Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Деветнадесета глава

Акбар хан следеше с поглед приближаването на крехката фигура, възседнала огромен грозен кон. Усети как в гърдите му се надигна бурна радост и се изненада от себе си. Радваше се повече, че я вижда отново, отколкото че я бе подчинил на волята си.

Махна на мъжете от свитата си да се оттеглят и остана да я дочака сам.

Айша подкара коня си към него и го поздрави с тих глас. Когато вдигна ръце към челото си, сребърните гривни се провидяха под дебелите ръкавици; мътният блясък на накитите не можеше да остане незабелязан. Тя сведе очи и зачака той да й разреши да заговори.

— Значи ти се върна, Айша.

— Да, хане — отговори тихо тя. Знаеше, че не бива да вдига очи, защото наоколо имаше няколко дузини мъже, ала навикът на изминалите два месеца беше заличил предишното внимание и сега тя се нуждаеше от цялата си концентрация, за да запази неподвижността си.

— Носиш ли ми послание от феринджи? — поиска да узнае той.

Тя поклати глава.

— Не, но много искам да те помоля за милост. Между тях има жени с деца, с бебета… каква полза ще имаш от смъртта им?

— А каква полза би имал животът им за мен? — отговори с въпрос той.

— Великодушието на победителя може само да увеличи могъществото — възрази тихо тя.

— Смяташ ли, че това не е ми ясно, Айша?

— Не, хане. Исках само да ги изкажа.

— Утре ще се върнеш при командващия на феринджи и ще му кажеш, че вземам семействата на офицерите под своя защита. — Той направи пауза и плъзна поглед по погребаната под дълбокия сняг местност, над която беше надвиснало сивото небе. Само един кралски орел се виеше високо над планинските върхове. — Разбира се, при условие, че мъжете им ги придружат като заложници.

Анабел се върна към неподвижността на Айша. С поставянето на това условие Акбар хан практически обезглавяваше британската армия. Повечето офицери с висок ранг бяха женени и семействата им бяха с тях. Ханът изискваше цялото британско командване да му се подчини и беше неумолим. Защо бе престанала да разбира потребността му да стъпче под ботуша си дръзките нашественици? Защото сега познаваше натрапниците с всичките им слабости, с чувството им за хумор, с гнева и радостта им. Познаваше ги като отделни личности… като Колин, Харли, Боб, генерал Елфинстоун, лейди Сейл… А страстта и любовта на един от тези натрапници бяха станали част от нея. Да, тя разбираше желанието на Акбар хан, но вече не стоеше зад него. Може би това беше пейката за мъчения, на която тя щеше да бъде прикована до края на живота си.

— Както желаеш — проговори покорно тя.

— Тук няма жени, които да се грижат за теб — продължи той. — Затова се дръж далече от мъжките очи, а утре рано ще отнесеш посланието ми.

Сведеният й поглед беше устремен в двете сребърни гривни.

— Както желаеш.

— Ела, ще те отведа в палатката си. Имаш нужда от почивка и храна. Ще се погрижат и за коня ти.

Айша го последва към лагера от черни номадски палатки, издигнати в снега. Тук нямаше огньове, царяха ред и дисциплина и цялата обстановка беше в странно противоречие с кървавата лудост, на която мъжете се бяха отдавали през целия ден. Много й се искаше да попита за Колин, но не смееше да изложи на риск новопридобитата роля на Айша чрез неуместно съучастие.

— Ще напоят коня ти и ще го нахранят — рече Акбар хан и не й помогна да слезе от седлото пред палатката, където спряха. — Изглежда отвратително, но се вижда, че е издръжлив. — Той измери Чарли с поглед на познавач и попита небрежно: — Вероятно е собственост на Кристофър Ралстън?

— Да — потвърди кратко тя, подаде юздите на ратая и сама се учуди колко равнодушно прозвуча гласът й.

— Остани в палатката. Ще ти донесат храна.

Айша се промуши през тесния вход. Вътре беше студено, но върху грубия килим бяха хвърлени няколко допълнителни кожи. Тя приседна в един ъгъл и изведнъж бе обзета от тежка умора. Дали тази умора идваше от изтощението и отчаянието, или беше резултат от ужасяващите преживявания през последните дни, тя не знаеше, а и не я беше грижа. Мушна се под меките кожи и заспа с мисълта за силните ръце, които я прегръщаха през последните горчиви нощи и не допускаха до тялото й студа и опасността.

Акбар хан се прибра в палатката си след около два часа и се вгледа с неподвижно лице в свитата на кълбо крехка фигурка. Айша не беше хапнала нищо, но тялото й знаеше от какво се нуждае. От качулката се подаваха тежки медноцветни кичури. Гъстите мигли почиваха спокойно върху бледите бузи. Всичко друго беше покрито с очакваната скромност.

В този миг той разбра, че тя е станала недостижима за влиянието му… подозираше го от момента, в който я видя да идва към него. Айша вече я нямаше. Остана жената, която знаеше как да играе ролята й и която щеше да се вживее в нея, за да постигне целите си. Но дали той искаше тя да играе роля? Можеше ли да се задоволи с лицето и обвивката на Айша, след като беше загубил истинската… завинаги…

Остави я да спи и излезе навън в леденостудената нощ. През нощта единственият неприятел беше студът. Той стягаше в безмилостните си клещи както преследваните, така и преследвачите.

Айша се събуди на разсъмване, учудена, че й е толкова топло. Само след миг споменът се върна с мъчителна острота. Някой вдигна платнището и една мъжка ръка мушна вътре табла с ядене: купичка кисело мляко и намазан с козе сирене къс хляб. Храната беше оскъдна, типична за номадите и Айша беше свикнала с нея, но сега й се струваше чужда. Добре, че гладът й беше толкова голям, та не можеше да откаже нищо.

Когато се нахрани, тя намести импровизираното си було, нахлупи качулката над лицето и излезе от палатката.

Акбар хан вече беше възседнал коня си, а Чарли стоеше до него с добре тренирано търпение. Конят изглеждаше отпочинал и Анабел се зарадва. Знаеше, че афганистанците ценят добрите коне и са се погрижили за него. Като видя Колин и двамата му приятели зад гърба на хана, сърцето й направи огромен скок. Изглеждаха отслабнали, очите им бяха пълни с безпомощен гняв, но поне бяха здрави и невредими. Тя сведе скромно глава и мина през снега към чакащата група, като през цялото време си блъскаше главата как щеше да се качи на гърба на Чарли без чужда помощ. Никой афганистанец не предлагаше помощта си на жените.

Тя поздрави Акбар хан с вдигнати към челото ръце и зачака той да се сети за трудното й положение и да вземе някакво решение.

— Надявам се, че някой от господата ще бъде така любезен да помогне на Айша да възседне коня си?

Колин се втурна към нея с издайническа бързина. Айша вдигна очи само за миг, но той беше достатъчен, за да го предупреди за опасността. Мъжът разбра и лицето му потъна отново в мрачно равнодушие. Приведе се и й подложи сключените си длани. Айша се покатери с лекота и се намести удобно на седлото. Акбар хан заговори отмерено на персийски:

— Ще съобщиш на чуждоземния генерал, че съм много загрижен за състоянието на жените и децата в колоната и им предлагам защитата си при условие, че мъжете им ги придружат. Ще му кажеш, че се заклевам сам да ескортирам колоната, докато излезе от проходите.

Обещание, което не струва дори въздуха, който дишаме, каза си Айша, но кимна и стисна по-здраво юздите на Чарли.

— И, Айша… — Нещо в гласа му я накара да усети благодарност. — Ще кажеш, че много държа Ралстън-хузор, също да бъде между заложниците.

Благодарността отстъпи място на необуздано чувство за щастие. Дори ако никога вече не го видеше, съзнанието, че той е наблизо, щеше да бъде като балсам за наранената й душа. Тя не можеше да си представи как би живяла оттук нататък с неизвестността за съдбата му. Всеки ден щеше да се пита дали е намерил смъртта си или е оцелял в дългия, труден път. След миг се върна страхът. Акбар хан не би направил услуга на мъжа, който беше откраднал собствеността му. Каква ли игра играеше пак?

— Както желаеш — прошепна покорно тя.

— Тръгвай.

Тя препусна надолу по хълма към откритата равнина, където лагеруваха оцелелите англичани. Онези, които не бяха замръзнали през нощта, се надигаха с мъка от заснежените си легла, за да застанат лице в лице със смъртта. Днес беше третият ден от страшния поход.

Кит я видя да идва и се запита дали пък не е загубил здравия си човешки разум. Опита се да скочи и да се затича насреща й, но мускулите му бяха толкова схванати от нощния студ, че само след две крачки падна в снега. Надигна се с ядни проклятия и закуцука към треперещата групичка, наобиколила генерал Елфинстоун.

— Нося ви послание от Акбар хан, генерале — заговори без заобикалки Айша. Свали булото си и очите й потърсиха с любов лицето на Кит. Тя му се усмихна и кръвта му се стопли, потече с нова сила. Тялото му се съживи и укрепна. Той отиде при нея, вдигна ръце и Анабел се плъзна от гърба на Чарли в разтворените му обятия.

— Какво послание? — обади се страхливо генералът.

— Моля за извинение, сър — отговори Кит, който не преставаше да се усмихва. Май наистина не съм в ред, каза си той, но продължи да я държи в обятията си и да шепне в ухото й: — Не вярвах, че някога ще те видя пак.

— Какво е посланието? — попита делово бригадир Шелтън.

Анабел обърна глава, но не се освободи от прегръдката на любимия си.

— Ханът предлага защитата си на децата и жените, но само при условие, че мъжете им ги придружат в лагера му.

Надигна се многогласен протест. Всеки от мъжете разбра, че целта на хана беше английската войска да бъде лишена от водачите си, от най-добрите офицери.

— О, Господи — въздъхна безсилно Елфинстоун. — Недейте така, господа! Чест ви прави, че протестирате, но не можем да лишим дамите от тази защита. Вземете семействата си и вървете в лагера на онзи злодей. Бог да ви е на помощ!

— Акбар хан настоява капитан Ралстън също да бъде между заложниците — добави глухо Айша. Усети как Кит се скова и вдигна очи към него. — Не знам какви са намеренията му. Може би ще те измъчва… Може би, ако останеш тук, ще стане още по-страшно… и за двама ни. Ако откажеш обаче, той може да си отмъсти на другите заложници.

— Нима мислиш, че ще откажа? — Гласът му проряза ледения въздух, в очите му заблестя гняв. — Ти за подлец ли ме мислиш, Анабел?

— Не говори така — опита се да го успокои тя. — Не исках да те нараня. И в двата случая ще страдаш, само това исках да кажа. — Тя се освободи от прегръдката му и се обърна към генерала. — Акбар хан обещава също да ви изпрати ескорт, за да минете необезпокоявани през проходите до Джелалабад. За съжаление не знам дали можете да разчитате на думата му.

— Както и във всяко друго отношение — намеси се злобно Шелтън, но гневът му бе справедлив.

— Какъв избор имаме? — попита с треперещ глас Елфинстоун. — Трябва да приемем предложението.

— Ще му предам отговора ви. — Тя закрепи булото зад ухото си и се обърна към Кит в образа на Айша: — Това беше само миг — проговори тихо тя. — Нямам представа защо ми позволи да те видя, но съм сигурна, че това беше за последно. Няма да има друг миг, Кит. Аз съм отново собственост на Акбар хан и ще ме заключат в зенаната, както е обичаят тук. — Тя се стараеше да говори делово, да разкрие само фактите, определени още миналата вечер. Кит затвори очи. Защо беше такъв глупак да вярва, че нещата са се променили?

Болката беше толкова силна, че нямаше да я понесе. Тя пронизваше сърцето му и той не можеше дори да вдигне ръка, за да я докосне на сбогуване. Не можа да намери думи, за да й обясни какво изпитваше към нея. Само се сгърби като старец и тръгна нанякъде, без дори да я качи на коня.

Когато се върна на хълма, Айша усети безкрайна умора. Умора, която не идваше от тялото, а от душата. Акбар хан й съобщи тихо, че ще изясни нещата помежду им, когато стигнат в крепостта Будиабад, където възнамерявал да подслони заложниците, но тя остана безучастна. Собствената й съдба не я интересуваше. Той й каза още, че може да язди редом с него, но през останалото време трябва да се крие в палатката му, все едно че се намира в зенаната. Айша прие заповедта покорно и дори се зарадва. Принудителното усамотение имаше своите предимства. Тя трябваше да остане сама, за да се върне отново към старото си равнодушие, което в миналото й бе помогнало да оцелее.

 

Петдесет заложници последваха Акбар хан и изтеглящата се британска колона. Сердарят сдържа обещанието си да им осигури защита, но ескортът, който се движеше най-отзад, не си даваше труд да пази изгладнелите, премръзнали, отчаяни войници и цивилни, останали в колоната, от нападенията на фанатичните гази и отмъстителните планинци.

Кит яздеше сред приятелите си през клисурата Тунгие-Тарики и видя труповете на войниците си; минаха през теснината Тезен, където телата бяха голи и насечени на парчета; после прекосиха долината и изкачиха стръмния склон към Югдулук, където племената бяха препречили пътя с бодливи клони и бяха довършили изостаналите цивилни под мътната светлина на луната. Тук Кит видя и тялото на Харли, паднал със сабя в ръка, а до него обезобразеното тяло на бригадира, когото беше защитавал.

Още един мъртъв приятел.

В Югдулук уморените и преситени от кървавите гледки заложници станаха свидетели как бригадир Шелтън и генерал Елфинстоун, вече „гости“ на Акбар хан, се предложиха сами за заложници след страшното клане в Тезен, за да спасят остатъците от колоната… само за да видят окончателното поражение на англичаните между скалите на Югдулук. Един-единствен войник преживя изтеглянето от Кабул и достигна Джелалабад, за да разкаже за страшния преход.

На следващия ден Акбар хан потегли със заложниците си на север, към долината Лагман, за да отседне в крепостта Будиабад. Редом с него яздеше забулената Айша, която през целия дълъг път бе виждала само мъртви англичани, защото живите оставаха грижливо скрити.