Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 31 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Нефритови очи

ИК „ИРИС“, София, 1997

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-022-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и трета глава

Керванът следваше пътя си, облян от светлината на пролетното слънце. Оскъдните вещи на пътниците бяха събрани в торби и вързопи. Анабел яздеше отново верния си Чарли, децата и повечето жени бяха възседнали понита или се люшкаха в кошовете на камилите. Придружаващите ги войници яздеха с мрачни лица и сянката на непознатата цел нарушаваше хармонията, която групата беше постигнала в Будиабад.

При Тезен керванът се сблъска отново с ужасяващите остатъци от кланетата в проходите. Войната още не беше свършила, съдбата им беше несигурна, както в самото й начало. Победата при Джелалабад ги беше доближила до желаната свобода, но само с една крачка. В Тезен оставиха генерал Елфинстоун, който беше толкова изтощен, че не можеше да продължи пътя си. Колин и майор Потинджър получиха заповед да останат с генерала и Кит се натъжи от сбогуването с приятеля си.

Колоната спря в планинското село Зандех. Анабел огледа жалките глинени колиби с тесни прозорчета, препречени с клони, видя и обичайната стражева кула, която сякаш се беше вкопчила с нокти в планинския склон. Селото приличаше на всички онези села, в които тя беше нощувала с Акбар хан при обиколките му из страната, и не я изненада, но за спътниците й то щеше да представлява истински шок.

— Тук ли ще останем? — Пискливият гласец на Мили Драйтън отекна в тишината. — Но тук е много по-страшно, отколкото в крепостта!

— Така се живее в планината, феринджи — промърмори презрително Анабел. Днес нямаше търпение да слуша оплакванията им от лошите условия. Повечето заложници не преставаха да се оплакват, някои сериозно, някои с шеговито примирение, но само тя знаеше, че те се оплакваха от онова, което беше неотменима съдба на повечето афганистанци, които полагаха нечовешки усилия да изживеят достойно краткото време между живота и смъртта, но най-вече да оцелеят. Имаше моменти, в които въздишките, недоверието и критиките я ядосваха повече, отколкото можеше да понесе.

Кит чу обвинението в тона й и въздъхна за хиляден път. Не можеше да разбере защо радостта и облекчението, които и двамата би трябвало да изпитват, липсват толкова очевидно. А какво бе станало със страстта и тясната връзка помежду им, създала се през онази нощ в стаичката й? При дадените обстоятелства двамата бяха лишени от плътските радости — нямаха нито място, нито време да останат насаме, но все пак бяха заедно в нещастието и от това би трябвало да се породи известна близост. Ала Анабел оставаше затворена и недостъпна, и през повечето време се отнасяше към сънародниците си с неосъзнато презрение, което твърде много му напомняше за Айша. Онова, което го довеждаше до ръба на отчаянието и беса бе, че тя се отнасяше по същия начин и към него, сякаш той изобщо нямаше значение в живота й. Дали се беше излъгал в нея? Един ден, когато дойдеше освобождението, Анабел Спенсър можеше да се върне отново към живота, който би водила, ако не бяха убили родителите й. Дали можеше да бъде сигурен, че тя ще тръгне с него? И ако не вярваше в това, какво бъдеще ги очакваше?

Анабел беше слязла от коня и разговаряше с мъжете от ескорта. Кит я наблюдаваше внимателно и забеляза, че макар да не свежда очи, тя все още е запазила част от предишното страхопочитание към мъжкия пол. Това го вбеси, особено като го сравняваше с поведението й спрямо сънародниците им.

— Шестима селяни са получили нареждане да освободят къщите си за нас — обясни тя на бригадир Шелтън. — За тях и за семействата им това означава нови лишения и оскъдица, затова ви препоръчвам да приемете предоставения ви подслон със съответната благодарност.

— Колко време ще останем тук?

Анабел вдигна рамене.

— Не искат да ми кажат. Мисля, че и самите те не знаят. Всичко зависи от това как ще се развият нещата за Акбар хан. Селяните са получили нареждане и да ни хранят, което, разбира се, им е извънредно неприятно; те имат твърде малко храна и са се сдобили с нея с големи усилия, затова сега им е много трудно да я споделят с феринджи. Моля и вас, и хората ви да проявявате необходимата деликатност, докато сме тук.

Кит усети, че и последното му търпение се е изчерпало. Видя трудно сдържания гняв на бригадира, който мълчеше само защото имаше насреща си дама, иначе не би позволил никой да му говори с този тон. Той реши да сложи край на толерантността и скочи от коня.

— Извинявам се за поведението на Анабел, сър — проговори учтиво той. — Очевидно в афганистанската зенана никой не си дава труд да научи жените на учтиви обноски.

Бригадирът промърмори нещо под носа си, докато лицето на Анабел почервеня до корените на косите от гняв и смущение.

— Как смееш да се извиняваш за моето поведение? — изсъска вбесено тя.

— Беше крайно време някой да го направи, след като ти самата не се сещаш — отговори мрачно той. — Съжалявам, че допуснах това безобразие да продължи толкова дълго. Хайде да си изясним нещата. — Той я сграбчи за лакътя и я поведе по тясната пътека, която извеждаше от площадчето в посока на няколко разкривени, шибани от вятъра дървета от другата страна на селцето.

Заложниците оглеждаха предпазливо мрачните, тъмнокожи мъже от селото Зандех и усещаха враждебността им към неверниците. Жените не се виждаха, макар че всички усещаха върху себе си невидимите им очи. Това не беше компания, която би могла да прогони чувството за безнадеждност.

Кит и Анабел отидоха колкото се може по-далеч от любопитните очи и уши и се изправиха с мрачни лица един срещу друг.

— Опитвах се да проявя разбиране — започна той, — но търпението ми свърши. Какво искаш, Ана?

— Какво? — Тя махна пренебрежително с ръка. — Какво значение имат моите желания?

— Не ми обръщай гръб, нахално малко хлапе!

Тя се обърна и го погледна право в лицето.

— Не исках да те обидя, Ралстън-хузор.

— О, не — отговори тихо той. — Никога вече няма да ме наричаш така и завинаги ще изхвърлиш думата феринджи от речника си. Е, какво искаш от мен?

— От теб? Защо би трябвало да искам нещо от теб или от когото и да било другиго?

— Защото те обичам, непоносима жено! — Той я сграбчи за раменете и я разтърси с все сила. Отдавна беше искал да я пораздруса и най-после го направи. — А когато хората се обичат, тогава те искат и очакват нещо един от друг, освен това искат и очакват да си дадат нещо един на друг. Разбра ли ме най-после?

— Никак не ми е лесно да те разбера, когато главата ми всеки миг ще падне от раменете! — извика сърдито тя. — Престани да ме друсаш, ако обичаш!

— О, Боже! — Той я притисна към себе си със същата сила, с която досега я беше разтърсвал. — Знаех си, че един ден ще ме накараш да се самозабравя. — Приглади назад косата й, прокара длан по лицето й, за да открие наново любимите черти, да поднови познанството с меката, топла кожа. — Ана… мила моя Ана, трябва да ми помогнеш. Кажи ми какво да направя, за да си щастлива.

Тя чу отчаянието в гласа му и постепенно осъзна колко егоистично се е държала през последните дни. Защо беше издигнала тази стена около себе си? Затворена в собствения се объркан свят, тя беше забравила, че Кит също е объркан. Струваше й се, че той няма право да се обърква, защото стоеше там, където винаги беше стоял и общуваше с хората, с които винаги беше общувал. Тя беше тази, която бе изтръгната из корен и бе принудена да живее с хора, които бяха съвсем различни от хората в предишния й живот. Не тя беше виновна, че бяха станали толкова много неща, за които Кит трябваше да се чувства отговорен. Струваше й се, че е загубила твърдата си вяра в силата на съдбата, и хвърляше вината за жалкото си състояние върху най-удобната жертва… точно върху човека, който най-малко заслужаваше студенината й. Тя го отблъсна от себе си, държеше се с хладно равнодушие към спътниците си, не обръщаше внимание на оправданите им страхове и оплаквания, и причиняваше болка на Кит.

— Мисля, че трябва да ме раздрусаш още веднъж — прошепна невярващо тя и на лицето й се изписа жалка усмивка. — Не знам как си ме понасял през цялото това време… и защо. Държах се отвратително, нали?

Той се отдръпна назад и я погледна въпросително.

— Слушай, каква игра играеш пък сега?

— Това е несправедливо! — извика възмутено тя. — Аз ти се извинявам най-искрено, а ти ме обвиняваш, че играя.

— Трябва да признаеш, че извинението дойде малко внезапно — промърмори той и впи поглед в очите й. — Ако малкото разумно приложено насилие доведе до такава решителна промяна, питам се какво ли ще постигна с малко разумно приложена любов…

— Защо не опиташ? — предложи нежно тя, обви ръце около шията му и се надигна на пръсти.

Кит я прегърна, притисна я до себе си и проговори също така нежно:

— Никога не съм оставял предизвикателствата ти без отговор, любов моя, и сега ще те любя, та ако ще да ни наблюдават хиляди враждебни очи!

Тя се изсмя с тихия смях на възбудата и в очите й блесна хлапашката дяволитост, която толкова му беше липсвала в последните дни. Но когато се отпусна на тревата усети, че тя е влажна.

— Тревата е влажна — оплака се тя, когато Кит свали шалварите й и голото й задниче се опря в земята.

— Ей сега ще се справим — отговори с усмивка Кит и я притегни върху корема си. — Заповядайте, мадам. По-добре ли е така?

Анабел го възседна, той затвори очи и се остави в ръцете й. Умелите движения на таза й го поведоха към розовото небе на насладата. Ръцете му обхваната талията й, докато тя се движеше с все по-голяма скорост и водеше двамата към върха. Освобождаването се изля в луд смях.

— О, моя Ана — въздъхна той и примижа, от задоволство. — Ако знаеш как ми липсваше. Ти си истинско чудо.

— Значи не съм само една отвратителна, самодоволна, мрачна и неблагодарна жена?

— Е, разбира се, че си и това — подразни я той и я вдигна във въздуха. — Слава Богу, че от време на време се опомняш. Побързай, моля те, достатъчно рискувахме за днес.

Той нахлузи панталона си, без да откъсва поглед от нея. Изчака я да оправи дрехите си и да прибере в плитката няколко изплъзнали се кичури.

— Анабел?

— Да? — Тя го погледна и смръщи чело. — Изглеждаш толкова мрачен. Какво има пак?

— На път съм да ти поставя ултиматум — заяви решително той.

— Смяташ ли, че ще постъпиш умно? — Тя застана пред него и нефритовите очи му заприличаха на бездънни езера.

— Не знам умно ли постъпвам или глупаво. Знам само, че иначе няма да намеря покой.

— Е, какво искаш?

— Да се омъжиш за мен — отговори твърдо той. — Сега.

— Ами ако кажа не?

Кит въздъхна и потърка уморените си очи.

— Тогава ще знам, че не отговаряш на любовта ми. Не мога да се задоволя с трохи и да живея с теб, без да сме венчани, Анабел. Ако ми откажеш, обещавам да ти помагам във всичко, за да намериш мястото си в новия за тебе свят, когато напуснем тази дупка.

— С други думи, ти не искаш да поемеш отговорността. — Тя извъртя умело предложението му. — Както подобава на всеки добър английски джентълмен. — Тя вдигна ръцете си и кимна към гривните, които все още стягаха китките й. — Свали ги вместо мен.

— Дай ми ключето.

Тя го извади от джоба на чадрито си. Подаде му отново ръцете си, той отвори ключалките и свали гривните от китките й.

— Това ли е отговорът ти?

— Би могло и така да се каже.

— Господи, ама ти си била дяволски сложна личност! Ела да потърсим капелана.

 

Когато се присъединиха към останалите членове на английската общност, лейди Сейл ги изгледа проницателно.

— Доколкото разбирам, двамата най-после сте единни.

— Би могло да се каже и така, мадам… Анабел, къде отиваш?

— Да поговоря с аксакая — отговори бързо тя. — Може би ще мога да подобря малко положението ни.

— Бригадирът вече говори с него — съобщи лейди Сейл и дискретно отвърна глава, когато Кит се хвърли след Анабел като лъв след плячката си.

— Добре, но може би той не е разбрал всичко — усъмни се младата жена. — Ей сега ще се върна, Кит.

— Знаете ли къде мога да намеря капелана, лейди Сейл? — попита Кит и стисна ръката на Анабел, за да не избяга. — Искам веднага да му кажа няколко думи.

— Мисля, че времето наистина е дошло — съгласи се величествено дамата. — Искаше ми се да направим една хубава церемония, но нищо. Разбирате ли, дължах това на бедната Лети.

— Мисля, че мама би проявила разбиране към обстоятелствата — утеши я миролюбиво Кит. Лейди Сейл изкриви уста, но не изглеждаше недоволна, когато се запъти да говори с капелана.

— Анабел, ако още веднъж се опиташ да се измъкнеш, ще те раздрусам като одеве — заплаши я Кит и стисна до болка китката и, за да не направи нов опит за бягство.

— Пак ли ще се караме? — Тя го погледна с добре изигран страх. — Дано Бог ме запази от тебе. — Ала очите й се усмихваха и в дълбините им светеше любов. — Няма да ти избягам, скъпи. Къде бих могла да отида, дори и да исках?

— Значи не искаш?

— Нали ти казах вече, че не искам!

— Може да се разбере и така, и така — подразни я той, но пусна ръцете й. — Страх ме е пак да не се случи нещо, което да ни попречи. Станал съм недоверчив, моя Ана.

— Вече нищо не може да се случи — увери го тя, — но не знам какво ни очаква по-нататък.

— После ще мислим за бъдещето. Нали искаше да живеем в настоящето. Внимавай само да те намеря, когато ми трябваш.

— Тъй вярно, Ралстън-хузор. — Тя не можа да се удържи да не го подразни. — Невестата ще те чака. За нещастие няма да имам було.

— Тази шега загатва за съмнителен вкус — изсъска сърдито Кит. Анабел избухна в смях и тръгна да търси селския старейшина. Щом венчавката щеше да направи Кит щастлив и спокоен, тя нямаше да се противи. Нямаше право да му отказва това малко удоволствие, макар че тя самата нямаше нужда от обвързващата дума на Църквата, за да заздрави връзката им. При сегашните обстоятелства венчавката нямаше никакво значение. Тя беше само церемония, но щом беше важна за Кит, и тя щеше да участва. Дълбоко в себе си знаеше, че съдбата им е подготвила още изненади. Сега бяха свободни и можеха да бъдат заедно, но още не можеха да се движат безпрепятствено. В живота им имаше толкова много неизвестност, че бе трудно да се изрази с думи.

Тя погледна към назъбения, покрит със сняг връх, пред който планината, в полите на която се бе сгушило селото, изглеждаше безкрайно мъничка. Около първите пролетни цветчета на полянката танцуваше пъстра пеперудка. Селото беше обгърнато в мек здрач и мътната светлина беше заличила грозотата и бедността му. Вечерта беше прекрасна за сватбена церемония.

Анабел откъсна няколко цветчета, изплете венец и си спомни как като дете плетеше огромни венци в лятната къща на родителите си в планините над Пешавар. Сложи венеца на косата си и се върна в селото. Там цареше вълнение, много приятно след унилостта от последните дни. Капеланът се опитваше да успокои лудеещите деца, всички жени бърбореха една през друга.

— Къде е невестата, за Бога? — попита бригадир Шелтън и гласът му се извиси над общия шум.

— Тук съм — обади се Анабел. Тя беше разпуснала плитката си и дългата бакърена коса падаше на вълни по раменете и гърба й. С венеца от пролетни цветчета приличаше на истинска булка.

Без да каже дума, Кит й протегна ръка и тя застана с усмивка до него.

Над селото надвисна странно мълчание. Планинците бяха наизлезли от колибите си и наблюдаваха с недоверие събралите се феринджи, вслушаха се в неразбираемите думи на свещеника, но не направиха опит да попречат на церемонията. Залязващото слънце позлати заснежените планински върхове и цялото село бе потопено в последните му лъчи.

Капеланът произнасяше тържествените думи високо и ясно и словата му отекваха в отсрещните планини. Слова, пълни с надежда и обещания за общо бъдеще. Младоженците дадоха отговорите си със същата яснота, а когато Анабел изпрати кратка молитва към съдбата, това си остана между двамата.

Тази нощ Кристофър Ралстън легна до законната си съпруга в препълнената с хора и гъмжаща от въшки планинска хижа. Анабел, която беше надарена с таланта да не обръща внимание на неудобствата, заспа без бавене, докато той лежеше неподвижен и се взираше в непрогледния мрак. „Сейнт Джордж“ на „Хановер Скуеър“! При спомена за някогашните си мечти Кит едва не се изсмя с глас. Той пъхна ръка под рамото на Анабел, привлече я към себе си и я зави с излинялото одеяло, което споделяха. Заспа, като броеше ухапванията на бълхите.

 

Две седмици по-късно Анабел влезе в помещението, което служеше за салон.

— Изглежда, че ще ни местят отново — съобщи делово тя. — Пазачите са получили вест от Акбар хан. Той е издигнат от племената на трона в Кабул, затова е решил да ни държи близо до себе си, докато изчаква какво ще предприемат генералите от Джелалабад и Пешавар.

— Навсякъде ще ни бъде по-добре, отколкото в това село — прошепна с отвращение мисис Армстронг и всички закимаха в знак на съгласие. — Кога тръгваме?

— След час — отговори Анабел. — Разбира се, ако успеем да си съберем багажа. — Шегата бе приета с ведри усмивки.

— Шир Мохамед каза нещо за крепостта на Абдул Рахим — допълни тя. — Тази крепост се намира на три мили от Кабул и ако наистина ще ни отведат там, няма от какво да се оплакваме.

— Чисто ли е? — попита лейди Сейл.

— И просторно — отговори с усмивка Анабел. — Има достъп до реката, а градините са просто прекрасни. Вероятно Акбар хан не иска да живеете зле, но през зимата условията бяха други и… — Тя усети, че е сгрешила, и млъкна. Все още й беше трудно да казва „ние“ вместо „вие“ и Кит я разбираше. Усмихна й се по онзи особено начин, по който след сватбата й показваше тайното си задоволство. Изобщо, държеше се като момче, което е извършило някакъв страхотен номер. Поведението му събуждаше в душата й желанието да го помилва по главата като някое малко момче, спечелило награда в състезание, и да целуне очите му.

Отново потеглиха на път, благодарни, че оставят зад гърба си негостоприемното село Зандех, и с надежди за по-добър подслон. Странно, но никой не мислеше кога точно ще свърши пленничеството им. Май бяха престанали да гледат на свободата като на основна предпоставка за съществуване. Животът се въртеше от днешния ден към следващия и се състоеше от вкусно ядене, борба с мръсотията и с болестите, старание да се запазят добрите маниери и учтивостта, а възрастните се опитваха да останат добър пример за децата, някои от които бяха станали същински дивачета.

За безкрайно учудване на Анабел Кит бе взел под крилото си едно особено омразно момченце. Майка му беше болна, а бащата бе паднал в прохода Коорд-Кабул и малкият Едмънд Мартън бе успял да настрои срещу себе си в еднаква степен и възрастните, и децата.

Като го видя да мъчи едно малко дете с трънлив клон, Кит го сграбчи за яката и го отведе в ъгъла, който двамата с Анабел наричаха свой дом. Момчето риташе и се дърпаше, но Кит не го изпусна нито за миг.

— Някой трябва да се погрижи за това жалко същество — проговори смутено той, сякаш се извиняваше на жена си за това, което й беше донесъл. — Не искам да се отнасят към него като към презрян слуга или човек от простолюдието.

— Прав си — съгласи се тя и огледа внимателно момчето, което бълваше ругатни и не преставаше да удря ръката, която го държеше. — Какво предлагаш?

Кит я погледна и устните му потръпнаха.

— Имам ужасното чувство, че при подобни обстоятелства и аз щях да стана същият…

— О, не, разбира се, че не! — извика с преувеличен ужас тя. — Ти си бил истинско ангелче с тези руси къдрици.

Кит я погледна засрамено.

— Там беше проблемът. Бях ужасно разглезен и се ужасявам, като си помисля какво щеше да стане, ако околните ме бяха лишили от вниманието си, както е станало с това хлапе тук. Освен това съм склонен да вярвам, че момчето просто се страхува. Престани да ревеш, Едмънд, искам да чуя собствените си мисли!

Учудването им беше безкрайно, когато момчето наистина спря да реве и си изтри носа с ръкав. Тъй като носните кърпи отдавна се бяха изпокъсали, Кит не му се скара.

— Ти ме удари — проговори обвинително малкият. — Когато мама оздравее, ще й кажа всичко, да знаеш.

— Разбира се, направи го — усмихна се Кит. — Но ти ме предизвика с лошотията си. Защо не дойдеш с мен на потока? Ще се опитаме да хванем някоя риба.

— И аз идвам — заяви Анабел.

— Дамите не ловят риба — погледна я отвисоко малкият.

— Както виждам, ти знаеш много неща, мастър Едмънд — засмя се тя.

— Освен това дамите не носят панталони — допълни важно той.

— Прав си, момчето ми — развесели се още повече Анабел. — Но къде тук виждаш дами?

След този ден тримата образуваха странна тройка. Едмънд се хранеше с тях, спеше до тях в ъгъла и следваше навсякъде Кит като кученце. Когато ставаше досаден, Кит го избутваше настрана като нахална муха. Постепенно детето стана весело и изпълнено с доверие. Анабел се опита да прецени тази нова страна в характера на Кит и установи, че й харесва. Той й беше разказвал, че по-рано не можел да понася децата, че перспективата някой ден да има свои го изпълвала с ужас, макар да съзнавал, че бил длъжен да отговори на очакванията на родителите си. Новият Кит вероятно ще се справи с изненадите на бащинството, каза си с усмивка тя… ако съдбата го бе предвидила за тази роля.

Когато потеглиха на път, Едмънд седеше на коня пред Кит и не преставаше да бъбри с искрения егоизъм на осемгодишните, убедени, че всички са длъжни да ги слушат. Анабел го слушаше с половин ухо. Беше убедена, че обстоятелствата се променят, макар и бавно, и се опитваше да разбере дали това е за добро или за зло. Вероятно разрешението на конфликта щеше да дойде скоро. Ако Акбар хан наистина беше въздигнат на трона в Кабул, краят на пленничеството им вече се виждаше. Ако обаче загубеше, той щеше да ги държи като заложници до самия горчив край. Решението му да ги доведе в Кабул сочеше, че първата възможност е по-вероятна. Може би англичаните все пак щяха да напуснат Афганистан живи. Какво ли ги очакваше? Как щеше да живее тя? Като мисис Кристофър Ралстън на неделно парти у свещеника? Може би щеше да прави посещения с карета? Да дава соарета? Къде беше мястото й? Докато не откриеше истинското си място, тя нямаше да се успокои. Чувството й подсказваше, че най-важното решение предстои.

— Какви са тези мрачни мисли, които те измъчват? — В гласа на Кит прозвуча страх и Анабел побърза да му се усмихне.

— Нищо не ме измъчва — отговори тихо тя.

— Лъжкиня! — укори я той.

— Защо лъже Анабел? — намеси се любопитно Едмънд.

— Не лъжа — заекна тя. — Само се питах какъв ли ще бъде животът ни на новото място.

— Лъжкиня — повтори сърдито Кит.

Този път Анабел не си направи труда да се защитава. Строго погледнато, тя наистина беше мислила за нов живот на ново място.

Изстрелите, които внезапно се дочуха отпред, бяха първите след напускането на колоната бежанци при прохода Коорд-Кабул. Кабул вече се виждаше в далечината и уморените заложници скоро разбраха откъде идват изстрелите. Войските на Акбар хан стреляха срещу Бала Хисар, където синът на шах Сойах седеше на трона на баща си и отказваше да се предаде.

— Не мога да повярвам, че се връщаме там, откъдето тръгнахме през януари — отбеляза скръбно Кит. — Не мислех, че пак ще видя тези стени.

Колко мъртви лежат между тръгването и завръщането, каза си с болка Анабел. Може би съдбата й беше отредила да остане в тази негостоприемна страна, докато костите й се белеят някъде в планината. Не, тези мисли бяха плод само на безкрайното изтощение.

Крепостта на Абдул Рахим отговори на очакванията им. Зенаната с прекрасната й градина и цяла редица удобни стаи бе дадена на разположение на заложниците. Осигуриха им свободен достъп до реката, която течеше зад крепостта. След оскъдицата и мръсотията в Будиабад и Зандех новото място им се стори същински рай. Майката на Едмънд се възстановяваше, макар и бавно, и момчето престана да търси компанията на Кит и Анабел. Въпреки това капитан Ралстън не го изпускаше от поглед и бдеше над поведението и маниерите му. Освен това го наказваше строго, когато малкият проявяваше естествената си склонност да използва за своя изгода оздравяващата си майка.

В една гореща августовска сутрин Акбар хан пристигна в крепостта на Абдул Рахим. Анабел беше в градината и учеше група по-големи деца на първите персийски думи, когато Мохамед Шах хан я повика в приемната на господаря.

Първото й чувство беше ужас. Какво искаше от нея ханът? Начинът, по който се отказа от любимката си, му забраняваше да поддържа връзка с нея. После дойде прозрението: това беше раната, която не искаше да зарасне, която непрестанно я гризеше отвътре и не й позволяваше да си възвърне душевния мир. Само Акбар хан можеше да затвори тази рана… да й позволи да се движи свободно и безпрепятствено.

Как да отиде при него? Като Айша, която беше отблъснал, или като Анабел, която не признаваше? Тя усети, че погледът на Кит е прикован в лицето й. Той беше застанал зад заместника на Акбар хан и не казваше нищо, но мълчанието му беше по-красноречиво от думите. Тя беше негова жена… Акбар хан вече не означаваше нищо за нея… или все пак?

— Надявам се, ще ми дадеш няколко минути да се подготвя, Мохамед хан — проговори учтиво тя и стана от каменната пейка.

Кит я последва в хладното, полутъмно усамотение на зенаната.

— Анабел, ти не си длъжна да се отзовеш на поканата му.

— Знаеш, че трябва да отида. — Тя спря пред вратата на помещението, което споделяха с още две семейства. — Все още сме пленници.

— Но той повече няма права върху теб — заяви твърдо Кит. Той беше обърнал лицето си настрана, защото не искаше жена му да забележи колко отчаяно желаеше тя да отхвърли поканата. — Ако иска да обсъди проблемите на заложниците, да го направи с Шелтън.

Анабел се обърна и го погледна.

— Трябва да отида при него, Кит. — Беше й трудно да говори, да изрази неизбежното, без то да прозвучи заплашително. — Не мисля, че той ще има някакви изисквания към мен, но усещам, че трябва да изясня някои неща. Те са само между мен и него. Трябва да чуя какво има да ми каже.

— Така да бъде. Щом трябва, значи трябва. — Гласът му звучеше учудващо спокойно. — Но ти си моя жена и аз имам право да дойда с теб.

Между веждите й се очерта дълбока бръчка.

— Това не е прието в Афганистан. Акбар хан няма да ми стори нищо лошо. От какво се страхуваш?

Какво да й каже, след като и сам той не можеше да си го обясни? Все още не можеше да бъде сигурен в нея. Не вярваше, че брачните клетви, които си бяха разменили, са ги обвързали завинаги. Двамата не бяха имали достатъчно време, за да открият дали общите и трайни цели и задължения бяха станали естествени и за двамата. Защото връзката им се беше зародила в огъня на страстта. Ами ако Айша беше охладняла, ако страстта беше отслабнала в трудностите на всекидневието?

Той се обърна към вратата и проговори глухо:

— Последвай чувството си, Анабел.

— Точно това ще направя — потвърди спокойно тя. — Ще ми заемеш ли шала си?

При тези думи той се обърна рязко и очите му станаха студени и пронизващи като зимния вятър.

— Не, няма да ти го дам! Моята жена няма да излезе забулена пред някакъв си племенен водач!

Тя прехапа долната си устна.

— Кит, това ще бъде просто учтивост. Това е страната на Акбар хан и той държи да се спазват неговите обичаи. Нямам право да нарушавам неговите правила. Ако феринджи бяха разбрали това още в самото начало, сега положението ни щеше да бъде съвсем друго.

— Иди при Акбар хан, щом трябва, но иди като феринджи… като моя жена… с вдигнати очи и открито лице. Бъди учтива, колкото си искаш, но стой изправена и се дръж като една от нас. Ако не го направиш, всичко между нас двамата ще бъде свършено. То ще означава, че никога, никога не сме имали нищо общо. — При тези думи в гърлото му се надигна гадене, но той знаеше, че казва истината. Видя как тя побледня като платно, как погледът й потъмня от мъка и гняв. Без да каже дума, той я остави и вратата се затвори зад гърба му.

Анабел постоя малко, без да знае какво трябва да направи. Ако Акбар хан продължаваше да държи душата й в плен, очевидно беше дошло времето да признае това… и да се освободи от него. Той беше превърнал детето в жена, беше я направил зависима от волята си, беше й внушил страх и привързаност едновременно — и мрежата му продължаваше да я обгръща. Не, Кит беше прав. Тя трябваше да се яви пред хана с открито лице, да освободи жената, която той продължаваше да държи в плен, и да позволи на Анабел да бъде самата тя… да освободи най-интимната й същност.

Тя изчетка косите си и се върна в градината, където заместникът на Акбар хан я чакаше търпеливо.

— Готова съм.

Кит стоеше в сянката на едно дърво и я видя да излиза от градината с обичайната си грациозна походка, в която се беше влюбил от първия миг. Разкошната коса блестеше под ярката слънчева светлина, гърбът и главата й бяха гордо изправени. Кой щеше да спечели?

Мохамед Шах хан отвори вратата към помещението за аудиенции. Разкошно обзаведена стая с копринени килими, тежки завеси и меки дивани. Акбар хан седеше на един диван под отворения прозорец. Пронизващите сини очи не пропуснаха нито една подробност от вида на красивата млада жена, която пристъпи към него с високо вдигната непокрита глава и ясни зелени очи.

— Мандех набаши, Акбар хан.

— Салаамат баши, Айша.

— Изглеждаш преуморен — продължи меко тя.

— Наистина съм уморен — потвърди той. — Но какво ще кажеш за себе си? Научи ли се да танцуваш по въжето? Убеди ли се, че дълбоко в себе си принадлежиш към тях и че си престанала да бъдеш една от нас?

— Аз станах една от тях — отговори спокойно тя.

— Аха. — Той поглади брадата си. — А намери ли щастието с Ралстън-хузор?

— Доколкото е възможно човек да бъде щастлив при тази всеобща беда — отговори честно тя и приседна в нозете му, сякаш това беше най-естественото нещо на света. И така беше.

— Британците са решили да съберат войската си от Кандахар и Джелалабад и да потеглят към Кабул — съобщи равнодушно ханът. — Войната ще свърши скоро. Изгонихме от Кабул сина на шах Сойах, а това означава, че британските марионетки вече не са на власт. Смятам, че ще се стигне до преговори в Кабул… преговори, които ще накарат британците да напуснат страната ни. — Устата му се разтегли в подобие на усмивка. — Вероятно ще се опитат да ни наложат някакво обезщетение, преди да отстъпят.

— Какво ще стане с нас?

Той вдигна рамене.

— Нямам желание да им сторя зло. Шансовете са петдесет на петдесет. Може би ще се спасят, но може и да загинат.

— Защо казваш „те“? — попита тихо тя. — Какво ще стане с мен?

— О, Айша, това беше връщане към старите навици. Знаеш колко е трудно да се преодолеят — отговори меко той. — Ти вече не си моя собственост. Но ще ти кажа още нещо. — Той улови брадичката й и вдигна лицето й към своето. — Ти никога няма да принадлежиш истински към феринджи.

— Това означава ли, че трябва да потърся свое собствено място?

Той кимна.

— Разговорът между мен и теб…

— Не означава „ние“ — завърши стиха тя и се надигна. — Това е сбогуване, нали?

— Да, Айша. И помни думите на Омар Хаям. Те ще ти помогнат да намериш своето място.

Тя излезе от стаята с чувството, че в гърлото й е заседнала огромна буца, но и със съзнанието, че най-после има право да се движи спокойно и безпрепятствено. Миналото беше погребано. То беше останало част от нея, но вече нямаше да й пречи да живее новия си живот.

Вместо да се върне в зенаната, тя слезе на брега на реката. Бистрата вода минаваше покрай огромни бели скали, които се отразяваха в леките вълни. Брегът беше обрасъл с трева, изпъстрена с цветя. Наоколо нямаше никой, а и дори да имаше, тя не би му обърнала внимание. Изрита пантофките си, свали шалварите и жакетчето, нави косата си на тила и се хвърли в студената вода.

Знаеше, че реката идва от планините и дори лятното слънце е успяло да разтопи само леда по повърхността. Въпреки това не можа да потисне писъка си при потапянето в студената вода и Кит, който я следваше отдалече, избухна в луд смях, макар че сърцето му беше пълно с тревога. Никой не знаеше, че той се бе скрил в сянката пред стаята за аудиенции и бе чакал излизането й; че я бе последвал тайно чак дотук, защото се боеше от истината и разбираше, че този път тя ще бъде окончателна.

Той излезе на брега и се наслади на прекрасната гледка. Айша стоеше насред реката, разперила ръце, и събираше смелост да се потопи. Изведнъж тя се хвърли напред и заплува като риба. Белите й ръце се движеха с учудваща бързина, косата й блестеше на слънцето като разтопена мед.

Всичко беше като при първата им среща. Кит отиде при захвърлените на брега дрехи и се наведе да ги разгледа с гръб към реката.

Леденостудената прегръдка изотзад отне дъха му, макар че беше очаквал именно това.

— Не мърдай, феринджи — произнесе заплашително тя.

Той изнесе ръцете си назад и притисна мокрото, студено тяло към гърба си.

— Този път нямаш кама. — Усмихна се, после се разтрепери. — Ти не помисли ли, че можеш да замръзнеш? Да не си полудяла, Анабел? — Той я пусна и я обърна към себе си, за да я погледне в очите.

— Имах нужда да се изкъпя — отговори тихо тя. — Трябваше да измия от себе си някои неща.

— За какво говориш?

Мокрите й рамене се повдигнаха едва забележимо.

— За някои тъжни дреболии, които бяха скрити дълбоко в мен.

— Сигурно искаш да кажеш, че сега можем да се движим свободно и безпрепятствено? — Очите му се впиха в нейните.

— О, да, Кристофър Ралстън. Ние сме свободни и никой не може да ни попречи. Чуваш ли как „жорчи“ пее за нас? — Тя се засмя и улови ръката му. — Ела да потичаме. Трябва да се стопля и да изсъхна.

Тя го повлече след себе си и двамата хукнаха по брега. Косата й се разпиля по раменете и тя заприлича още повече на горска нимфа. Облекчението му се изля в луд смях.

Най-после Анабел спря и пое дълбоко въздух, излегна се на меката трева и подканващо потупа мястото до себе си. Кит се отпусна на колене, присви очи и огледа изпитателно стройното, гъвкаво, обсипано с блестящи капчици тяло.

— Знаеш ли, аз мислих дълго — заяви тържествено тя. — И имам идея.

— Олеле! — изохка уплашено той. — А не искаш ли малко да те погаля, докато ми разкриваш идеята си?

— Нямам нищо против — отговори тя и очите й заискриха дяволито. — Но това ще отклони вниманието ти.

— Да, разбира се, че ще го отклони — съгласи се миролюбиво той. — Но ще рискувам. Започваме!

— Искам да ти кажа, че след като напуснем тази страна…

— Смяташ ли, че това ще стане скоро? — прекъсна я той и пръстите му се плъзнаха към розовото зърно на гърдата й.

— Разбира се — отговори уверено тя. — Акбар хан каза, че денят на освобождаването ни не е далече. Все още не е ясно дали ще ни освободят, или ще ни разменят срещу откуп, но това не е толкова съществено.

— Е, какво ще стане, след като напуснем тази страна? — попита той, неспособен да скрие радостта си. Тя го изпълваше като съд, който дълго време е бил празен и сега всмуква водата на живота с всичките си пори. Тя говореше с увереност, която не беше звучала в гласа й никога досега, и също като него очакваше с нетърпение общото им бъдеще извън тази страна.

— Искам да посетя всички страни, които мечтаех да видя още като дете — обясни тихо тя и замечтано затвори очи. — Китай и Тибет, Египет и така нататък. Освен това бих искала да видя Персия, а после и Африка.

— Велики Боже! — въздъхна Кит. — Да не съм се оженил за скитница?

— Не харесваш ли плановете ми? — попита разочаровано тя и отвори очи. Надигна се, но ръката му се плъзна към корема й и я задържа легнала.

— Кой би се радвал да има за жена скитница?

— Не, не исках да кажа това… Е, добре, може би наистина съм скитница. Светът е толкова голям, толкова интересен. Искам да опозная и други народи, Кит, да видя как се справят. Искам да поживея сред тях, разбираш ли? — Тя разпери ръце, сякаш искаше да прегърне целия свят. — Не ти ли харесва това? — В очите й се появи тревога.

— Лейди Хестър Стейнхоуп си е намерила последователка — отбеляза със съмнение в гласа той. — Скитниците раждат ли бебета?

— А как иначе? — Тя сведе глава и очите й овлажняха. — Откъде иначе ще се вземат всички онези малки номади, които ще обикалят света след години? Освен това нашите деца не могат да живеят скучно, не мислиш ли и ти така?

— Напълно си права — ухили се Кит.

— Кажи ми, наистина ли не харесваш моя план за бъдещето? — попита настойчиво тя.

Кит помисли малко и отговори:

— Е, харесва ми, но все пак… — Той коленичи до нея и я погледай сериозно. — Не искаш ли да опознаеш и Англия, моя Ана?

— Засега не — отговори тихо тя. — Не мисля, че мястото ми е там, Кит. Ако трябва да се върнеш там, аз ще…

— Не, няма — прекъсна я твърдо той. — Аз казах „да опознаеш“, а не да се върнеш там, любов моя.

— О! — Тя се надигна и се доближи до него. — Разбира се, че искам да я опозная, след като никога не съм била там. Знам, че и родителите ти ще искат да те видят.

— Права си — съгласи се сериозно той. — Освен това ще искат да се запознаят с жена ми.

— Да… да… — промърмори колебливо тя. — Не можем ли първо да заминем за Тибет?

— Ще отидем, където искаш, любов моя, стига само да сме заедно.

— Това исках да чуя — прошепна доволно тя и отново се изтегна на тревата. — Хайде сега да се опитаме да се изкачим на отсрещния връх. Знаеш ли, че там гнездят златните орли?

— Затвори очи — заповяда властно той — и аз ще те отнеса чак горе.

Анабел вдигна ръце и ги сключи около шията му. Той се отпусна върху нея и се наслади на доволната й въздишка.

— В това отношение никога не си ме разочаровал, Ралстън-хузор.

— И няма да те разочаровам, докато съм жив, моя зеленоока красавице.