Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Дванадесета глава

— Капитан Макензи, запасите от вода са на изчерпване и не можем да облекчаваме болките на ранените. Муниции имаме само за няколко часа и скоро ще се наложи да спрем огъня срещу бунтовниците.

Колин Макензи погледна уморено лейтенанта, който бе донесъл тази ужасна, но предвидима вест. Въздухът миришеше остро на дим и барут, изстрелите трещяха без прекъсване, писъците на ранените го оглушаваха. Той се обърна, погледна през бруствера към мястото, където неприятелят се беше струпал пред портата и всеки момент щеше да пробие защитата на англичаните. Интендантският форт на шах Сойах нямаше да издържи дълго. Капитанът удържаше форта цели два дни, под непреставащ огън и все по-чести атаки. Вече беше престанал да брои загубите си.

— Не проумявам защо не ни изпращат подкрепление — промърмори той и потърка очите си, възпалени от изтощение и барутен дим. — Нима не знаят, че сме нападнати?

Лейтенантът разбра, че въпросът е риторичен, и предпочете да не отговаря.

— Как са хората, Бил?

— Обезкуражени са, сър — отговори откровено младият мъж. — Загубите ни са направо страшни, ранените мрат като мухи, защото няма кой да се грижи за тях. Освен това ги е страх какво ще стане със семействата им. Ако жените и децата попаднат в ръцете на онези диваци…

— По дяволите! Къде, за Бога, зяпа Елфинстоун? — Макензи обърна гръб на бруствера и погледна изненадано към тичащия през двора мъж.

— Обстрелват южната порта, сър!

За момент капитанът застина на мястото си, но бързо се овладя и погледна бруталната, отвратителна истина право в лицето. Ако искаше да използва последния си шанс да спаси поставените под негова защита ранени и семействата на войниците, трябваше да напусне поста си.

— Разбирам. Подгответе всичко за евакуиране на форта. Ще се опитаме да си пробием път до укрепеното селище. — Лицето му остана безизразно и наобиколилите го мъже можеха само да предполагат какво му е струвало това решение.

Един пехотен отряд се строи на южната порта, готово да приеме боя лице в лице с крещящата, размахваща криви ятагани орда, за да могат ранените, жените и децата, натоварени на коне и носилки, охранявани отляво и отдясно от кавалерията, да напуснат форта през северната порта. Едва тогава отрядът започна да се изтегля бавно, отбранявайки всяка педя земя, към откритата равнина.

Нощта беше настъпила и падналият мрак представляваше препятствие пред нападателите, които бяха позагубили енергията си през дългия ден. За разлика от тях защитниците черпеха сили от отчаянието и надеждата, че единственото им спасение е в действието, и се биеха като дяволи.

— Свири отстъпление — заповяда Макензи и тръбачът се подчини мигновено. Протяжните звуци огласиха равнината и стегнаха още повече редиците на изтеглящите се. Знаменосецът не се отделяше от капитана си и всички изпитваха някакво мрачно задоволство, че малкият гарнизон успява да запази реда и достойнството си дори в отстъплението.

 

Кит беше застанал до Боб Маркъм на площадката за командващия, разположена на портата, когато първите тонове на тръбата пробиха нощния мрак.

— Това е капитан Макензи! — изкрещя възбудено Боб.

— Трябва да му помогнем! — извика в отговор Кит и се втурна като бесен към войниците пред портата. — Запалете факлите — заповяда той на постовете, които се взираха напрегнато в мрака. — Отворете най-после тази дяволска врата!

Боб също крещеше някакви заповеди към кавалерийския ескадрон, който в момента беше на служба. Изведнъж нощта стана светла като ден, огряна от десетки запалени факли. Кит се метна на коня си и препусна към ескадрона, който вече летеше към портата под командата на Боб.

— Надявам се, че нямаш нищо против, ако се присъединя към вас — извика му Кит и леденият му смях отекна грозно в нощта.

— Давай, давай! — изкрещя сърдито Боб. — За Бога, имаме дълг към Макензи!

Ескадронът прекоси като светкавица равнината в посоката, от която долиташе шумът на нощната битка. Тръбачът продължаваше да свири сигнала за отстъпление и острият звук на тръбата се издигаше като вик за помощ над рева на неприятелите и непрекъснатата стрелба на пушките. Скоро нощният мрак отстъпи място на осветеното от залповете на мускетите бойно поле.

Без да се бавят, двамата офицери поведоха ескадрона си към колоната от бежанци. Жаждата им за отмъщение бе станала двойно по-силна при мисълта за принудителното бездействие от последните няколко дни. Изненадващото им пристигане и стремителната атака завариха неприятеля неподготвен и вдъхнаха нови сили на изтощените до смърт войници на Макензи.

Половин час по-късно колоната влезе в укрепеното селище. Кавалерията, която не се чувстваше уморена дори след двудневните отчаяни сражения и последния марш през равнината, яздеше в ариергарда и не се прибра, докато и последният изтощен пехотинец не се озова на сигурно място зад желязната порта. Затвориха вратите на крепостта и мъжете по насипите, които бяха прикривали отстъплението на другарите си, подгониха с мощни залпове неприятеля, който най-после усети силата на британското оръжие.

Живеещите в селището хора наизлязоха от къщичките си и започнаха да предлагат на безкрайно уморените и изплашени жени и деца, дошли с Макензи, подслон и храна.

— Защо се забавихте толкова? — изрева Колин, който стоеше гордо изправен на коня си, сякаш току-що го беше възседнал.

— Защото непрекъснато се опитвахме да се разберем с онези — отговори Кит с преливащ от съчувствие глас. — Боб уговаряше Елфинстоун да ви дойде на помощ, докато го заболя устата, но… — Той млъкна и скочи от коня си.

— Ясно. Мога да си представя какво ви е било — изръмжа Макензи и вдигна ръка към сухите си, напукани устни. — Много съм ви задължен, и на двамата. А сега отивам да докладвам. — Той скочи от коня си и огледа просторния площад, който гъмжеше от хора и изглеждаше почти празнично осветен от безбройните газени лампи по прозорците и входовете. Към тях се прибавяха лампите, донесени от слугите и вдигнати високо, за да осветяват лекарите, които вече се бяха навели над ранените, преглеждаха ги и ги превързваха. — Слава Богу, най-после има кой да се погрижи за нещастните ми войници.

— Май и ти имаш нужда от малко внимание — отбеляза Боб и предаде коня си в ръцете на един кавалерист. — Заповядай в моето бунгало, старче!

Изведнъж Кит нададе ужасен вик и Боб замлъкна стреснато. Причината за това избухване се нахвърли върху тях с блеснали очи и развята медноцветна коса. Облечена само с небрежно наметнато палто над тънката нощница, Анабел се хвърли като безумна пред краката на Кит.

— Ти си излязъл извън крепостта! — изкрещя пронизително тя. — Отишъл си да се биеш, без да ми кажеш, срещнал си се лице в лице с онези диви гази. Не помниш ли, че ми обеща да не отиваш, когато…

— Млъкни, за Бога! — изсъска вбесено Кит. Лицето му беше побеляло от гняв. Мъжете наоколо бяха загубили ума и дума, даже вече привикналият на някои неща Боб не можеше да си представи как приятелят му ще се справи с тази огнена фурия.

— Ти изобщо не си помислил за мен, нали? — продължи гневно Айша, без да обръща внимание на предупреждението му. — Каза ми, че отиваш да видиш какво става при портата и ще се забавиш само няколко минути… а изчезна за цели часове, без да си дадеш труд да ми изпратиш съобщение… и сега те намирам тук, след като си бил изложен на страшна опасност… — Тирадата й бе рязко прекъсната, когато загубилият търпение Кит я сграбчи за рамото.

— Млъкни!

Погледът й се плъзна по слисаните лица на околните и спря върху хората, изпълнили площада, повечето от които не бяха пропуснали нищо от интересната сцена.

— Прости ми — прошепна съкрушено тя. От предишната й войнственост не бе останало нищо. — Толкова се уплаших за теб, че не можах да се сдържа…

— Коя е тази млада жена? — осведоми се една достойна матрона с остър акцент. — Никога не съм я виждала в селището. И що за дреха носи?

— Върни се вкъщи и ме чакай — нареди ледено Кит и стисна здраво зъби, за да не я удари. — По-късно ще се занимая с теб.

Анабел се обърна и забърза през разстъпилото се множество, без да забрави да покрие главата си и да сведе очи към земята. Това връщане в ролята на Айша беше единственото й средство да поправи стореното зло.

— Гръм и мълния! — промърмори с уважение Колин. — Тази жена е същинска тигрица, Кит. Откъде се взе тук?

— Ако някой ден се измъкнем от тази дяволска дупка, смятам да се оженя за нея — съобщи мрачно Кит. — Разбира се, ако преди това не съм й извил врата.

— Сериозно ли говориш? — Боб втренчи в приятеля си изпълнен с интерес поглед. — Не знаех, че нещата са стигнали дотам.

— И аз не знаех — отговори сърдито Кит. — Макар че би трябвало. А сега да вървим да докладваме. Дано свършим бързо, защото Колин има нужда от почивка.

— Почакай, приятелю, мисля, че не е нужно и двамата да се явим пред Елфинстоун — спря го Боб. — Не е ли по-добре да се прибереш вкъщи и…

— Не — прекъсна го рязко Кит. — Тази вечер младата дама ще почака, за да има време да си представи какво ще направя с нея, като се върна. Мисля, че е най-добре да я отведа право при лейди Сейл и да я помоля да я приеме под крилото си — прибави със скърцащи зъби той и закрачи решително към Главната квартира.

— Майчице! — прошепна Колин. — Никога не съм виждал нашия Кит толкова бесен. Дори не съм си представял, че нещо е в състояние да наруши изисканото му достойнство.

— Дамата е малко… странна — обясни нерешително Боб.

— Да, и на мен така ми се стори. Ще ми разкажеш историята й, когато свършим с Макнейтън и Елфинстоун. Това ще ме ободри поне малко.

Генералът и пълномощникът на Короната посрещнаха капитан Макензи с каменни лица. Те не дадоха обяснение за бездействието си, нито се извиниха, че са го изоставили на произвола на съдбата, но снизходително похвалиха капитан Маркъм и лейтенант Ралстън за бързите им действия.

— Много ми се иска да знам какво би трябвало да се направи — промърмори нерешително генералът. — Бригадир Нот се е опитал да ни изпрати войска от Кандахар, но времето било толкова лошо, че ги принудило да се върнат обратно. Скоро ще завали сняг и ще се окажем затворени тук. Сър Уилям, започвам да се питам дали не е дошло времето да преговаряме.

— Докато припасите ни са непокътнати, генерале, няма защо да се тревожим за идващата зима — заяви ледено пълномощникът. — Изпратих писмена инструкция на Мохун Лал как да скара племенните водачи. Сигурен съм, че скоро нещата ще се оправят от само себе си.

Елфинстоун не изглеждаше убеден, но не възрази. Вместо това устреми кървясалите си очи към лейтенант Ралстън.

— Доколкото съм информиран, в Седми драгунски полк сте служили с чин капитан, така ли е, Ралстън?

— Тъй вярно, сър. — Кит не бе възприел болезнено понижението и сега остана сдържан. Мислите му бяха твърде заети с една огнена фурия.

— Аха. Е, мисля, че ще бъде справедливо, ако заемете този пост и в кавалерията на Източноиндийската компания — обяви тържествено генералът. — Свършихте ни добра работа в преговорите с Акбар хан, а тази вечер доказахте смелостта и съобразителността си.

— Много ви благодаря, сър — отговори равнодушно капитан Ралстън.

— Е, господа, мисля, че засега това е всичко. — Генералът направи безуспешен опит да се надигне от креслото си. — Веднага ще обявя повишението ви, капитан Ралстън.

— Вече се питах кога най-после ще предприеме нещо — отбеляза Боб, когато излязоха навън. — Толкова години си служил в армията и беше несправедливо да…

Кит се изсмя безрадостно.

— Не бих описал петте години гвардейски паради с думата служба, Боб. Но както и да е, сега ви моля да ме извините. Надявам се, разбирате, че трябва да се занимая с нещо, което не търпи отлагане. След около час ви каня на вечеря в бунгалото си. Бъдете уверени, че мис Анабел Спенсър ще ви посрещне, както подобава.

— Е, поне Кит си намери занимание, което го отклонява от самоубийствените му лудости — заключи Колин, когато двамата с Боб тръгнаха към бунгалото му. — И то какво занимание! — прибави той с уморена усмивка. — Надявам се да ми разкажеш всичко, Боб.

 

Колкото повече размишляваше за избухването си, толкова повече Анабел се свиваше в себе си. Тя, която в продължение на осем години дори не бе вдигала глава да погледне някой мъж без позволение, сега беше загубила контрол над чувствата си като някое хлапе и се бе нахвърлила върху Кит пред десетки чужди хора. И тъй като не можеше нито да обясни, нито да оправдае поведението си, не знаеше и какви убедителни аргументи да представи на беснеещия от справедлив гняв Кит.

При отварянето на входната врата тя скочи и се втурна към антрето. Застана на вратата на дневната и поздрави смирено:

— Салаам, Ралстън-хузор. — Ръцете й се вдигнаха към челото.

— Спести си усилията! — Вратата се затвори с трясък. — Ти си невъзможно същество! Как смееш да ми искаш сметка по този недостоен начин? Как смееш да се държиш като някоя рибарка от Билингсгейт?

— Но ти ми обеща…

— Не, ти обеща — прекъсна я ледено той. — Ти се съгласи, че е необходимо да бъдеш предпазлива. И какво направи вместо това? Нахвърли се върху мен насред площада и се държа с очевидната интимност на жена, която споделя леглото ми! И това пред очите и ушите на цялото селище! Утре историята ще се разказва във всяка къща и как, по дяволите, ще ме посъветваш да я обясня?

— Кажи им истината — предложи спокойно тя. — Вече ти обясних, че приказките им не ме интересуват.

— А аз ти казах, че мен ме интересуват дори твърде много. Дори като изключим това, трябва да знаеш, че никой не ме е поставял в такова неловко положение, никой досега, никога!

— Срамувам се — поклони се смирено тя. — Държах се наистина непростимо. Изпитвах ужасен страх за теб, разбери! Никога досега не съм изпитвала такова силно чувство, към другиго!

— Как можа да забравиш какво сме си говорили? — Кит хвърли палтото си на дивана и зарови пръсти в косата си, цялата на златни петна от светлината на лампата. — Как можа, Анабел?

— Не знам — отговори искрено тя. — Сама не проумявам какво става с мен. Като дете бях много избухлива, това го помня добре, но за последен път изгубих самообладание, когато човекът, който ме отвлече, ме хвърли в краката на Акбар хан. Оттогава се научих да пазя чувствата си за себе си. — Тя се обърна и се загледа в пламтящия огън. Думите й идваха бавно, тя се опитваше да разбере и да даде обяснение на самата себе си. — Чувствам се освободена от необходимостта да стъпвам тихо и безшумно, да не натрапвам присъствието си, да наблюдавам всяко свое движение и да преценявам всяка дума.

— Не си освободена от тази необходимост — отвърна грубо Кит. — Може би тук е по-различно, но в никакъв случай не бива да се отказваш от наученото. Нашите правила са не по-малко строги от афганистанските. — Той я хвана за раменете и я обърна към себе си. — Предупреждавам те сериозно, Анабел Спенсър: ако още веднъж ме поставиш в неловко положение, както преди малко, ще си получиш заслуженото, в пълна мяра и на обществено място.

В стаята се възцари мълчание. Двамата обмисляха случилото се, причините и последствията му, онова, което се криеше под повърхността.

— Изпий чаша бренди — предложи внезапно Анабел. — Може би ще поукроти гнева ти.

— Нали ме посъветва да избягвам това дяволско питие? — засмя се неволно Кит.

— Посъветвах те само да не прекаляваш — поправи го тя. — Ще ми разкажеш ли какво се случи тази вечер?

Той седна и й разказа всичко, без да пропусне нито една подробност, като не спести и вестта за неочакваното си повишение; двамата се чувстваха все по-добре, когато някой почука настойчиво на входната врата.

— Кой идва по това време? — Гласът на Анабел не издаваше особена радост. Равновесието помежду им беше още толкова крехко…

— Мисля, че са Колин и Боб. — Кит стана и смръщи чело. — Поканих ги на вечеря. Ако желаеш да ни правиш компания, съветвам те да се извиниш за сцената на площада. Приятелите ми я посрещнаха с видимо неодобрение, за да не употребя някоя по-силна дума.

Той отвори вратата.

— Заповядайте, приятели. Колин, ти още не познаваш мис Спенсър, нали?

— Не, не съм имал това удоволствие. — Капитан Макензи се поклони учтиво пред неподвижната фигура, застанала до камината.

Анабел пристъпи напред и на лицето й се изписа решителност.

— Дължа ви обяснение, капитане. Поведението ми беше отвратително и моля и двама ви за прошка. Надявам се, че не съм поставила и вас в неловко положение. — Тя хвърли поглед към Кит и вдигна високо едната си вежда. — Това достатъчно ли е? — Той кимна и тя се усмихна облекчено. — Значи най-после можем да приключим с тази история?

— Ние да — отговори горчиво той. — Но хората от селището няма да я забравят толкова скоро. Ти ги уведоми за присъствието си по много драматичен начин и само Бог знае как ще се справя със ситуацията.

— На твое място изобщо не бих опитвала — отговори весело Анабел и се запъти към кухнята. — Отивам да видя какво е приготвил Харли и да му помогна с нещо, ако желае.

— Може би наистина е най-добре да не се опитваш — съгласи се с нея Боб и вдигна рамене. — В Кабул се случват достатъчно неща и случката на площада може и да се забрави.

— Да се надяваме.

 

Още следващото утро доказа, че нищо не е забравено. Лейди Сейл изпрати по слугата си вест, в която се казваше, че би желала лейтенант Ралстън да се яви при нея в най-ранния възможен час.

Кит посрещна поканата с мрачно изръмжаване и Анабел го погледна крадешком. Дали гневът му отново се разгаряше?

— Може би е само заради…

— Разбира се, че е заради снощи — прекъсна я рязко той. — Лейди Сейл има навика да се меси във всичко, което не я засяга. — Той бутна настрана стола си и хвърли салфетката си на масата за закуска. — Тя е нещо като душеприказчик за всички млади офицери, а Елфинстоун твърди, че си е паднала на… — Той преглътна вулгарния израз и гневът му отново се насочи към причинителката на всички неприятности. — Ако беше сдържала обещанието си, сега нямаше да съм в това положение.

— Казах, че съжалявам.

— Добре, но това не ни помага да се справим с положението, нали?

— За съжаление си прав. — Тя се заигра с трохите в чинията си. — Ако наистина не искаш дамата да научи историята ми, можеш спокойно да й кажеш, че съм най-обикновена уличница, а говоря английски само защото съм със смесена кръв. Кажи й, че имаш слабост към мен, и готово. Има такива жени, може би вече си ги срещал. Афганистанските жени обичат да червят косите си с къна, така че имаш обяснение и за моята коса. — Тя вдигна поглед. — Защо нежененият офицер да не е прибрал в дома си жена, която да топли леглото му? Онзи тъп полковник изказа същото мнение, нали?

Кит въздъхна. Дори ако беше възнамерявал да се придържа към първоначалния си план, сега беше много късно да отведе трогателното, невинно, спасено от него сираче под майчинското крило на лейди Сейл. С избухването си Анабел беше разкрила пред всички от какъв род е връзката им. Той искаше да я направи своя съпруга, но мечтаеше това да стане почтено, може би в „Сейнт Джордж“, с годежни обявления в „Таймс“, с разгласяване от амвона и множество щастливи гости. Разбира се, бъдещата му съпруга не знаеше нищо за това и засега той не възнамеряваше да й го казва, но това означаваше, че тя трябва да пази лицето си пред лейди Сейл и пред другите достопочтени матрони.

— Може и да стане — промърмори той. — Но тя пак ще ми чете конско, че съм проявил морална разпуснатост и недискретност — а недискретността е най-големият грях в очите й. Ако беше проявила повече сдържаност, всеки щеше да си затвори очите, защото онова, което става под собствения ми покрив, си е моя работа.

— Винаги ли си толкова непримирим? — попита тя и гласът й прозвуча раздразнено. — Това не е много добро качество. Опитах се да ти направя някои разумни предложения, а ти не преставаш да се оплакваш.

Кит се усмихна против волята си.

— И аз казвах същото на баща ми, когато не преставаше да ми мърмори за миналите ми грехове и започваше да ми досажда. Мърморенето му не само че не ме спираше, но и ме подтикваше към нови лудории. — Той поклати объркано глава. — Не проумявам какво правиш с мен, Анабел.

— Никога не бих ти сторила нещо, което самият ти не искаш — отговори спокойно тя и се облегна назад, развеселена от объркването в сивите очи и увисналите пълни устни. — Какво би желал да направя за теб? — Тя скочи от мястото си и в очите й блесна сладостно обещание. — Или да те изненадам?

— По-добре да изслушам моралната проповед — реши с въздишка Кит и бързо отстъпи към вратата. — Не прекалявай, Анабел! — Последната дума премина в стон, когато младата жена се притисна към него, обви ръце около шията му и устните й се впиха в неговите. Тя беше облечена с един от неговите халати и когато вдигна ръце, коланът се развърза и разкри топлото, голо, жадно за милувки тяло.

Кит стисна здраво зъби и задържа ръцете си неподвижни, но скоро се предаде, мушна ръце под халата и помилва меката й закръгленост. Никога нямаше да й се насити.

— Виждаш ли — прошепна нежно тя и се отдели от него. — А сега иди при лейди Сейл и й кажи, че онова, което правиш с малката уличница от Кабулските пазари, си е твоя лична работа. Сега ще ти бъде по-лесно да й го кажеш, нали? — Ръката й се спусна към доказателството за възбудата му.

Кит я погледна и видя в нефритовите очи същата дива страст, която изпълваше и него.

— Ти си вещица — проговори мрачно той и пръстите му се впиха в голите й хълбоци. — Не знам откъде си научила тези магьосничества. Някак си не се връзват с природата ти…

— Струва си да разрешиш тази загадка, не намираш ли? — погледна го въпросително тя. — Няма ли да ме пуснеш?

— Не съм много сигурен — отговори с добре изиграна сериозност той. — Още не съм решил дали да не поискам обезщетение за последната ти дяволия.

— Какво например? — Изведнъж думите заседнаха в гърлото й, защото страстта я заля като връхлитаща вълна.

Кит усети как желанието разтърсва тялото й, прочете го в очите й и се изсмя доволно.

— Ето как — поясни той и свали ръцете си. — След като си отмъстих за лошотията ти, миличка, сега ще си отида, за да имаш време да помислиш за спазъма, който се появява, когато човек започне една работа без намерението да я довърши.

Кит се обърна и я остави сама в трапезарията. Разкаяна за действията си, Айша прокара ръце по възбуденото си тяло, обхвана с две ръце гърдите си, докосна втвърдените им зърна и едва не извика от болка. На лицето й се изписа крива усмивка. Тя завърза колана на халата си и се оттегли в спалнята със заключението, че е заслужила наказанието си.

Кит нямаше намерение да оставя лейди Сейл да говори много, затова я поздрави с мека усмивка, когато го въведоха в салона. Лицето й беше сериозно и скръбно.

— Съобщиха ми някои неща, които ме обезпокоиха извънредно много, Кристофър — започна твърдо тя. — Сигурна съм, че знаете за какво се отнася.

Кит поклати глава.

— Боя се, че не разбирам за какво говорите, мадам. Не виждам какво би трябвало да ви обяснявам.

— Аз нося отговорност за добрия тон и опазването на приличието в нашата малка колония — изрече строго тя. — Независимо от дългогодишното си приятелство с вашата майка, днес се чувствам задължена да ви обърна внимание, че поведението ви може да навреди на добрия тон в нашата малка общност и да подкопае доброто ви име.

— Отдавна вече съм разрушил доброто си име, мадам — отговори безгрижно Кит. — Освен това отдавна съм прекрачил възрастта, в която една стара приятелка на майка ми би имала право да ми иска сметка за поведението ми. Кого съм обидил?

Лейди Сейл едва се въздържа да не избухне.

— Дадоха ми да разбера, че при вас живее някаква млада личност, която… е под ваша защита.

— Това не е необичайно явление в нашето селище — отговори любезно той. — Вероятно ви е ясно, че повечето неженени мъже, както в Индия, така и тук, задоволяват потребностите си по този начин и никой не ги обвинява в нищо.

Лейди Сейл се изчерви до корените на косата си.

— Не знам нищо за тези неща, Кристофър. Онова, което мъжете правят с местните жени, не ме засяга. Но не мога да понеса, че сте взели в дома си жена от нашата раса, все едно от коя обществена класа произхожда. Как ще се почувстват невинните млади дами в затворено общество като нашето? Това е смъртна обида за тях! Какво ще си помисли бедната малка Мили Драйтън?

Кит смръщи чело и сякаш се замисли над въпроса й.

— Вижте, мадам — заговори най-после той, — не съм имал намерение да се захващам с никоя от тези чувствителни госпожички. Ако някой направи това, бих го осъдил като ужасяваща безвкусица. Надявам се, че ще ми простите, но вие съвсем не сте в курса на нещата, мадам. Предположенията ви са съвсем погрешни. Твърдите, че под покрива ми живее англичанка! — В гласа му прозвуча искрено стъписване. — Как бих намерил англичанка тук, в тази забравена от Бога земя? Нима сте повярвали на клюкарите, лейди Сейл? А един ерген не парадира с връзките си с местните жени, както сама казахте.

Енергичната дама беше напълно объркана.

— Но аз чух…

— Не вярвайте много на онова, което ви разправят — заговори поучително той. — Много пъти хората твърдят, че са видели неща, които съществуват само във въображението им. — Хладината в гласа му беше недвусмислена. Вече беше разбрал, че не е нужно да произнася неприятни лъжи, и се чувстваше доволен. Щеше да обърка тази фарисейка, като украси малко грешката й. — Снощи площадът беше препълнен с хора. Случиха се разни неща. Трудно ми е да си представя, че някой си е съставил точна представа за събитията. — Той се изправи и заключи делово: — Трябва да се заема със задълженията си. Моля да ме извините, мадам, но имам много работа. — Поклони се и се обърна към вратата.

— Да, да, разбира се — проговори сковано лейди Сейл. — Ако съм сгрешила, моля ви за извинение. Надявам се, разбирате, че в положението, в което се намираме, някой трябва да се грижи за добрия тон в селището. Ако се откажем от правилата, малката ни общност ще се разпадне, а това е недопустимо сега, когато никой не знае какво ни готви следващият ден. Само като си помисля за диваците, които крещят пред портите ни и ни обиждат и заплашват…

— Права сте — потвърди Кит и се поклони още веднъж. — Желая ви лек ден, мадам.

Той излезе навън, вдъхна дълбоко свежия утринен въздух и се ухили безсрамно. Беше извоювал лесна победа. За съжаление задоволството му трая само до вратата на Главната квартира.

— О, Ралстън, изпратих да те потърсят в дома ти — поздрави го лейтенант Уотсън, потънал в книжата си, после изведнъж се сепна, скочи на крака и отдаде чест. — Извинете, сър. Забравих за повишението ви. Поздравявам ви, сър.

Кит вдигна отбранително ръка.

— Знаеш, че не съм по церемониалностите. Какво се е случило? Има ли нещо повече от обичайните глупости? — прибави с усмивка той.

— Както изглежда, бунтовниците са на път да завземат фортовете на Махмуд хан и Мохамед Шариф — съобщи лейтенантът. — Заплашват югозападния фланг на крепостта и са затворили пътя към форта с припасите.

— Както ни беше предсказано… — добави влезлият в адютантската стая Боб и Кит кимна угрижено.

— От днес нататък ще обръщаме повече внимание на тези предсказания — проговори мрачно той. — Какво ще правим сега?

— Преди минута получихме вест от Уорън в интендантството, в която той ни обръща внимание, че сме заплашени от затваряне на пътя. Генералът му даде заповед да се оттегли и да изостави форта с всичките припаси в него. Изпратиха една рота да прикрива отстъплението.

Кит го изгледа смаяно.

— Не говориш сериозно, нали? В селището има запаси за не повече от два дни. Нямаме откъде да ги попълним.

— Нашият почитаем главнокомандващ е толкова нещастен от случилото се с Макензи, че не смее да действа по същия начин още веднъж.

— Но този път е съвсем различно! Колин имаше нужда от подкрепление, за да продължи съпротивата. Да не се обръща внимание на гарнизона, който е нападнат, или да се изостави на произвола на съдбата — това ли са двете единствени възможности за действие? Какво ще кажете например да се води бой?

— Иди и го кажи на генерала. Офицерът от интендантството му разяснява положението повече от половин час.

— Къде е Макнейтън?

— Зает е с Мохун Лал. Обмислят гадните си малки интриги.

Кит направи гримаса.

— Само като си помисля какви ще ги забъркат, и ми настръхват косите. — Той се обърна, чул шум от бягащи крака. Вратата се отвори с трясък и в стаята нахлу задъхан, запотен куриер.

— О, сър, сър! — Момъкът отдаде част на двамата капитани. — Нося съобщение за генерала, сър.

— Дайте го на адютанта. — Кит посочи лейтенант Уотсън. — Седнете и си поемете дъх, човече.

Младият мъж изпълни нареждането и заговори с мъка:

— Поделението, което бе изпратено да прикрива отстъплението на лейтенант Уорън, претърпя тежки загуби, сър. Огънят от завзетите фортове беше унищожителен. Нашите трябваше да се оттеглят.

— Аз ще отнеса вестта на генерала, Уотсън — обърна се Кит към адютанта. Той почука на вратата на Елфинстоун и влезе, след като бе поканен от треперещия му глас. Генералът го изслуша и въздъхна огорчено.

— Нямам представа как да постъпя…

— Не можем да си позволим да загубим интендантския форт, генерале — проговори настойчиво Кит и хвърли бърз поглед към другите двама офицери в помещението.

— Както вече казах — намеси се офицерът от интендантството, — това би било чиста лудост, като се има предвид фактът, че не разполагаме със запаси за повече от два дни и нямаме откъде да намерим храна.

— Най-доброто е да изпратите няколко роти към фортовете на Махмуд хан и Мохамед Шариф, за да ги щурмуват — предложи Кит. — Щом си възвърнем двата форта, никой няма да посмее да обсажда интендантството.

— Ох, Господи… — въздъхна унило Елфинстоун. — Не е ли по-добре да изпратим указание на Уотсън да се държи до последния човек? Бъдете така добър да се погрижите за депешата, капитан Ралстън.

— Тъй вярно, сър. — Кит отдаде чест и излезе бързо. — Отивам да съобщя на Уорън, че трябва да се държи до последно — съобщи той на Боб, който го чакаше в адютантската стая. — С малко повече късмет ще успеем да накараме стареца да нападне двата завзети форта.

— Аз ще изпратя депешата на лейтенант Уорън — предложи адютантът.

— Днес съм на служба в манежа. — Кит хвърли поглед към разписанието на стената. — Само Бог знае какъв смисъл има да се упражнявам в тънкостите на ездата. Времето е такова, че май е по-добре да ги науча как се играе бозкаши.

— Животът продължава, приятелю — отбеляза с цинична усмивка Боб. — Добрият тон и церемониите са от жизнено значение, не е ли така?

— В тази връзка исках да ти кажа… — Кит описа на приятеля си сцената с лейди Сейл. Това разведри настроението им, но само за малко. И двамата съзнаваха, че колата им затъва все по-дълбоко в блатото.