Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Първа глава

Септември 1841 г.

 

Докато чакаше махмурлукът да го освободи от жестоките си лапи, Кристофър Ралстън реши за кой ли път, че снощното му пиянство е било от най-висша класа. А тъй като имаше дълъг и болезнен опит в тези неща, преценката му заслужаваше доверие. Слънцето беше дяволски ярко и пронизваше очите му, небето беше ненужно синьо и заедно с белите, покрити със сняг планински върхове го заслепяваше безмилостно.

Обикновено величието на афганистанската природа му внушаваше страхопочитание дори когато беше махмурлия, но днес денят беше по-особен. Усмихващи се равнини, вцепенени от първия студ планини, ромон на поточета, дръзко виещи се пътеки, които следваха пътя си през скалите въпреки всички неудобства на терена — днес това не беше в състояние нито да намали пулсиращата болка в слепоочията му и сковаността от тежката депресия, нито да облекчи пресъхналата му уста, парещите очи и разбунтувания стомах.

Както винаги, той се питаше защо се е оставил да падне толкова ниско. Защо беше изиграл онази игра, уж последна, ама наистина последна? Защо беше изпил онова бренди, последното, ама наистина последното? Защо нощ след нощ падаше в постелята, проклинайки ординареца си, който се мъчеше да откопчее копчетата на униформата му и да събуе тежките ботуши, за да настани пияния си като скот господар в леглото?

Глупав въпрос. Кой не би потърсил забрава, след като го бяха заточили в този забравен от Бога и хората край? И на всичкото отгоре го принуждаваха да се примирява с ниския чин лейтенант в кавалерията на Източноиндийската компания!

Господи, каква ирония! Устните му се изкривиха в усмивка на горчива самоподигравка. Почтеният Кит Ралстън, любимец на доброто общество, въпреки — или именно заради разгулния си живот, блестящ капитан от Седми леки драгунски полк, сега гниеше в този нецивилизован мрак поради една дребна глупост извършена в пияно състояние.

— Моля за извинение, сър, но хората са вече четири часа на седлата. Време е за обяд.

Мекият глас на хавилдаря Абдул Али, местния сержант, се стичаше като дъждовни капки, но въпреки кротостта му предложението си беше чиста заповед. Кит кимна мрачно и се опита да убеди и него, и себе си, че отдавна е смятал да стори същото.

— Реших да направим почивка при онези дървета. Мястото е скрито и ми се струва подходящо. — Той посочи с камшика си към защитената от вятъра страна на планината, в чиито поли се виждаше група дребни дървета, заобиколена от зелена поляна, след която започваше просторната пясъчна равнина.

— Разбира се, сър — отговори тактично хавилдарят. — Изборът ви е отличен.

Кит се запита недоволно дали в гласа на сержанта нямаше полъх от ирония. След малко обаче реши, че му е все едно. Отвращението на лейтенант Ралстън от сегашното му положение не беше тайна нито за войниците, нито за офицерите; всъщност, никой от тях не беше особено щастлив, че е част от една окупационна армия, която нямаше никакво право да насочва британските байонети срещу непокорните афганистанци — за да ги принуди да приемат чуждо господство, от което имаха всички основания да са недоволни. Шах Сойах беше от онези потисници, които бяха лишени от умение да управляват, но затова пък притежаваха страх и подлост в излишък. Той не беше подходящ господар за необузданите, свободолюбиви афганистански племенни вождове.

Лейтенант Ралстън се загледа уморено към заобикалящата го планина и лениво се запита какво ли би могъл да направи патрулът, ако се сблъска с група фанатични жилзаи. Вероятно най-умното беше да си плюят незабавно на петите и да се скрият зад някоя скала. Жилзаите не можеха да бъдат наречени цивилизовани противници, макар че бяха много по-меки от фанатичните гази. Все пак двете племена бяха съперници, особено когато ставаше дума да се поведе война срещу европейските натрапници и марионетните им ханове. Тези неканени господари си позволяваха да им налагат данъци и искаха да ги управляват; те отричаха отдавна извоюваното право на планинските племена да изискват „пътна такса“ за сигурното преминаване през проходите; на всичкото отгоре европейците бяха слепи като кокошки в цивилизованата си надменност и не искаха да разберат колко непоколебима е волята за свобода и самоопределение на афганските племена и техните ханове.

Лейтенантът пришпори коня си и препусна напред.

— Хайде да не се мотаем повече, хавилдар.

Абдул Али си позволи една лека усмивка, преди да изкрещи заповедта си на петимата сепои, които ги следваха, и да последва командира си през равнината.

Хладният зелен гъсталак беше една от малкото ободряващи изненади, които бяха пръснати в тази негостоприемна местност. Той беше много по-голям, отколкото можеше да се предположи. В средата му имаше полянка, покрита с дебела трева и обсипана с глухарчета.

Само при мисълта, че трябва да яде, лейтенант Ралстън усети как стомахът му се преобръща. Предостави на хората си да приготвят обяда и тръгна навътре в гъсталака. Пътеката, която намери, се виеше надолу по един хълм, и той я последва, без да се замисли накъде отива. Изведнъж забеляза, че се е озовал пред едно езеро, толкова невероятно красиво, че дъхът му спря. Съвършен кръг, заобиколен от големи дървета, с толкова бистра вода, че големите камъни по дъното просветваха като кристали. Кристофър направи крачка към езерото с намерението да охлади пулсиращата си глава в студената му вода, когато нещо привлече вниманието му и го накара да спре. Той се отдръпна инстинктивно, скри се между дърветата и се вгледа внимателно във водата.

Някой плуваше в езерото. Едно гола бяла ръка се вдигна и разцепи с плисък водната повърхност. От това разстояние лейтенантът не можеше да види повече, но разхвърляните по брега дрехи, недалеч от мястото, където се беше скрил, очевидно принадлежаха на плувеца. По вида им не можеше да се разбере европейски ли са или афгански. Любопитен да разбере какво става, Кристофър излезе на полянката и се наведе да разгледа дрехите.

Не чу нищо зад гърба си, докато едно леко убождане в чувствителното място зад дясното му ухо не го накара да замръзне насред движението. Някой стоеше зад него и беше опрял острието на ножа си в главата му. Рязък женски глас заговори на пачу. Лейтенантът преглътна и се опита да задържи главата си неподвижна, за да не се натъкне сам на смъртоносното острие.

— Говоря малко персийски — прошепна задавено той. — Но не знам пачу. Не искам да ви сторя зло.

За негово облекчение натискът в ухото му отслабна. Все пак той не посмя да се помръдне, нито се осмели да се обърне. Струваше му се невероятно, че е попаднал на афганска жена, която се къпе в усамотеното езеро без надзор. Афганистанците пазеха жените си с вниманието, предписано им от Корана. Иначе не им обръщаха особено внимание, но едно беше сигурно: жените им не се разхождаха сами из гората и не се къпеха в достъпни за чужди хора езера, колкото и отдалечени да бяха.

— Ако предпочиташ, ще ти говоря на езика на феринджи, на европейските натрапници — отвърна за негово учудване жената. — Обърни се, но много бавно.

Кристофър се подчини. Обикновено възприемаше изненадите и уплахата като стимул за действие, но този път беше по-различно. Главата му се проясни, само сърцето му биеше лудо. Щом се обърна, пулсът му се ускори още повече, но по съвсем друга причина.

Никога след това не успя да си спомни какво му направи толкова силно впечатление. Дали нефритовозелените бадемовидни очи, леко скосени към краищата? Или невероятно светлата кожа? А може би блестящата медноцветна коса, която падаше на вълни по голите рамене? Може би най-много го порази фактът, че жената беше съвсем гола — стройна, гъвкава, с крехки крайници… и чисто гола.

Една гола бяла жена с блестящи по тялото й водни капчици стоеше пред него и стискаше в ръка остра кама, решена да я употреби без колебание срещу натрапника.

— Коя си ти, по дяволите? — прозвуча предрезгавелият му глас.

— А ти кой си, по дяволите? — отговори му спокойно жената и зелените й очи претърсиха езерото и близките дървета. — Обикновено войниците на феринджи не пътуват сами. Времената са опасни, нали? — Подигравката в гласа й беше недвусмислена и той усети как косите на тила му настръхнаха. Колкото и да симпатизираше в душата си на афганистанците, които отхвърляха британското господство, той все пак беше офицер от британската армия и не можеше да приеме без възражение обвинението в страхливост, все едно изречено или не.

Но нима един джентълмен можеше да изрази недоволството си пред тази чисто гола, но въоръжена със смъртоносна кама дама?

Кристофър не знаеше как да преодолее това противоречие, изпълнен с неловкост пред откритата подигравка в очите й, когато непознатата отново взе думата:

— Най-добре е да изчезваш. Ако те открият тук, ще те убият.

— Кои? — Той беше жертва на объркването си и разбираше, че е в неизгодно положение, макар че всъщност не би трябвало да бъде така — един лейтенант от армията на кралица Виктория нямаше право да изпада в неловко положение. Вероятно имаше начин да й отнеме оръжието. Но за да го направи, трябваше да я докосне, а той не вярваше, че при дадените обстоятелства ще съумее да го направи почтено.

— Това не те засяга — отговори остро тя. — Давам ти думата си обаче, че ако те заварят тук с мен, ще убият първо теб, а после ще се разправят с мен. И смъртта ти ще бъде доста неприятна, защото тези хора имат опит в мъченията. — Гласът й звучеше делово, но той забеляза как стройното й тяло внезапно се напрегна. — Върви си — заповяда сърдито тя.

— Само за момент! — Кристофър беше изпълнен с напористото, макар и закъсняло желание да си изясни положението. — Не знам коя си и какво право имаш да се разхождаш сама из гората и защо според теб аз съм лишен от това право. Но не виждам причина да бягам. Струва ми се по-скоро, че ти си тази, която е в опасност. — Той си позволи да плъзне поглед по тялото й и усети прилив на задоволство, когато по страните й пропълзя лека червенина. — Не прави грешката да смяташ, че желая да се възползвам от прелестите ти. Би трябвало да знаеш, че английските дами не се разголват така пред чужди мъже. А ако не си английска дама, коя си тогава?

Жената се раздвижи толкова бързо, че той не успя да реагира. Острието на камата се заби във врата му и от раничката потече кръв. Зелените нефритови очи бяха студени като камък.

— Коя съм и каква съм няма нищо общо с теб, европейско куче! — изсъска гневно тя. — Аз не живея според твоите закони и не се подчинявам на надутия ви етикет!

— Проклятие! Но ти си феринджи, какъвто съм и аз! — извика вбесено той и посегна към китката, която стискаше камата. Беше луд от гняв и изобщо не се замисли за последствията от това прибързано действие. Все пак успя да я изненада. Макар че можеше да забие камата си по-дълбоко в плътта му, тя не го направи. Очите й се разшириха от изненада, примесена с нещо като гняв. Двамата стояха така известно време, пръстите му стискаха до болка крехката й, тънка китка, а тялото й беше толкова близо до неговото, че гърдите й се триеха в мундира му. Кристофър чу тежкото й дишане и реши да се възползва от предимството си.

— Ти не си афганка, не си персийка, нито си индийка — продължи твърдо той. — А това, мис, те превръща в същото европейско куче като мен. А аз ти казвам, че там, откъдето идвам, младите дами не се разхождат без дрехи и не нападат с ножове невинните чужденци. — Той пусна китката й също така внезапно, както я беше сграбчил, отстъпи назад и приглади яката на мундира си, без да я изпуска от поглед.

В нефритовите очи се появи несигурност, която обаче изчезна само след миг и отстъпи място на смесица от решителност и уплаха.

— Идват. Трябва да си вървиш. Не губи време.

Кит не чуваше нищо, освен нормалните горски шумове, но настойчивостта в гласа й беше недвусмислено предупреждение. Без да съзнава какво прави, той се оттегли под сянката на дърветата. Скри се зад един гъст къпинов храст и се опита да различи нещо в другия край на езерото.

Между дърветата се появи група бъбрещи на висок глас жени, облечени в черно. Гласовете им издаваха загриженост и гняв. Те забързаха към момичето с медноцветните коси, която стоеше спокойно до купчинката дрехи и с привидно безгрижие изстискваше водата от косата си.

Скритият между дърветата англичанин не можеше да откъсне очи от необикновената гледка. Какво беше преживял току-що? Коя беше тази жена? Английско момиче… или жена… На колко ли години беше? На деветнадесет, може би на двадесет… със сигурност не повече… Английско момиче, заобиколено от група афганки, които се отнасяха към него като към една от своите. Да, тя беше една от тях, но той откри и нещо друго в държанието на жените, които продължаваха да бърборят, докато бършеха и обличаха момичето, застанало неподвижно и очевидно необезпокоено от укорите и проявите на внимание. Те се държаха към нея като към нещо особено ценно, което трябва да се пази и защитава. Тъй като знаеше с каква слава се ползват племенните вождове, Кит разбра, че най-умното сега е да не се показва, и изпита неволна благодарност към момичето, което го беше предупредило за идването на жените.

Той проследи как й облякоха широките шалвари, които покриха дългите, стройни крака, и потръпна от внезапно вълнение. След това слугините навлякоха през главата й богато избродираното елече, обуха й тесни пантофки и се наведоха да ги закачат за шалварите. След това я увиха в широка безформена дреха, известна под името чадри, и по този начин я загърнаха от главата до петите. Само очите й проблясваха през тънката мрежа, вплетена в бялата коприна пред лицето й. С изключение на факта, че облеклото й беше от мека бяла коприна, а това на слугините й от тъмно, грубо платно, тя вече не се различаваше по нищо от останалите; бялата кожа и блестящите светли коси бяха скрити от настойчивите мъжки очи.

Кит се опита да си представи какво щяха да сторят с него, ако го бяха заварили с голата жена край езерото и потрепери от студ. Каквато и да беше, тя се подчиняваше на правилата на Корана също като другите жени около нея — а ислямските жени бяха недостъпни за погледите на неверниците. Очевидно тази жена беше собственост на някой мъж. Представата, че едно английско момиче е обвързано с някой от тези диви планинци, беше непоносима за Кит. Той знаеше, че в своите земи хановете са господари на живота и смъртта. Досега беше смятал, че това не го засяга, че те имат право да разполагат с хората си по свое усмотрение. Но тук ставаше въпрос за една англичанка… за гражданка на световната британска империя.

Велики Боже! Все още не можеше да проумее случилото се. Каквито и да бяха обстоятелствата, довели момичето до това положение, той не можеше да го допусне. Той беше английски джентълмен и заслужаваше това име. Изпълнен с невероятна енергия, напълно нова за него и прогонила изведнъж ленивото му равнодушие, той се врътна назад и забърза обратно към хората си.

Като видя командира си, хавилдарят скочи от мястото си.

— Вече си мислех, че жилзаите са ви заловили, сър — извика загрижено той. Грубичкият му хумор не можеше да скрие уплахата в гласа му. Абдул Али имаше богат опит и знаеше, че мъжете като лейтенант Ралстън, склонни към равнодушие и меланхолия, никога не предприемаха необходимите мерки за сигурност в чуждата страна, а това ги правеше лесна мишена, особено ако нямаха до себе си сержант като Абдул Али, който се грижеше за сигурността им.

Кит хвърли остър поглед към своя подчинен, но само след миг по устните му се плъзна усмивка. Абдул Али го погледна с искрена изненада. Отпусната обикновено уста на лейтенанта сега изглеждаше опъната и решителна. В непроницаемите сиви очи на офицера дори проблесна весела искра. Той свали кепето с пера от главата си и зарови пръсти в гъстата, леко къдрава руса коса.

— За малко щяха да го направят, хавилдар. Но не така, както си го представяш ти… Чай ли са сварили войниците ни?

— Да, сър. Ще ви се отрази много добре, сигурен съм. — Сержантът извика нещо на хинди и един от сепоите донесе алуминиево канче с димяща червеникавокафява течност.

Кит отпи голяма глътка и се потърси от силния, горчив вкус. Отпи още една и усети как жизнеността му се възвръща.

— Смятам, че до Кабул има още четири часа път — заговори делово той и извади картата от чантата на седлото си. — Намираме се в сърцето на земите на жилзаите. — Той разтвори картата с една ръка, а с другата надигна отново чашата към устните си. — Задачата ни е да намерим Уктар хан и племето му.

— Или Акбар хан — добави Абдул и изкриви уста. — Според мен истинската заплаха идва от него, сър.

— Сигурен съм, че си прав. Но седем мъже не са в състояние да открият водача на бунтовниците в тези планини, разбира се, ако той самият не пожелае да бъде намерен. Този човек живее като номадите и не се е показвал от месеци.

— Така е, но той има голямо влияние — промърмори замислено Абдул. — Той се крие зад всяко нападение, зад всеки заговор, зад всеки опит за бунт, зад всяко убийство.

— Не се съмнявам в това. — Ралстън се загледа в празната си чаша и се запита дали ако поиска още малко чай, той ще унищожи доброто въздействие на първата порция, или ще удвои ползата. Хрумна му, че няма да е зле да хапне нещо. — Какво имаше за обед, хавилдар?

— Само хляб и сирене, сър. Знаете, че пътуваме почти без багаж.

— Естествено. — Разбира се, че знаеше. Той носеше отговорност и за багажа на патрула, и за снабдяването с хранителни припаси — строго разпределени дневни дажби в съответствие с уж тайната им мисия. Ако беше успял да даде заповедите си в мъглата на снощното пиянство, сега не помнеше нищо. Вероятно Абдул Али се бе погрижил за всичко. Той беше много по-подходящ за водач на този малък патрул сепои в сравнение с лейтенант Кристофър Ралстън, който не беше нищо повече от един параден войник от лондонския Хайд парк, внушителен в ярката си униформа, обичан в офицерското казино и известен с чара си сред влюбените в униформите дами. Отвратен от себе си, Кристофър преглътна тежко и се опита да си възвърне част от самочувствието.

— Заповядайте, сър. — Хавилдарят му подаде къс корав хляб и парче козе сирене.

Кит промърмори някаква благодарност и се наведе над картата. Вероятно жените бяха дошли от някое близко село. Все пак те не бяха обикновени селянки. Облеклото на английското момиче беше твърде разкошно, а вниманието, с което го обграждаха облечените в черно жени, показваше, че са от по-богато домакинство — вероятно от двора на някой хан.

Кит задъвка с отвращение сухия хляб и отпи голяма глътка чай; мисълта му работеше трескаво, главата му беше ясна, равнодушието беше изчезнало. Трябваше непременно да открие откъде бе дошло момичето, това щеше да бъде от полза за тайната му мисия. Беше твърде възможно жените да са дошли от крепостта на Уктар хан. Задачата му беше да открие някой от водачите на въстаниците, следователно трябваше да провери предположенията си.

Жените бяха дошли от отсрещната страна на езерото. Той щеше да отведе патрула си там и да претърси околността. Сгъна грижливо картата и се изненада от необичайната си решителност.

— Кажи на хората си да събират багажа, хавилдар. Имам едно подозрение и искам да го проверя.

Абдул Али беше учтив човек и скри учудването и скептичността си спрямо тези необичайни заповеди и тази внезапна жажда за действие у човека, който доскоро не криеше незаинтересоваността и подигравките си към поверената му мисия. Хавилдарят даде необходимите заповеди и много скоро малката група се запъти през горичката към езерото.

То ги посрещна чисто и неопетнено, без следа от разигралата се преди малко сцена. Лъчите на обедното слънце танцуваха по водната повърхност. По изключение този път Кит хареса ярката светлина и фантастичните образи, които слънцето рисуваше по водата. Той поведе групата си покрай езерото и скоро откри нещо като пътечка, отъпкана от човешки крака, която се издигаше по стръмния склон.

— Изглежда води към планината, сър — обади се нерешително Абдул Али. — Докато гледах отдолу, мислех, че гората покрива само подножието на планината.

Кит кимна замислено.

— Светлината създава невероятни образи, хавилдар.

Те насочиха конете си по тясната пътечка и бързо навлязоха навътре във все по-сгъстяващата се гора. Скоро заглъхнаха дори птичите песни. Остана само равномерният тропот на конете, под чиито копита пращяха и се чупеха сухи клонки.

Жените имаха най-много час преднина, къде, по дяволите, бяха изчезнали? Кит се оглеждаше напрегнато. Безпокойството му се увеличаваше. Абдул седеше сковано на мършавото си пони, устремил нос по вятъра, с безпокойно търсещи очи. Опасността дебнеше от всички страни. Изведнъж попаднаха право във вражеския лагер.

Внезапно гората свърши и пред очите им се разкри просторна равнина. Малкият патрул едва не връхлетя върху номадски лагер. Черни палатки бяха наредени гъсто една до друга на песъчлив склон, който се издигаше меко към дълбока клисура в сянката на назъбени скали.

— Велики Боже! — промърмори Кит и се прокле, че не беше помислил да изпрати някой от сепоите напред. Обикновено номадите не бяха агресивни, но времената бяха неспокойни и човек не можеше да разчита на миролюбието им. Пък и по тези места гъмжеше от разбойници.

Мъжете изскочиха от палатките с черни тюрбани на главите и дълги, развяващи се около телата им „чапани“ от бял, ръчно изпреден памук.

— Стойте! — заповяда остро Кит, когато войниците му вдигнаха мускетите. — Нека видим как ще реагират.

Номадите закрачиха бавно към малката група чужденци. В ръцете си стискаха дебели тояги, в диплите на чапаните им бяха скрити ножове. Кит не видя нито едно огнестрелно оръжие. Затова си позволи да почака, за да разбере намеренията им. Когато наближиха, той можа да прочете в очите им неприкрита враждебност. Отвори уста, за да даде заповед за стрелба и отстъпление, когато един вече познат глас изкрещя нещо на пачу и проряза тишината, обгърнала лагера.

Фигурата в копринено бяло чадри се затича с леки стъпки към тях и мъжете спряха, макар че изпълнените им с враждебност погледи останаха устремени към натрапниците. Без да обръща внимание на чужденците, жената се обърна към номадите и думите й потекоха тихи и бързи. Мъжете смръщиха чела и замърмориха неодобрително, но никой не вдигна ръка срещу английския патрул.

Най-после жената се обърна към Кит и попита на персийски:

— Какво търсиш тук?

Той погледна забулената фигура и очите му потърсиха зеления поглед под тънката дантела. Потърсиха го и го намериха.

— Търсех теб — отговори твърдо той, надявайки се че никой, освен тях двамата, не разбира персийски. Дали само си въобрази опасния блясък под булото?

— Постъпил си глупаво — отговори с хладно равнодушие тя, после се обърна към брадатите мъже. Заговори им нещо и името „Акбар хан“ се открои ясно сред потока от думи. Кит усети как Абдул се скова и изведнъж заговори на английски.

— Имам да обсъдя нещо с Акбар хан — произнесе ясно и просто той. — Много искам да го намеря. Мисля, че синът на Дост Мохамед би се радвал да се срещне с мен.

Жената остана напълно спокойна, само очите й го стрелнаха изпитателно.

— Носиш послание от Кабул, така ли? От генерал Елфинстоун или от шах Сойах? — Подигравката, която вече му беше позната, отново прозвуча в гласа й при произнасянето на тези имена и този път Кит не се разсърди. Елфинстоун, генералът, който отговаряше за британската армия в Кабул, беше слаба, нерешителна марионетка, която нямаше представа как трябва да се действа. А издигнатият от него владетел на Кабул беше още по-лош. Но беше обезкуражаващо, ако не и застрашително, че самите афганистанци нямаха и капчица съмнение по отношение на противниците си.

— Желая да разговарям с Акбар хан — повтори хладно той.

— Може би той също ще пожелае да говори с теб — отговори също така хладно тя. — Но ако идваш с мир, трябва да оставиш оръжието и да хапнеш от солта на тези хора. Само така ще спечелиш доверието им. Освен това ще имаш нужда от водачи.

— Това е капан — изсъска зад гърба му Абдул. — Тези хора са хитри като дяволи, сър. Не можем да им имаме доверие. Не бива да им протягаме ръка, дори ако говорят езика на английската кралица като тази жена.

Изпод чадрито прозвуча подигравателен смях, но жената не направи опит да възрази. Кит не знаеше какво да мисли. Тази хубавица очевидно се ползваше с някакъв авторитет сред номадите, но коя афганска жена имаше власт над мъжете? Вярно, тя не беше афганка, или поне не по рождение. Но духът й… Абдул беше прав за коварството на афганистанците. Тези хора гледаха другояче на живота, имаха други възгледи за морала и почтеността. Все пак, ако хапнеше от солта им, щеше да бъде техен гост и това му гарантираше сигурност… Но дали щеше да има достатъчно време, за да се възползва от гостоприемството им?

— Знаеш ли къде мога да намеря Акбар хан? — попита делово той.

Жената се засмя.

— Никой не знае това по-добре от мен, феринджи.

Загадката беше неразрешима, или поне при сегашните обстоятелства. Това момиче държеше всички козове в ръката си и ако наистина беше решена да се добере до неговите, той нямаше избор и трябваше да влезе в играта. Но още отсега беше сигурен в едно: вече не можеше да се изплъзне от магията на това тайнствено същество.

— Няма да свалим оръжието си — отговори предпазливо той на персийски и се обърна към мъжете в дълги тъмни дрехи. Може би нямаше да го разберат точно, но щяха да се почувстват поласкани от намерението му да общува с тях. — Ние сме войници и не можем да се лишим от въоръжението си. Готови сме обаче да слезем от конете и да дойдем с вас.

Мъжете се обърнаха въпросително към момичето, което преведе бързо. Размениха се няколко полугласни думи, след това един от мъжете излезе напред и улови юздата на коня на Кит.

— Ще ви отведат в лагера — преведе младата жена. — До утре сутринта, когато ще потеглим на път, ще се оправяш без преводач. Не ми е позволено да присъствам на съвещанията на мъжете.

— По чия заповед? — попита недоволно той. Почувства се обиден, че разговаря на собствения си език с човек от собствената си раса, който е обвързан с други правила, различни от неговите.

Гласът й отново прозвуча развеселено. Очевидно беше проумяла социалния му шовинизъм и му се подиграваше.

— По заповед на Акбар хан. Не мога да общувам с мъже без негово позволение, а той не е тук, за да ми позволи. — Булото потръпна над раменете й, но той не можа да види свиването на раменете, а само го отгатна. — Утре, когато потеглим на път, отново ще мога да ти превеждам, разбира се, ако сметнеш това за необходимо — заключи тя и му обърна гръб.

— Почакай!

Тя му хвърли бърз поглед през рамо.

— Какво има още?

— Коя си ти, по дяволите?

— Аз съм Айша — отговори спокойно тя. — А кой си ти, по дяволите?

— Кристофър Ралстън — отговори кратко той и направи кратък поклон.

— Чест е за мен да се запозная с теб, Кристофър Ралстън.

— Удоволствието е изцяло мое, мис.

Този път смехът й не беше подигравателен. Беше ясен, заразяващ смях, който предизвика усмивка и на неговите устни, докато я следеше с поглед по пътя й към групата черни палатки на номадския лагер.

— Тук става нещо странно, сър — обади се зад гърба му Абдул и кимна мрачно на мъжа, който улови юздите на коня му.

Номадите закрачиха напред с каменни лица.

— Наистина е странно, сержант — съгласи се с усмивка Кит. — Но аз не обичам загадките и съм решен да разгадая и тази.