Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 31 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Нефритови очи

ИК „ИРИС“, София, 1997

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-022-8

История

  1. — Добавяне

Осемнадесета глава

В девет часа сутринта на шести януари започна голямото преселение. Авангардът се състоеше от пехота сепои, недостатъчно облечени и изтощени от неколкоседмично гладуване. Тънките им обувки не можеха да ги предпазят от дълбокия, покриващ равнината сняг. Кавалеристите бяха в малко по-добро състояние и Анабел, която седеше на гърба на Чарли, кимна усмихнато към увития в кожи рисалдар, който командваше поделението си. Тя си припомни часовете в манежа и се запита дали и рисалдарят я е запомнил така добре, както тя него и за какво мисли в този момент, когато излизаше през пробитата в насипа дупка под тъжно увисналите британски знамена, предвестници на страшното нещастие.

— Ще яздим с бригадата на Шелтън, която тръгва веднага след авангарда. — Гласът на Кит звучеше рязко, но тя не се разсърди. — Жените, ранените и болните ще бъдат в средата, но аз те съветвам да дойдеш с мен в предната редица. Аз съм назначен в щаба на Елфинстоун. Всички в Главната квартира те познават и няма да имат нищо против, ако яздиш редом с мен.

— Предпочитам го пред компанията на дамите — отговори сухо Анабел. — Сигурна съм, че няма да ме посрещнат с отворени обятия.

— Вероятно не, но при сегашното ни положение това изобщо не ме интересува. По-важното е Чарли да се справи добре. Съжалявам, че не можах да го храня, както трябва. — Кит се приведе и потупа огромното животно по врата, за да изрази съчувствие към нямото му страдание. — Той също ще се чувства по-уютно при кавалеристите, отколкото сред камили и понита.

Боб се присъедини към тях и Анабел го изгледа съжалително. Колко бледен беше, с възпалени от безсънните нощи очи.

— Знаех си аз! Проклетият понтонен мост, който пионерите трябваше вече да са издигнали, още не е готов. Трябва да спрем на брега. Само Бог знае колко време ще мине, докато успеем да прекосим реката.

Анабел хвърли поглед назад и потръпна от необичайната гледка. Камилите кривяха безпомощно дългите си шии. В кошовете им седяха офицерски жени с децата си. Животните трепереха от студ и тътреха крака по снега. Носилките бяха задръстили площада, носачите си крещяха като бесни, жените се навеждаха навън и даваха противоречиви заповеди. Децата плачеха и хленчеха от страх, объркване и студ. Оскъдно облечените цивилни заливаха площада и се мотаеха между краката на войниците и животните. Само пехотинците бяха дванадесет хиляди и никой не можеше да ги убеди, че трябва да вървят в ариергарда, където беше багажът. Всички настояваха да получат място в основната група. Острият плясък на кожени камшици, ожесточеният рев на офицерите, цвиленето на конете, виковете, писъците и ругатните, които се носеха от всички страни, се обединяваха в адска симфония на ужаса и отчаянието.

Тя погледна Кит и поклати безпомощно глава.

— Знам — каза горчиво той. — Няма надежда.

— Ни най-малка.

— Ей, я престанете с вашето черногледство! — Боб извъртя очи в напразен опит да се пошегува, но глухият му глас го издаде. — Генералът е толкова слаб, че няма да успее да се задържи на коня си — допълни той. — С него ли ще яздите?

— Да. Ако му прилошее, сме приготвили носилка. Той ще ни задържа, но аз и без това не вярвам, че ще се придвижваме напред с голяма скорост. Достатъчно топло ли ти е, Анабел?

— Във всеки случай ми е много по-топло, отколкото на повечето хора тук — отговори тя и добави на ум: „Благодарение на Акбар хан“. Кожените й панталони бяха подплатени с кашмир, жакетът с кожа, освен това носеше и дебелото палто с качулка. Ръкавиците и ботушите също бяха подплатени с кожа. Тя беше много по-добре защитена от студа в сравнение с Кит и другарите му и се различаваше рязко от повечето жени и деца, които бяха тръгнали на това страшно пътуване. Но тя беше облечена по афганистански, като човек, прекарал голяма част от живота си в тази негостоприемна страна и свикнал със суровите й зими. Акбар хан знаеше за това пътуване и я снабди с всичко необходимо…

— Тръгваме. — Тя се отърси от мислите си. — Да се присъединим ли към генерала, Кит?

Когато напуснаха селището през широкия проход, изкопан от пионерите, тълпата местни хора, които бяха чакали от другата страна, се втурна с тържествуващи викове в селището, макар че евакуацията още не беше приключила.

— Велики Боже! — прошепна задавено Кит. — Те даже не изчакаха да ни видят гърба, преди да се нахвърлят върху жалките остатъци от британското величие.

Ликуващи крясъци отекнаха във въздуха и образуваха страховит контраст с мрачното мълчание на оттеглящите си англичани; много скоро от бунгалата и служебните помещения започнаха да излизат пламъци. Недоволни от плячката, афганистанците палеха бунгало след бунгало и до сутринта трогателното подражание на английско село щеше да се превърне в пепел.

Първите редици на основната група прекосиха понтонния мост над реката късно следобед. Ариергардът се влачеше далеч назад, заклещен между насипите и канала, и се стараеше да защитава безкрайната процесия от камили, които бавно напускаха селището. Навсякъде се виждаха купища багаж, захвърлени от уплашените собственици, осъзнали трудността на предстоящото пътешествие. Снегът не преставаше да се сипе и скоро щеше да ги скрие под дебела пелена. Плячкосването и пожарите продължаваха, придружени от пронизващите викове на мародерите.

След като им омръзна да грабят и палят, афганистанците в селището насочиха мускетите си към изтеглящия се ариергард, който беше принуден да пази ред под този див обстрел, за да може и последната камила, и последният цивилен да минат през изкопания отвор. Вече се здрачаваше, когато ариергардът се присъедини към главната група, като остави под снега един офицер и повече от петдесет войници.

Анабел, която яздеше в първата редица, чуваше обърканите шумове, тържествуващите крясъци и непрекъснатата стрелба на мускетите и потръпваше от ужас.

— Какво ли става отзад, по дяволите? — промърмори Кит и се обърна да погледне. За съжаление можа да види само колоната зад тях на около изстрел разстояние.

Анабел изведе Чарли от редицата.

— Отивам да видя! — извика тя.

— Анабел, върни се веднага! — изкрещя Кит, но тя само му махна и препусна по продължение на колоната. — Проклятие! — процеди през стиснати зъби той. Знаеше, че не може да я последва, защото нямаше право да напуска поста си до генерала. — До края на колоната има поне три мили.

— Тя ще се справи — окуражи го Колин. — Конят няма да я изостави, а ако не я гледаш в лицето, прилича повече на афганка, отколкото на англичанка.

Утехата беше незначителна, но Кит не можеше да стори нищо, освен да чака завръщането й и да се моли инстинктът за самосъхранение да не я изостави и този път.

Анабел яздеше в бързо темпо покрай колоната. Макар че беше едва първият ден, много мъже вече изоставаха, падаха от изтощение или от студ. Между купчините захвърлен багаж лежаха апатични фигури. Афганистанските ездачи обикаляха наоколо, по-смелите се втурваха към пътя и претърсваха падналите за някакви ценности. Една жена лежеше в снега, притиснала до гърдите си плачещо бебе. Един едър гази беше застанал над майката с вдигнат нож.

— Син на свиня! — изкрещя гневно Анабел, препусна към него и го засипа с ругатни на пачу, не по-малко отровни от фанатизма му. Той се обърна с блеснали от гняв очи. Нямаше да търпи обиди от жена. Ножът му разсече въздуха, насочен право към врата на коня, но Чарли избягна умело нападението, сякаш се намираше насред манежа. Преди мъжът да вдигне повторно смъртоносното си оръжие, Чарли направи пълен кръг и размаха предните си копита над главата му, не по-малко опасни от най-острия нож. Афганистанецът изруга и се отказа. Плячка имаше достатъчно.

Анабел скочи от седлото и се огледа предпазливо. Знаеше, че без кон е по-лесна плячка, но не можеше другояче. Носеше в колана си кама, измолена от Кит, но не си въобразяваше, че умее да си служи добре с нея.

Майката на детето, очевидно отслабнала от липсата на храна и необходимостта да кърми, беше мъртва. Очите й се взираха безжизнени в сивото небе, което бавно потъмняваше. Бебето беше посиняло от студ, увито само в тънка кърпа и движеше с последни сили напуканите си устнички. Анабел го взе на ръце, уви го по-здраво в кърпата и се запита как щеше да се качи на гърба на коня. До преди няколко дни до нея винаги имаше услужлив мъж, който да й помогне при възсядането на грамадния Чарли, но тук, в осеяното с мъртъвци поле, можеше да разчита само на себе си. На всичкото отгоре беше с дете на ръце…

На няколко крачки от нея беше захвърлен тежък сандък и тя отведе Чарли при него. Скочи на сандъка и оттам успя да се метне на гърба на коня. Нагласи детето удобно в пазвата си и отново се огледа. Колоната продължаваше да се влачи през снега. Вече се виждаха първите редици на ариергарда, преследван от малки групи фанатични гази, гъвкави като котки и изумително точни стрелци. Войниците бяха безпомощни да се справят с тях. Страшната сцена беше осветена от ярките пламъци, идващи от укрепеното селище. Пращенето на огньовете пронизваше ушите й като сатанински смях.

С болка в сърцето, макар да знаеше, че не биваше да очаква нищо друго, Анабел поведе Чарли назад към първата линия на главната група. Този път трите мили й се сториха много по-дълги, но след малко осъзна, че колоната се движи доста по-бавно и се е разтегнала на голяма дължина. Напредването се забавяше от телата на падналите, които бяха престанали да се борят със студа и напрежението, както и от захвърления багаж. Ако само половин ден път беше довел до тези опустошения, как ли щяха да минат оставащите шест дни до Джелалабад?

Кит поздрави завръщането й с грозни проклятия, но тя го изслуша мълчаливо и не направи опит да се защити. Беше като замаяна от видяното и съзнаваше, че Кит е имал право да се бои за живота й, затова не намери думи за оправдание. Нямаше сили дори да се ядоса на безсрамието му да я ругае пред толкова много хора.

— За последен път се отделяш от мен без позволение, ясно ли е? — попита задъхано той, изненадан от липсата на реакция.

— Надали ще имам други поводи да се отделям от теб — отговори равнодушно тя. — Виж какво намерих. — Отвори палтото си и му показа скритото в пазвата й бебе. То беше престанало да плаче почти веднага след като усети топлината й, а и сигурно беше твърде изтощено. — Какво ще правим с това малко човече?

— Къде го намери, за Бога? — попита смаяно Кит.

Анабел му разказа историята колкото се можеше по-кратко и спомена бегло за разправията си с афганистанския мародер. Въпреки това Кит побеля от страх. Въображението му рисуваше страшни картини.

— Знаеш ли, ние с Чарли така свикнахме един с друг, че всеки знае кога какво да направи — опита се да го успокои тя. — Все пак в обучението ми имаше някакъв смисъл, нали?

Кит въздъхна и се предаде.

— Когато спрем за нощувка, ще отнесеш детето при някоя айа. Сигурно няма да се разтревожи много от едно допълнително гърло.

Анабел кимна и двамата продължиха пътя си в мълчание. Най-после тръбачът даде сигнал за спиране.

— Минали сме най-много шест мили — изчисли потиснато младата жена.

Нямаше нужда от повече думи. Седемдесетте мили до Джелалабад не можеха да бъдат изминати на етапи от по шест мили, това беше повече от ясно.

Харли, който яздеше след щабните офицери на генерала, се присъедини към тях, за да си направят нещо като лагер сред замръзналата пустош.

— Отсреща има поточе, сър — съобщи той. — Изпратих един от носачите да донесе вода. — Извади от чантата на седлото си малка палатка и затърси подходящо място да я опъне.

— Откъде си я взел, за Бога? — учуди се Кит.

— Мис Спенсър я намери, сър — отговори с усмивка Харли. — И храната е от нея — добави той и извади от чантата сушено месо от антилопа, „талкам“ и пресован чай. — Ако успея да запаля огън, ще се стоплим с горещ чай.

— Ти беше твърде зает, за да мислиш за тези неща — обясни Анабел, уловила въпросителния му поглед. — Знаех, че не можем да разчитаме на хановете, и се погрижих за храна. — Тя вдигна рамене. — Имаме достатъчно, за да стигнем до Джелалабад, а палатката може да подслони осем или девет души, ако никой не се оплаква, че му е тясно. — Тя огледа негостоприемната местност, където хора и животни бяха създали невероятна бъркотия. — Сложи палатката при онези скали, Харли. Те ще ни пазят от вятъра.

— Не ми се ще да се ползваме с предимства, когато останалите са лишени от най-насъщното — промърмори горчиво Кит.

— Ние така и така притежаваме едно неоценимо предимство, от което другите са лишени — напомни му тя. — Аз познавам тази страна и знам как афганистанците живеят през зимата и как се справят. Знаеш ли колко пъти съм вървяла с номадите през снега? Нима ще пренебрегнеш опита ми? Не е ли по-добре да го споделя с всички, отколкото да го отричам?

— Анабел е права, Кит — подкрепи я Боб! — Кому ще дадеш храна и подслон? — Той посочи хилядите хора наоколо. — Как ще избереш между тези бедни дяволи?

Кит разтърси глава.

— Не мога. Ти си прав, Боб, трябва да използваме колкото се може по-добре опита на Анабел. Това е единственото предимство, което ще ни остане за дълго. Ще потърсиш ли жена за бебето, Анабел?

— Да, и най-добре е да го направя веднага — отговори с усмивка тя и сведе поглед към гърдите си. — Иска ми се да го задържа, но никога не съм гледала бебета и не знам какво да го правя. Дали ще пие чай, как мислите?

— Много е малко, мис — обади се Харли с вид на познавач. — Дайте ми го, ще го отнеса при айята на мисис Гарднър. Бедната дама роди бебето си само преди пет дни и сигурно има всичко необходимо.

— Преди пет дни… — Мисълта, че би могла да тръгне на такъв път само пет дни след раждането, беше непоносима за Анабел. Стана й студено. Освен това мисис Гарднър не беше единствената родилка, която пътуваше с тях. Много болни се возеха в носилки, облечени само с нощниците си. Тя предаде бебето на Харли и се помъчи да прогони тежките мисли.

— Ще направя чай. В чантата на седлото ми има изсушен тор, за да си запалим огън. Би ли свършил тази работа, Кит? — Тонът й издаваше колебание, сякаш не беше сигурна дали изнежените кавалеристи са способни да изпълнят една такава задача.

— Тъй вярно, мадам — поклони се тържествено Кит. — Мисля, че съм дорасъл до тази задача, макар че ти засрами всички ни.

Тя се усмихна на опита му да я развесели, но не успя да го заблуди. Топлият чай повиши малко настроението им. Тъй като имаха само една чаша, всички пиха поред от нея, после се увиха в палтата си и се скупчиха около мъждукащия огън.

Анабел си спомни как отчаяно копнееше за чашка чай в дома на селския „аксакай“, докато пътуваха към Кабул, и как Акбар хан отново й доказа щедростта си. Къде беше той сега? Тя вдигна очи към планините, които ги заобикаляха от всички страни, дълбоко заснежени сенки, които се издигаха към нощното небе. Дали беше някъде там горе и наблюдаваше отдалече това самоубийствено пътуване, изчаквайки мига да нападне? Тя беше убедена, че той ще се появи, но не можеше да си представи по какъв начин ще стане това.

— Ела — докосна я нежно Кит. — Време е за сън.

Успяха да подслонят в палатката десет души. Кит и Анабел се сместиха в един ъгъл, той я обгърна плътно с ръце, покри я с тялото си, дъхът му я стопли и спря достъпа на ледения студ.

Цивилните и войниците, които нямаха къде да се подслонят, измръзваха със стотици. Някои дезертираха, измъкваха се безшумно в нощта и търсеха сигурно място в планините, за да презимуват. Сепоите, повечето от които имаха частични измръзвания, се смесиха с цивилните и допринесоха допълнително за объркването, което цареше на сутринта, когато колоната най-сетне се раздвижи.

Анабел нямаше нужда от настойчивото предупреждение на Кит да не се отделя от него. Страшният студ проникваше през дрехите й, макар да бяха подплатени с вълна и кожи, и тя се сви на гърба на Чарли, покри с качулката устата си и остави свободни само очите. Ариергардът продължаваше да се сражава с афганистанските мародери, които изобщо не се тревожеха от ниските температури и непреставащия сняг.

— Ана… любов моя! — Гласът на Кит проникна през мъглата на забравата.

— Какво има? — попита стреснато тя и примигна срещу яркото слънце.

— Трябва да отведа един ескадрон към онези хълмове — обясни бързо той. — Афганистанците нападат колоната и може да отрежат главната група от ариергарда. Бедните войници имат нужда от помощ, за да могат да се съединят с нас.

— Бог да бъде с теб — прошепна тя и той кимна. После обърна коня си и се стопи в снега.

Няма да се тревожа за него, реши Анабел. Бързата смърт от мускетен куршум или от ножа на някой гази беше за предпочитане пред това бавно разпадане на тяло и дух — тази мисъл беше подла и жалка, но това вече не беше в състояние да я разтревожи.

Капитан Ралстън и хората му изкачиха най-близкия хълм и започнаха да стрелят към пътя, по който се движеха афганистанците, решени да забавят напредването на ариергарда. Най-после неприятелят се оттегли и изтощените до смърт войници се съединиха с главната колона.

Кит и кавалеристите му се върнаха по местата си в щаба на генерала, когато вече наближаваха Ботак. Разположено на десет мили от Кабул, това селище беше първата спирка по пътя към Джелалабад.

В Ботак ги чакаше Акбар хан.

Анабел го видя, възседнал огромния си черен жребец, да стои гордо изправен на хълма край пътя, по който колоната се влачеше мъчително напред. Беше заобиколен от група воини от племето жилзаи. Скоро трима мъже се отделиха от групата и препуснаха към наближаващите англичани.

Генерал Елфинстоун се помъчи да се изправи на седлото, щабът му побърза да сгъсти редиците около него. Тримата мъже не идваха с лоши намерения, макар че държанието им издаваше гордостта на победители. Тъмните им очи шареха самодоволно сред обърканата тълпа.

Един от тях заговори на пачу и генералът отговори мрачно, че не разбира този език.

— Той казва, че Акбар хан се е съгласил да ескортира колоната до Джелалабад, но тъй като сте напуснали укрепеното селище по-рано от уговореното, сега не му е възможно да ви пази от разярените гази — преведе бързо Анабел, сякаш беше отдавна подготвена за новата си роля.

Афганистанецът я изчака да свърши и продължи:

— Акбар хан настоява колоната да нощува тук. — Айша изчака кимването му и преведе. — Утре сутринта ще ви изпрати храна, но желае да му се платят веднага петнадесет хиляди рупии.

Мъжът взе отново думата и всички чуха имената на Лорънс, Макензи и Потинджър.

— Акбар хан изисква майор Потинджър и капитаните Лорънс и Макензи да му бъдат предадени като заложници. — Анабел преведе с каменно лице.

— Кажете им, че ще изпълня поставените условия — обърна се към нея генералът и въздъхна с болка. — Какво друго бих могъл да направя? — попита плачливо той. — Може ли някой да ми каже какво трябва да се направи?

Без да каже дума, майор Потинджър откопча колана си и хвърли сабята си на земята. Колин и Лорънс последваха примера му. Без оръжие, побледнели от унижение, те зачакаха знак от пратеника.

Анабел също чакаше, но пратеникът не й нареди да го последва. Без да кажат нито дума повече, жилзаите обградиха заложниците и малката група препусна към хълма. Британските офицери не се обърнаха нито веднъж.

Значи Акбар хан щеше да я помъчи още малко, да я остави да се мята като уловена на въдицата риба, която още не е извадена от водата. Без да даде и най-малък признак за измъчващите я мисли, Анабел се обърна настрана. Улови погледа на Кит, в който се четеше бездънно отчаяние, и леко кимна с глава. Той също знаеше, че Акбар хан ще си я поиска. Ханът беше завързал и двамата на края на дълго въже и от време на време го подръпваше леко, за да им напомни колко са безпомощни. Но страшното тепърва предстоеше.

Прекараха още една ужасна нощ. Снегът беше много дълбок, афганистанските стрелци не им позволиха да се доближат до потока, за да си налеят вода. Палатката и налягалите едно до друго тела им вдъхнаха известна сигурност и двамата се зарадваха, че са още живи, но когато утрото настъпи, положението беше по-отчайващо от преди.

Афганистанските мускети трещяха непрекъснато и косяха вървящите отзад войници. Цивилните тичаха напред и сваляха последните запаси храна от гърбовете на товарните животни, мятаха ги на раменете си и хукваха да бягат безцелно. Навсякъде се виждаха изоставени оръжия, денкове с багаж и личните вещи на бягащите.

Въпреки че Кит й подложи ръце, за да възседне коня, Анабел се чувстваше твърде скована и неспособна да се помръдне. Той я хвана през кръста и макар и с мъка, успя да я вдигне и да нагласи краката й в стремената.

— Не знам защо съм толкова слаба — извини се тя. — Нямам право да се оплаквам. Повечето от хората наоколо са много по-зле от мен.

— Ще се оправиш — промърмори утешително Кит, макар че се опитваше гласът му да звучи рязко. Умираше от страх да не й се случи нещо. Тя беше толкова бледа, нефритовите очи изглеждаха преголеми на хлътналото лице, гъвкавото й тяло беше станало толкова крехко, а най-страшното беше, че изтощението се отразяваше и на непобедимия й дух. Той знаеше, че няма да го понесе, ако тя се откаже от борбата.

— Това ще й помогне, сър — обади се Харли и му подаде канче със златистокафява течност. — Знам, че младата дама не пие силни питиета, но хората отзад го дават на децата. — Той протегна чашата към Анабел. — Даже лейди Сейл изпи пълна чаша. И сега твърди, че здравата се е сгорещила, мис.

— Какво е това, Харли? — попита слабо Анабел и пое чашата.

— Шери, мис — отговори ординарецът. — Изпийте го на един дъх. Щом не вреди на децата, няма да навреди и на вас.

При всеки друг случай Анабел би отклонила този вид подкрепление, но сега само помириса течността и отпи голяма глътка. Вкусът не беше приятен, но ефектът настъпи без бавене.

— Отзад разпределят запасите от църквата, сър — обясни Харли. — Ако знаете какво става, ще ви се изправят косите. Почти всички носачи са измрели или са изчезнали през нощта и сега дамите са принудени да яздят в кошовете на камилите, точно в обсега на куршумите.

— Къде е ескортът на Акбар хан? — попита рязко Кит, сякаш Анабел беше длъжна да знае. — Той си получи петнадесетте хиляди рупии, взе и заложниците. Какво още иска, по дяволите?

— Нямам представа — отговори тя и му подаде полупразната чаша. — И ти имаш нужда от затопляне… Струва ми се, че той иска да ви унижава до безкрайност. Знае, че англичаните ще изпълняват всички поставени им условия, надявайки се и той да изпълни обещанията си, но това зависи само от него. — Тя погледна назад и продължи с болка. — Трябва да минем през прохода Коорд-Кабул.

Мъжете наоколо не отговориха. Клисурата Коорд-Кабул беше дълга пет мили, със стръмни скални стени, които се издигаха почти отвесно от двете страни на пътя, с буен поток по средата. Кит си представи заледените и заснежени брегове и едва не изохка.

— Мисля, че ескортът идва! — извика внезапно Боб Маркъм и посочи към хълма, където половин дузина ездачи с облекло на главатари препускаха към колоната, следвани от значителен брой войници.

Главатарите застанаха начело на колоната редом с генерала и щаба му, войниците вървяха доста по-назад.

Колоната наближаваше входа на клисурата. Анабел вдигна поглед към стръмните скали, които буквално бяха пренаселени от жилзаи, насочили мускети към пътеката.

— Клещите на смъртта — прошепна тихо тя. Това беше името, дадено от жилзаите на прохода Коорд-Кабул.

— Какво каза? — обърна се стреснато Кит.

— Виж какво има там — пошепна задавено тя.

— Видях ги — отговори мрачно той.

Водачите на афганистанския ескорт изкрещяха нещо на хората си, които от своя страна се обърнаха на пачу към жилзаите по скалите.

— Казват им да не стрелят — преведе Анабел. Ала когато първата линия на авангарда влезе в клисурата, отекна първият залп, даден от членове на същото племе, застанали на около петдесет метра от навлизащите британци.

Нямаха друг изход, освен да вървят напред под смъртоносния обстрел. Огънят на преследвачите се съсредоточи в средата на колоната и към ариергарда. Жилзаите скачаха като котки по скалите с ножове в ръка и се нахвърляха върху беззащитните войници и цивилни. Камилите падаха под град от куршуми, ездачите им скачаха на земята, но много скоро падаха под ножовете на нападателите. Децата пищяха сърцераздирателно, защото афганистанците ги изтръгваха от ръцете на майките им и ги вдигаха високо във въздуха. Изведнъж Анабел застина на мястото си, обхваната от смъртен ужас. Преживяното в прохода Кибер, макар и станало преди цели осем години, оживя болезнено в съзнанието й.

 

Застанал на един хълм в близост до входа на клисурата, неподвижен като статуя, Акбар хан наблюдаваше събитията. Дали Айша щеше да загине в тази оргия на смъртта? Ако й беше отредено да умре от мускетен куршум в прохода Коорд-Кабул, той щеше да го приеме. Това беше рискът, който той бе поел съзнателно, като не я поиска вчера за заложник. Искаше тя да дойде при него доброволно и беше сигурен, че в крайна сметка ще стане точно така. Тя трябваше да напусне съня, в който беше живяла, и да се върне в действителността.

— Ще ги повикаш ли обратно, сердар? — Въпросът бе зададен от един воин с огромен тюрбан, който препусна към него откъм клисурата.

Акбар хан вдигна рамене.

— Как бих могъл? Вече никой не може да ги спре.

Майор Потинджър, който стоеше точно зад него, се обърна тихо към Колин:

— Макензи, ако ме убият, запомнете, че съвсем в началото чух как Акбар хан извика на пачу „Избийте ги!“, макар че после изкрещя на персийски „Спрете огъня!“

Колин кимна. Лицето му беше бледо като на смъртник. Не беше очаквал това хладнокръвно предателство от страна на Акбар хан, който обеща защита, поиска да му се заплати за недоставената храна, получи си парите и след това предизвика тази кървава баня. Сердарят седеше най-спокойно на коня си и наблюдаваше клането, без дори да мигне. Сините очи бяха спокойни, тънката уста не трепваше.

Анабел видя препускащия до нея Боб Маркъм, но в следващия миг конят му изцвили от болка и се изправи на задните си крака. От вратната му вена струеше кръв. Боб беше улучен от куршум в главата и загина, без да се мъчи. Анабел се изненада, когато усети, че дори смъртта на този добър приятел не е в състояние да влоши кошмара.

Кит също нямаше сили да тъгува за приятеля си. Потънал в бездънната пропаст на настоящия ад, той си казваше, че по-късно ужасът ще владее дните и нощите му, разбира се, ако оцелееше. В момента единствената му грижа беше Анабел. Правеше всичко, за да я защитава с тялото си, и в същото време пистолетът му бълваше куршум след куршум. Избираше едно лице — което и да е — от врящия котел на битката, прицелваше се със смъртоносна сигурност и изпитваше студено задоволство, когато виждаше как неприятелят пада с пронизано чело. Само след миг избираше ново лице и процесът се повтаряше. Конят му препускаше напред, Чарли го следваше по петите.

Най-после успяха да се изплъзнат от сянката на скалните стени и се озоваха в откритата равнина. За миг ярката светлина ги заслепи, а тишината ги оглуши. Едва сега осъзнаха как страшно беше отеквала стрелбата в непристъпните скали и колко безумни бяха крясъците, които се пречупваха в планината.

— Остани близо до генерала — нареди настойчиво Кит. — Трябва да се върна при ескадрона си, трябва да се погрижа за бедните хора, които още не са излезли на открито. Някой трябва да ги прикрива, нали? Обещай ми, че няма да се помръднеш от мястото си.

Анабел го погледна с празни очи, сякаш не беше разбрала въпроса му. После очите й се проясниха и тя кимна.

— Направи, каквото трябва.

Той обърна коня си и се върна в прохода, водейки след себе си един кавалерийски ескадрон от четиридесет и четвърти полк. Струваше му доста усилия да събере лутащите се, отчаяни войници. Когато се появи командирът им, те въздъхнаха облекчено, събраха се и го последваха към една скална издатина на изхода на клисурата. Позицията беше много изгодна и им позволи да открият унищожителен огън и да задържат неприятеля, докато и последният войник от ариергарда излезе от клисурата и стигна до откритата равнина.

Петстотин войници и две хиляди и петстотин цивилни паднаха в клисурата.

Положението беше толкова трагично, че Кит неволно се запита дали пък мъртвите не бяха имали по-добрата съдба. Генералът и щабът му, всички онези, които се бяха изплъзнали от клещите на смъртта, се събраха да обсъдят положението, сплотени от общата неволя. Афганските водачи и свитата им, които през цялото време бяха останали бездейни, стояха малко по-настрана. Анабел не се виждаше никъде.

— Къде е Анабел? — Кит едва успя да заглуши надигащия се в гърлото му вик. Сърцето му биеше като безумно.

— При жените — съобщи му един изтощен лейтенант, който отчаяно се опитваше да спре кръвта от раната на бедрото си. — Лейди Сейл бе улучена от куршум в ръката, има и много други ранени. Мис Спенсър отиде да се погрижи за тях.

Кит се огледа и видя, че равнината е осеяна с налягали фигури. Не разбираше защо афганистанците не идват да ги довършат. Нима не виждаха колко са безпомощни? В съзнанието му отново изникна образът на котката, която с удоволствие разиграваше бедната мишка, преди да я захапе смъртоносно. В момента мишката беше избягала и се чувстваше спасена и щастлива, но котката беше наблизо и скоро щеше да замахне пренебрежително и уж равнодушно със силната си лапа.

Анабел превързваше ръката на лейди Сейл и не вдигна очи, когато той произнесе името й. Жените и децата бяха насядали по денковете с багаж или бяха рухнали на снега от изтощение и ужас. Въпреки че лицето й беше смъртнобледо, лейди Сейл седеше гордо изправена и окуражаваше насядалите около нея със силни, настойчиви слова. Изглежда, тя нямаше нищо против компанията и помощта на безсрамната уличница, която споделяше леглото с Кристофър Ралстън.

След малко Анабел се изправи и го погледна спокойно. Лицето й показваше, че се е изтръгнала от бездънното отчаяние, че е потърсила и намерила единствено възможното решение, което й бе вдъхнало спокойствие.

— Отивам при Акбар хан.

Сърцето му се сви на топка.

— Не ставай смешна — прошепна задавено той.

— Така трябва. — Тя посочи изхода на клисурата и заговори на пресекулки: — В прохода осъзнах… Беше също като първия път… този шум… гледката на кръвта… — Тя се отдалечи от жените и Кит забърза след нея. — Случилото се преди осем години ме отведе при Акбар хан. Кръгът се затвори. — Тя спря и погледна към него. В очите й светеше няма молба да бъде разбрана. — Това е съдба, Кит.

— Върви по дяволите с твоята съдба! — изкрещя той. Вече не беше на себе си от болка. — Каква полза, ако се предадеш в ръцете на този предател, на този кучи син? Помисли поне за себе си!

— Трябва да отида — отговори равнодушно тя. — И двамата го знаем и не е нужно да го отричаш. Може би ако отида доброволно, той ще ми позволи да се застъпя поне за жените и децата. Трябва да се опитам, Кит. Постарай се да ме разбереш! Никой от вас няма достъп до него, само аз. Познавам го, доколкото изобщо е възможно да се познава човек като него.

— А какво ще стане с нас? — попита отчаяно той. Улови лицето й между ръцете си и го стисна до болка, за да запомни чертите му.

— О, Кит, ние с теб нямаме бъдеще — въздъхна с болка тя. — То беше невъзможно. Трябва да се върна при Акбар хан. Може би там ме чака смърт, но тук тя е сигурна. Убедена съм, че мога да сторя добро на тези нещастни хора. А после нека се случи онова, което трябва да се случи.

Колко пъти му беше казвала, че е при него само временно, че ще остане само докато се случи онова, което им е отредено? Струваше му се, че това е било в друго време, в друга страна. Ето че моментът дойде. Ръцете му паднаха като посечени и той политна назад.

Айша кимна бавно, обърна се и отиде при Чарли, който я чакаше с тъжно увиснала глава. Кит видя как тя извади от джоба си гривните на Акбар хан, нахлузи ги на китките си и без колебание щракна ключалките. Тя се обърна към него и проговори с отсъстващ вид:

— Ще ми трябва було, иначе ще ме посрещнат враждебно.

Без да каже нито дума, Кит откопча мундира си и й подаде шалчето от врата си.

Тя го взе и го закрепи пред долната половина на лицето си, вдъхна дълбоко аромата и топлината му и преглътна смело напиращите сълзи, които я душеха.

— Кажи довиждане от мен на Харли — помоли глухо тя. — Той също успя да се спаси. Видях го преди малко.

— Тъй вярно.

— И… — Нямаше какво повече да си кажат. Погледите им се срещнаха, потопиха се един в друг, изпълнени с преживените радости и общата загуба, после Айша обърна уморения си кон и го подкара към хълма над прохода Коорд-Кабул, където се беше събрала основната част от афганистанската войска и дебнеше неприятеля с търпението на котката, която е сигурна, че мишката няма да й избяга.