Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Десета глава

Събуди ги безредна стрелба, примесена с крясъци и тропот на крака. Кит се надигна точно в момента, когато вратата на спалнята се отвори с трясък и вътре нахлу Харли.

— Божичко, сър, тези проклети диваци стрелят по крепостта! — извика задъхано той, но изведнъж откри спящата в леглото на господаря му Айша и застана мирно. — Моля за извинение, сър — прибави сковано той. — Мислех, че няма да имате нищо против, ако ви събудя.

— Много съм ти благодарен, Харли — отвърна Кит, без да обръща внимание на смущението му. — Подай ми дрехите, ако обичаш. — Той скочи от леглото, протегна се с удоволствие, пое дълбоко свежия утринен въздух и бързо облече панталона и мундира си.

Анабел седна в леглото и примигна сънено.

— Наистина ли нападат крепостта?

— Да, мис. — Харли се обърна с гръб към леглото, макар че тя беше вдигнала завивката до брадичката си. Косата й блестеше на слънцето като разтопена мед.

Някой затропа с юмруци по входната врата и Харли се втурна да отвори. Кит се обърна към леглото.

— Трябва да изляза, за да видя какво става, но ще побързам да се върна.

— И аз ще дойда — отговори бързо тя и отметна завивката.

— Разбира се, че няма да дойдеш — отряза я категорично Кит. — Няма да се показваш на улицата.

— Защо не? — учуди се тя, вдигна нощницата от пода и бързо я навлече през главата си, защото откъм дневната долетя възбуденият глас на Боб Маркъм.

— Остани тук, докато се върна — нареди строго Кит и излезе от спалнята. — Боб, какво става, по дяволите? Наистина ли са предприели нападение?

— Трудно ми е да ти отговоря — промърмори мрачно Боб. — Всичко стана внезапно и избухна луда паника.

— Разбира се, че не е организирано нападение — обади се Анабел и влезе най-спокойно в дневната, докато закопчаваше последните копчета на нощницата си. Тя пристъпи към двамата мъже и с нетърпелив жест отметна назад пороя медноцветни коси. — Според афганистанците времето за открито нападение не е дошло… или поне според Акбар хан. О, добро утро, капитан Маркъм — поздрави с усмивка тя. — Прощавайте, че ви посрещнах така.

Изражението на Боб издаде от ясно по-ясно, че беше разбрал значението на облеклото и излизането й от спалнята на Кит, но той се овладя с достойна за похвала бързина.

— Добро утро, мис Спенсър.

— Анабел — поправи го автоматично тя. — Бих казала, че това е част от афганистанската стратегия на сплашване, също като вчерашното нападение над резиденцията.

— И ти наричаш вчерашното клане стратегия на сплашване? — изкрещя Кит.

Анабел сви рамене.

— Приемам, че е започнало като опит за сплашване, но нещата са излезли извън контрол. — Тя се запъти към дневната. — Мисля, че дрехите ми са още там. Ще се облека бързо и…

— По дяволите, Анабел, казах ти, че ще останеш вкъщи! — прекъсна я яростно Кит. — Не можеш да се разхождаш из селището, докато не се разберем как ще обясним присъствието ти тук. Разбери го най-после!

— Няма какво да разбирам — отговори ледено тя. — Кой се интересува коя съм и къде отивам?

— Кит е прав, мис… Анабел. — Боб побърза да се притече на помощ на приятеля си. — Съществуват някои правила, знаете ли, и…

— Те не важат за една афганистанска жена — отхвърли възражението Айша. — А тъй като вече не се намирам в зенаната на Акбар хан, не е нужно да спазвам законите му. Вие двамата си имате достатъчно задължения, нали? Вървете да ги изпълнявате, а аз ще се оправя тук. — Тя им кимна усмихнато и вратата на дневната се затвори зад гърба й.

Кит понечи да я последва, но осъзна, че нямаше време да се разправя с нея, а и не беше в настроение за словесни двубои с тази изключително упорита жена.

— Да върви по дяволите — промърмори ядно той и изскочи навън. Боб го следваше по петите.

— Май си отхапал по-голямо парче, отколкото можеш да сдъвчеш — отбеляза Боб и се изравни с приятеля си.

— О, не, не съм — възрази уверено Кит. — Всичко, от което се нуждая, е малко време, за да й изясня как стоят нещата. Работата е там, че тя не познава нашия начин на живот, че е свикнала с други правила.

— Вероятно си прав — отвърна тържествено Боб. — Щом й обясниш, че лейди Сейл няма да приеме благосклонно младата дама, живяла под покрива на един ерген, тя ще се примири с необходимостта да се държи с нужната предпазливост.

— О, я млъкни! — изфуча Кит. Никак не му беше приятно да му напомнят, че носи отговорност за случилото се. Скоро двамата стигнаха пред бунгалото, където беше устроена Главната квартира.

През това време Анабел се облече, закрепи на главата си шала на Кит и се уви в коженото палто, взето от къщата на Акбар хан. То я скриваше почти като чадри и тя беше сигурна, че няма да привлича вниманието на минувачите. В укрепеното британско селище имаше немалко афганистански прислужници. Тук живееха и семействата на войниците, които служеха във верните на британците полкове, така че никой нямаше да я сметне за чужда.

Харли не бе получил указание да заключи входната врата, освен това съзнаваше, че обстоятелствата са се променили. Лейтенантът беше довел в дома си тази опърничава пленница, беше споделил леглото си с нея и вече никой не можеше да й попречи да прави, каквото си иска.

— Ще отида до портите — обясни му спокойно Анабел. — Искам да видя какво става. Може би ще позная някоя важна личност, откъде да знам. Ако лейтенантът те попита къде съм отишла, кажи му, че ще се върна скоро.

— Много добре, мис. — Харли затвори вратата след нея, размишлявайки усилено. Очевидно любовното приключение на лейтенанта с дамата беше взело нова насока. Подобно поведение не е в стила му, каза си Харли, сигурен, че ако не приключи навреме, господарят му ще се забърка в страхотна каша. Той поклати глава, изпълнен с мрачни предчувствия, и се запъти към кухнята да приготви закуската.

Анабел забърза в посоката, от която идваха изстрелите. Скоро забеляза, че е единствената цивилна на улицата. Един офицер, който вървеше начело на рота войници към градската порта, й изкрещя на пачу да се маха от пътя му и да се прибере вкъщи. Тя се скри в една градина, изчака войниците да отминат и продължи по пътя си.

Портите бяха затворени; по насипите, които представляваха единственото укрепление на селището, се бяха струпали войници и отговаряха на огъня на противника. Афганистанците бяха в низината. Те хвърляха по неприятеля камъни, засипваха британците с обиди и заплахи. Съсредоточени в стрелбата, войниците по насипите не обърнаха внимание на Анабел, която се промуши умело между два поста и подаде глава над ръба.

Точно под нея се беше разположила орда гази, които крещяха и размахваха ятаганите си. Както беше предположила, пред укреплението се бе събрала неорганизирана тълпа, но видът й беше много заплашителен. Дългите афганистански мускети трещяха и бълваха куршум след куршум. Крясъците на газите бяха толкова страшни, че стреснатите войници около Анабел мърмореха молитви и проклятия. Все пак тя разбра, че афганистанците нямаха сериозно намерение да нахлуят в укрепеното селище.

Тя постоя още малко, но не се случи нищо, което да промени мнението й за нападението. Затова се промуши обратно покрай постовете, слезе на твърда земя и се зае да изтупва пясъка и сухите листа от палтото си.

— Какво, по дяволите, търсиш тук? — изрева един подофицер, който беше изпратен да ремонтира повредения насип наблизо. Той изгледа гневно забулената жена, появила се така внезапно между работещите мъже.

— Исках да видя какво става — отговори тя, без да се замисли. — Мисля, че е разумно да кажете на водача си да спре стрелбата. Газите ще загубят интерес и ще престанат да ви ругаят и заплашват, ако не им доставяте удоволствието да стреляте по тях. — Тя изобщо не осъзна, че бе говорила на английски.

— Какво казахте, моля? — прозвуча леден глас зад гърба й. Айша се обърна и се озова лице в лице с напет английски полковник с пригладени мустаци и обрулено от вятъра лице, загатващо за дълга служба под индийското слънце.

— О, опитах се да обясня, че газите долу само си играят — отговори сериозно младата жена. — Вярно е, играта им изглежда застрашителна, но ако престанете да им обръщате внимание, вероятно ще се оттеглят. Настроението им личи по крясъците. Доколкото можах да чуя, те са дошли да се навикат и скоро ще им омръзне. Не бива да се тревожите, докато не чуете сериозни заплахи.

— Нямам представа коя си и откъде си дошла, жено — прекъсна я студено полковникът, преодолял първоначалната си изненада, — но те уверявам, че нямам нужда от съветите ти.

Анабел вдигна ръце към небето и промърмори с примирение:

— Знаех си аз, феринджи, какво да ги правиш…

Лицето на полковника потъмня. В тази дума се криеше толкова презрение. Той я сграбчи за рамото и процеди през здраво стиснати зъби:

— Ти си само една афганистанска уличница и нямаш място сред почтените англичани. Ей сега ще заповядам да те изхвърлят при сънародниците ти!

— Айша! — С побеляло лице и замъглени от гняв и тревога очи Кит тичаше към тях през тревата. — Какво си направила, за Бога?

— Значи тази жена има нещо общо с вас, лейтенант? — осведоми се пренебрежително полковникът, без да пуска рамото на Анабел.

— Ами… да, сър — отговори Кит и отдаде чест. — Така да се каже…

— Стига си се извинявал, Кит — прекъсна го сърдито Анабел. — Само се опитвах да обясня на този господин, че газите нямат никакво намерение да нападат укрепленията. Ако англичаните престанат да отговарят на огъня, скоро ще им омръзне и ще се приберат по домовете си. Но с типичната си английска арогантност той дори не пожела да ме изслуша.

— Млъкни, за Бога! — изсъска Кит. Полковникът изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да получи удар. — Ей сега ще я отведа оттук, сър — продължи меко той, надявайки се да го умилостиви.

— Как така една афганистанска уличница говори като англичанка? — Полковникът не пожела да освободи жертвата си. Анабел най-после осъзна, че не се е държала в съответствие с подчиненото положение на пола си и на афганистанската раса. Тя сведе очи и в сърцето й пропълзя страх.

Кит нямаше какво друго да прави, освен да преглътне обидата, защото ако беше възразил, последствията за Анабел щяха да бъдат много по-трагични.

— Научила го е отнякъде — проговори предпазливо той.

— Така значи? Както по всичко личи, заедно с езика е научила и много други неща. Никога не съм виждал толкова безсрамна проститутка. По дяволите, лейтенант, онова, което правите зад стените на дома си, е ваша лична работа, но ви съветвам никога повече да не пускате това същество навън! — Полковникът погледна презрително Анабел и я бутна в ръцете на Кит. — Ако още веднъж я видя на насипите, ще я хвърля на приятелчетата й отвън да си поиграят с нея. Всички знаем какво правят газите с жени, които са лягали с враговете им. — Той се поклони сковано и се оттегли.

— Да вървим — изръмжа гневно Кит и улови ръката й. — Никога не са ме унижавали така, през целия ми живот! — Той я потегли след себе си, продължавайки да говори през стиснатите си зъби: — Ти да не си полудяла? Защо дойде тук? Защо парадираш с афганистанското си презрение към феринджи? Колко пъти трябва да ти напомням, че не се намираш в крепостта на Акбар хан, а в британския лагер!

— Само се опитах да му дам няколко добри съвета, но той дори не пожела да ме изслуша — възмути се Анабел, спъна се в един камък, изохка от болка и продължи да подскача на един крак зад него, сипейки ругатни на персийски.

Кит обгърна с една ръка тънката й талия и я подкрепи, за да може да огледа крака й.

— Как можа да си помислиш, че един британски полковник ще се вслуша в съвета на една цивилна? — попита горчиво той.

— Но аз произхождам от Англия също както и той… или поне ти така твърдиш. — Айша стъпи предпазливо на земята и изохка. — Освен това случайно знам неща, за които той няма и понятие. Не намираш ли, че е глупаво да си хабят така мунициите за някакви си гази? Това не е войска, Кит, а само група фанатици. — Двамата продължиха пътя си. — Просто не мога да проумея защо вашите благородни водачи не пожелаха да предприемат нищо срещу клането в Кабул, което беше наистина важно, а сега хабят време и куршуми за тази безсмислица.

Стигнаха до бунгалото на Кит и той я бутна да влезе.

— Каква желаеш да бъдеш? — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Афганистанка или англичанка? Моля те, Анабел, помогни ми. Докато си тук, трябва да вземеш решение и да се придържаш към него.

— Не те разбирам — отговори равнодушно тя и подуши любопитно. — Харли е сготвил нещо хубаво, а аз умирам от глад.

— Нека първо ти обясня — каза нетърпеливо той. — После ще закусим.

— С пълен стомах ще те слушам много по-добре — възпротиви се тя и отвори вратата към трапезарията.

— Не искам да ме слушаш с пълен стомах! — Кит улови ръката й и я въведе в дневната. — Трябва да ти кажа нещо важно, Анабел.

— Бих желала да престанеш да се отнасяш към мен така грубо. Започва да ти става навик. — Тя свали булото си и захвърли тежкото палто на един стол.

Кит въздъхна и започна да разтърква пулсиращите си слепоочия.

— Не исках да бъда груб. Работата е там, че ти не преставаш да ме предизвикваш. Още от първия миг, в който те видях. Помниш ли как опря камата във врата ми?

Споменът я накара да се усмихне.

— Не е вярно, че те предизвиквам винаги — поправи го меко тя.

— Е, може би наистина невинаги — ухили се уморено той. — Но не мога да те държа по цял ден в леглото, нали?

— Не съм толкова сигурна — промърмори тя и го погледна изпод вежди. — Ако съдя по досегашния си опит, съм готова да повярвам, че ще успееш.

Кит усети как се разколеба. Пак беше готов да потъне в чувствените обещания на нефритовите очи. Улови се за облегалото на един стол и го стисна до болка, за да се върне на земята.

— Искам да ме изслушаш.

— Слушам те. — Тя приседна на един стол и се заигра с диамантената игла, която беше свалила от булото си.

— Трябва да вземеш решение коя ще бъдеш отсега нататък — започна той. — Анабел не може да остане под моя покрив, а Айша не може да се движи свободно по улиците и да раздава мъдри съвети на британските полковници, още по-малко пък да изразява на безупречен английски презрението си към феринджи.

— Защо Анабел не може да остане при теб? — Тя остави иглата на масата и го погледна заинтригувано.

— Защото това би я отлъчило от обществото — отвърна сухо той. — Не вярвам да си чак толкова наивна, Анабел, че да не го разбираш. Ти си родена в това общество и си запозната с правилата му. Британската общност тук ще те презира и положението няма да се промени след връщането ни в Англия.

Младата жена поклати глава.

— Да не мислиш, че бих дала и една смокиня за тяхното уважение?

— Аз обаче ще дам. — Още докато го казваше, Кит осъзна, че за първи път се интересува истински от мнението на обществото. Досега изобщо не бе помислял как лудориите му се оценяват от хората, сред които се движеше, дори се присмиваше на приятелите си, които го уверяваха, че е подчинен на смешните правила и още по-смешните наказания. Днес обаче не можеше да им се присмива, защото ставаше въпрос за Анабел.

— Ако пожелаеш да бъдеш Анабел, ще те представя на лейди Сейл — продължи той. — Ще й разкажем само част от историята ти, разбира се, и съм сигурен, че тя с готовност ще те приеме под крилото си. Тя обича такива задачи… приобщаването на заблудени деца й е наистина по сърце и… — Той млъкна и я изгледа объркано.

Анабел се тресеше от безмълвен смях, а по бузите й се стичаха сълзи.

— Това не може да бъде! — извика тя. — Затова ли ме отвлече от зенаната на Акбар хан, за да ме предадеш под опеката на лейди Коя-беше… О, не, Кит, признай, че само се шегуваш!

Кит я погледна втренчено и отговори настойчиво:

— Не, не се шегувам. Как иначе ще си възвърнеш мястото в обществото?

Айша скочи на крака и сълзите по бузите й бързо изсъхнаха.

— Как можеш да говориш такива глупости? Не виждаш ли в какво положение се намираме? Какво те е грижа за мястото ми в обществото? Да приемем, че успеете да напуснете Афганистан и да стигнете в Индия. Не помисли ли, че нечовешките трудности, които ще трябва да преодолеете по пътя през планините в тази люта зима ще изличат всички глупави правила? Англичаните трябва да оцелеят, Кит. Докато водят тази жестока битка, никой няма да се интересува коя съм и откъде съм дошла.

Кит призна логиката в думите й. Нямаше какво да им възрази.

— Вероятно си права. Ала спомените са нещо коварно и стигат далеч назад. Ако оцелеем и ти пожелаеш да си изградиш нов живот в Англия или Индия, трябва предварително да се погрижим за всичко. — Очите му светнаха развеселено. — Не съм и очаквал, че ще се съгласиш да заживееш под един покрив с лейди Сейл, но държах да ти изясня положението. Остани при мен, Айша. — Той й протегна ръка и заключи: — Честно казано, не мога да понеса мисълта да се разделим. Все пак трябваше да проявя почтеност и да ти предложа най-доброто разрешение от гледна точка на обществото.

Ръцете й се отпуснаха в неговите, меки и топли.

— Искам много добре да проумееш онова, което ще ти кажа, Кристофър Ралстън. Никога няма да приема навиците и правилата на феринджи. От много години насам съм се научила да ги презирам, освен това вече не признавам произхода си и свързаните с него задължения. Ако приобщаването ми към английското общество е толкова важно за теб, ще останеш разочарован. Ако обаче ми дадеш възможност да избера свободно, ако не държиш да ми наложиш ролята на Анабел Спенсър или на Айша от зенаната на Акбар хан, аз съм готова да остана с теб.

— Докога? — попита дрезгаво той и стисна ръката й.

Айша се засмя и поклати глава.

— Докато стане онова, което ни е отредено. Това беше, което исках да кажа. — Тя се надигна на пръсти и го погледна изпитателно. — Афганистанците вярват, че съдбата на един мъж може да се прочете по челото му. За съжаление не разбирам какво е написано на твоето. Кой би могъл да каже какво ни готви бъдещето? Нека живеем сега, в този миг.

— Обещаваш ли ми поне да бъдеш предпазлива, когато се движиш из селището? — попита настойчиво Кит и пусна ръката й.

— Ще се държа с истинско мюсюлманско смирение и ще се подчинявам на всички нареждания, Ралстън-хузор — обеща засмяно тя и се поклони. — Можем ли сега да закусим?

Кит не беше напълно наясно за какво се бяха споразумели. Вероятно за нищо съществено, но това беше само началото. Тя щеше да остане доброволно при него, докато се случеше нещо, което да ги раздели, или докато променеше решението си… Докато закусваха, той не откъсваше очи от усмихнатото й лице. С вродената си непосредственост, за която й се възхищаваше и й завиждаше, тя се занимаваше с онова, което беше пред очите й — сякаш срещата с полковника и последвалият я разговор изобщо не се бяха състояли.

— Извинете, сър, но се получи вест от Главната квартира — обяви тържествено влезлият в трапезарията Харли. — Трябва незабавно да се явите при генерал Елфинстоун.

Кит хвърли салфетката си на масата и стана.

— Какво иска пак? Вече получих заповедите си за деня.

— Какви заповеди? — попита с пълна уста Анабел.

— Да надзиравам инвентаризирането на запасите в укрепеното селище — отговори търпеливо той. — Задачата не изисква много време, тъй като запасите ще ни стигнат най-много за два или три дни. Не виждам как ще напълним складовете, когато портите са обсадени от ревящи тълпи. — Той заобиколи масата, за да я целуне, приведе се и издуха трохичката от устата й. — Защо не си легнеш? Нощта беше много къса, струва ми се.

— Нямам нужда от много сън. — Тя протегна ръка и докосна устата му с връхчето на показалеца си. — Много повече се нуждая от движение. — Забележката беше подчертана с дързък жест и Кит избухна в смях.

— Отивам да видя какво е намислил генералът, но ще побързам да се върна, за да удовлетворя потребностите ти.

— Можеш ли да ми намериш кон? — попита тя и Кит я погледна смаяно. — Говоря сериозно. Не мога цял ден да седя вкъщи.

— Къде ще яздиш? По улиците може би?

— Не звучи много примамливо.

— Най-лесно ще бъде да те заведа в манежа. Ако желаеш, можеш да се поупражняваш в дресировка. Рисалдарят, който отговаря за манежа, е много любезен и в същото време страхотен учител по езда. Сигурно ще настоява да те учи, особено когато аз отсъствам.

— Как ще ме представиш?

— Нямам ни най-малка представа — ухили се Кит. — Ти не се поддаваш на никакво описание. Остави ми малко време, все ще ми хрумне нещо умно.

Той се запъти към Главната квартира в най-добро настроение. Укрепеното британско селище беше изложено на дръзки нападения и жителите му тръпнеха от страх, а той се забавляваше. В сърцето му нямаше и капчица страх или тъга. Срещна само няколко цивилни, затова пък улиците гъмжаха от униформени, които крачеха забързано към насипите. Причината за това бързане беше по-скоро в главите им, отколкото в истинското положение на нещата. Във въздуха се носеха безброй противоречиви заповеди и никой нямаше представа какво става в действителност и какво би трябвало да се предприеме.

Когато се яви при генерал Елфинстоун, Кит веднага разбра какво му се готви.

— Ето ви най-после, Ралстън. Имам задача за вас — посрещна го генералът. За разнообразие днес гласът му звучеше решително. — Смятаме, че задачата е подходяща за особените ви таланти. Сър Уилям ще ви обясни всичко.

Кит се обърна към пълномощника на Короната, който както обикновено стоеше пред огъня с изпъчени гърди.

— Сър Уилям?

— Получихме послание от Акбар хан — започна тържествено сър Уилям. — Пратеникът му пристигна пред портата преди половин час, придружен от бляскава свита. — Сър Уилям си позволи лека усмивка. — Очевидно ханът е започнал да се вразумява. Изразява съжаление за безредиците в Кабул и за загубите, които понесохме, и желае да поговорим как най-добре ще се възстановят редът и спокойствието.

Кит се поклони без следа от вълнение.

— Наистина ли, сър?

— Да, лейтенант. Акбар хан заявява, че властта му над другите сердари не е много сигурна и че не може да отговаря за поведението им, но желае да обсъди с нас някои общи действия, за да утвърди не само своя авторитет като син на сваления шах, а и авторитета на британската корона. Според него това е единственият начин да бъдат обуздани непокорните ханове.

В съзнанието на Кит изникна образът на Акбар хан: пронизващите сини очи, които виждаха много повече от онова, което беше очевидно, остро изрязаната уста, страстната, капризна природа, набитото, силно тяло, безусловният авторитет на мъжа, който беше свикнал всички наоколо да му се подчиняват и да разполага с живота им; и към всичко това се прибавяше върховната му цел — освобождаването на родната страна от натрапниците и отмъщението за причиненото зло.

Това беше мъжът, който според Елфинстоун и Макнейтън желаеше помирение и споразумение. Кит не каза нито дума.

— Тъй като вече се познавате с Акбар хан и сте водили разговор с него, генералът и аз сме на мнение, че можете да изпълните ролята на посредник. — Сър Уилям приглади вратовръзката си. — Акбар хан моли срещата да се състои в Кабул, като нашият посредник ще пътува под защитата на ескорта, изпратен от сердаря със собствения му пратеник. Можете да вземете със себе си още трима военни. Изборът е ваш.

— Каква вест ще отнеса на Акбар хан? — попита делово Кит.

— Засега задачата ви е да изслушате предложенията на хана и да му предадете нашето настойчиво желание за прекратяване на размириците — отговори Макнейтън. — След това ще се върнете да докладвате.

— Както заповядате. — Кит отдаде чест, без да покаже и сянка от съмнение в смисъла на поставената му задача. — Ще тръгна само след няколко минути.

Той излезе и тръгна да търси хавилдар Абдул Али. Съзнанието, че ще бъде придружаван от мъжа, който беше неотлъчно до него при първото посещение в крепостта на Акбар хан, облекчаваше задачата му.

Хавилдарят го изслуша, кимна равнодушно и обеща да вземе със себе си двама сепои от предишната експедиция.

— Смятате ли, че ни готвят капан, сър?

Кит вдигна рамене.

— Не вярвам, че ни грози непосредствена опасност. Но можеш да бъдеш сигурен, че под повърхността на тази покана се крие непроходимо блато. Акбар хан няма никакъв интерес да преговаря с англичаните.

Това мнение бе подкрепено енергично от Анабел, когато Кит се върна в бунгалото си да се приготви и да облече парадната си униформа. Тя погледна на проблема от друг аспект, за който той не бе помислил досега.

— Какво ще стане с теб, ако Акбар хан е решил, че именно ти си ме отвлякъл? — Тя се разхождаше неспокойно по спалнята, докато Кит се бръснеше. Харли извади от шкафа чистия син мундир със златни ширити и излъскани копчета, тъмносиния панталон, златистожълтия ешарп, еполетите и колана с камата. После донесе и ботушите, излъскани до блясък.

— Как би стигнал до това заключение? — Бръсначът спря за миг, ала очите му останаха устремени в огледалото.

— Той не е глупак, Кристофър Ралстън.

— Разбира се, че не е. — Бръсначът поднови работата си. — Все пак не разбирам как би могъл да стигне до това заключение. Той не знае, че аз съм в Кабул, никой не ни е видял да излизаме от къщата, никой не те е чул да викаш. Онази нощ в града цареше такъв хаос, че можеше да се случи какво ли не.

— Акбар хан умее да прониква зад очевидното — настоя Айша. — Когато застанеш срещу него, той ще разбере всичко. — Тя знаеше, че след нощта, в която я бе подарил на англичанина, ханът хранеше подозрение и към двамата, макар че никога не го бе споменавал. Но след като бе живяла толкова дълго с него, тя се бе научила да разпознава настроенията му. Нямаше нужда от думи, за да разбере, че промяната й му бе направила силно впечатление.

Кит избърса лицето си с горещата, влажна кърпа, която му поднесе грижовният Харли.

— Все пак той не може да бъде сигурен, Анабел. А и си има достатъчно други грижи. Смяташ ли, че ще има време да изтръгне от устата ми признание? — Той зададе въпроса на шега, но младата жена го прие сериозно.

— Не знам какво точно ще направи — отговори откровено тя. — Бих казала, че няма да се занимава надълго и нашироко с теб, но той е страстна и непредвидима натура. Ти го знаеш не по-зле от мен. Ако видът ти събуди в сърцето му определени подозрения, като нищо ще заповяда да ти прережат гърлото в стаята за гости.

— Велики Боже, мис, нали не говорите сериозно? — намеси се Харли. В гласа му звучеше неподправен ужас. Той бе станал свидетел на разговор, дал отговор на повечето от измъчващите го въпроси.

— За съжаление не се шегувам, Харли — потвърди трезво Айша. — Не можеш ли да помолиш генерала да изпрати друг офицер, Кит?

— И какви причини да изтъкна? — Кит вдигна високо русите си вежди. — Е, кой сега се държи глупаво? — Той облече чистата риза и се засмя. — Нима ми предлагаш да обясня на Макнейтън и Елфинстоун, че след като съм откраднал любимката на Акбар хан от строго охраняваната му зенана, не е много разумно да се изправя срещу него на собствената му територия?

— Може да стане много страшно — прошепна замислено тя. — Ако дойда с теб…

— Какво? — Кит захвърли панталона си и се изправи пред нея.

— Мога да дойда с теб в Главната квартира и да обясня на генерал Елфинстоун и на сър Уилям как стоят нещата. Като им кажа какво знам за Акбар хан, те ще проумеят, че…

— Не бива, мис! — намеси се Харли, преди Кит да е успял да си поеме въздух. — Не е редно лейтенантът да се отказва от една опасна мисия. Той не би могъл да помоли за това, разбирате ли? Камо ли пък по лични причини!

— О! — Анабел се отпусна на леглото. — В такъв случай нямам какво повече да кажа.

Никой не промълви нито дума, докато Кит окачи сабята на колана си и взе под мишница шапката с перо. Той направи жест към вратата и Харли побърза да излезе.

— Анабел, скъпа, толкова ли малко доверие имаш в мен? — Кит застана пред леглото и се вгледа с болка в неподвижната фигура.

Младата жена вдигна глава и го погледна сериозно.

— Това не е въпрос на доверие, Кит. Тук има нещо друго… Акбар хан не е обикновен противник, не бива да съдиш за него от своя гледна точка. Ти ми каза, че е безчестно да се откажеш от мисията по лични причини, и аз го приемам. Но когато отидеш при Акбар хан, не очаквай той да играе по твоите правила. Ти играй според неговите.

— Спомняш ли си как участвах в бозкаши? — Той се наведе и докосна устните й със своите. — Играх според неговите правила, но прибавих и моите. Е, победиха ли ме?

Анабел поклати глава.

— Не, не те победиха. Върви бързо и се върни жив и здрав.

Тя излезе на вратата, за да го изпрати, махна му и се върна в спалнята. Имаше чувството, че покривът всеки миг ще се срути над главата й. Не беше свикнала с английските удобства, не се чувстваше добре в това типично английско предградие. Искаше да язди към града заедно с Кит, да разгадава вместо него интригите и коварството, да види отново света, в който беше живяла. Не, той трябваше да отиде сам, я тя щеше да остане тук с Харли.

Макар че беше живяла уединено, тя се беше научила да се защитава от коварството и подлостта на околните. Намираше заобиколни пътища, разпознаваше опасностите, заобикаляше ги, когато беше нужно, обмисляше всяка своя стъпка, реагираше бързо и тайно. Нима Кит можеше да очаква, че тя ще стои бездейна и ще чака завръщането му в това стерилно, изкуствено място, неподготвено за живота в Афганистан? Защо никой англичанин не си беше дал труд да опознае неизвестното, да го разбере, да се съобрази с него, както беше сторила тя? Защо никой не искаше да приеме, че тя познаваше сина на Дост Мохамед най-добре от всички?

В момента ръцете й бяха вързани. Много скоро обаче щеше да бъде принудена да действа. Тогава щеше да тръгне по пътя, отреден й от съдбата!