Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Четиринадесета глава

— Момичето е тук, мис, и носи дрехите. — Харли влезе в трапезарията, където Анабел и Кит закусваха.

— О, много ти благодаря — отвърна Анабел и скочи. — Отивам да видя какво е донесла и ако всичко, което ми обеща, е тук, ще ми трябват двеста рупии.

— За мен е чест да ти ги дам — увери я тържествено той и остави чашата си.

Момичето чакаше в антрето. Беше забулено, но не носеше чадри. В ръцете си стискаше огромен пакет. Анабел я поздрави любезно на пачу, ала не получи отговор. Момичето й подаде пакета, но пак не каза нито дума. Изглеждаше, сякаш всеки миг щеше да хукне да бяга, като че ли беше попаднала в заразно място.

Анабел погледна дрехите и разбра защо.

— Няма нужда да плащаме — обърна се тя към Кит и сама се изненада колко глухо прозвуча гласът й. Изразът на лицето й беше толкова особен, че той се стресна и изпусна банкнотите, които й подаваше.

— Какво има?

Тя не отговори веднага. Първо каза нещо на пачу и момичето, чиито очи се въртяха трескаво, отговори с тих, страхлив глас, после се поклони и избяга на улицата.

— Какво става тук, за Бога? Защо не й платихме?

— Това са моите дрехи — отговори беззвучно Анабел и лицето й побеля. — Човек не плаща онова, което си е негово.

— Говориш със загадки. — В гласа му прозвуча нетърпение, но то беше породено от страха.

Анабел се върна в трапезарията и остави пакета на нераздигнатата маса.

— Акбар хан ми е изпратил моите собствени дрехи.

— Какво? — Кит я погледна изумено. — Не те разбирам.

— Нали снощи говорихме, че навсякъде има шпиони? — напомни му глухо тя и погледът й се замъгли. — Не знам защо не помислих за логичното продължение. Разбира се, той е наредил на шпионите си да ме открият и да му кажат къде съм. Сега ми дава да разбера, че е осведомен за присъствието ми в укрепеното селище.

— Значи момичето е съобщило на Акбар хан, че е влязло във връзка с теб, и той е решил да те снабди с необходимото облекло?

— Хрумва ли ти друго обяснение? — Тя започна да подрежда дрехите. Кашмири, коприни и кожи се плъзгаха под пръстите й. — Я виж, изпратил ми е дори костюма за езда и ботушките. — Тя му показа мекия, подплатен с вълна кожен панталон, жакетчето, обточено с пухкави кожи и излъсканите ботуши, изработени специално за нея. — Ето и любимото ми чадри.

— Защо? — Кит не беше в състояние да произнесе нито дума повече. Само се взираше като безпаметен в блестящия куп пред себе си.

Устните й се разкривиха в усмивка, безрадостна, знаеща.

— Такъв си е той. Иска да ми напомни, че съм свързана с него, все едно какво правя. Че всъщност съм изцяло зависима от него и от великодушието му. — Тя скръсти ръце пред гърдите си, сякаш искаше да се защити. — И че това великодушие може във всеки един момент да се превърне в своята противоположност. — В гласа й прозвуча уморено примирение. — Ето по тази причина ми е изпратил дрехите. За да ми каже, че соколът се нахвърля върху плячката си, когато самият той сметне, че моментът е подходящ.

Кит се опита да се отърси от вълната безпомощност, която го заля и му отне всяка енергия и решителност. Не можеше да затвори очи пред истината, пред ужасяващото прозрение, че е пленник в една невидима мрежа.

— Няма да му позволя да ти стори зло — проговори глухо той и в същия миг осъзна колко жалко прозвучаха думите му.

Айша поклати глава, но не произнесе подигравателните думи, от които той се бе опасявал.

— Ти ще страдаш също като мен, Кит, и аз няма да бъда в състояние да те защитя.

— Върни се в Кабул, още днес — помоли настойчиво той. — Аз и без това съм загубен, но ти не си. Аз съм отговорен за случилото се, само аз. Искам да се върнеш при него.

— Но аз не искам — възрази меко Айша. — Казах ти, че съм взела своето решение. Нищо не се е променило. И кой знае? — вдигна рамене тя и гласът й се оживи: — Може би съдбата ни е приготвила друго. Нека изчакаме.

— Ти с твоята проклета съдба… — проговори примирено Кит, но в гласа му нямаше предишното ожесточение. Той изразяваше само облекчение и някаква нова радост.

Анабел го усети веднага и му отговори с нежна усмивка.

— Е, поне няма да мръзна — отбеляза весело тя, сякаш бе успяла да прогони сенките и страха само със силата на волята си. — Ще се радвам да облека чисти дрехи. Най-добре да помоля Харли да ми приготви ваната. — Тя се протегна през масата и го целуна. — Няма ли да тръгваш? Днес си на служба, ако си забравил. Опитай се да разбереш за колко време ще стигнат запасите и какво може да се предприеме, за да бъдат попълнени. Жалко е, че Акбар хан не се е сетил да ми прати и един ловен сокол — размечта се тя и в очите й блесна предишната дързост. — Дали да не го помоля да го стори? Така ще имаме достатъчно полски мишки и врабчета.

— Не съм сигурен, че кулинарните умения на Харли ще се справят с този „дивеч“ — изсмя се Кит. — Но идеята е добра. Тази вечер ще изляза с пушката си и може да имам късмет. — Той я прегърна и я притисна до гърдите си; въпреки шеговития тон очите му блестяха тревожно и се взираха изпитателно в лицето й. — Сигурна ли си в себе си, Айша? — Когато тя кимна, без да се усмихне, той целуна ъгълчето на устата й. — Права си, трябва да тръгвам, но следобед ще дойда и ще те отведа в манежа, за да можеш да се упражняваш с рисалдаря.

— Очаквам с нетърпение новия урок — проговори тя и въздъхна драматично. — Сигурна съм, че той едва ли е учтив като тебе.

— Не е, и ти здравата ще си изпатиш, ако не се подчиняваш — увери я с усмивка Кит. — Но ще научиш много, обещавам ти.

Той закрачи бързо по улицата към Главната квартира и скоро забеляза, че в селището цари всеобща потиснатост. Едно малко момче гонеше топката по необичайно тихата улица. Кит вдигна топката и я хвърли на детето, то я улови и я притисна до гърдите си, после втренчи дързък поглед в лицето на непознатия офицер. Скоро се появи сърдитата му айа, накара му се на хинди и го повлече обратно към градината. Детето се развика на висок глас и Кит продължи пътя си, питайки се дали и малката Анабел Спенсър се е отнасяла към слугите си със същото презрение. Тя със сигурност е била необикновено дете, каза си той и зави към Главната квартира. Всички деца на аристократи бяха еднакви, но какво щеше да стане сега с тях? Този неумолим въпрос го накара да потрепери и той побърза да го прогони, докато влизаше в адютантската стая.

— Има ли нещо ново? — попита направо, без да отправя въпроса си към конкретен човек.

— Добро утро, Ралстън. — Майор Грифит вдигна глава от картите. — Чаках ви. Искате ли да се поразтъпчете?

Кит не беше съвсем сигурен в желанията си, но отговорът можеше да бъде само един.

— Разбира се, сър. Къде да отида?

— Ще излезем пред форта на Мохамед Шариф. Ако прогоним афганистанците оттам, може би ще успеем да си върнем интендантството — обясни майор Грифит. — Някой трябва да влезе в бой. Защо не си потърсите няколко десетки доброволци? Ще се срещнем на здрачаване на площада.

— Съгласен. — Кит отдаде чест и тръгна да търси хавилдар Абдул Али. Сержантът беше по-добрата му половина.

— С най-голямо удоволствие ще дойда с вас, сър — увери го хавилдарят. — Отдавна ми се иска да застрелям едно-две афганистански кучета. Веднага ще подбера доброволци.

— Много ти благодаря, хавилдар. — Кит се върна в Главната квартира, където по изключение цареше въодушевление, предизвикано от решителността на Грифит и от идеята, че съпротивата е не само възможна, но и желателна.

— Ти си щастливец! — посрещна го Боб Маркъм. — Не може ли и аз да дойда?

Кит го удостои с крива усмивка.

— Ако нещо се случи с мен, погрижи се за Анабел.

Боб кимна и изведнъж стана сериозен.

— Надявам се, че този път си й казал къде отиваш.

— Още не, но ще й кажа.

Кит се върна вкъщи към обед и намери Анабел да разговаря в задния двор със старата кокошка, която Харли пазеше като зеницата на окото си.

— Знам, че снасят повече, когато им се говори — обясни с усмивка тя и скочи на крака. — Боя се обаче, че Харли е прав. Тази мършава стара птица е годна само за тенджерата.

— Не съм съвсем сигурен, че Харли го е казал сериозно — отговори предпазливо Кит и се облегна на стената на къщата. За момент прогони от главата си всички грижи и се възхити на стройната й фигура. — Той я донесе от Индия и по целия път се грижеше трогателно за нея. Знаеш ли, че изглеждаш очарователно в този цвят.

Младата жена не беше свикнала с комплименти и по млечнобелите й бузи се разля нежна руменина. Тя поглади смутено смарагдовозеленото си жакетче и отвърна тихо:

— Това ми е едно от любимите.

— Всички жени знаят какво им отива — отбеляза Кит и продължи със същия лек тон: — Нашето отделение получи заповед да щурмува форта на Мохамед Шариф.

Анабел кимна. Лицето й не се промени.

— Кога ще бъде нападението?

— Довечера.

— Това е разумно. Не, че те не го очакват, но когато човек напада, сенките са добри приятели.

— Знаеш ли, аз очаквах, че няма да се съгласиш с мен… че дори ще се разсърдиш. — Той я дари с разкаяна усмивка.

Младата жена смръщи чело.

— Колко си глупав. Ядосвам се, когато не ми казваш къде отиваш и когато ме измъчва въпросът защо те няма и какво става с теб. Днес няма да кажа нищо, защото знам, че задачата ти е да се биеш. — Тя вдигна рамене. — Забравяш, че съм живяла между мъже, за които битките са неотменима част от живота.

— Ако нещо се случи с мен, помолих Боб да се погрижи за теб — изрече решително той. Трябваше да бъде откровен докрай. С тази жена не можеше другояче.

— Не е нужно да ми търсиш защитник, Кит — отговори със същата откровеност тя. — Това е моята страна. Ако те убият, знам какво трябва да направя.

Ръцете му се отвориха в неописуем жест. Как да изрази какво изпитваше към жената, която отказваше с гордо вдигната глава обещаната й подкрепа и защита, която имаше своя воля и действаше според нея, и която стоеше пред него с невероятно успокояваща усмивка на красивите устни? Той трябваше да я напусне и може би нямаше да се върне никога вече.

Айша пристъпи към него и докосна лицето му.

— Това е съдба, любими — проговори нежно тя. — Приеми я спокойно. Този път ще се върнеш, сигурна съм в това.

— Откъде знаеш?

— Написано е на челото ти. — Тя прокара пръст по набразденото му чело и се усмихна. — Направи онова, което трябва. Повече не е нужно.

— Отивам на съвещание. — Кит притисна до болка ръцете й. — Исках да те отведа в манежа, но нямам никакво време.

— Мисля, че ще се откажа от уроците с онзи лаещ рисалдар — отговори тихо тя. — Предпочитам да поседя тук с кокошката и да я умолявам да носи по повече яйца.

— О, мила…

— Върви най-после, Кит. Ще чакам завръщането ти.

Той постоя още малко, стиснал ръцете й, после се наведе и докосна устните й с бърза, лека целувка. Преди да се обърне, Айша освободи едната си ръка и докосна устните му за сбогом. Кит хвърли последен поглед през рамо и изчезна.

Останала сама, Анабел изтри една нахална сълзичка от окото си и се обърна въпросително към старата кокошка:

— Какво ще кажеш за две кафяви яйца, миличка? Ралстън-хузор, ще има нужда от хубава закуска, като се върне.

 

— Ама тези хора изобщо не се плашат! — изрева майор Грифит и мощният му глас заглуши трясъка на картечите. Англичаните бяха издигнали леко полево укрепление за началниците си. — Черните им муцуни сякаш израстват направо от стените. Само ги погледнете!

Кит го направи и видя, че неприятелят се е струпал на бруствера и дългите мускети косят безмилостно британците, които не бяха в толкова изгодна позиция. Грифит беше прав. Макар че полевите оръдия внасяха смут сред редиците на жилзаите, зад стените непрестанно изникваха нови хора, за да заменят падналите.

— Трябва ни още едно оръдие — рече Кит и изведнъж извика от болка. Нещо бе опарило ръката му. Той погледна надолу и се взря невярващо в ивицата кръв, която се точеше между пръстите му. — Как стана това, по дяволите?

— Заповядайте, сър. — Абдул Али му подаде носната си кърпа. — Превържете се. Сигурно ви е одраскал заблуден куршум.

Кит завърза кърпата, доколкото можа, и я затегна със зъби. Войниците около него падаха като мухи, а канонирите се люлееха от изтощение. Нощното небе посивяваше — сигурен знак, че идваше утрото. Цяла нощ бяха нападали форта, но без успех. Щурмовото отделение, в което той командваше кавалерията, беше най-отзад, готово да се хвърли към форта в момента, когато артилерията прочисти бруствера. За съжаление това не ставаше.

— Свири за отстъпление — заповяда майор Грифит и въздъхна уморено. Помълча малко и прибави решително: — Кълна се в Бога, че следващия път ще го завзема! Поемете командата, Ралстън, моля ви. Аз ще остана последен и ще ви прикривам.

Протяжните тонове на тръбата се издигнаха над безредната стрелба. Кит възседна коня си и препусна към оръдието. Трябваше да изтегли колкото се може по-бързо изтощените войници. Нареди им да издърпат оръдието и да впрегнат конете. Стараеше се гласът му да звучи уверено и през цялото време окуражаваше кавалеристите. Смъртоносният огън на мускетите не преставаше, дори беше станал много по-страшен, откакто британското оръдие мълчеше. Един пехотен отряд остана да прикрива оттеглянето, доколкото беше възможно, макар че не можеше да противопостави почти нищо на огъня на афганистанците. Най-после ценното оръдие беше готово за изтегляне и отстъплението можеше да започне.

Изтощената, силно намаляла войска се довлече до портата на селището точно когато се разсъмна. Орда фанатични гази, дотичали от града, ги преследваха през равнината, засипваха ги с ругатни и изстрели и се върнаха обратно едва пред канала, охраняван от рота кавалеристи.

— Вървете да ви превържат — нареди строго Грифит, когато слязоха от конете си на площада. — Ще дойдете ли с мен и довечера?

— Разбира се — отговори убедено Кит, който нямаше никакво намерение да пропусне следващата атака само защото бяха загубили толкова хора. — Ще ни трябват две оръдия.

Още докато говореше, очите му претърсваха просторния площад, където редът бавно се възстановяваше. Ранените бяха отведени в лазаретите, конете — в оборите. Най-после видя в отсрещния край стройна фигура, увита в бяло копринено чадри. Грамадните нефритови очи бяха впити в лицето му и той усещаше настойчивостта им. Вдигна ръка в знак, че я е видял, тя го поздрави според мюсюлманската традиция, после се обърна и бавно напусна площада.

Очевидно Айша беше запомнила урока си и знаеше как да се държи пред чужди хора. Кит прие жеста й с усмивка и усети как нощното изтощение започва да го напуска. Носната кърпа на ръката му беше напоена с кръв и по пръстите му течаха струйки, но той реши първо да се отбие в дома си, а после да отиде до болницата.

— Ще има ли и други заповеди, майоре? — попита стегнато той и скочи от коня си, макар че му се зави свят.

Грифит поклати глава.

— Починете си добре. Тази вечер ще продължим. Дано раната не е много сериозна.

— Ще се оправя. — Кит отдаде чест със здравата си ръка и закрачи енергично към дома си. Не беше предполагал, че ще се чувства така бодър след безсънната и напрегната нощ.

Анабел го чакаше на отворената входна врата.

— Щях да се ядосам ужасно, ако не се беше върнал веднага при мен — посрещна го укорно тя, но тонът на гласа й я изобличаваше в лъжа и в очите й грееше топлина.

— Не мога да те прегърна на улицата — промърмори той, когато тя разтвори ръце. — Искам първо да те похваля за проявената дискретност на площада. Не разваляй всичко с някоя нова дързост. — Той скри ранената ръка зад гърба си и нежно я потупа с другата по дупето, за да се прибере вкъщи.

— Завладяхте ли форта?

— Не — отговори кратко той. — Ако знаеш колко кръв се проля! Тази вечер ще направим втори опит. Ако имахме две полеви оръдия, битката щеше да завърши другояче.

— Много хора ли загубихте? — попита тихо Айша.

Сянка затъмни очите му, устните му се присвиха горчиво.

— Тези проклети афганистански мускети имат голям обсег на действие.

— Прав си — прошепна тя и отстъпи назад, за да мине той пръв през вратата. — О, Кит, целият под е в кръв! Ти си ранен, нали? Къде? — В гласа й нямаше промяна, нито следа от паника и Кит се наруга на ум. Защо се беше опасявал, че тя ще падне в несвяст или ще избухне в истеричен плач? Пак я бе оценил с погрешни мерки.

— Раниха ме в ръката. Драскотина, нищо повече.

— Дай да видя. — Тя улови ръката му и направи гримаса при вида на напоената в кръв кърпа. — Не си го направил много добре.

— Права си — съгласи се миролюбиво той и влезе в дневната. — За съжаление не можах да го предотвратя.

— Олеле, сър, вие сте ранен! — извика изтичалият от кухнята Харли.

— Иди да донесеш гореща вода — заповяда му Анабел, без да губи присъствие на духа. — И няколко дебели кърпи, за да спрем кървенето и да видим сериозна ли е раната. — Тя натисна Кит в едно кресло и му наля чаша бренди от гарафата на масата. — Заповядай, мисля, че ще ти се отрази добре.

— Ти си била чудесен фелдшер — усмихна се той и отпи голяма глътка от сгряващото питие.

Анабел отвърза кърпата на Абдул Али и я захвърли в един леген.

— Ще се изненадаш, като свърша — отговори войнствено тя и се засмя.

— Разбира се, че няма. Нищо, свързано с теб не може да ме изненада.

Тя вдигна глава и го дари с бърза, лъчезарна усмивка. После нареди на Харли да остави съда с водата и кърпите на пода до нея.

— Много ли е лошо, мис? — попита момъкът и равнодушното му лице се разкриви от страх.

— Не виждам нищо, само кръв. — Тя изми внимателно раната и я прегледа мълчаливо, докато Кит отпиваше по малко бренди и се стараеше да изглежда безучастен, а Харли потръпваше при всяко нейно движение. — Мисля, че е тресчица — съобщи най-после тя.

— Тресчица значи! — Кит се изтръгна от привидното си равнодушие. — Колко унизително, Анабел. Не можа ли да кажеш, че е бил куршум от мускет или шрапнел?

— Ранен ли си, Кит? — Боб Маркъм беше застанал безшумно на вратата на дневната. — Къщата беше отворена и не си направих труд да почукам — обясни той и застана до приятеля си. — Много ли е лошо?

— Само тресчица — отговори Анабел, без да вдига глава.

— Адски ме боли — простена Кит и неволно се отдръпна назад.

— Тресчицата е много дълга — поясни тихо тя — и е проникнала надълбоко. Защо не ни направиш малко чай, Харли?

— Веднага, мис — промърмори потиснато ординарецът и се оттегли в кухнята.

Изведнъж Кит пое шумно дъх.

— Проклятие!

— Много съжалявам — извини се Анабел, — но ако не я извадя, мястото ще се възпали. Пийни още малко бренди.

— Предпочитам да почакам чая — отговори сърдито той и изскърца със зъби. — Побързай, ако обичаш.

— Правя всичко, каквото мога — увери го тя и след малко му показа тресчицата: — Виж какво извадих. — Дълга, тънка, много остра дървена треска. — Ако беше попаднала във врата ти, щеше да те убие — отбеляза тихо тя. — Остра е като кама.

— Прекрасно. Тази последна забележка ме успокои извънредно много — отбеляза намръщено той. — Откъде, за Бога, е дошла?

Айша вдигна рамене и побърза да натисне една кърпа върху раната, защото отново беше бликнала кръв.

— Когато проникне в дърво, куршумът разпраща трески във всички посоки на света.

— Вие очевидно знаете много неща за раните и лекуването им, мис — отбеляза с уважение Боб.

Айша го погледна с бегла усмивка.

— Знам как се бият афганистанците. Те имат много хитрости и днес видяхте една от тях. — Тя започна да превързва раната. — Макар че е само от тресчица, ще кърви като заклано говедо.

— Внимавай как се изразяваш, Анабел! — укори я Кит и в тона му нямаше шега.

— Съжалявам, нямах представа, че ушите ти са толкова чувствителни — отзова се без колебание тя. — Не съм забелязала да усмиряваш езика си в мое присъствие.

Боб избухна в тих смях.

— Хванаха те, Кит. Не можеш да очакваш тя да се държи като дама, докато ти бъбриш, каквото ти дойде на езика.

Преди Кит да успее да отговори, Харли се появи с голямата табла.

— Да налея ли, мис?

— Да, бъди така добър — отговори тя, съсредоточила цялото си внимание върху превързването на раната. Кит вдигна вежди. В отношенията между Харли и Анабел бе настъпила видима промяна и това личеше по разменените току-що думи. Очевидно момъкът беше отстъпил на дамата първенството в домакинството.

— Наистина ли ще излезеш пак довечера? — попита тихо Анабел, отпусна се на пети пред него и го погледна сериозно. — И най-малкият удар ще доведе до ново кървене. Присъствието ти няма да е от полза за никого, ако ръсиш кръвта си навсякъде.

— Не разбираш ли, че не мога да се извиня с една тресчица? — попита сърдито той и пое чашата с горещ чай. — Не мога да го направя, дори да искам, а аз държа да отида.

— Мисля, че това е случаят, който очаквах — обади се Боб и в гласа му прозвуча решителност. — Не, благодаря, Харли, не искам чай. Отивам при Грифит да му предложа услугите си. А ти легни и се наспи, Кит. Заслужил си почивката си.

— Добре, няма да се карам с теб — съгласи се Кит и скри лице в чашата си. — Виж, Боб, можеш ли да ми направиш още една услуга? Ела следобед и заведи Анабел в манежа, за да се поупражнява с Чарли.

— Не, Кит… — Но той махна с ръка и я принуди да замълчи.

— Чарли ще даде всичко, на което е способен, ако се научиш да го управляваш. А ти ще имаш нужда от него, знаеш това.

Боб изкриви лице.

— Ще го направя с удоволствие, Кит. Учил съм на езда сестрите си, но… — Ръката му описа широк кръг, за да покаже как се чувства при представата да дава уроци на мис Анабел Спенсър.

Анабел се усмихна.

— Няма да ви създавам трудности, Боб, и ще ви слушам поне колкото сестрите ви. Ще се увия цялата в бялото чадри, няма да казвам нито дума и ще следвам безпрекословно всяко указание.

— Вие се шегувате, Анабел! — Меките му сини очи се вгледаха недоверчиво в усмихнатото лице.

— Ни най-малко. Ако имате време, елате да ме вземете. Ще ви чакам.

— Ще дойда около обед — отговори решително Боб и излезе, за да си осигури място в следващия щурмови отряд.

— Стани, Кит! — Анабел скочи грациозно от мястото си на пода. — Харли ще ти приготви ваната. Черен си като самия дявол.

— Това е от барутния дим — обясни уморено Кит. — Май съм на път да изуча още един образ на Анабел-Айша?

— Точно така — потвърди тя. — Сега ще узнаеш как афганистанската жена се грижи за своя воин след жестоката битка.

— Ох! — въздъхна театрално Кит. — Искаше ми се да не съм толкова уморен…

— Обещавам ти, че това само ще увеличи удоволствието — утеши го тя и очите й блеснаха. — Отдай се в ръцете ми, Ралстън-хузор.

— С най-голямо удоволствие. Но нали и ти трябва да получиш удовлетворение? — Той я последва към спалнята.

— Моето удовлетворение ще бъде по-различно — отговори тя и се зае да откопчава колана му. — Седни, за да ти събуя ботушите.

— Този път ще те оставя да вършиш всичко. — Кит се отпусна в един стол и протегна крака. Айша се наведе и посегна към ботуша. — Искам да запазя силите си за по-късно, за да те накарам да стенеш от удоволствие, скъпа, и да се питаш в кой свят си попаднала.

— Ще ти напомня тази закана. — Очите й срещнаха неговите с такова чувствено обещание, че той забрави изтощението си. Айша се захвана отново с ботушите му, после свали панталона и мундира му и това му напомни за първата му бавачка — само че докосванията на Айша бяха отправени недвусмислено към порасналия мъж.

Ако не беше толкова възбуден, неуместното сравнение щеше да го разсмее. Но сега имаше да мисли за други неща.

— Полегни малко до мен — прошепна той и се изтегна на чистия чаршаф.

— Щом така желае господарят — отговори тя с афганистанска любезност.

— Точно това желае. — Кит кимна сънено и видя през полузатворените си очи как тя се съблече и се мушна гола под завивката. — Легни настрана, за да мога да те прегърна. — Той се притисна до гърба й, нагоди тялото си към нейното, обхвана със здравата си ръка гърдите й и помилва с устни тила й. Айша усети как сънят го обори, как тялото му се отпусна и ръката върху гърдите й натежа.

Тя лежа няколко часа, без да заспи, спокойна и доволна. По някое време се опита да се освободи, но той въздъхна сърдито и я обгърна по-здраво. Тя се засмя тихо и се измъкна от леглото.

— Къде си? — попита Кит, без да отвори очи, и затърси с ръка по леглото.

— Обличам се. Нали трябва да яздя Чарли под зоркото око на Боб?

— А, да. — Кит се обърна на другата страна и промърмори: — Този път ще се упражняваш без седло.

Анабел хвърли въпросителен поглед към увития до брадата мъж в леглото и пошепна иронично:

— Тъй вярно, Ралстън-хузор.

Боб се появи точно в дванадесет, водейки Чарли за юздата. Нервността му се разсея, когато Анабел поздрави весело и него, и коня, при което Чарли отговори на поздрава й с весело цвилене и не се възпротиви, когато тя го възседна.

— Нима Кит ви позволява да останете със седло? — попита Боб, когато влязоха в манежа.

Анабел го изгледа учудено през тънката мрежа на чадрито.

— Аз не съм кавалерист, Боб — обясни спокойно тя. — И нямам намерение да яздя като кавалерист.

— Да, смятам, че сте права — промърмори нерешително той. — Само че ездата без седло създава такава степен на концентрация, която не може да се постигне по никакъв друг начин.

Анабел сведе глава в знак на съгласие, но отговори решително:

— Това, което важи за един кавалерист, не се отнася до мен. Ние с Чарли трябва просто да се опознаем, нищо повече.

Боб все още не изглеждаше убеден, но беше твърде плах, за да настои на своето. Манежът беше празен. Стрелбата, която долиташе откъм насипите, обясняваше отсъствието на кавалеристите. Сега най-важното беше британското селище да бъде защитено от чуждото нашествие и обучението по езда беше останало на заден план.

Анабел намери, че стилът на Боб се отличава значително от този на Кит. Той беше твърде предпазлив и толкова внимаваше да не я преуморява, че тя скоро престана да прави разлика между критика и похвала.

— Моля ви се, Боб — не издържа накрая тя, — бихте ли се изразявали както подобава на кавалерист!

Той я погледна стреснато, после избухна в смях.

— Простете, Анабел, стараех се да бъда колкото се може по-критичен.

— Аз не съм от онези нежни растения, които повяхват при всяка по-твърда дума — обясни спокойно тя. — Когато не съм се справила добре, трябва да ми се каже, за да поправя грешката си. А Чарли съвсем се обърка.

След това упражнението тръгна по-добре и когато след половин час в манежа се появи Кит, освежен и с весело лице, напредъкът беше очевиден. Кит погледа няколко минути, после отиде при Боб и се осведоми тихо:

— Ти ли й позволи да остане със седлото? Вероятно мислиш, че още не е достатъчно добра? Миналия път ми се стори, че ще се справи.

Боб го погледна изненадано.

— Анабел ми каза, че ти си на мнение тя да продължи да се упражнява със седло.

— Тази малка хитруша — отбеляза любезно Кит. — Казах й днес да се опита без седло. Вероятно не се е харесала в тази нова роля.

— О, Кит! — Анабел го забеляза и препусна към края на арената с радостна усмивка. — Почина ли си добре?

— Чувствам се съвсем нов човек — ухили се той. — А сега слез, за да мога да ти сваля седлото.

— Недей, моля те! Каква е разликата?

— Разбира се, че има разлика, и ти ей сега ще я усетиш на гърба си. Слез, моля.

— Защо си толкова упорит? — Тя скочи сърдито от седлото и се обърна настрана, докато двамата мъже откопчаваха ремъците. — Следващия път ще ми наредиш да препаша меч и да нося копие.

— Престани да хленчиш. — Глух за мърморенето й, той й помогна да възседне широкия гръб на Чарли. — За да те накажа за този малък бунт, мис, ще ти позволя да опишеш няколко осморки. Започни отляво.

— Ти си един безсърдечен негодник!

Кит избухна в смях, Боб също се ухили и повдигна шапката си.

— Ако смяташ, че ще се справиш сам, готов съм да ви оставя.

— Изпратили са едно поделение да вземе фураж от селото Бехмаро — съобщи Кит, без да отмества поглед от ученичката си. — Срещнах Колин, докато идвах насам. Дано попълним запасите си. Селото е само на половин миля от крепостта… Анабел, Чарли трябва да се научи да свързва напред и наляво с назад и надясно. Защо объркваш бедното животно?

— Съжалявам — извика в отговор тя. — Не знам как да го управлявам, след като нямам необходимата физическа сила. Коленете ми са слаби за него.

— Не ти трябва сила, а умение — поправи я спокойно той и получи в отговор цял поток персийски проклятия.

Боб се засмя с разбиране.

— Отивам в Главната квартира да видя какво се мъти. Ако успеем да попълним запасите си, нещата ще тръгнат по-добре.

— Иска ми се да имам твоята увереност. — Усмивката изчезна от лицето на Кит. — Дано тази нощ имаме успех, за да спрем малко устрема на врага. Успя ли да си осигуриш място в отряда?

— Да, разбира се. Грифит посреща с добре дошъл всеки, който прояви поне малко въодушевление за лудия му план. В Главната квартира цари гробна тишина. Елфинстоун вехне като цвете, а Макнейтън гледа като удавник.

— Е, ще се видим тази вечер на площада. Така е по-добре, скъпа. Опитай сега отдясно.

Боб остави приятеля си да обучава необикновената дама и за съжаление не можа да види как тя сложи край на уроците веднага след излизането му.

— Стига толкова за днес, Кит — заяви решително тя и дръпна здраво юздите след успешния завършек на упражнението.

— Какво говориш? — учуди се той. — Не само че отказваш да изпълняваш заповеди, ами и се бунтуваш! Предупреждавам те, че те чака строго наказание.

— Все някак ще се справя — отговори бодро тя, свали чадрито си и го хвърли на главата му. — Готова съм да понеса и последствията от разбулването си.

Дъхът му спря. Никога не беше виждал такава прекрасна картина: сплетената на дебела плитка и прехвърлена през рамото коса, стройното, добре оформено тяло, чиито подробности изпъкваха възбуждащо под тясното кожено облекло, нефритовите очи, които блестяха дръзко и приканващо.

— Сега си спомням, че тази сутрин ти обещах нещо — проговори провлечено той и преметна на ръката си коприненото чадри. — Съветвам те първо да слезеш от гърба на Чарли.

— И кой ще има полза от това? — попита шеговито тя и не се помръдна.

Вместо да отговори, той й махна с ръка и тя се подчини на предизвикателството. В усмивката й се примесваха очакване и обещание и сърцето му заби като лудо.

— Ти си прекрасна! — зашепна възбудено той, когато пое в ръцете си гъвкавото й тяло. Ръцете му се плъзнаха по формите й, притиснаха меките гърди и се спуснаха към хълбоците. — Трябва да отведа Чарли в обора. Прибери се у дома, съблечи се и ме чакай.

Указанията му прозвучаха с такава настойчивост, че той се изненада. Никога нямаше да се насити на тази жена, никога. Усети как тялото й потръпва от желание и се усмихна. Бедрата й се притиснаха предизвикателно към неговите. Тялото й се триеше о неговото, главата й се отметна назад, устните се разтвориха очаквателно.

Той погледна в лицето й и се възхити на полумесеците, образувани от тъмните ресници върху бялата кожа. Притисна здраво хълбоците й и я привлече към себе си, после сведе глава над нейната и намери устните й. В главата му се надигна бегла мисъл за рисалдаря, за кавалеристите, които скоро щяха да дойдат на урок, но изчезна така, както се беше появила. Беше дал обещание и трябваше да го изпълни.

Анабел знаеше това и смяташе да му се наслади докрай. Тя се устреми към него, отговори му с цялата си страст, даде израз на желанието си и помоли за още. Когато най-после устните им се разделиха, и двамата дишаха на пресекулки. Тя се усмихна замечтано и не направи опит да се освободи от прегръдката му.

— Ще се върна след по-малко от половин час — обеща той. — Чакай ме в леглото.

Айша кимна, той свали ръцете си от нея и посочи с глава към вратата.

— По-добре си сложи булото, малка Ана — добави нежно той и й подаде бялото чадри.

Нежното обръщение изразяваше целия трепет на очакването. Очите й се присвиха, но тя не каза нищо, само се уви бързо в булото и излезе от манежа.

Кит отведе Чарли в обора, молейки се някой да не го спре по пътя и да го въвлече в досаден разговор. Сега не беше време за приказки, нито за обсъждане на положението. Мислите му бяха изпълнени с кремавобяла кожа, крехки крайници, разплетена медноцветна коса и блестящи от удоволствие очи.

Трясъкът на мускетите беше станал част от всекидневието на укрепеното селище и Кит изобщо не го чуваше. Предаде коня на един от сепоите, които бяха на служба в оборите, и забърза към бунгалото си.

Харли не се виждаше никъде. Това момче знаеше кога трябва да прояви максимална дискретност и Кит му беше благодарен. Той се засмя и влезе в спалнята.

Анабел седеше по турски на леглото, загърната в бакърената мантия на косата си. Очите й блестяха очаквателно.

— Салаам, Ралстън-хузор — поздрави учтиво тя и вдигна събраните си ръце към челото.

— Поздравявам те, Айша. — Той разкопча мундира си. — Помниш ли какво ти обещах?

— Че няма да знам в кой свят се намирам — отговори с усмивка тя и проследи бързите, отривисти движения, с които той се събличаше. Кит захвърли ризата си и застана пред леглото, красив в голотата си, без да се стеснява от възбудата си.

— Винаги си изпълнявам обещанията — проговори меко той, отпусна се на колене пред леглото и улови брадичката й. — Този път се предай в моите ръце.

— Ти си добре дошъл, Ралстън-хузор.