрати заповедта на Шелтън; ала когато се върна в кабинета на генерала с надеждата да бъде освободен, за да може да се преоблече, разколебаният Елфинстоун му заповяда да изпрати още един куриер, който обявяваше първата заповед за невалидна.

— Реших, че е по-добре да изчакаме — обясни генералът. — Аз съм на мнение, че положението ще се успокои от само себе си.

— Акбар хан е в града — възрази Кит. — Той няма да позволи нещата да се успокоят, сър.

— Не са ли ви учили да се подчинявате на заповедите, лейтенант? — намеси се ледено Макнейтън.

Кит отдаде чест и излезе да изпрати втората депеша. Реши, че от този миг нататък ще играе ролята на послушен адютант и ще се подчинява с готовност на всяка заповед, все едно колко безсмислена е тя, че няма да предприеме нито един опит да уравновеси лудостта със здрав човешки разум. Това щеше да успокои нервите му и да го освободи от много задължения, за да посвети времето си на нетърпящия отлагане проблем с Анабел.