Джейн Фийдър
Нефритови очи (17)

Шестнадесета глава

— Господи! Такова нещо не се беше случвало. — Болен от отвращение, Колин Макензи наблюдаваше сцената в равнината под насипите на крепостта. — Тези хора бягат като зайци!

— Трябва да ги прикриваме! — изрева Боб и изкрещя някаква заповед на сержанта, който отговаряше за стрелците по насипа. — По дяволите, нашите и афганистанците така са се смесили, че не можем да ги различим. И всички се носят право към портата.

На следващия ден Шелтън направи нов опит да завземе обратно селото Бехмаро от племето кохистани. В течение на деня в селището пристигаха вести за тежки загуби, защото афганистанският гарнизон бил подсилен. После се чу, че пехотата отказала да нападне, а кавалерията останала на мястото си, когато прозвучал сигнал за атака. Но никой, дори най-върлите песимисти, не бе помислял за такова паническо бягство.

Британската армия бягаше през равнината в пълно безредие, пехотата беше разпръсната, линиите и каретата развалени, кавалеристите се спасяваха поединично; афганистанците ги следваха буквално по петите и ужасените наблюдатели бяха готови да повярват, че вече са се смесили с тях. Планинците бяха на коне и пеша, мускетите им бълваха огън, ножовете и ятаганите улучваха смъртоносно. Мъжете, които падаха, оставаха да лежат в равнината. Никой от другарите им не се връщаше, за да им помогне, и афганистанците ги довършваха безмилостно с ножовете си.

Пронизващият тон на тръбата се надигна сред адския шум и заглуши виковете на ранените и крясъците на преследвачите. Портата на селището се отвори и един кавалерийски ескадрон с извадени саби и дълги копия полетя към бойното поле.

— Кит ли ги води? — попита невярващо Боб и нагласи далекогледа си. — От няколко дни насам не пропуска случай да влезе в бой.

— Прав си — съгласи се Колин и вдигна своя далекоглед към очите. — Имам чувството, че се касае за лично отмъщение… Коригирайте надясно, сержант, седем пункта.

— Седем пункта надясно — отекна заповедта и мускетите побързаха да променят посоката.

— И аз мисля, че е лично — потвърди Боб. — Любовта прави странни неща с хората, не мислиш ли?

Колин го изгледа учудено.

— Това е голяма дума, Боб.

— Няма друга, Колин. Недосегаемият доскоро Кристофър Ралстън е станал жертва на стрелите на Купидон. Той е готов да убие с голи ръце всички афганистанци, ако това му помогне да изведе Анабел Спенсър от тази проклета страна.

Колин изсвири през зъби.

— А аз си мислех, че това е страст, силна и дива, както често става в колониите, но недостатъчна за цивилизована Европа. Дали той осъзнава какво прави?

Боб поклати глава, но не можа да обясни какво има предвид, защото кавалерията се приближи до портите и огънят на стрелците от валовете трябваше да се коригира на всяка минута.

 

— Надявам се да ме посрещнете любезно. — Останала без дъх, Анабел се изкатери по насипа и застана между двамата мъже. — Вероятно Кит е навън? — Тя носеше кожения си костюм и ботушите за езда, косата й беше вдигната на тила, а на раменете беше наметнала обточено с кожи палто.

— Защо не си сложихте булото? — попита неволно Боб.

Анабел огледа бойното поле и потръпна пред страшната сцена.

— Не мисля, че тези неща имат значение сега. По всичко личи, че не сте в състояние да ги спрете, а ако успеят да влязат през портата… — Тя остави изречението недовършено. Всички имаха чувството, че са под властта на някакъв кошмар. Преследвачите настъпваха все по-близо. Очевидно никой не беше в състояние да ги спре. Излизането на Кит само беше забавило неумолимото им напредване.

— Вижте, сър, те спират! — изкрещя внезапно сержантът.

— Кълна се във всички светии, ти имаш право — отговори невярващо Колин и вдигна далекогледа до очите си. — Погледни, Боб, те наистина спряха да преследват нашите. — Само до преди миг изглеждаше, че афганистанците ще се смесят с британските войници, ще ги изпозастрелят и изколят и ще проникнат необезпокоявани в укреплението, а сега преследвачите забавиха ход и дори спряха на място.

— Ще ми позволите ли да погледна? — Анабел напрягаше очите си, но не можеше да различи почти нищо в бъркотията. — Много ви благодаря. — Тя пое подадения й от Колин далекоглед и бързо го вдигна до очите си. — Това е Осман хан — съобщи тя. — Той ги е извикал да се върнат. Питам се защо. Той в никакъв случай не е по-милостив от останалите сердари.

— Познавате ли го? — попита заинтересовано Боб.

Анабел вдигна рамене.

— Познавам повечето главатари, разбира се, само до известна степен. В афганистанските къщи има безброй стаички и скрити места за подслушване. Знам кои водачи се колебаят и кои са силни. Осман хан е между най-могъщите владетели и подкрепя изцяло Акбар хан. — Тя върна далекогледа на Колин и продължи замислено: — Не е ли време да ви бъда полезна със знанията си?

— По какъв начин?

— Битката свърши — обясни тихо тя. — Крайно време е да започнете да преговаряте. Аз знам как преговарят афганистанците. Знам как работят умовете им. Тези знания са неоценими, не е ли така?

— Не съм сигурен, че Кит споделя мнението ви — отговори нерешително Боб. — Вижте, той се връща!

Анабел се опря на бруствера и проследи безредното влизане на бегълците. Редът се поддържаше с мъка от няколко сержанти, над всичко властваха унижението, безсмислието, пораженството. Само ескадронът на Кит успя да запази спокойствие и остана навън, докато и последният пехотинец се прибере зад стените. Хората на Кит обаче нямаха зад гърба си цял ден сражения и загуби, непрекъсната стрелба и внезапни атаки на крещящите орди фанатици. Те не бяха хвърляни непрекъснато срещу непробиваемата стена на врага, докато унищожителното безсмислие на действията им не ги тласна към необуздано бягство в уж сигурния лагер.

Бригадир Шелтън също мина през портата, с изправена глава и устремени в далечината очи, сякаш нямаше нищо общо с цялото това безредие и с преживяния позор. Без да каже дума на подчинените си офицери, той слезе от коня си на площада и се запъти към главната квартира.

— Съжалявам го — прошепна задавено Боб. — Той е дяволски добър войник, само че е твърдоглав и няма въображение. Не заслужаваше да го забъркат в тази каша.

— Типично за всички феринджи е да се надценяват — гласеше безмилостната присъда на Анабел. — Ако се бяхте отказали навреме от самомнението си, това нямаше да се случи. Отивам да потърся Кит.

— Иска ми се тя да не казва такива неща — промърмори с неудобство Боб. — Всеки път имам чувството, че трябва да й обясня как, ако не показвам постоянно превъзходството си, няма да се чувствам истински англичанин. Но като си помисля честно…

Колин смръщи чело.

— Не става въпрос за чувството, а за начина, по който се изразява. Точно това ме гризе. Никому не е приятно да чува болезнени истини от врага, а понякога тя говори като наш враг. Отивам в Главната квартира, за да чуя доклада на Шелтън.

— И аз ще дойда. — Двамата мъже слязоха от стената, като наредиха на сержанта да продължи огъня срещу оредяващите редици на неприятеля.

Анабел излезе на площада и смело се насочи към мястото, където беше застанал Кит с ескадрона си. Остана настрана, докато той освободи хората си, и пристъпи под светлината на един фенер.

— Добре ли си? — Тихият въпрос го стресна и той се обърна рязко.

— Какво правиш тук?

— Всички са тук — отговори кротко тя и посочи гъмжащия от хора площад. — Бях на стената с Боб и Колин.

— Защо не си забулена?

Очите й издържаха на погледа му.

— Струва ми се безсмислено да продължаваме тази игра на криеница, Ралстън-хузор.

Кит помълча малко, после сведе глава.

— Права си. Това е краят. — Той се огледа и се потърси от отвращение и болка. — Шелтън отдавна твърди, че войските ни не са готови за такава битка. Войниците са обезкуражени, слаби, изтощени от глад и не са в състояние да се сражават с жилавите и подвижни афганистанци. Не обвинявам момчетата, повярвай. Но никога не бях си представял, че британската войска може да бяга по този унизителен начин.

— Ако бяхте оставили кохистаните да се разпореждат в Бехмаро, без да се опитвате да ги прогоните оттам, това щеше да означава молба за преговори — заговори направо Анабел.

— Вече не ни остава нищо друго — отговори рязко той. — И аз мисля, че трябваше да се примирим с неизбежното. Така щеше да ни остане поне малко достойнство.

— Искам да говоря с генерала и пълномощника — настоя енергично тя.

Кит загуби ума и дума.

— Има много неща, които мога да им кажа — неща, които са ми известни и за които те нямат и понятие.

— Не.

— Защо не?

— Защото не желая да те одумват офицерите и жените им, затова.

— Нали каза, че сега не е време да си играем на криеница.

— Но не е време да изоставим дискретността.

— Кит…

— Не! — Той се обърна рязко и я остави сама на площада. Неподвижната й фигура будеше любопитството на околните с европейския си вид и афганистанско облекло. Тя проследи крачките му с намръщено чело. После закрачи в обратната посока с дълги, нетърпеливи крачки, дългото палто се вееше зад гърба й и се удряше в кожените ботушки.

— Млада госпожице! — Айша спря, стресната от заповедническия тон, погледна към другата страна на улицата и позна лейди Сейл.

— Да, мадам? — Това обръщение издаваше недвусмислено произхода й. Ако беше продължила пътя си, сякаш не е чула повикването, дискретността щеше да бъде запазена. Беше вече тъмно и лейди Сейл не можеше да види почти нищо, освен блестящата коса и афганистанското облекло.

— Елате при мен. — Старата дама й махна властно да се приближи. Когато младата жена застана пред нея, тя вдигна пенснето си и я измери с внимателен поглед. Стройната фигура беше осветена от мътната светлина, която проникваше през прозорците на къщата. Лейди Сейл не пропусна нито една подробност от облеклото и лицето й. Беше я срещала няколко пъти, но за първи път я виждаше без чадри и було.

— Така си и мислех — заяви тя. — Не знам какво става тук, но разбирам, че бях измамена. — Лейди Сейл не можеше да повярва на очите си. Никога не се беше изправяла пред такава загадка.

— Бягството беше ужасяващо, мадам — отговори Айша, правейки се, че не я разбира. — Неприятелят подгони войските ви през равнината…

— Не говоря за това — прекъсна я нетърпеливо лейди Сейл. — И защо казахте „вашите“ войски? Вие сте англичанка като мен, нали? И произхождате от добро семейство, ако съдя по гласа ви. Позорно е да се обличате така.

— За нещастие тези дрехи са единствените, които притежавам, мадам. — За миг Анабел се върна назад, в салона на майка си в Пешавар, където трябваше да носи муселинена рокличка, да прави реверанси, да отговаря учтиво на безбройните въпроси на гостите и да не криви лице, когато миришещите на пури и бренди господа я целуваха по бузките.

— Знаех си, че Кристофър ме е излъгал — промърмори лейди Сейл и смръщи чело. — Познавам го твърде отдавна, за да може да ме измами. Откъде идвате, момиче?

— От Пешавар — отговори бодро Анабел.

— Глупости! Познавам всички семейства в Пешавар.

— Не желая да бъда неучтива, мадам, но не съм убедена, че съм длъжна да отговарям на въпросите ви — усмихна се спокойно Анабел. — Мога само да ви уверя, че всичко, което ви казвам, е истина.

Лейди Сейл стисна здраво устни и се уви по-плътно в палтото си, за да се предпази от ледения вятър, който носеше сняг. После грубо попита дали младата жена живее под един покрив с Кристофър Ралстън.

— Да, мадам — отговори без колебание Анабел.

— Тогава не сте по-добра от някоя полкова лавкаджийка.

— Щом така смятате, мадам.

Властната стара дама погледна слисано меко усмихнатата млада жена насреща си. Езикът й издаваше добра английска школовка, нефритовите очи, направо огромни на фона на млечнобялата кожа, бяха неразгадаеми.

— Има нещо, което не разбирам — отбеляза мрачно лейди Сейл. — Но ще го узная, бъдете сигурна. — Тя се обърна и се запъти към вратата на дома си.

— Позволете, лейди Сейл — повика я тихо Анабел. — Мисля, че има много по-важни неща, които заслужават вниманието ви.

Старата дама спря и погледна през рамо. Челото й се смръщи още повече. Въпросът й прозвуча рязко:

— Смятате ли, че ще успеем да минем през проходите?

— Не съм сигурна — отговори Анабел, сякаш доверителният въпрос беше съвсем естествен след състоялия се разговор. — Ще имаме нужда от всичките си сили. А онези, които ще ни водят, трябва да бъдат най-силни.

Лейди Сейл помисли малко и кимна с глава.

— Може би сте една безсрамна уличница, мис, но имате ум в главата си. Желая ви лека нощ.

— Лека нощ, мадам.

Анабел изчака лейди Сейл да влезе във вилата си, после продължи пътя си и се запита дали да разкаже на Кит за тази среща. Той и без това щеше да научи от лейди Сейл, вероятно още утре сутринта. Сигурно щеше да се ядоса ужасно, но върху нея срещата със стария дракон беше оказала странно въздействие. Нещо й проблесна, но тя все още се колебаеше дали да го признае. Постепенно беше започнала да се чувства на мястото си зад тези стени. Съдбата й беше неразривно свързана с участта на живеещите тук англичани, но не защото се чувстваше изключение от правилото, или защото просто присъстваше физически тук.

Причината не беше единствено във физическото й присъствие в селището.

Бързите й крачки се забавиха, когато значението на последните думи проникна в съзнанието й. Как стана това? Рязко преминаване от афганистанско презрение към чувство за общност с достойния за презрение неприятел? Дали в дъното на всичко бе любовта към Кит? Дали причината беше в дружбата с Колин и Боб? В предаността на Харли? Или корените бяха по-дълбоки? Завещанието от детството й, което си беше пробило път през възпитанието на Акбар хан и бе направило неговата Айша изкуствена и ненужна, докато истинската Анабел израстваше изпод развалините?

Това беше дяволски объркващо прозрение, но в същото време странно вълнуващо. То укрепи решителността й да използва знанията си за Акбар хан в полза на малката британска общност. Щом принадлежеше към този народ, тя му дължеше лоялност и трябваше да сподели опита си с него. Никой в селището не знаеше онова, което знаеше тя, и ако командващите я отблъснеха надменно при това отчаяно и безнадеждно положение, те щяха да извършат фатална грешка.

Потънала в мислите си, тя влезе в бунгалото.

— Добре ли е капитанът, мис? — посрещна я уплашеният Харли и я събуди от нерадостните мисли.

— Добре е, Харли. Чу ли какво стана отвън?

Равнодушното лице на момъка днес изразяваше дълбоко отвращение.

— Да, мис. Отстъпили сме позорно, моля за извинение, мис.

— Аз не бих съдила толкова строго — възрази меко тя. — Скоро всички ще се окажем в положението на бедните войници.

— Онези никога няма да ме видят да бягам — обеща тържествено Харли и се запъти към кухнята.

Кит се върна късно.

— Чух, че си имала интересен разговор с лейди Сейл — заговори направо той и подуши жадно купата с бульон от антилопа, която Анабел му поднесе.

— Как узна толкова бързо? — изненада се тя.

— Слугата й ме чакаше да мина по улицата и ме помоли, или по-точно ми нареди, да направя кратко посещение на нейна светлост. — Кит засърба с наслаждение горещата супа. — Яденето би трябвало да ми заседне в гърлото при мисълта как си се сдобила с тези запаси, но аз си хапвам и нищо не ми става.

— При сегашните обстоятелства би било глупаво да си разваляш апетита — отговори с усмивка младата жена. — Какво имаше да ти каже дамата?

— Поиска да узнае коя си. Доколкото разбирам, не си била много разговорлива. — Той вдигна въпросително едната си вежда.

— Бях много учтива — отвърна Анабел. — Но тя се усъмни, че идвам от Пешавар. Освен това каза, че те познава твърде отдавна, за да можеш да я измамиш. Изобщо не ти повярвала, когато си отрекъл, че под покрива ти живее англичанка.

Кит продължи да дъвче с наслада.

— Боя се, че й казах, че моите работи не я засягат. Разделихме се доста сърдити.

— О! Аз съм виновна за всичко.

— Точно така. — Той сложи голямо парче месо в чинията си и започна да го разрязва.

— Нима тази жена придава толкова голямо значение на една дреболия? — слиса се Анабел.

— Формалностите и церемониите придобиват особено значение, когато обичайният начин на живот заплашва да се разпадне — обясни невъзмутимо Кит. — Обичаите, ритуалите, етикецията — това са единствените трайни неща в живота ни. Ако и те се разрушат, лейди Сейл ще престане да вижда смисъл в живота си и ще загине. Съзнанието за страшната загуба ще й отнеме силата и надеждата за бъдещето.

Докато говореше, Кит осъзна, че само преди няколко месеца не би предприел и най-малкия опит да разбере хората като лейди Сейл, камо ли да ги защити. Тогава с удоволствие ги наричаше стари глупаци и досадници.

— Лейди Сейл е старомодна и досадна, но е пълна с енергия и действа без колебание — продължи той. — В интерес на всички ни е тя да запази духа си. Знаеш ли колко жени в селището зависят от нея?

— Прав си — потвърди сериозно Анабел. — Точно това й казах.

— Наистина ли си го направила? — погледна я смаяно Кит.

— Разбира се, и тя изобщо не се разсърди. — Анабел помълча малко и добави: — Дори каза, че може би съм безсрамна уличница, но имам ум в главата си.

Кит избухна в смях. В смеха му няма сърдечност, но и това е нещо, каза си Анабел и наля още чай.

— Какво решихте? — попита след малко тя. Тази тема беше много по-интересна.

Кит смръщи чело.

— Нищо конкретно. Елфинстоун не престава да хленчи, Макнейтън крещи като луд, а Шелтън гледа сърдито. Пак ще отида, щом свърша с вечерята.

— Нека дойда с теб — помоли настойчиво тя.

— Не ставай глупава. Какво си въобразяваш, че ще постигнеш? — Той стана от стола си. — Само ще объркаш още повече и без това размътените им глави.

— Не говори така, Кит. Защо смяташ, че ще объркам нещата?

Кит не посмя да я погледне, защото едва скриваше нетърпението си.

— Няма да те представя пред началниците си като бивша наложница на Акбар хан, скъпа. Отказвам да изнеса на бял свят интимните подробности от историята ти, а докато не съм готов да го сторя, те няма да обърнат внимание на думите ти. Ще погледнат на теб като на моя метреса и ще ме нарекат заблуден глупак, който се хвали с любовницата си. Макнейтън ще ми се надсмее пред всички, а Елфинстоун ще бъде дълбоко засегнат от неприличното поведение на един кавалерийски офицер, който е прибрал в дома си някакво екзотично същество.

Анабел скръсти ръце на гърдите си и му обърна гръб.

— Разбрах. Мисля, че е най-добре да си легна.

Кит изпита разкаяние. Не биваше да й казва в лицето какво ще помислят за нея, не биваше да я гневи така… В същото време се чувстваше твърде уморен и потиснат, за да я успокоява.

— За съжаление не знам колко време ще продължим — проговори меко той и закопча мундира си.

— Аз си лягам и смятам да спя — отговори твърдо тя. — Лека нощ. — Мина покрай него и затвори безшумно вратата на трапезарията.

— Проклятие! — Кит понечи да тръгне след нея, но поклати глава и промени решението си. Днес нямаше сили да се справи с нея, това беше ясно.

Нощта премина в безкрайни и безплодни дебати. Разменяха се остри думи, офицерите се обвиняваха взаимно, даваха предложения, димяха с пурите си и Кит нямаше време да размишлява за наранените чувства на Анабел. Едва на разсъмване пристигна вест за пълномощника от Кабул и умората на присъстващите отстъпи място на любопитството.

Сър Уилям прочете писмото.

— От Осман хан е — обяви тържествено той.

— Това е главатарят, който вчера сложи край на преследването, сър — обади се Макензи.

— Откъде знаете? — Пълномощникът го изгледа с недоверие. Не обичаше да го прекъсват.

Колин погледна неспокойно към Кит, който зяпаше в тавана, за да му даде да разбере, че няма да му помогне.

— Вероятно съм го дочул случайно, сър — промърмори той.

Макнейтън го погледна обидено и продължи:

— Според онова, което е написано тук, Осман хан иска да ни даде да разберем, че загубата на укрепеното селище и унищожаването на войската ни са щели да бъдат неизбежни, ако той не бил спрял бойците си. — Той огледа присъстващите и видя в лицата им само мрачно съгласие. — Очевидно е, че не това е желанието на афганистанските водачи. Те искат англичаните да напуснат страната им с мир и да оставят на сердарите сами да си изберат правителство и върховен владетел.

В задимената стая се възцари тишина. Навън бавно се развиделяваше. Генерал Елфинстоун пъшкаше тежко в удобното си кресло. Сър Уилям се покашля и попита строго:

— Как мислите, генерале, имаме ли достатъчно сили, за да запазим позициите си в Афганистан?

— Изключено е да запазим позициите си тук, Макнейтън — отговори с учудваща бодрост генералът. — Затова ви съветвам да се възползвате от писмото на Осман хан и да започнете незабавни преговори.

Сега, когато решението най-после беше произнесено, по лицата на присъстващите се изписа облекчение. Най-сетне имаха план, по който да действат, макар че условията бяха извънредно тежки. Трябваше да изоставят всички напразни надежди и да преговарят.

— Тогава предлагам да обсъдим условията за изтеглянето ни — отсече пълномощникът на Короната.

 

— Яйца, масло, лук и две агнешки половинки, Харли — съобщи уморено Анабел и остави кошницата си на кухненската маса. — Това ще ни спаси от глад за още няколко дни.

— Да, мис — съгласи се Харли и си припомни шумната караница, която беше избухнала сутринта, след като младата дама обяви намерението си отново да отиде на покупки в Кабул. През последните дни капитанът и неговата дама или си крещяха като луди, или помежду им цареше ледено мълчание. От време на време капитанът се опитваше да я приласкае, но тя отговаряше на усилията му с подигравки и обиди, които го караха да гледа мрачно и да затръшва вратите. След излизането му дамата отиваше обикновено в манежа и прекарваше часове в упражнения с Чарли.

Входната врата се отвори и Харли видя как Анабел се обърна с обичайния радостен израз на лицето, за да поздрави любимия си, но изведнъж помръкна и се зае да изважда продуктите от кошницата.

Кит влезе в кухнята.

— О, вече си се върнала!

— Както виждаш — проговори с безразличие тя. — Здрава и читава съм, никой не ме нападна, нищо не ми се случи. Чух няколко интересни новини, но вероятно те изобщо не те интересуват, феринджи са уверени в онова, което правят, и не считат за нужно да изслушат мнението на хора, които са по-добре осведомени от тях.

Харли се покашля и затрака с тенджерите и тиганите на печката. Кит стисна здраво устни и й махна с ръка да отиде в дневната. Тя се подчини, макар че в погледа й блестеше предизвикателство.

— Не ми говори с този тон пред Харли — изсъска ядно той и затвори с трясък вратата на дневната.

— Това вреди на доброто ти име, нали? На слугите не се разрешава…

— Млъкни!

Тя онемя и двамата стояха дълго, загледани един в друг.

— Докога ще продължаваме така, Анабел? — въздъхна с болка Кит.

— Докато се вслушаш в гласа на разума. — Тя се отпусна на дивана пред камината, от която идеше задушлива миризма на тор, и го погледна твърдо в очите. — Първо, Макнейтън е отхвърлил категорично условията, които са му били представени от пратениците на хановете…

— Той нямаше друг избор — прекъсна я Кит. — Условията бяха твърде унизителни, за да ги разгледаме.

Анабел сведе глава.

— Може би. Но какво ще стане сега? Макнейтън няма друг изход, освен да продължи преговорите. Смятам, че на следващата среща пред портите на селището той трябва да представи нов вариант на договора за примирие: да се съгласи с евакуирането на англичаните от Кабул в течение на три дни, като поиска провизии и свободно преминаване за цялата армия и принадлежащите към нея цивилни, за да можем да стигнем до Индия; да приеме завръщането на Дост Мохамед на трона и свалянето на шах Сойах при условие, че животът му бъде пощаден; да се съгласи с евакуацията на Бала Хисар и всички британски фортове в околностите на Кабул. Кажи ми кои от тези условия са унизителни?

Кит се сгърчи като от удар, но не отговори нищо.

В гласа на Анабел звучеше истинска страст:

— А какво става сега? Три дни минаха, а не е направен дори опит за евакуиране на селището, макар че Бала Хисар и другите фортове бяха напуснати. Неприятелят не е спазил уговорката и не е доставил необходимите провизии, нито товарните животни, макар че исканите пари са изплатени. И какво прави Макнейтън? Вместо да настоява и двете страни да спазват условията на договора, той продължава да се занимава с коварните си планове да настрои водачите на бунтовниците един срещу друг. Да не мисли, че не са прозрели играта му? Слушах разговорите в пазара и разбрах много неща. Как мислиш, защо афганистанците са се отдръпнали, наблюдават и чакат? — Тя скочи на крака и продължи нетърпеливо: — Нима той си въобразява, че интересът им започва да угасва… или че са загубили желание за бой? Разбира се, че не са. Времето е на тяхна страна, британското селище е останало без храна и гориво и всички чакат Макнейтън да се обеси. А ти, Ралстън-хузор, си толкова заслепен в упоритостта си, че не ми позволяваш да му го съобщя.

Кит не можа да възрази нито дума. Не можеше да оспори нищо от онова, което му казваше тя. Войските живееха с все по-оскъдни дажби, конете гладуваха, цивилните се хранеха с мърша и нямаха никаква възможност да попълнят запасите си. Докато Елфинстоун и Макнейтън обсъждаха отново и отново едни и същи спорни точки, ковяха интриги и отхвърляха току-що приетите планове, афганистанците разрушиха единствения мост над реката и затвориха англичаните в железни клещи.

— Пълномощникът смята, че не може да се чувства обвързан с договора, след като афганистанската страна не го е спазила — въздъхна тежко той. — Казах му мнението ти, но той дори не пожела да ме изслуша докрай.

— Може би ще изслуша мен! — извика сърдито тя.

Кит погледна своя зеленоок рис, люлеещата се медноцветна плитка, стройната, чувствена фигура, подчертана още повече от афганистанското облекло, и потръпна от подигравателния тон, който звучеше в гласа й винаги когато някой подлагаше на съмнение становището й. Представи си треперещия Елфинстоун и надменния, самодоволен Макнейтън и като си помисли, че Айша ще разговаря и с тях със същия подигравателен тон, му стана лошо.

— Ще им кажа какво си чула на пазара — обеща той. — Никога преди не съм намеквал, че разполагам с добре информиран източник, но този път ще го направя. Доволна ли си сега?

Младата жена сви рамене. Щом той не й позволяваше да помогне по единствения начин, с който разполагаше, тя трябваше да живее с това разочарование. Беше и много трудно да приеме решението му, след като толкова ясно виждаше пред себе си пронизващите сини очи на Акбар хан, чуваше гласа му и четеше мислите му! Той щеше просто да седи и да чака предателството на Макнейтън да стане очевидно… и тогава щеше да удари безмилостно и с чиста съвест. Онези, които бяха нарушили споразумението, щяха да бъдат жестоко наказани, а Акбар хан нямаше да има нищо общо с това. Той щеше просто да заяви, че след като британците не са направили дори опит да напуснат укрепеното селище в течение на уговорените три дни, той не се чувства обвързан със съгласието си да ги снабди с провизии.

Кит сложи ръка на рамото й, а с другата улови брадичката й.

— Нека сключим мир, Анабел. Всички сме отчаяни… изчерпахме и последните резерви… и ми се струва, че е светотатство да пилеем времето, което ни остава да прекараме заедно в тази дива страна, като се караме и си крещим.

За първи път Кит признаваше пред себе си — и пред Анабел, — че дните им са преброени. Нефритовите очи срещнаха спокойно неговите и тя кимна признателно с глава. Отдавна беше чакала да чуе това от устата му.

— Аз не искам да се карам — отговори тихо тя. — Но съм разочарована от заслепението ти. Като че ли има някакво значение коя съм и откъде съм дошла! Ако има някаква надежда за нас, ако искаме да имаме общо бъдеще, трябва да вземем поне няколко правилни решения.

— А какво стана със съдбата? — попита той в жалък опит да се пошегува. — Ти твърдеше, че няма значение какво правим, защото бъдещето ни е предопределено.

— Крайният резултат наистина е предопределен, но от нас се изисква да избираме — отговори сериозно тя. — Има глупав избор, но има и разумен.

Кит поклати смаяно глава.

— Понякога изобщо не те разбирам. Говориш едно, а имаш предвид съвсем друго.

— Не, феринджи, ти не разбираш не мен, а афганистанците.

— Пак започваме отначало — промърмори уморено Кит и пусна брадичката й. — Може би ти познаваш Акбар хан, но аз познавам Макнейтън и Елфинстоун. Знам, че ако те представя като своя добре информиран източник, положението няма да се подобри. Те ще видят в теб само жената с тъмно минало и още по-тъмно настояще и няма да приемат нито една неприятна истина от устата на метресата ми. — Той се обърна към вратата. — Не знам кога ще се върна.

— Никой няма да те чака — отговори сърдито тя. Вратата се затвори с трясък и тя изруга тихо. Може би Кит имаше право. Може би пълномощникът наистина нямаше да я изслуша. Но той можеше поне да я остави да опита! Беше отвратително, че точно сега, когато тя бе повярвала в принадлежността си към феринджи, никой не й позволяваше да помага.

Кит закрачи бавно към Главната квартира и за кой ли тя са запита дали не е избързал с мнението си. Не беше сигурен, че Макнейтън няма да се вслуша в думите на Анабел; ами ако все пак го направеше? Не, Кит просто не можеше да преодолее себе си. Сърце не му даваше да я изложи пред изпитателните погледи на обществото. Как да обясни, че тя знае толкова много за афганците, защото е живяла в зенаната на Акбар хан? Приятелите, посветени в тайната, пазеха абсолютна дискретност; но щом се явеше пред пълномощника, всички клюкарки в селището щяха да хлъцнат от радост, че си имат материал за приказки в тези тежки времена. Историята й щеше да се обсъжда в офицерското казино и във всички салони в селището. Големите му планове да открие семейството на Анабел в Англия, да я представи на родителите си и да се венчае с нея в катедралата „Сейнт Джордж“ на „Хановер Скуеър“ бяха само въздушни балони и се пукаха един по един. Както винаги, нейната трезва преценка се оказа правилна. Но ако имаха още няколко дни или седмици живот, той искаше да я има при себе си, да я пази от злите езици и да остави клюкарите да си шепнат небивалици за мистериозната жена, която живее под покрива на капитан Ралстън. За съжаление през последните дни двамата изобщо не се разбираха и живееха като чужди един до друг. Как да постъпя, питаше се мрачно той, докато влизаше в Главната квартира.

През следващия час този проблем загуби значението си. Пратениците на Акбар хан донесоха предложение, което според сър Уилям заслужаваше внимание, а според Кит, който все още чуваше укорителните думи на Анабел, беше направо ужасяващо. Акбар хан предлагаше британците да останат в укрепеното селище до пролетта, за да могат сами да осигурят продоволствие за отстъплението си. Той заявяваше готовността си да предаде на пълномощника главата на Амеенолла хан, като в замяна получи гаранция от британското правителство, че ще му бъдат изплатени три милиона рупии и годишна пенсия от сто хиляди рупии.

— Ето ти на! — извика доволно сър Уилям, след като прочете писмото пред събраните офицери. — Този мъж е жаден за пари и мисли само за себе си. Разбрах го още в началото. Нямам причина да не приема предложението му. Още утре ще се явя на уговорената среща.

— Сър Уилям — обади се неохотно Кристофър, — по кабулските пазари се говори, че Акбар хан е заподозрял предателство. Ако приемем предложението му за главата на Амеенолла хан, ние само ще потвърдим, че сме предатели.

— Откъде знаете какво си говорят в пазарите? — попита високомерно пълномощникът.

Кит погледна безпомощно към Боб и Колин, които му отговориха със съчувствени погледи и вдигане на рамене. Той събра сили и разказа на сър Уилям всичко, което беше чул от Айша.

— Онази жена, дето… — Генералът махна с ръка и не довърши изречението си. — Искате да кажете, че мис Спенсър познава Акбар хан лично?

— Да, сър — потвърди сковано Кит. — Тя е живяла под неговата закрила от дванадесетата си година.

— А сега е под ваша закрила, доколкото разбирам — отсече грубо сър Уилям.

— Би могло да се каже и така — промърмори глухо Кит.

— Може би не е зле да я изслушаме — обади се един от щабните офицери. — Разбира се, ако Ралстън няма нищо против.

— Тя настоява от няколко седмици насам да ви каже мнението си — отговори сухо Кит. — Обикновено дамата поднася възгледите си по… как да кажа… твърде открит начин, затова съм длъжен да ви предупредя. — Той погледна към пълномощника и бе удостоен със строго, но насърчително кимване. — Адютанте, идете, моля, в моето бунгало и кажете на мис Спенсър, че я очакваме в Главната квартира.

Младият мъж отдаде чест и се постара да запази непроницаемо изражение. Всеки знаеше, че Кит Ралстън живее с някаква афганка, но коя беше мис Спенсър?

Офицерите заговориха за незначителни неща. Всички чакаха напрегнато появата на непознатата англичанка. Само сър Уилям седеше зад бюрото си със съсредоточено изражение и изучаваше внимателно предложенията на Акбар хан. След четвърт час вратата се отвори и Анабел бе въведена с подобаваща тържественост.

Тя застана в рамката на вратата и обходи помещението с бърз поглед. Трябваше да разбере какво е настроението. Кит усети невероятното й самообладание и изпита възхищение. Тя беше минала през школа, много по-страшна от живота, който бяха водили повечето мъже около тази маса. Сърцето му преля от любов и болка, защото си помисли, че на друго място и в друго време двамата можеха да се радват необезпокоявани на щастието си… ако съдбата беше разместила другояче фигурите.

— Позволи ми да те представя, Анабел — проговори церемониално той и се изправи. Протегна ръка, тя застана до него и благодари за поклоните на офицерите с учтивия мюсюлмански поздрав, който подчертаваше още повече грациозната й фигура и спокойствието, което се излъчваше от цялото й същество. Тя приседна на един стол до Кит, донесен от усърдния адютант.

— Узнах, че сте познавали лично Акбар хан — започна пълномощникът на Короната.

— Да, аз го познавам така добре, както не го познава никой друг — отговори просто тя.

Сър Уилям се покашля. Офицерите се размърдаха неспокойно, но Анабел не забелязваше нищо наоколо си. Тя беше съсредоточила цялото си внимание върху сър Уилям, който й четеше посланието на хана.

— Може би ще бъдете така любезна да ни помогнете да преценим искреността на това послание, мис Спенсър — заключи надуто той, сгъна хартията и се облегна назад в стола си.

— Това е заговор — отговори направо младата жена. — Ако приемете това предложение, вие освобождавате Акбар хан от задължението да сдържи дадената дума. Той е осведомен за интригите, които ковете зад гърба му с Мохун Лал, и иска да изложи на показ лъжата ви.

— Вие ме обвинявате в лъжа, мис? — Сър Уилям скочи от мястото си и в очите му блесна ярост.

Кит побутна крака й под масата, за да й даде да разбере, че трябва да се сдържа, и тя го удостои с кратък развеселен поглед.

— Мисля, сър, че би било глупаво да се опитвате да се мерите по хитрост с Акбар хан — отговори тя. — Той е непобедим в това отношение.

— Значи сте на мнение, че не бива да се съгласяваме с тези предложения? — Пълномощникът я изгледа недоверчиво. — Аз съм решен да се срещна с Акбар хан още утре сутринта.

Анабел понечи да му отговори с обичайната си острота, че тогава не разбира защо са я повикали тук, но Кит отново я побутна под масата и я помоли с поглед да се сдържа.

— Поне не му предлагайте пари — проговори нетърпеливо тя. — Той няма нужда от пари и никога не би приел и една рупия от неверните феринджи.

Мъжете около масата поеха шумно въздух и тя забеляза, че неволно е говорила като Акбар хан.

— Това ми мирише на предателство, сър Уилям — обади се с немощен глас Елфинстоун.

— Аз разбирам от тези неща повече от вас — излая пълномощникът и генералът млъкна като опарен. — Няма да се съглася да платя награда за главата на хана, но ще му предложа план, според който нашите войски ще му съдействат при залавянето на Амеенолла хан. Ще се съглася с всички други точки. — Той вдигна заповеднически ръка. — Смятам, че това е достатъчно. Капитаните Лорънс, Тревър и Макензи ще ме придружат. Благодаря ви за помощта, мис Спенсър. — Той се поклони и напусна стаята.

Кит се обърна към Анабел и въздъхна примирено. Тя бе получила, каквото искаше, но сигурно не беше доволна. Проследи изненадано погледа й и видя, че е устремен към Макензи. По гърба му пробягаха студени тръпки.

— Не отивайте, Колин — помоли глухо Анабел. Думите й изпълниха потискащата тишина, която се беше възцарила след излизането на пълномощника.

— Знаете, че трябва да го сторя — отговори той и направи опит да се усмихне.

Тя втренчи поглед в лицето му и видя написаната на челото му съдба. След малко разтърси глава.

— Щом казвате, че трябва, значи е така. Но отивате в капан. — Обърна се към Кит и попита тихо: — Вече не ти трябвам, нали?

Той поклати глава.

— Ти каза, каквото искаше да кажеш.

— Казах, каквото трябваше да кажа — поправи го спокойно тя. — Дори ако не помогнах с нищо.

Той разпери безпомощно ръце и я изведе навън.

— Сключихме ли мир, Ана? — попита той, когато излязоха на вън.

— Никога не съм искала да водя война с теб — отговори също така тихо тя. — Изпитвах неустоима потребност да им предложа помощта си, а ти ми отказваше.

— Исках да те предпазя от тях.

— А кой ще ме предпази от смъртта? От отмъщението на Акбар хан? — Тя се усмихна студено. — Не ми е необходима защита от нищо друго, любими мой, а от Акбар хан няма защита. — Тя вдигна очи към небето. — Ще завали сняг, Кит.