Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 31 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Нефритови очи

ИК „ИРИС“, София, 1997

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-022-8

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Соколът излетя от ръката на Айша, скрита под дебела ръкавица, издигна се в безкрайната синева на небето и скоро се превърна в едва видима черна точка над покритите със сняг планини, облени от пламтящото утринно слънце.

Айша проследи полета му и се опита да не го изпуска от очи. Застанал до нея, заслепеният от слънцето соколар се взираше настойчиво в небето и с трепет чакаше най-младият му ученик да се окаже достоен за дългото и търпеливо обучение.

— Загубих го — промълви най-после Айша. — Ти виждаш ли го, Шир Мохамед?

Соколарят поклати глава.

— Той ще се върне, знам.

— Надявам се. — Акбар хан развърза ремъците, които стягаха крачетата на собствения му ловен сокол и го хвърли във въздуха. — Доста пари платих на Бадар хан за него.

Соколарят се местеше неспокойно на седлото и се питаше дали господарят му няма да поиска възстановяване на загубената сума, все едно по какъв начин. С Акбар хан човек никога не знаеше какво го очаква. Вероятността да не се разтревожи особено от загубата беше равна на вероятността да накаже жестоко виновния. Той хвърли несигурен поглед към забулената фигура до хана. Нефритовозелените очи му изпратиха окуражителен поглед през тънкото було и той се почувства облекчен. Соколът, подарък от Акбар хан, беше неин и ако наистина се загубеше, думата й вероятно щеше да има известна тежест.

— Виж, връща се. — Айша посочи към небето, където мъничката черна точка постепенно започна да добива форма. Тя протегна ръка и се усмихна зарадвано, когато соколът кацна на ръката й и заби нокти в дебелата ръкавица. В устата си птицата стискаше врабче. — Да му позволя ли да задържи плячката, Шир Мохамед?

— Не, не и първия път. Вземи му я. — Соколарят отвори чантата на седлото си, Айша измъкна от човката на птицата почти неразкъсаната плячка и я хвърли в торбата. Тя пошепна нещо на красивия сокол, завърза крачетата му и помилва гордо изправената му шия.

— Не е ли прекрасен, Акбар хан?

— Мъжът кимна и по твърдо очертаната му уста пробяга подобие на усмивка.

— В Кабул няма да имаш много възможности за лов със соколи, Айша. Ще трябва да се задоволиш с пазарите.

Беше типично за Акбар хан да й поднесе тази изненада в най-неочаквания момент.

— Значи ще дойда с теб? — Тя се постара гласът й да звучи равнодушно и продължи да милва птицата.

— Не виждам причина да се лиша от компанията ти — отговори спокойно той. — Не ни заплашва опасност. Ако обаче не изпитваш желание да поживееш в големия град, ще замина без теб. — Той я наблюдаваше внимателно и тя беше благодарна, че дебелото чадри я скриваше добре.

— Не — отговори предпазливо тя. — Представата да променя обстановката не ми е неприятна. Минаха две години, откакто за последен път бях в голям град и имах възможност да поразгледам пазарите.

— Тръгваме утре сутринта. — Акбар хан приключи темата и посвети цялото си внимание на завръщащия се сокол.

Първия ден новообученият сокол имаше право да лети само веднъж, затова Айша го подаде на Шир Мохамед и взе един от другите соколи. Този вид лов беше едно от любимите й занимания и не й оставяше време да се занимава с надигналите се в гърдите й предположения и опасения, ала сърцето й биеше лудо. Тя знаеше отдавна, че Акбар хан ще замине за Кабул, за да подклажда бунта в самото сърце на неприятелския лагер. Знаеше, че британските войски в града са слаби, тъй като бригадата на лорд Сейл отсъстваше. Освен това те вярваха в споразумението, сключено от Макгрегър с бунтовниците. Айша беше наясно, че примирие не е сключено и че компромисите на англичаните развързваха ръцете на въстаниците за нова борба. Ако смятаха, че резултатите са други, британците бяха наистина безумци. Зимата не беше далече и щом дойдеше студът, Акбар хан щеше да нанесе безмилостен удар.

Затворен в Кабул в очакване на този удар, седеше Кристофър Ралстън. Може би тя щеше да го срещне някъде в този град. Дори мисълта за тази възможна среща беше опасна и забранена, но Айша не можеше да отпъди мисълта за нея. Не можеше и да се откаже от надеждата, че ще успее да убеди Акбар хан да бъде по-мек. Той се вслушваше в думите й, макар че тя не си правеше илюзии за влиянието си върху него; той беше непредсказуем, но всеки човек има своите граници.

Слънцето изгря и планинските върхове пламнаха в огън, но топлината на лятото вече я нямаше. Ледените ветрове в клисурата се втурнаха към равнината и Айша потрепери от студ.

— Май е време да се връщаме — рече Акбар хан, който бе забелязал и треперенето й, и вътрешното раздвоение, което се опитваше да скрие от него и дори от себе си. Той не беше сигурен защо иска да я вземе в Кабул, освен ако не искаше да разбере как ще се държи тя в непосредствена близост до онзи феринджи. След нощта с Кристофър Ралстън Айша се бе променила. Промяната не можеше да бъде определена точно, но беше ясно видима. Понякога той се опитваше да я оправдае с довода, че когато жената прекара любовна нощ с друг мъж, не може да няма последствия. Друг път започваше да се пита дали промяната не е по-дълбока, отколкото бе очаквал, и съжаляваше за моментното настроение, което я тласна в ръцете на чужденеца. Промяната в нея не означаваше, че е по-малко внимателна към него или си позволява да е разсеяна, но той съзнаваше, че някъде дълбоко в момичето, възпитано от него в принципите и морала на собствения му народ, е бил скрит таен извор на сила и английско самосъзнание. Сега тя беше жена и се държеше като такава. Това го безпокоеше повече от всичко.

Той завърза сокола на ръката си и обърна коня.

— Да тръгваме, Айша. Шир Мохамед ще дочака сокола ти. — Чистокръвният арабски жребец препусна като вихър.

Айша пришпори кобилката си. Соколарят и слугите щяха да се погрижат за другите соколи, а Акбар хан беше показал повече от ясно, че е престанал да се интересува от лова. Тази внезапна промяна не бе необичайна за него.

Щом се върнаха в крепостта, тя скочи от седлото и зачака ханът да й даде нарежданията си, но той само й кимна и изчезна безмълвно в палата. Смръщила чело, младата жена закрачи към сводестата врата, която водеше към зенаната. Тя не бе сторила нищо, с което да го обиди. Защо беше недоволен от нея?

Все още замислена, тя отметна обшитата с перли завеса към женското отделение. Може би ханът размишляваше за предстоящото пътуване до Кабул и за „шурата“, която беше свикал с другите сердари. Това беше подготвително събрание. Всъщност, повечето бяха такива. Имаше твърде много водачи и дневният ред постоянно се променяше. Да, това беше единственото възможно обяснение. Тя трябваше да помисли за предстоящото пътуване и да събере багажа си. Учудването й беше безкрайно, когато разбра, че жените са събрали всичко в нейно отсъствие.

Сорая пак беше изкривила уста, знак, че нещата в зенаната не вървят според желанието й. Тя не обичаше да пътува, но след като Айша беше избрана да придружи хана, тя трябваше да тръгне с нея в качеството си на слугиня и компаньонка. Решенията на господаря бяха закон, но тя не успяваше да скрие гнева си към хората, които й причиняваха тези излишни ядове.

Айша беше прозряла отдавна маневрите й и посрещна с примирение мръщенето й. В обикновено хладната и тиха зенана днес се усещаше скрито напрежение. Айша се помъчи да успокои развълнуваната Сорая, защото знаеше, че по този начин ще предпази от незаслужени укори и наказания някои от по-младите посестрими.

Тръгнаха рано на следващата сутрин, малка група воини и четири жени. Жените яздеха зад мъжете и никой не им обръщаше внимание. В противоречие с обичаите при такива пътувания Акбар хан обикновено викаше Айша при себе си и другите жени я следваха като сенки, но тази сутрин не я покани и тя се разтревожи. Отново я обзеха съмнения. Не можеше да си представи, че го е разсърдила по някакъв начин. И ако й беше сърдит, защо я взе със себе си в Кабул? Към обед стигнаха една „шайе хана“ и Сорая престана да мърмори под носа си, зарадвана от перспективата да пие горещ чай и да си почине. Тя висеше като чувал с картофи на гърба на мулето и бедното животно жадуваше да отхвърли тежкия си товар, също както тя желаеше да слезе от него.

Мъжете влязоха в ниската сграда, посрещнати с поздрави и поклони от превития надве старец, който се бе появил на прага. Една забулена жена излезе с бързи стъпки и махна на жените да я последват през другата врата. Настани ги в тясно помещение с глинен под, което се намираше в задната страна на къщата, за да не пречат на почивката на мъжете. Даже ако беше яздила редом с Акбар хан, Айша щеше да се подчини на този стар обичай и да почива отделно от мъжете. Тя беше свикнала с това разделение и не се разсърди. В задната стая също имаше самовар, скоро щяха да пият горещ, ароматен чай, а това беше всичко, което имаше значение в момента.

Но днес беше твърде уморена, а усилието да язди редом с бавните мулета и да сдържа живата си кобилка я беше изнервило. Следобедната езда се проточи безкрайно. Много й се искаше да пришпори коня си и да препусне смело към мъжката групичка, но разбираше, че трябва да се сдържа. Дързостта й можеше да му хареса, но можеше и да го вбеси. Примирена, тя сведе глава и дръпна юздите на коня си.

— Айша? Айша! — Заповедническият тон на хана я изтръгна от нерадостните мисли и тя вдигна стреснато глава. Акбар хан беше спрял жребеца си и я викаше. Зарадвана, тя пришпори кобилката си.

— Прости ми. Не те чух.

— Забелязах го — усмихна се меко той. — За миг реших, че си заспала.

— При тази бавна езда може и да заспя. — Тя си позволи да вложи в гласа си полъх от недоволство.

Сините очи не мъжа потъмняха и той поглади мълчаливо брадата си. После изведнъж се засмя.

— Е, добре, щом искаш, ще препускаме с вятъра. — Още преди Айша да е осъзнала смисъла на думите му, вече беше изчезнал зад завоя на тясната планинска пътека, изпълнена с неразгадаеми опасности. Акбар хан беше наистина непредвидим. Както винаги Айша престана да си блъска главата над загадката и препусна с кобилката си, за да го настигне.

Много скоро оставиха групата далече зад себе си. Айша имаше нужда от цялата си сръчност и трябваше да напрегне цялата си воля, за да удържи кобилката по опасните хлъзгави камънаци и в същото време да запази скоростта, наложена от хана. Пътят се виеше по стръмен склон, под който зееше бездънна пропаст. Онемяла от ужас, младата жена притискаше колене към седлото и се стараеше да гледа право пред себе си, докато напразно се питаше какво бе накарало хана да препуска като бесен по тази страшна пътека. Сигурно беше решил да подложи на изпитание смелостта и издръжливостта й и тя беше решена да му докаже, че ще се справи; нямаше да спре нито минута преди него. В миналото често я бе предизвиквал по този начин, може би, за да провери колко голяма е разликата между нея и жените от неговата раса. Афганистанските жени понасяха мълчаливо робството, насилието и непосилния труд, но мълчанието им идваше от пречупената воля, не от смелост. Смелостта беше мъжка добродетел и все пак Акбар хан подлагаше своята малка англичанка на мъжки изпитания. Понякога Айша си мислеше, че това го възбужда. Ако издържеше изпита, както беше ставало винаги досега, обикновено следваше бурна, страстна нощ. Понякога тя се питаше какво ли щеше да се случи, ако се провалеше. Дали щеше да му стане скучно с нея? И ако станеше така, какво бъдеще я чакаше… самотен, празен живот зад завесите на зенаната?

Вятърът я шибаше безмилостно, развяваше дебелото чадри и Айша се предаде на силата му. И последната нерадостна мисъл трябваше да отлети с вятъра. Най-после тя видя как Акбар хан спря далеч пред нея на едно място, където пътят се разширяваше и опасността намаляваше. Спокойно отпуснат на седлото, той я изчака да се приближи. Айша не намали темпото нито за миг и когато застана пред него, едва дишаше.

Сивата кобилка поемаше тежко дъх и от ноздрите й излизаха бели кълба дим. Въпреки студа, хълбоците й бяха окъпани от пот. Айша посрещна смело погледа на господаря си и зелените очи зад тънкото було блеснаха тържествуващо. Той кимна бавно и ъглите на устата му се опънаха в едва забележима усмивка. Ала не каза нито дума и двамата останаха един до друг в мълчание, докато другите ездачи ги настигнаха и кобилката на Айша възстанови силите си.

В едно планинско село, чиито измазани с глина колиби бяха накацали по стръмния склон, пазени от самотна стражева кула, малката група отседна за през нощта. Селският старейшина, или „аксакаят“, както му викаха, излезе да ги поздрави и сведе почтената си стара глава пред могъщия хан. Той лично отведе знатните пътници в хижата си, която се състоеше само от една стая и в която огънят от овчи тор разпръскваше оскъдна топлина. Селският молла също влезе през ниската врата и Айша затвори очи, защото знаеше от опит, че следват дълги и предълги поздравления. Нямаше да им дадат вечеря преди свършването на ритуала, а тя умираше от глад. Единствената й утеха беше, че мъжете също нямаше да получат вечеря. С малко повече късмет Акбар хан щеше да ускори нещата.

Търпението беше една от първите добродетели, които Айша беше усвоила в новия си дом. Застинала в пълната си неподвижност, която беше направила дълбоко впечатление на Кит, тя чакаше да свършат безкрайните поздрави и вдъхваше дълбоко отвратителната миризма на огъня. Мъжете взеха по щипка емфие и всеки го сложи под езика си. Свещеникът не спираше да говори и думите му приспиваха. Най-после той свърши и Айша едва не въздъхна от облекчение. Същото важеше и за другите жени. Най-после можеха да се нахранят.

Както можеше да се очаква, в това бедно село не можеха да им предложат кой знае какво и Айша знаеше много добре, че минаването на група толкова знатни ездачи ще остави голяма дупка в оскъдните запаси на планинците. Всички селяни поднесоха дарове: „талкам“, сладкиш от сушени черници и орехи; кръгли, плоски пшеничени хлебчета, които се топяха в каймака на млякото; парчета сушено месо от антилопа и сол, грижливо изстъргана от някой скален блок. За пиене имаше само „дуг“. Айша не обичаше особено това сварено и разредено с вода мляко и копнееше за силен, ароматен чай. Жизнеността й се възвърна, когато Акбар хан предложи на домакина си торбичка чай, подсилен с червен пипер. Дали щяха да предложат от този лукс и на жените? Тя чакаше и съзнанието, че може би ще се лиши от това малко удоволствие, тровеше душата й.

Жестът на хана предизвика всеобщо вълнение. Внесоха самовара с голяма тържественост, запалиха го и приготвиха уханния чан. Напълниха всички чаши и купи, които се намериха в къщата, и ги раздадоха на мъжете. Айша усети как очите й се пълнят със сълзи. Беше смешно да се чувства ограбена заради една чаша чай, но денят беше дълъг и труден, а опасното препускане с Акбар хан беше изцедило силите й.

Акбар хан хвърли поглед към женската групичка. Айша бе свалила чадрито, но от деликатност пред чуждите мъже незабуленото й лице беше обърнато към стената. Въпреки това той усети разочарованието и мъката й. Понякога се изненадваше, че реагира с такава сила на чувствата й, дори когато се отнасяха до една такава дреболия като чаша чай. Той каза няколко думи на аксакая и старецът побърза да напълни отново чашата на хана, след което лично я отнесе на Айша.

— Много благодаря — прошепна облекчено тя и вдигна глава само за миг, за да срещне очите на хана.

— Знам колко го обичаш — проговори тихо той. — А след днешната езда имаш нужда да възстановиш силите си. — Той огледа препълненото, задимено помещение и на устните му заигра усмивка. — Тази нощ ще трябва да се откажем от другите радости, малка Айша, но почакай да стигнем в Кабул…

Айша сведе глава в знак на съгласие и вдъхна дълбоко упойващия аромат на чая.

 

— Не проумявам какво може да се е случило с генерал Сейл — мърмореше Елфинстоун и пръстите му нервно подръпваха одеялото на коленете му. — Получи заповед да се върне незабавно в Кабул, както и да осигури безопасен транспорт за ранените.

Беше последната седмица на октомври.

— Смятам, че генералът няма доверие в жилзаите, сър. — Кит вдигна очи от картата, над която се беше навел, и се опита да говори спокойно, за да не раздразни още повече нервния си началник. — Вероятно няма да избере прохода Първан Дурах, за да избегне възможна засада. Ако поеме по пътя южно от този проход, ще му трябва повече време, за да стигне в долината Югдулук, откъдето може да ни изпрати вест.

— Защо да не им вярва? — обади се ядосано сър Уилям. — Сега те са наши съюзници. Примирието е сключено. Проходите са свободни.

Кит въздъхна, но не направи опит да възрази на кралския пълномощник. Знаеше, че е безполезно, само щеше да си развали още повече настроението. И без това го цепеше глава.

— Мога ли да си позволя едно предложение, генерале? Не мислите ли, че е разумно да приберем всички запаси от храни в укрепеното селище? — Този въпрос го занимаваше от доста дни насам. Складът с припаси се намираше в един форт, разположен в равнината пред селището. Хранителните продукти се докарваха с каруци според нуждите, фортът разполагаше с голям гарнизон, но по правата линия между британското селище и склада за храни се намираше афганистанско укрепление, което представляваше реална опасност за заселниците.

— О, нали вече взехме всички предпазни мерки — възпротиви се веднага Елфинстоун. — Изкопахме ров около крепостта, нали, сър Уилям? Изсипахме и няколко коли пръст.

По вашия насип може да се изкатери и най-тромавата крава, каза си горчиво Кит.

— Равнината е заобиколена с афганистански укрепления, сър. Защо не се опитаме да ги разрушим, след като нямаме власт над тях?

— Превишавате правата си, лейтенант — намеси се хладно сър Уилям. — Вземането на решения не е задача на един адютант.

— Моля за извинение, сър Уилям. — Кит се чудеше докога ще издържи. Само той ли съзнаваше, че се надига неотвратима катастрофа? И то причинена от самите англичани! Защитните съоръжения на крепостта бяха достойни за презрение; афганистанските укрепления непрестанно се множаха и идваха все по-близо. При това Елфинстоун разполагаше с четири добре въоръжени и обучени пехотни полка, две артилерийски батареи, три дружини пионери и един кавалерийски полк. И в Бала Хисар бяха разположени немалък брой войници и оръдия, макар и на подчинение на шах Сойах. Ако се обединяха, тези сили можеха да нападнат афганистанските укрепления, да ги завземат и с това да подсигурят защитата на крепостта. Ала никой от командващите не желаеше да предприеме каквото и да било; никой не искаше да признае, че заплахата бавно придобива форма.

— Ще отида да изпратя тези депеши на бригадир Шелтън — проговори равнодушно Кит, сякаш никога не беше предлагал нещо на началника си. — След това ще предам указанията ви на капитан Джонсън във финансовата служба. — Той събра документите, изпъна мундира си, намести токата на колана си, отдаде чест и излезе от кабинета. Изпрати куриер при Шелтън, който беше разположил бригадата си на лагер в хълмовете на Сеах Сунг на около миля и половина от крепостта, после излезе от Главната квартира, яхна коня си и препусна към Кабул.

Капитан Джонсън от финансовата служба го посрещна мрачно.

— Макнейтън знае, че касите са празни — изръмжа той, докато четеше заповедта да изплати на шах Сойах още сто хиляди рупии. — Нали трябваше да изпратим обратно данъците на племенните вождове. Положението никак не е розово. Откъде да намеря такава голяма сума?

Кит поклати глава.

— Сър Уилям не ме удостоява с доверието си, капитане. Аз съм само адютант, който предава посланията на вишестоящите.

Джонсън го изгледа остро.

— Дали в тези думи звучи гняв срещу високо ценения пълномощник на Короната, Ралстън?

— Разбира се, че не, сър. Не е моя работа да критикувам — поклони се Кит.

— Дрън-дрън! — изръмжа раздразнено другият. — Всички знаем, че този мъж е един сляп глупак. Вижда само онова, което иска да види. Не знам какво става сега в града, но само като изляза на улицата и ме побиват тръпки. Какво ще кажете за една чашка, лейтенант?

Кит прие поканата с благодарност. Обикновено първото бренди за деня неутрализираше неприятните последствия от предишната вечер, а главоболието му се усилваше с всяка изминала минута. Половин час по-късно и след като дадоха воля на недоволството си от началника и се подкрепиха с по още едно бренди, двамата се сбогуваха в най-добро разбирателство. Кит излезе на улицата с повишено самочувствие.

Той остави коня си във финансовата служба и тръгна пеша по тесните улички. Джонсън имаше право. Даже въздухът в града трепереше от тревога. Той беше свикнал с враждебността на афганистанците, но днешното им настроение беше друго. В очите, които срещаха неговите, блестеше дръзко безсрамие, в начина, по който мъжете отстъпваха настрана, за да му направят място, беше скрито предизвикателство. Тези хора сякаш се бояха да не се заразят от близостта на феринджи!

Кит влезе в шумния, препълнен със стоки и хора пазар и усети, че едната му ръка несъзнателно стиска сабята на колана, а другата е хванала пистолета в джоба на мундира. Около него купувачи и продавачи се пазаряха и викаха, разменяха си последните новини, но с приближаването му всеки шум заглъхваше и тъмните очи на местните хора го поглеждаха пронизващо.

Изведнъж Кит реши, че не издържа повече на пазара. Обърна се рязко към изхода… и в този момент я видя. Кръвта замръзна в жилите му, дъхът му спря. Коприненото бяло чадри блестеше сред морето от тъмни, саморъчно ушити дрехи. Но той щеше да я познае и без него, дори ако беше облечена като всички останали. Всичко беше в начина, по който движеше главата си, в стойката й. Тя тъкмо беше разгърнала един топ плат, а търговецът стоеше отстрана и чакаше търпеливо. Айша се обърна, каза нещо на една от придружителките си, жената пристъпи напред и заговори сърдито с раболепния мъж. Последва бърза размяна на думи, но без участието на Айша. Спътничките й трябваше да сключат сделката, без тя да се намесва.

Кит искаше тя да го види. Това трябваше да стане — сега, веднага. Желанието му да срещне погледа на нефритовозелените очи през тънкото було беше непобедимо. Без да обръща внимание на заплашителното мърморене и враждебните погледи, той си запробива път през навалицата. Заобиколи сергията и застана точно срещу нея.

Айша се вслушваше внимателно в пазарлъците на Сорая, макар че обичаят изискваше от нея да остане напълно неподвижна. Очите й бродеха безцелно по околните лица. Изведнъж по гърба й пролази студена тръпка. Тя отметна глава назад и срещна втренчения, парещ от желание поглед на Кристофър Ралстън.

Обля я студена пот и кашмирената одежда залепна за гърба й. Трябваше да положи огромни усилия, за да се овладее и да остане неподвижна. Изпитваше отчаяно желание да хукне към него и да се сгуши в прегръдката му. Главата й се раздвижи безкрайно бавно… покана ли беше това или отказ? Тя се опита да отклони погледа си, но не успя. Очите й попиваха всяка подробност от вида му, проникваха дълбоко в душата му, сякаш искаха да го погълнат целия.

Най-после тя чу, че Сорая й говори нещо. Придружителката й не биваше да забележи състоянието й. Тя щеше да открие веднага английския войник, който стоеше като закован на няколко метра от тях, и непременно щеше да усети напрежението между двамата. То беше толкова силно, че се усещаше физически, а въздухът помежду им вибрираше като опъната струна. Акбар хан не биваше да узнае за тази… дали можеше да се нарече среща? Не, в никакъв случай, той трябваше да си остане с убеждението, че Кристофър Ралстън й е чужд и безразличен, че нощта, прекарана с него, е потънала в мъглата на спомените. Ако заподозреше истината, тя щеше да загуби доверието му, а това не биваше да става. То щеше да направи живота й непоносим.

Айша откъсна поглед от магнетичните сиви очи.

— Спазари ли се най-после, Сорая?

— Той настоява да получи сто рупии — измърмори сърдито жената, ядосана, че не е успяла да наложи желаната от нея цена.

— Платът наистина струва толкова — усмихна се Айша и поглади меката материя, опитвайки се да скрие треперенето си. — Не съм очаквала да го взема за по-малко. Ще си направя чудна пола. А ако се подплати с агнешка вълна, ще става дори за зимата.

Тя говореше на пачу и Кит разбра само две-три думи, но осъзна, че тя го е прогонила от живота си, както беше направила след края на бозкаши. Ала в мига, когато погледите им се срещнаха, той усети силата на желанието й и не се разсърди. Тръгна с леки стъпки към изхода на пазара, направи завой, скри се в една тъмна уличка и зачака Айша и спътничките й да вземат плата и да си тръгнат. Последва ги, като се оглеждаше внимателно и се държеше на солидно разстояние.

Къщата се намираше сред редица подобни постройки в центъра на града. Тук живееха все богати хора, разбира се, според афганистанските представи, ала въоръжените постове пред входната врата засилиха тревогата му. Двамата мъже бяха препасали ятагани, носеха дълги афганистански мускети, ризници и шлемове, същите, каквито бе видял в крепостта на Акбар хан. Беше напълно изключено да пропуснат непознат човек.

Кит застана в сянката на един вход от другата страна на улицата и изчака жените да бъдат пропуснати през вратата. После разгледа внимателно фасадата на къщата. Горният етаж беше с многобройни прозорци и чардаци. Дали си въобразяваше или наистина бе видял бяло петно зад един от прозорците? Взря се напрегнато и скоро пред очите му затанцуваха черни точки. Ако наистина беше видял Айша, значи тя обитаваше една от стаите вляво от централния вход. Но какво можеше да му помогне това? Там имаше чардак. Може би щеше да успее да се изтегли по колоните, да строши прозореца и да влезе… Но как щеше да я измъкне от бърлогата на звяра, без да й навреди? Освен това жените я следваха като сенки. Дали поне спеше сама? Можеше да се промъкне в стаята и посред нощ и да я отвлече… Не, стига с тези смешни мисли! Все едно че я отвлича насред пазара.

Загубил надежда, той заобиколи къщата, за да огледа и задната й страна. Озова се пред високи каменни стени, които ограждаха градината. Задният вход също се охраняваше от двама въоръжени мъже. Невъзможно беше да се прекачи през тези гладки стени, без да го забележат.

Кит се обърна и тръгна обратно към финансовата служба. Въпреки че срещата, която бе очаквал с такова нетърпение, не даде никакъв видим резултат, той се чувстваше зареден с енергия и изпълнен с нова решителност. Все някак щеше да преодолее безбройните трудности и да отиде при нея. Тя беше тук, в Кабул, това бе най-важното. И го погледна със същия копнеж, с какъвто я гледаше и той?

— Имам основания да смятам, че Акбар хан е пристигнал в Кабул — заговори направо той, влизайки при капитан Джонсън.

Мъжът подсвирна тихо през зъби.

— Това обяснява много неща. Но я се опитайте да се явите с тази вест при Макнейтън. Той е твърдо убеден, че ханът се крие някъде из Хиндокуш.

— Акбар хан е тук — повтори твърдо Кит.

— Вярвам ви, защото вече сте се срещали с него и го познавате. — Джонсън изгледа любопитно по-младия си приятел. — Чух за интересните ви преживелици. Началниците сигурно не са ви приели много любезно след завръщането ви.

— Прав сте — съгласи се сухо Кит. Знаеше, че Джонсън не е осведомен за европейската наложница на Акбар хан. Приятелите му никога нямаше да разнесат тази новина из града. — Всички предупреждения се отхвърлят като черногледство. Все пак смятам, че е по-добре да осведомя генерала и сър Уилям за пристигането на Акбар хан.

— Желая ви късмет. — Джонсън го изпроводи до обора, където го чакаше оседланият кон. Кит се метна на седлото, огледа заплашителните върхове и надвисналото над тях сиво небе и пое дълбоко дъх. — Ако сме още тук в началото на зимата, няма да се измъкнем живи, помнете ми думата. Лешоядите ще оглозгат костите ни.

— А аз нямах представа, че се каним да се изтеглим — промърмори предизвикателно Кит. — Нима шах Сойах вече няма нужда от защитата на британските байонети, за да си осигури престола?

Смехът на Джонсън отекна горчиво в студения ден.

— Щом се оттеглим, шахът ще бъде осъден на смърт и вие го знаете много добре. Цялата страна, с изключение на този град се е надигнала срещу феринджи. Нот се опитва отчаяно да задържи Кандахар, а Сейл ще си пробива път с ожесточени боеве, за да може да стигне дотук. Заклещили са ни от всички страни. Касата е почти празна, с провизиите въпросът не стои по-добре, а шансовете да получим подкрепление от Пешавар или Квета са почти равни на нула. Ще трябва да се оттеглим… и е по-добре да го направим рано, отколкото късно. Идете и им кажете, че Акбар хан е в Кабул. — Той поклати мрачно глава. — Вече отправих към небето всички молитви, които знам, Ралстън, но не мисля, че съм черноглед.

— Радвам се, че намерих във ваше лице съмишленик в песимизма — отбеляза с горчива ирония Кит и обърна коня си към изхода. Двамата се сбогуваха приятелски и лейтенант Ралстън препусна обратно към укрепеното английско селище, за да изнесе пред началниците си неприятните факти.

 

Айша се уви по-плътно в обточения с кожи шал. Беше застанала в дъното на обширното преддверие, съвсем близо до помещението, където беше свикана „шурата“. Газените лампи хвърляха разкривени сенки по измазаните стени. Стараеше се да пази пълна неподвижност, но усещаше как кръвта пулсира в тялото й. Каменният под под нозете й беше леденостуден. Полуотвореният прозорец зад нея пропускаше острия зимен вятър и развяваше завесата пред стаята за съвещания. От време на време до ушите й долиташе гневен вик, чуваше се скърцане на стол, ала Акбар хан се намесваше заповеднически и гневният оратор замлъкваше.

Всеки път, когато заговореше Акбар хан, Айша потръпваше от ужас. В привидно спокойния, дипломатичен глас се таеше заплаха. Той се опитваше да обедини тази вечно разделена група. Не го казваше открито, но тя го усещаше във всяка дума, във всяка пауза. Как да имаме доверие на феринджи? Те дават обещания, но войската им е в бойна готовност. Вярно е, затварянето на проходите ги направи много по-слаби. Вярно е, че не са взели и най-елементарните предпазни мерки срещу възможно нападение. Както по всичко личи, те презират афганистанците толкова много, че изобщо не им хрумва да подготвят защитата си.

Гневно съскане посрещна тази невинна наглед забележка и отново се надигнаха възбудени гласове. Този път Акбар хан не направи опит да ги успокои.

Айша се промъкна на пръсти към вратата. Краката й бяха вледенени, но това не беше нищо в сравнение с мъртвешкия студ в душата й. Най-после бе разбрала какво цели Акбар хан… и как ще го постигне. Трябваше да направи магия, за да го спре.

Беше тринадесети октомври.

 

— Не е възможно Сейл да е загубил повече от сто и двадесет души! — провикна се възмутено сър Уилям, най-после изваден от хладната си надменност. — Югдулук се намира само на три мили от Гундамук!

— Три мили по планинска пътека, която се вие между опасни стръмнини — поправи го лейтенант Ралстън с обичайната си прецизност. — В депешата си генералът съобщава, че ариергардът му постоянно е бил нападан от жилзаите и че са били затворени в един проход.

— Мога да чета, благодаря, лейтенант — отговори ледено пълномощникът на Короната. — За мен поведението на Сейл е израз на шокиращо лоша стратегия. Защо средната част на армията му не е изчакала да се съедини с ариергарда и всички заедно да пресекат прохода? Защо не е пазил фланговете си? Обяснете ми това, ако обичате. Той е длъжен да защитава войниците си.

— Не можем да бъдем сигурни какво точно е станало — намеси се генерал Елфинстоун. — Много е трудно да се оцени една ситуация, когато не присъстваш лично, Макнейтън.

— Ясно е едно: генерал Сейл се намира в Гундамук и чака вашите заповеди — отвърна делово Кит. — Каква депеша да му пратя?

— Какво друго, освен да се върне незабавно в Кабул!

— На вашите заповеди, генерале. — Кит отдаде чест и побърза да излезе. С всяко ново поражение и с всяка нова глупост на началниците му цялата работа започваше да му изглежда като фарс. Страшният край се бе превърнал в нещо като виц. Черен хумор… надали имаше по-черен… но без него малкото разумни хора в тази къща на слепци щяха да загубят ума си.

Подофицерът, натоварен да извърши опасното пътуване през завзетата от афганистанците територия до Гундамук, където се намираше генерал Сейл, прие заповедта равнодушно.

— Съветвам ви да си набавите афганистански дрехи — препоръча му настойчиво Кит. — Не само за вас, а и за хората ви. Така ще минете незабелязани.

Съветът бе приет със стоическа усмивка. Младият мъж козирува и се оттегли, за да събере хората си. Кит се върна в къщичката си и под неодобрителния поглед на ординареца си Харли облече афганистански дрехи, намаза лицето си с боя за ботуши, уви се в дебело палто от овча кожа и потегли с коня си към града.

Беше си набавил лесно жакета, тюрбана и шалварите, които беше напъхал в прашните ботуши. Това беше подходяща носия за един ислямски град и в нея той се чувстваше безкрайно облекчен. Европейците се бяха изпокрили по къщите си, а и улиците бяха необичайно пусти; малкото хора се събираха на групички по ъглите или във входовете. Страхливо очакване висеше във въздуха и Кит отново усети добре познатите студени тръпки по гърба си.

След като остави своя кон при Бърнс, той продължи пеш към къщата на Акбар хан, както беше правил през всичките седем дни след съдбоносната среща с Айша на пазара. Скри се във входа на отсрещната къща и се взря напрегнато в осветените прозорци. Толкова дни бяха минали, а все още не беше намерил решението.

Нищо друго нямаше значение за него. Трябваше да изпълни задачата, която сам си бе поставил. Тя го занимаваше през цялото време. Беше обсъдил проблема надълго и нашироко с приятелите си, но въодушевлението и съобразителността им сякаш намаляваха с бързо изпразващата се бутилка бренди. Не ги обвиняваше в нищо. Те не знаеха коя е Айша-Анабел, не подозираха, че той се е побъркал по нея. Колкото повече се стесняваше кръгът около затворените в Кабул британци, толкова повече нарастваше решителността му да освободи Анабел Спенсър. Това беше главното съдържание на живота му.

Беше следобедът на първи ноември.

 

Айша стоеше до прозореца и наблюдаваше безмълвно неподвижната фигура в афганистанско облекло, скрита в отсрещния вход. Какво ли смяташе да постигне с това непрестанно наблюдение? Това беше въпросът, който я измъчваше всеки път, щом го видеше да идва. Страстно желаеше той да си отиде, да я остави на досегашния й живот, да й позволи да се върне към състоянието на вътрешен мир и спокойствие, с което беше свикнала. Защо размъти ясните води на съществованието й? Но още повече я мъчеше страхът, че го заплашва опасност.

— Не бива да позволим нито един човек да стигне от укрепеното селище до града — проникна в съзнанието й гласът на Акбар хан, който минаваше по коридора. — Първата ни задача е да ги затворим в крепостта.

— Но Бърнс се намира в посолството, а и във финансовата служба има доста хора — възрази дълбок мъжки глас. Това беше Бадар хан и Айша разбра, че двамата са се запътили към стаята за съвещания. Пак щеше да има „шура“. Тя пристъпи безшумно към завесата на вратата.

— Щом ги принудим да останат в града, те ще бъдат отрязани от сънародниците си в крепостта — обясни Акбар хан. — Ще разколебаем самодоволството на тези неверни кучета, като им покажем силата си и ограничим подвижността им.

— Може би трябва да направим и повече от това — проговори бавно Бадар хан.

— Какво имаш предвид?

— Да излезем срещу тях с войска.

— Да ги нападнем?

— Хората са неспокойни — напомни му настойчиво другият.

Айша се разтрепери като лист. Знаеше, че недоволството на кабулските граждани се подклажда от Акбар хан и останалите сердари. Ако яростта на тълпата се излееше върху беззащитните англичани, щеше да се разрази невиждано клане и никой нямаше да успее да го удържи.

— Мисля, че е най-добре народът сам да вземе решението — отзова се небрежно Акбар хан. — Влез в стаята, Бадар хан, аз ще дойда след малко.

Айша едва успя да се отдалечи от завесата. Акбар хан влезе и я изгледа остро.

— Подслушваше ли ни?

— Бях толкова близо, че чух, без да искам — прошепна тя и се изчерви.

Мъжът поглади замислено брадата си.

— Мисля, че понякога нарочно заставаш в положение, което ти позволява да чуваш разговорите ни.

— Защо подкрепяш този бунт? — попита отчаяно тя. През цялото време мислеше за мъжа под прозореца. — Каква полза ще имаш от него?

— Кой ти каза, че го подкрепям? — попита равнодушно той. — Какво прави народът, си е негова работа.

— Знаеш, че това не е истина! — Тя се хвърли към него, но застина насред движението. — Знаеш, че можеш да го предотвратиш, стига да поискаш. Вероятно ти доставя удоволствие да си играеш с хората по този начин. Стоиш си и гледаш как другите убиват вместо теб!

— Не преувеличавай, Айша — предупреди я меко ханът. — Феринджи трябва да опознаят природата на афганистанците и начина им да си отмъщават за нанесените обиди. Те трябва да се научат да се боят от нас.

Така я бяха научили — да се бои от чужденците, да се бои и от Акбар хан. Той се отнасяше добре с нея, никога не я заплашваше, не проявяваше грубост, само в началото беше наказвал дребните й детски провинения. Ала съзнанието за абсолютната му власт я измъчваше достатъчно. Тя докосна чело с грациозен жест на подчинение.

— Дойдох да те помоля да не напускаш къщата — проговори спокойно той, сякаш предишният им разговор не се беше състоял. — Докато се уверя, че не се очакват безредици, не желая да излизаш на улицата.

— Както желаеш. — Лицето й не издаваше нищо.

Мъжът излезе, без да каже нито дума повече, и Айша се втурна към прозореца. Наблюдателят беше изчезнал. При падането на нощта зимните бури се понасяха с дива сила през опустелите улици и забравените врати се затваряха с глух, злокобен трясък.