Джейн Фийдър
Нефритови очи (12)

Единадесета глава

Шест афганистански ездачи бяха възседнали едрите си бойни жребци и чакаха Кит пред вратата на укрепеното британско селище. Изпод кепетата им се подаваха къдрави черни коси, лицата им бяха безизразни. Малката група ездачи, начело на която препускаше английският лейтенант, препусна към тях.

— Салаамат баши — поздрави церемониално Кит.

— Мандех набаши — отговори един от ездачите и веднага обърна коня си към града.

— Какви жалки глупаци — промърмори под нос Абдул Али и думите му бяха класическо омаловажаване. Сепоите се подредиха в редица и потеглиха към града.

До Кабул имаше две мили и те бяха изминати в пълно мълчание, фанатичните гази, които нападаха укрепеното селище, бяха изчезнали, само отделни малки групи продължаваха да хвърлят камъни срещу войниците и да ги обиждат. Като видяха преминаващата група, те се събраха край пътя и се развикаха възбудено. Един от ездачите им отговори кратко, но Кит успя да чуе името на Акбар хан и се успокои. Това име имаше магическо въздействие. Газите кимнаха и се разотидоха.

Улиците на Кабул бяха опустошени при безредиците. Двудневните битки, грабежи и убийства личаха ясно по опушените сгради, купищата боклуци и неприбраните трупове. Малкото хора, които бяха излезли по улиците, застиваха по местата си и зяпваха лейтенанта в блестяща униформа със страх и в същото време предизвикателно, ала не правеха опити да ги обиждат с думи или жестове.

Къщата на Акбар хан си стоеше на мястото, мрачна и внушителна както по времето, когато Кит дебнеше отсреща и чакаше появяването на Айша на някой от прозорците. Той внимаваше много за израза на лицето си, за да не се издаде, че е запознат с обстановката, особено когато слязоха от конете и бяха отведени вътре.

— Ах, Ралстън-хузор, не смеех да се надявам, че отново ще имам удоволствието да те видя. — Акбар хан беше застанал в горния край на стълбището. Шалварите му бяха пъхнати в ботушите за езда, копчетата на тъмнозеления жакет блестяха, главата му беше гола. — На кого да благодаря за щастието, че ми изпратиха именно теб, за да преговаряме за това нещастие… Честта е неоценима, повярвай. — Той слезе бавно по стълбата с усмивка на устните, но в очите му нямаше и искрица топлина. Втренчи поглед в лицето на Кит и дълго остана така. След това кимна бавно. Очевидно беше намерил онова, което търсеше. — Моля… — Той направи жест към вратата вляво. — Ще изпием по чаша шербет и ще си поговорим. Хората ти могат да останат тук.

— Смятате ли, че това е разумно, сър? — прошепна зад гърба му Абдул Али.

— Ти си мой гост, Ралстън-хузор — проговори подкупващо Акбар хан. — Нали няма да обидиш гостоприемството ми, като откажеш?

— О, никога — отговори със същата мекота Кит. — Почакайте ме тук, хавилдар.

— Както желаете, сър. — Абдул Али остана в средата на просторното помещение, сложил ръка на пистолета, наблюдавайки внимателно какво става наоколо. Лейтенантът и домакинът му се скриха зад вратата.

Стаята, в която влязоха, беше празна и Акбар хан напълни сам чашите с шербет. Подаде една на Кит, взе своята и я вдигна насреща му.

— Добре дошъл, Ралстън-хузор — проговори тържествено той и отпи голяма глътка.

Кит сведе глава и също отпи от чашата си.

— Чух, че си имал някои предложения, Акбар хан.

Сердарят го погледна с тъжно лице.

— Случилото се е ужасно! Желая лично да изразя най-дълбокото си съчувствие за смъртта на Бърнс, Ралстън-хузор, и на другите ви офицери. Вярвам, че ще предадеш тези мои думи на началниците си. Сега обаче трябва да помислим какво да сторим, за да не се повтарят тези страшни събития. — Той поклати загрижено глава. — Искам да разберете, че моят народ е много нещастен, а когато афганистанците са нещастни, те са склонни към… буйство, нека го кажем така.

— Аз бих избрал по-силна дума — отвърна глухо Кит. — Можеш ли да гарантираш, че безредиците няма да се повторят?

— Съжалявам, но не мога! — Акбар хан отново поклати глава. — Разбери ме, моля те. Моят авторитет и влиянието ми върху другите военни вождове са незначителни, лейтенант. Всички те имат своите лични оплаквания от феринджи и сами ще решат какво да правят. Някои вероятно ще се съгласят на примирие, но другите… — Той вдигна безпомощно рамене.

— Какво предлагаш? — попита спокойно Кит. В никакъв случай не биваше да показва, че не вярва в безпомощността на хана.

— Мисля, че за Макнейтън ще бъде полезно да разбере колко различни са водачите на племената, Ралстън-хузор. Колкото по-разединени са те, толкова по-трудно ще постигнат споразумение какво да предприемат срещу чужденците. — Той поглади брадата си по начин, който веднага би накарал Айша да застане нащрек. — Сигурен съм, че пълномощникът на кралицата поддържа връзка с някои сердари. Добре е, ако се опита да… посее раздори между тях.

— И как ще стане това? — попита недоверчиво Кит.

Акбар хан се усмихна добродушно.

— Пълномощникът сам трябва да избере метода си на действие. Възможно е например да ги възнагради щедро за услугите им или пък да ги сплаши. Самият аз ще се застъпя за спиране на бунтовете и за признаването на шах Сойах. Мисля, че е дошло времето за подобно споразумение.

Кит сведе глава. Трябваше да скрие убеждението си, че току-що бе получил най-лошия възможен съвет. Макнейтън непременно щеше да хареса мисълта да посее раздори между племенните вождове, но това начинание беше предварително осъдено на неуспех. Защо Акбар хан се преструваше, че е променил отношението си към англичаните? Той се бе заклел, че няма да прави компромиси, докато британците са на афганистанска земя, и Кит не повярва нито за миг, че ханът е променил решението си. Все пак трябваше да скрие тези мисли.

— Ако това е всичко… — проговори учтиво той, обърна се и се запъти към вратата.

— Ралстън-хузор? — Гласът на Акбар хан звучеше все така меко.

— Да? — Кит се обърна отново към него и усети как по тялото му пропълзя леден студ. В пронизващите сини очи пламтеше смъртоносна омраза.

— Помниш ли играта бозкаши?

— Разбира се.

— Понякога, когато един от мъжете ни е извършил несправедливост към друг, правилата могат да се променят. Тогава не използваме за трофей тялото на животно. — Той направи пауза и устата му се опъна в тънка линия. За първи път Кит осъзна цялата му жестокост. — Самият злосторник се превръща в плячка за ловците — допълни Акбар хан, без дори да трепне.

Кит стисна здраво зъби, срещна погледа му и се постара да запази непроницаемо изражение. Нямаше нужда да се преструва, че не разбира за какво става дума. Акбар хан беше отгатнал истината. По-добре беше да посрещне спокойно предизвикателството.

— Разбира се — продължи замислено ханът, — ако стореното зло бъде поправено напълно и навреме, играчите могат да проявят великодушие… спрямо един разбираем порив. Обаче… — очите му станаха още по-студени — ние сме привързани към онова, което притежаваме, Ралстън-хузор, и сме много ревниви. Освен това се гневим лесно, когато някой от нашите наруши клетвата си за вярност. Наказанието за неверността е безмилостно… Ти ме разбираш, нали?

— Говориш със загадки, Акбар хан — отговори спокойно Кит и сам се учуди колко твърдо прозвуча гласът му.

Акбар хан се усмихна и отново вдигна рамене.

— Вероятно ще ти достави радост да разгадаеш тази шеговита загадка, Ралстън-хузор, а и ще ти бъде полезно да си поблъскаш главата… полезно и за теб, и за един друг човек… — Той плесна рязко с ръце и звукът отекна заплашително в помещението. Вратата се отвори безшумно и в стаята влезе строен войник с дълго палто и кепе на главата.

— Отведи този феринджи обратно в укрепеното селище — заповяда Акбар хан и изчезна, без да се сбогува.

 

Обратният път също премина в мълчание. Кит не беше в настроение да разговаря за срещата си с Акбар хан. Мислите му бяха посветени единствено на нерадостния й завършек. Акбар хан го бе заплашил, но отправената към Анабел заплаха беше много по-страшна. Ако Айша не се върнеше при него, той щеше да приеме, че е отишла при чужденеца по своя воля. А това означаваше, че той щеше да има право да я обвини в нарушаване на клетвата за вярност. Кит не знаеше какво наказание се полага на престъпилите тази клетва, но ако той беше заплашен да изиграе ролята на плячката в бозкаши, нямаше нужда да е надарен с голямо въображение, за да си представи как афганистанците наказваха предателството и неверността.

Пред портата на крепостта ескортът ги остави, без да каже дума за сбогуване. Кит остави хавилдаря и сепоите при Главната квартира и влезе, за да представи доклада си.

Както се бе опасявал, съветът на Акбар хан бе приет с въодушевление. Пълномощникът на Короната потърка доволно ръце.

— Да, да, мисля, че ханът има пълно право. Ако успеем да разединим бунтовническите водачи, ще отслабим значително опозицията срещу шаха. Нека бунтовниците се избиват помежду си, така няма да тръгнат срещу нас.

— Как смятате да го постигнете, сър Уилям? — попита с немощния си глас Елфинстоун, полегнал в креслото си.

— Ще се възползваме от услугите на Мохун Лал. Той има много приятели между сердарите, но винаги е бил лоялен към нас. Само той знае кого да възнаградим и кого да заплашим. — Сър Уилям кимна доволно. — Можем да отидем дори малко по-далеч. Ако успеем да отстраним от пътя си някои от най-злобните ханове, бунтовете ще престанат.

— Как конкретно ще го направите? — попита отново генералът и примигна.

— С атентати, естествено — отговори самоуверено Макнейтън. — Ще обявим награда за главите им и ще чакаме. Ще видите как ще започнат да се стичат желаещи.

Кит не можа да потисне вика на отвращение и пълномощникът го изгледа унищожително.

— Какво казахте, лейтенант?

— Наистина ли вярвате, че предателството е правилният път, сър Уилям? — въздъхна лейтенантът.

— Ще победим тези вероломни диваци със собствените им оръжия — обясни високомерно пълномощникът. — Сам Акбар хан ни го предложи, нали?

— И вие сте готов да се вслушате в съвета му? Нима му имате доверие? Защо ще се опитва да ни помогне?

Макнейтън се ядоса още повече.

— Ханът знае много добре, че не е в състояние да ни победи. Щом майор Грифит излезе от Кубари-Джубар и се присъедини към нас, щом бригадата на генерал Сейл пристигне от Кандахар, веднъж завинаги ще сложим край на бунтовете. Акбар хан разсъждава като реалист и не желае да има нищо общо с непримиримите националисти. Когато всичко отмине, той ще застане на наша страна, ще видите.

— Вероятно точно това ще направи — промърмори Кит. — А сега ви моля да ме извините, генерале… Трябва да се върна към задълженията си. Нали ми наредихте да надзиравам инвентаризацията.

— Да, разбира се, лейтенант, свободен сте. — Елфинстоун му махна с ръка и Кит излезе от кабинета с чувството, че е омърсен. Откога британската армия си служеше с подобни дивашки методи? Но Макнейтън не беше войник. Той беше цивилен политик и предателството беше един от основните пътища към върха. Според него убийствата от засада и подкупите бяха необходима част от играта, те не опетняваха честта му. А войникът, който трябваше да се противопостави енергично на този план, беше твърде слаб, за да го стори.

— Как мина, Кит? — посрещна го Боб Маркъм пред един от складовете. Той изслуша разказа на приятеля си за посещението при Акбар хан и за последвалия разговор с Макнейтън и Елфинстоун и се потърси от отвращение.

— Велики Боже! — промърмори задавено той. — Тези хора не са на себе си! Военната сила е единственият път, по който можем да докажем превъзходството си, а онзи говори за атентати. Освен това аз познавам Мохун Лал и намирам, че е коварно копеле. Напълно е подходящ за задачата, която ще му поставят. — Той удари с бастуна си живия плет, покрай който минаваха, и няколкото останали листа нападаха по земята. — Впрочем, как е дамата?

— Неспокойна е — отвърна Кит. — Би трябвало да се прибера вкъщи, за да се уверя, че не се е заела с нещо, което може да й струва главата. Обеща ми да се държи прилично, но не съм сигурен, че проумява какво означава това за англичаните. — Той се почеса по главата и смръщи чело.

Боб направи опит да се усмихне.

— Не съм те виждал толкова сериозен, драги мой.

Кит направи жалка гримаса.

— Това е много отговорна задача, Боб. Как мога да бъда сигурен, че тя няма да плаща за лудостите, които извърших? Ако лейди Сейл и другите стари кокошки узнаят коя е и откъде идва, никой няма да пожелае да я приеме в дома си. Тя твърди, че й е все едно, но това са глупости. Тя просто не разбира какво означава това, защото е забравила живота в Англия.

— Първо обаче трябва да се измъкнем оттук, не мислиш ли?

— Точно така. — Кит се намръщи още повече. Огледа заснежените върхове в далечината и потръпна от студ. — Трябваше да я оставя там, където си беше, Боб.

— Нещата се развиват твърде бързо — отбеляза добродушно приятелят му. — Досега не бях те чувал да се разкайваш за каквото и да било. Какво стана с Кит Ралстън, който се втурваше във всяка нова игра, без да мисли за края й? Какво стана с Ралстън, когото всички познаваме и обичаме?

— Струва ми се, че ми стана скучно с този човек — отговори сериозно Кит. — Виж, Боб, би ли ми направил една малка услуга? Поеми инвентаризацията вместо мен. Аз трябва да се видя с Анабел.

— С удоволствие — съгласи се веднага Боб. — Следващия път, когато изтегля късата сламка за някой опасен патрул, ще я връча на теб.

— Съгласен. Много ти благодаря. — Кит забърза към дома си. Вече знаеше какво трябва да направи.

Анабел седеше повече от час до прозореца, който гледаше към улицата. Щом го видя да завива зад ъгъла, излетя навън като куршум.

— Къде беше толкова дълго? Направо полудях от тревога — развика се тя и го прегърна насред улицата. — Чак сега ли се връщаш от Кабул?

— Не, върнах се преди час и половина — отговори сериозно Кит и я погледна намръщено. — За Бога, Анабел, прибери се вкъщи! Нямаш палто и главата ти не е покрита. Не се показвай никога повече в този вид, чуваш ли!

— Стига глупости! — озъби се тя, отстъпи крачка назад, опря ръце на хълбоците си и от очите й лумна зелен огън. Тежката плитка се люшкаше по гърба й. — Как смееш да ме оставиш сама толкова дълго! Трябваше първа да узная, че си се върнал жив и здрав!

— Ти не разбираш ли, че трябваше да докладвам на Макнейтън? — попита раздразнено той, огледа се и въздъхна облекчено. Улицата беше пуста. — Влез вътре, моля те. Някой може да ни наблюдава през прозореца.

— Трябваше поне да ми пратиш вест. Или смяташ, че ми е все едно?

— Аз се прибирам вкъщи, а ти прави каквото искаш. — Той разбра, че единствената му възможност е в бързото отстъпление. Затова закрачи енергично към входната врата. Анабел го следваше по петите, като не преставаше да го ругае за лекомислието му.

— Престани най-после да се караш, зеленоок рис — изрече твърдо той, след като най-после успя да затвори входната врата зад гърба й. — Не съм свикнал някой да ме чака вкъщи и да се тревожи, затова и не се сетих да ти изпратя вест. Прости ми, това няма да се повтори никога вече. Сега доволна ли си?

— О! — прошепна смутено тя и пое дълбоко дъх. — Какво друго ми остава? Разкажи ми какво се случи.

— Първо имам нужда от едно питие. — Кит влезе в дневната и си наля пълна чаша бренди. — Или пак ще ми се правиш на пуританка?

Анабел не отговори. Спря се до масата и спокойно го изчака да гаврътне питието и да си налее второ. Кит я погледна и с усмивка остави чашата на масата.

— Не, няма да пия повече. — Той помълча малко и заяви без заобикалки: — Анабел, ти трябва да се върнеш при Акбар хан.

— Какво трябва да направя? — погледна го стреснато тя.

Кит хвърли шапката си на дивана.

— Трябва да се върнеш в Кабул. Той знае, че си при мен.

— Казах ти, че е отгатнал. — Анабел говореше съвсем тихо, лицето й беше спокойно. — Какво стана?

Кит направи гримаса.

— Кажи ми, планинските племена наистина ли използват враговете си като трофеи в бозкаши?

— Това не е нещо необичайно — отговори глухо тя.

— А жив ли е „трофеят“? — Кит не знаеше защо държеше да научи всички кървави подробности. Тялото му се тресеше от ужас.

— В началото на играта — отговори тя, — но не за дълго. С това ли те заплаши ханът?

— Да, макар и със заобикалки — потвърди мрачно той. — Но не тази е причината, поради която искам да се върнеш.

— Не те обвинявам, че се страхуваш — проговори меко тя. — Представата е наистина ужасяваща.

— Ти си в много по-голяма опасност от мен — заговори направо Кит. Отиде до камината и разбута дебелите цепеници. — Акбар хан ми намекна, че ако се върнеш при него, ще прояви великодушие… да, точно това беше думата. Ако не го направиш, ще бъдеш наказана като предателка. Какво е наказанието за изменниците?

Анабел потърка замислено челото си.

— Не бях очаквала по-меко наказание. Той каза ли, че ако се върна доброволно при него, няма да предприеме нищо срещу теб?

— Хм… каза, че би простил един разбираем порив.

— Това е по-великодушно, отколкото очаквах. — Тя се почеса по носа и Кит я дръпна за ръката.

— Ще си направиш дупка, момиче!

— Когато размишлявам, носът винаги ме сърби — обясни нетърпеливо тя. — Мислех си, че ако те бях напуснала в самото начало и се бях върнала при Акбар хан, той щеше да ме пощади, но да си отмъсти на теб — и това е главната причина, поради която останах с теб. Само че нещата между нас се промениха. Ако той обещае, че няма да те закача, ще се върна при него, но само по тази причина и защото ти искаш така.

Кит смръщи чело и се опита да вникне в смисъла на думите й.

— Искам да се върнеш заради самата себе си — заговори най-после той. — Не биваше да те довеждам тук. Каква лудост ме бе обзела… — Той удари с юмрук по масата. — Ти си ме омагьосала, Анабел-Айша. Не съм толкова млад, но досега не се бях научил да контролирам поривите си. Вземах онова, което ми харесваше, и вярвах, че няма да навредя никому. Изложих те на голяма опасност и бих искал да поправя стореното зло.

Айша поклати глава.

— Вече съм тук, Кристофър Ралстън. Останах с теб, защото така исках. Казах ти го тази сутрин, не помниш ли? Аз ще реша кога и дали ще те напусна, за да спася собствената си кожа. Когато става въпрос за твоята кожа, решението ще вземеш ти.

— Нима намекваш, че умирам от страх и съм толкова ужасен от Акбар хан, че бих те изпратил при него, за да защитя себе си? — попита остро той.

Младата жена разбра, че го е разгневила, и разпери ръце, за да го умилостиви.

— Нищо не намеквам. Само се опитвам да установя по кой път трябва да вървим.

— Не, не е само това. Веднъж вече ти казах, че е крайно време да проумееш нещо много важно — хората от твоята раса също имат здрав гръбнак.

Сивите очи се впиха предизвикателно в нейните и тя беше принудена да сведе глава.

— Ти ще вземеш решение — повтори тихо тя.

— Много добре знаеш, че вече съм го взел. — Кит наля втора чаша с бренди и й я подаде. — Нека пием за това, Анабел Спенсър.

Тя пое чашата, макар и с колебание.

— За да подпечатаме съгласието? Или отказа? — Устните й се извиха в нерадостна усмивка. — Значи ли това, че като изпия чашата, се отказвам от законите на исляма и възприемам законите на твоята раса?

— Тя е и твоя раса, Анабел — напомни й меко той. — Да пием за нас, Анабел-Айша.

— За нас — съгласи се тя, затвори очи, смръщи носле и отпи голяма глътка. — Ох!

Кит избухна в смях. Падна на дивана и се смя, докато го заболя устата.

— Никога повече няма да те карам да изпиеш и една капка — обеща задъхано той и протегна ръце към нея.

Айша се разположи удобно на коленете му.

— Радвам се. Има някои жертви, които предпочитам да не принасям. Ще изпиеш ли и моето питие?

— Не. — Кит взе чашата и я остави на масата. Ръката му се плъзна под елека и помилва меката, гладка кожа. — Защо не носиш бельо?

— Какво искаш да нося — корсети или фусти и долни гащи? — засмя се до устата му тя. Дъхът й беше топъл и сладък, устните й се докосваха до неговите. — Не, Ралстън-хузор. Афганистанските жени не носят бельо.

Той раздели устните й с връхчето на езика си и проникна внимателно навътре. Езикът му затанцува многообещаващо в дълбините на устата й, все по-дързък и страстен. След малко той се отдели от нея, обхвана хълбоците й и се зае да изследва закръгленостите на тялото й под меките вълнени шалвари.

— Мисля, че в живота на афганистанците има и някои положителни страни.

— Трябва ли да се връщаш на работа? Или можем да си легнем?

— Разбира се, че ще си легнем. — Айша се надигна гъвкаво, той също стана. — Боб пое задълженията ми.

— О, трябва да му благодаря, когато го видя — прошепна с дяволита усмивка тя. — Сигурно ще намеря начин да му покажа признателността си.

— Остави това на мен — побърза да я спре Кит.

— Но аз съм сигурна, че бих могла да му предложа…

— И аз съм сигурен, че би могла! — прекъсна я рязко Кит. — Но игричките на Айша не са ми особено забавни, мис Спенсър.

— Какъв си сухар — изкиска се тя. — Исках само да се уверя дали имаш поне малко чувство за хумор.

— Винаги го загубвам, когато става въпрос за жените ми.

— О! Значи аз съм една от жените ти?

— Така изглежда.

— Колко си имал досега?

— Вече не помня. Няма ли най-после да отидем в спалнята?

— Защо губиш чувството си за хумор, когато става въпрос за жените ти?

— Защото една отвратителна шега с жена ме докара в това забравено от Бога място — отговори кратко той и затвори вратата на спалнята зад гърба си.

Анабел се отпусна на леглото.

— Разкажи ми.

— Не сега.

— Напротив, точно сега.

— Историята е безинтересна, Анабел. Има много по-вълнуващи неща, които бих могъл да направя. — Той взе лицето й между ръцете си, целуна очите й, връхчето на носа й, помилва с устни брадичката и впи уста в нейната.

— А сега ми разкажи — настоя сериозно тя в мига, в който устните им се разделиха.

— Така ли се държат афганистанските жени с господарите си? — подразни я той, без да пуска лицето й. — Редно е да бъдеш малко по-мила с мен.

— Ще се превърна в Айша, след като удовлетвориш любопитството на Анабел. — В очите й блестеше предизвикателство, примесено със сладостни обещания.

Кит изкриви уста и се запита дали да отстъпи или да продължи да упорства. И двете възможности бяха привлекателни.

— Нека направим и двете заедно — помоли той. — Съблечи се, за да мога да те милвам, докато разказвам.

— Не, така няма да се получи нищо. — Нито ще ме милваш, както трябва, нито ще разказваш достатъчно убедително историята си.

— Не бях виждал такова упорито женско същество — промърмори недоволно Кит и я бутна да легне. Мушна ръка под жакетчето й и намери връзките на шалварите.

Айша избухна в смях и се опита да го отблъсне. Успя и се хвърли към другия край на леглото. Кит успя да преметне крак върху бедрата й и се стовари отгоре й с цялата тежест на тялото си. После спокойно развърза шалварите й.

— Ти си дяволски възбуждаща жена — прошепна задавено той. — Пълна с обещания и предизвикателство. — Премести тежестта си по-нагоре, облегна се на лакът и започна да милва краката й. Реши да я погъделичка по колянните ямки и се отдаде на това удоволствие, докато тя започна да се извива като змия и да го моли за милост. Кит мушна коляно между бедрата й и разтвори краката й.

Очите й бяха загубили блясъка на предизвикателството. Когато връхчетата на пръстите му се плъзнаха по вътрешната страна на бедрата й, в зелените им дълбини лумна диво желание. Сивите мъжки очи й отговориха със същия огън. Кит откопча дрешката и оголи корема й. Когато се наведе да го помилва с устни, тялото й се изви срещу неговото. Кит разтвори елека й и топлият му дъх опари гърдите й. Тя затрепери като лист и се предаде. Устните и ръцете му не преставаха да я милват и тялото й се разтърсваше във все нови и нови вълни на насладата.

Кит я вдигна към себе си и свали елека от гърба й. Остави я да падне на леглото и хладните чаршафи охладиха за миг сгорещената й кожа. Той обхвана с ръка гърдата й, потърка зърното между палеца и показалеца си и се засмя на бързата й реакция. Наведе се и пое зърното с устни. Когато топлият му език закръжи около него, от гърдите й се изтръгна сладостен стон. Търсещите му пръсти проникнаха дълбоко в нея и умелите им движения я поведоха към екстаза.

Кит я доведе до самия връх на удоволствието и я задържа там мъчително дълго. Очите му я държаха в плен, ръцете и устните му се губеха в прекрасното й тяло. Айша искаше освобождаването да настъпи по-скоро и в същото време копнееше това сладостно мъчение да продължи вечно. След малко Кит се сведе към корема й и устата му тръгна по пътя на ръцете. Това вече беше твърде много за Айша. Страстта й лумна с неудържим пламък и тя пропадна в пороя на чувствата си, завъртя се, понесе се във вихрушката му и изведнъж бе изхвърлена на брега — трепереща, сладостно отпусната, с насълзени очи, неспособна да се помръдне. Сърцето й дълго не можа да се успокои. Кит милваше тялото й, шепнеше в ухото й неразбираеми нежности и чакаше очите й да се прояснят и устните да му отговорят с усмивка.

— Много ли си изтощена?

— Толкова време мина, откакто се любихме за последен път — отговори тя и протегна ръце към него, докато той се събличаше бързо. — Помниш ли колко дълга беше онази септемврийска нощ? Този път обаче нямам…

— Затова пък аз имам — усмихна се той и отвори чекмеджето на тоалетната масичка.

— Нека го направя за теб — прошепна нежно тя и го накара да легне до нея. — Ти имаш прекрасно тяло, Кристофър Ралстън. — Тя целуна твърдия му член и Кит изстена от наслада. — Искам да те усетя дълбоко в себе си — прошепна страстно тя. — Ела, ела бързо!

Кит повдигна с две ръце таза й и проникна устремно в топлата й женственост. Задвижи се в див ритъм и отново си каза, че никога, никога досега не е преживявал подобно нещо. Айша беше смайваща. Тя лежеше под него, разперила ръце. Само долната част на тялото й се движеше по невероятно възбуждащ начин, който го водеше към неподозирани досега плътски радости. Тя просто танцуваше под него и чакаше мига, в който лицето му застина в предчувствие за идващия екстаз. Усети пулсирането му дълбоко в себе си и в същия миг собственото й тяло отново се изпълни с непозната досега наслада и пред очите й затанцуваха многоцветни вълни. Нямаше нищо по-прекрасно от споделеното щастие.

— Велики Боже — прошепна задъхано Кит, когато дойде на себе си. — Ти си магьосница, Анабел-Айша. Коя си ти, как се появи в живота ми? Засега знам само едно: ти си необикновена жена. — Той не можеше да се отдели от нея и продължаваше да лежи отгоре й, заровил лице в гъстата, уханна коса.

Айша го прегърна с две ръце и помилва коравия му гръб. Нямаше сили да го притисне, затова просто остави дланите си да почиват върху влажната му кожа.

— Афганистан граничи с Индия и Персия — проговори гърлено тя. — Такива съседи са майстори не само на бухарски килими и персийска коприна.

Кит напрегна цялата си воля, за да се откъсне от нея и да полегне на една страна. След малко се опря на лакът и я погледна изпитателно.

— Искаш да кажеш, че са те учили… Всъщност, какво значение има това? Не искам да го знам. — Той разтърси глава. — Ще бъда благодарен и толкова.

— Какво толкова те тревожи у мен? — попита с усмивка тя.

— Не знам точно. Не се тревожа, но съзнанието колко си различна понякога ми причинява болка… ти не се вместваш в нито една норма, с която съм свикнал. — Той се усмихна измъчено. — Това ме кара да се чувствам зле.

— Не разбирам защо те боли — отговори спокойно тя. — Трябва само да повярваш като афганистанците, че съдбата ни е предопределена, тогава всичко останало губи значението си.

— Ти вярваш ли в това?

Млечнобелите й рамене се повдигнаха.

— Защо да не вярвам? Това е утешителна вяра. Каквото трябва да стане, то става, всички наши решения са предопределени, затова няма причини да се чувстваме несигурни.

Кит полегна до нея и сложи ръка на хълбока й.

— Звучи наистина утешително. Особено в този момент, когато нямам представа какво ще се случи с теб… с мен.

— Тогава престани да се тревожиш и ми разкажи историята за отвратителната шега и за жената, заради която са те заточили толкова далече.

— Пиех твърде много — призна засмяно той.

— Така си и мислех — отзова се тя. — Но не бях сигурна, защото нямам представа кое е много и кое — малко.

— Човек е пил твърде много, когато започне да върши глупости — обясни той. — За нещастие повечето хора, които познавам, пият твърде много. Започваме още в училище и после вече не можем да спрем.

— Защо?

— Повечето хора пият от досада. — Той обърна глава, за да вижда лицето й. — Не са много хората като теб, които умеят да се справят с досадата.

— Но ти си в армията! Нима и службата е досадна?

— О, Анабел, армията е цяло мъчение!

— Защо тогава си станал войник?

— Защото всеки син и наследник в моето семейство е служил в Седми драгунски полк и така е от сто и петдесет години насам — отговори намръщено той. — Щеше да ми бъде много по-приятно да остана в Оксфорд и трябваше да го направя, ако имах малко разум, но след два семестъра лудории и пиянство реших, че съм придобил достатъчно мъдрост, и тръгнах по отъпканата семейна пътека, изпълнен с фалшиво усърдие.

— Но сега вече не си при драгуните, нали?

— Не — изръмжа той. — Трябваше да върна офицерския си патент и бях преместен в кавалерията на Източноиндийската компания.

— Значи това е имал предвид Харли, като каза, че преместването при езичниците те е отдалечило завинаги от гвардейските паради в Лондон.

— Така ли каза?

— Ами да. Каза също, че очите ти играят и че при поведението, което си имал, никак не е за чудене, че си се озовал чак в Афганистан.

— Да го вземат дяволите! — Кит седна в леглото. — Какъв нахалник!

Анабел избухна в смях.

— Не можеш да му се сърдиш, след като именно ти си виновен за заточението му.

— Не беше нужно и той да идва с мен — поправи я мрачно Кит. — Решението беше само негово и бе взето напълно доброволно. Само Бог знае защо го направи.

— Сигурно те обича.

Кит я погледна изпитателно, после се усмихна.

— Да, може би. В действителност аз имах голям късмет с него.

— Ще ми разкажеш ли най-после какво се случи?

— Щом настояваш. Но историята не е много красива. — Той се облегна на възглавницата и се прозина доволно. — Ела до мен. — Притегли я към себе си и положи главата й на рамото си. — Така е по-добре. Ако имаше и една чашка бренди, нищо нямаше да ми липсва.

Айша го изгледа изпитателно и видя, че той се присмива сам на себе си.

— Започвай да разказваш!

— Имаше едно момиче, казваше се Люси и работеше като чистачка. Беше закръглена и хубавка, малко тромавичка, но мила по природа, освен това беше убедена, че аз съм най-прекрасното същество на тази земя.

— Това ти се е отразило зле — отбеляза дълбокомислено Анабел.

— Ти ме обезкуражаваш още в началото, скъпа. Както често става в подобни случаи, аз наех на Люси малка къщичка в един тих лондонски квартал, където тя си живееше щастливо, занимаваше се с домакинството, топлеше ми пантофите…

— И разни други неща — допълни с усмивка Анабел.

— Може и така да се каже. И престани да ми се подиграваш! Нали искаш да ти разкажа историята до края?

— Моля за извинение. — Тя стисна здраво устни.

— Та, както вече казах, Люси беше доволна от живота си, както и аз бях напълно доволен от нея. Посещавах я, когато имах желание и когато не бях на служба в полка. Освен това посещавах всички балове, салони за карти, соарета… и така нататък.

В гласа му имаше горчива насмешка. Очите му се взираха в нищото, ръцете му несъзнателно милваха гъстите медноцветни коси.

— Рядко бивах трезвен, но и другите не бяха по-добри от мен. Мисля, че всички имаха своите сериозни основания да се наливат с алкохол. За нещастие алкохолът често изважда на показ най-неприятните страни от човешкия характер. Една нощ трима от колегите ми офицери стигнали до заключението, че щом аз притежавам такава очарователна и услужлива любовница, съм длъжен да я споделя с тях.

Той приглади назад непокорните си къдрици и сведе поглед към Анабел. Подигравката беше изчезнала от гласа му.

— И тримата бяха пияни. Освен това не вярвам, че са искали да сторят зло на Люси. Ала тя беше само едно момиче от простолюдието и представляваше лесна плячка за трима пияни аристократи, особено след като беше показала от ясно по-ясно как стои въпросът с добродетелта й.

Анабел се изтръгна от прегръдката му и седна в леглото. На лицето й бяха изписани ужас и отвращение.

— Изнасилиха ли я?

Кит поклати глава.

— Пристигнах тъкмо навреме. Бях ужасно раздразнен от загубите на карти и бях пил повече от обикновено. Те все още убеждаваха Люси… да им бъде в услуга. Бедното момиче трепереше от страх и не виждаше, че тримата са пияни до козирката и не са в състояние да направят нищо. За съжаление аз също не бях в състояние да разсъждавам разумно. Стигна се до грозна сцена, която завърши с това, че отправих предизвикателство към тримата и ги призовах на дуел. — Той се изсмя горчиво. — Стреляхме се с пистолети на разсъмване.

Анабел го погледна втренчено.

— Ти си се бил на дуел?

— По-точно казано, на три дуела, един след друг. — Той се облегна на възглавницата и затвори очи. — Бях луд. Напълно луд.

— Уби ли противниците си?

— Не, разбира се, че не… само ги поодрасках. Не бях предвидил обаче какъв скандал ще се разрази след това. Аристократите не се дуелират заради момичета от простолюдието, разбираш ли? Всъщност, дуелите са забранени, но когато е въпрос на чест, властите затварят очи. За съжаление простите момичета нямат чест.

— Какво стана после?

Кит сви рамене.

— Понижиха ме в чин. Заклеймиха ме, че не съм се държал като джентълмен.

Анабел поклати невярващо глава.

— Според мен си се държал като истински рицар. Един афганистанец щеше да насече и тримата на малки парченца.

— Е, скъпа, това беше историята с гвардейските паради в Лондон.

— Защо си се присъединил към кавалерията на Източноиндийската компания? След тази история сигурно ти е дошло до гуша от армията.

— Точно така, но на баща ми също му беше дошло до гуша от мен — отвърна Кит и направи опит да се усмихне. — Той се отнасяше извънредно търпеливо към лудориите ми, но последният скандал преля чашата. А тъй като бях напълно зависим финансово… и можех да разчитам само на него, докато встъпя във владение на наследството си, нямах избор и трябваше да изпълня волята му. Така напуснах страната и се озовах тук.

— Да, сега си тук — проговори тихо Анабел, сви колене към гърдите си и го погледна с усмивка: — Само си представи, ако нито едно от нещата, които ми разказа, не се беше случило, сега нямаше да си тук с мен. Това е съдбата, Кит… и никой не може да избяга от съдбата си. Що се отнася до мен, не искам да бъде другояче.

— И аз също — прошепна дрезгаво той. — Искам да съм винаги тук, с теб. Готов съм да приема съдбата си с отворени обятия.