Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Девета глава

Акбар хан седеше толкова тихо, сякаш беше издялан от камък. Очите му гледаха през плачещата Сорая, която бе коленичила пред него, и през войниците и слугите, изпълнили помещението.

— Напълно сигурна ли си, че липсва само палтото от преддверието? — проговори най-после той, спокоен и без следа от гняв. Ала никой в стаята не се мамеше. Всички бяха малко или повече виновни и този набит, силен мъж в елегантен зелен жакет и копринена риза щеше да произнесе справедлива и съответстваща на вината присъда за всекиго поотделно.

— Да, господарю — изхълца Сорая. — Всичките й неща са си в стаята. Била е облечена, защото нощната роба е оставена на дивана… Само да не бях спала толкова дълбоко! — Тя се разхълца и призова пророка да я накаже за мързела и за недостатъчната бдителност. Съзнаваше, че бе изпуснала едно изключително ценно съкровище.

— Грешката не е твоя — прекъсна я твърдо Акбар хан, отегчен от хленченето й. — Ти не си спала по-дълго от обичайното. Грешката е на слугите, които са длъжни да заключват вратата. Айша не е напуснала къщата по собствена воля. — Живите сини очи прекосиха помещението и погледът им стресна и най-смелите. — Някой е проникнал в къщата и я е отвлякъл.

— Няма никакви следи от борба, сердар. Ако Айша беше изпищяла, слугите със сигурност щяха да я чуят — намеси се почтително личният му прислужник.

— Това е вярно — отговори намръщено ханът.

Ако Айша беше извикала, Сорая със сигурност щеше да я чуе.

Наистина, защо ли не е викала за помощ, питаше се той. Знаеше, че жена като нея не би си отишла просто така, следвайки някакъв каприз, затова изостави тази възможност. Важното беше, че я нямаше и че беше напуснала дома му, без да се съпротивлява. От което следваше, че тя познава похитителя и не се бои от него… А може би се беше страхувала да не му се случи нещо?

Акбар хан кимна замислено. Ако Айша не бе посмяла да вика от страх пред последствията за натрапника, това обясняваше много неща. Ала единствените британци в Кабул, които не се намираха в Бала Хисар през нощта, бяха пометени от разярената тълпа. Връзката между британската резиденция и укрепеното селище беше прекъсната много часове преди нападението и нито един англичанин не бе успял да се промъкне в града или да излезе от него. До този момент Акбар хан беше твърдо убеден в това.

Погледът му се проясни. Не биваше да забравя главната цел. Ако Айша беше в укрепеното британско селище, тя беше на сигурно място — също като в собствения му дом. Можеше лесно да си я върне, ако принудеше чужденците да напуснат селището си и да побегнат към границата. Този миг щеше да настъпи скоро и личната обида щеше да подслади още повече отмъщението му. Сега обаче трябваше да се занимае с престъпната небрежност на някои от членовете на домакинството си. Очите му обходиха отново просторното помещение и този път погледът им беше твърд като камък.

 

— Кембъл е бил принуден да се върне в Бала Хисар. — Уотсън донесе тази вест от частните покои на генерала. — Преди малко пристигна пратеник на шаха. Шелтън се опитал да прикрива отстъплението му, но накрая изоставил оръдията си пред форта.

Боб Маркъм изруга яростно.

— Значи ги е оставил на диваците!

— В града всичко е с главата надолу — продължи Уотсън. — Афганистанците беснеят, плячкосват, изнасилват, убиват; засега гневът им е насочен към техните хора, но положението може да стане неудържимо.

— Това означава, че Кабул е в афганистански ръце — обобщи делово Кит, който се беше изтегнал в едно кресло до прозореца. — И никой не може да им излезе насреща.

— Нима смятате, че вие ще се справите по-добре от бригадир Шелтън или полковник Кембъл? — попита ледено сър Уилям, който беше застанал на вратата и слушаше разговора.

Кит се надигна, без да бърза.

— В никакъв случай, сър Уилям. Моментът, в който можехме да постигнем успех с енергични военни действия, безвъзвратно отмина. Тази сутрин вероятно щяхме да ги разпръснем, но сега целият град е в ръцете на въстаниците.

— Струва ми се необикновено, че чудесните ви аналитични способности и добре премислените ви съвети все още не са ви донесли повишението, което без съмнение заслужавате, лейтенант — отбеляза саркастично пълномощникът на Короната. — Генерал Елфинстоун не се чувства добре и ще прекара остатъка от деня в леглото си. Тъй като нямате какво да правите тук, предлагам ви да се приберете по квартирите си и да останете на разположение, в случай че имат нужда от вас. — Той кимна кратко и излезе.

— Добре ли чух? — примигна смаяно Боб Маркъм. — Наистина ли току-що ни дадоха отпуск?

— И аз чух същото — потвърди сухо Кит. — Афганистанските бунтовници са решили да се позабавляват с плячкосване, насилия и убийства, но ние най-спокойно отиваме да си легнем.

— А през това време Колин Макензи е сам-самичък срещу тази сган! По дяволите, Кит, имам нужда от едно силно питие! — Боб наметна палтото си и се запъти към вратата. — Отивам в къщи да удавя мъката си. — Той излезе и Кит го последва навън в леденостудения ноемврийски следобед.

Укрепеното британско селище беше в шоково състояние, това си пролича веднага. Всички къщички бяха здраво затворени и укрепени; улиците бяха пусти, никой не работеше в градината, децата и бавачките им не се разхождаха под дърветата. Слугите, които предаваха покани и послания от къща на къща, също бяха изчезнали. Димът, който се издигаше от комините, беше единственият знак за човешко присъствие. Но и това нямаше да трае дълго, защото запасите от дърва за горене бяха почти изчерпани. Можеха да си набавят дърва само от равнината извън селището, а това означаваше да се изложат на безмилостните нападения на афганците.

Кит стигна до бунгалото си и натисна бравата. Вратата не се отвори и той се сети, че бе дал на Харли указание да заключи. Почука нетърпеливо, опитвайки се да си представи как ще го посрещне Анабел. Все още гневна, все още опърничава? Или поне малко примирена с положението си? Усети, че трепери от напрежение, и се учуди на треперещия глас, с който попита появилия се Харли:

— Как е мис Спенсър?

— В момента се къпе, сър — отговори кратко ординарецът. — Преди двадесет минути ме помоли да й приготвя ваната.

Кит влезе в антрето и свали палтото си.

— Закуси ли тя?

Харли пое палтото от ръцете му и го окачи на куката.

— Нахрани се много добре, сър.

Закуска и баня — това бяха добри признаци!

— Има ли новини, сър?

Кит потисна нетърпението си. Първо трябваше да запознае Харли с положението в Кабул и Бала Хисар. Едва след това се отправи към спалнята, почука и влезе, без да чака отговор.

Айша лежеше в голямата вана, поставена пред напалената камина. Беше вдигнала високо косата си, кожата й блестеше като мляко на светлината на огъня.

— Нямам ли право на малко усамотение? — Гласът й не подхождаше на топлото, запарено помещение. Тя обърна глава, за да види кой е смутил покоя й. Очите й, студени като излъскан зелен кварц, го пронизаха.

— Прощавай. Изгарях от нетърпение да те видя, затова нахлух така — проговори той с обезоръжаваща искреност. — Да си отида ли?

Изваяните бели рамене се повдигнаха едва забележимо, за да изразят, че присъствието му й е напълно безразлично. Тя протегна крака си навън и се зае да го сапунисва.

Кит раздвижи ръце, сякаш се готвеше да вземе гъбата от ръцете й, и пулсът му се ускори.

— Позволяваш ли да направя това вместо теб?

— Не. — Резкият отказ не допускаше възможност за пазарлък.

Кит приседна на ръба на леглото, откъдето можеше да я наблюдава най-добре.

— Мислех, че ще се заинтересуваш от градските новини.

Айша вдигна другия си крак над водата.

— Може би могъщата британска армия е потушила въстанието? Отмъстихте ли за убитите си сънародници?

Кит се сгърчи, сякаш беше получил удар.

— Не, съвсем не.

Айша седна във ваната и вдигна коленете си към брадата. Погледът й издаваше внимание.

— Все пак сте предприели нещо, нали?

Кит й разказа за събитията на деня и тя разтърси невярващо глава.

— Никой афганистанец няма да разбере нежеланието ви да си отмъстите за мъртвите. Така ще ви презират още повече.

Кит не намери какво да отговори на тази справедлива забележка. Освен това бе загубил интерес към разговора. Всъщност, бе го започнал само за да разруши стената от равнодушие, която Анабел бе издигнала около себе си. Вниманието му бе приковано в крехката фигура под водата. Тя се облегна назад и гърдите й щръкнаха навън, нежнорозови, изкусителни. Той закопня да ги усети отново под ръката си и не можа да се удържи. Стана и отиде до ваната.

— Анабел…

— Не. Освен ако не съм загубила правото си да решавам по своя воля.

Кит въздъхна и й обърна гръб.

— Моля за извинение. Разбира се, че си свободна да решаваш. — Запъти се към изхода и чу енергично чукане по входната врата. — Кой ли е, по дяволите? — Затвори грижливо вратата на спалнята и погледна очаквателно към преддверието.

Харли вече отключваше.

— Добър ден, капитане… Лейтенант Греъм… Лейтенант Тротън. — Той отстъпи настрана и пропусна Боб Маркъм, Дерек Греъм и Уилям Тротън.

— Реших, че не е зле да удавим заедно грижите си — започна Боб и размаха бутилка червено вино. Очевидно беше пил доста, а и приятелите му не изглеждаха особено жадни.

Кит смръщи чело. Нима Боб беше забравил, че приятелят му има „гост“?

— Не е много удобно… — промърмори той, но изведнъж промени решението си. Анабел бе заявила кратко и ясно, че не го желае близо до себе си. Защо трябваше да седи сам-самичък в дневната и да се взира сърдито в огъня?

— Заповядайте, влезте. Харли, отвори няколко бутилки от червеното вино, моля те. — Той въведе приятелите си в дневната. — И аз имам нужда от малко ободряване. — Нахвърля дърва в огъня и дръпна завесите, за да скрие застрашителния мрак. — Ще поиграем ли вист? — В чекмеджето винаги имаше нови колоди карти.

Вътрешната стена беше тънка и Анабел чуваше отлично какво става в дневната. Тя излезе от ваната, изсуши се и се опита да различи отделните гласове. Колко ли бяха посетителите? Стори й се, че разпознава гласа на мъжа, когото бе видяла сутринта и който очевидно знаеше всичко за нея. Дали и другите гости бяха от офицерите, които бяха научили историята й в някоя от пиянските си вечери? Вероятно беше така. Очевидно той не бе сметнал за необходимо да премълчи срещата си с нея и преживяното през нощта. Не, Кит не беше джентълмен. Кой знае по каква причина, при тази мисъл я заболя много силно и желанието й да си отмъсти за проявената нетактичност се превърна в желязна решителност.

Тя облече шалварите и жакетчето си, пъхна крака в пантофките, закачи ги за шалварите и сплете косата си на дебела плитка на гърба.

Скринът на Кристофър беше пълен с ризи, бельо, носни кърпички и шалове. Айша си избра един шал, разстла го на леглото и кимна доволно. Шалът беше достатъчно голям, за да покрие лицето и косата й и да остави открити само очите. В малка порцеланова кутийка на скрина беше поставена диамантена игла. Оправдавайки се, че Кит е длъжен да я обезщети, след като й бе отнел всички лични вещи, тя се възползва от иглата, за да закрепи булото зад ухото си.

Огледалото над тоалетната масичка й показа Айша.

Тя излезе безшумно от спалнята, спря за миг пред вратата на дневната, вслуша се в гласовете и смеха, вече доста дрезгав, после решително натисна бравата и влезе.

Четиримата мъже вдигнаха очи от картите с очакването да видят Харли. На вратата обаче бе застанала афганистанска жена. Ръцете й се вдигнаха към челото в мохамеданския жест за поздрав и за миг замряха неподвижни. После тя се плъзна безшумно към средата на стаята и без да погледне присъстващите, се отпусна грациозно на пода пред камината. Скръсти ръце в скута си, сведе глава и застина в пълна неподвижност.

Кит се овладя пръв.

— Каква игра играеш, Анабел? — попита строго той.

Очите й се устремиха към лицето му.

— Позволено ли ми е да говоря пред гостите ти, Ралстън-хузор? Помислих си, че ти би желал да ги позабавлявам. Смятам, че разбираш за какво забавление става дума.

В гласа й звучеше такова безсрамие, че за момент Кит загуби ума и дума. Когато разбра дръзкия й намек, скочи от стола с такава бързина, че го преобърна.

— Ти смееш да се предлагаш…

Боб изтрезня изведнъж. Приятелят му беше бледен от гняв и всеки момент щеше да се нахвърли върху седналата пред огъня жена.

— По-спокойно, Кит. Овладей се, човече.

— Да се овладея! — изкрещя Кит. — Ясно ли ти е какво предлага тя?

— Защо се сърдиш? — попита невинно Айша, макар че сърцето й се свиваше от страх. Не беше очаквала, че Кит ще реагира така необуздано, по-скоро си беше представяла, че той ще се смути и засрами. — Сигурна съм, че гостите ти познават забавленията, които предлага един афганистански домакин… макар и само от твоите разкази. Ти ме отвлече, както би направил някой от местните ханове. Обичаят изисква домакинът да сподели притежанията си с почетните гости. Сметнах, че ти също ще пожелаеш да го сториш.

За момент в стаята надвисна злокобна тишина. После Боб Маркъм се покашля смутено и се надигна.

— Много съжалявам, Кит, но бях забравил, че си имаш достатъчно други проблеми… Не биваше да идваме и… ей сега ще си отидем.

Кит му направи знак с ръка да си седне на мястото. Вълната на сляп гняв се бе оттеглила и на нейно място беше дошло ледено спокойствие. Не разбираше коя е причината за тази необичайна сцена, но имаше чувството, че зад нея се крие нещо повече, не само наранена гордост.

— Не, приятели, нямате причина да се оттеглите толкова бързо. Позволете ми да ви представя, както му е редът. — Той улови ръката на Айша и я издърпа да стане. — Мис Спенсър, много се радвам да ви представя Боб Маркъм, Дерек Греъм и Уилям Тротън. — Той откопча диамантената игла и отметна булото й. — Много добре си го направила — отбеляза сухо той и се обърна към приятелите си: — Господа, това е мис Анабел Спенсър.

— По дяволите, Кит! Значи все пак си я намерил — отбеляза младият Тротън, изненадан не по-малко от Боб тази сутрин.

— Какво блестящо заключение — проговори подигравателно Анабел. — Би трябвало да се чувствам поласкана, че съм предмет на такъв голям интерес. Може би дори сте сключвали облози за изхода от тази история?

Кит затвори очи и стисна здраво зъби.

— Да, мисля, че разбрах — заключи най-после той. — Ти си решила да ми дадеш един малък урок. Сега обаче ще отидем в другата стая, за да ти изясня някои неща.

— Не мога да си представя какво има да се изяснява…

— Аз обаче мога — прекъсна я спокойно той. — Извинете ни за момент. Виното е на масата, налейте си и пийте. — Той направи широк жест, после сложи ръка на рамото на Айша и я бутна към вратата.

Щом стигнаха в спалнята, Кит затвори вратата със силен ритник и се обърна към пленницата си:

— Държа да ми обясниш какво целеше с тази глупава игра, Анабел.

— Това не беше игра — отвърна тихо тя и неволно отстъпи назад. — Очевидно е, че съм станала тема за разговор между колегите ти офицери. Вероятно си очаквал с нетърпение вечерта, когато ще можеш да им представиш жената от зенаната на Акбар хан, която ти е доставила безмерна радост за една-единствена нощ…

— Ти сериозно ли смяташ, че съм могъл да разговарям с тях по този начин? — На бузите му избиха две трескави червени петна. — Ти да не си уличница? Защо ме обиждаш така грубо?

— Аз ли съм те обидила? — изсъска вбесено тя. — Аз съм обидената, Кит, не ти. Тези мъже отвън знаят всичко за мен. Отречи го, ако можеш.

— Ти за какъв ме мислиш? — Кит я стисна за рамото и тя едва не изпищя от болка. — Вярно е, казах им, че в зенаната на Акбар хан живее англичанка, отвлечена още като дете. Ако обаче си мислиш, че съм казал дори една дума за нощта, която прекарахме заедно, или за чувствата, които храня към теб, това е ужасна несправедливост.

Анабел скръсти ръце пред гърдите си и го погледна право в очите. След малко наклони глава настрана и го дари с омайна усмивка.

— Ако това е истината, Кристофър Ралстън, тогава те моля за прошка.

— Разбира се, че това е истината! — Кит не можеше да се задоволи с едно извинение. — Ти изобщо нямаш представа от поведението на истинския джентълмен! Той има чест!

Айша вдигна рамене.

— Знам много за честта на афганистанците. Откъде мога да зная, че английските джентълмени също имат чест?

— Била си на дванадесет години, когато са те отвлекли. — Кит отгатна, че това е само претекст. — Не ми излизай насреща с такива глупости. Познавала си баща си и го помниш, нали?

Над спокойната зелена повърхност на очите й пробяга тъмна сянка. На лицето й се изписа същата онази ранимост, която толкова го бе поразила първия път. Преди да е успяла да се овладее, той я грабна в обятията си.

— Престани да се бориш с мен, Анабел. — Той скри лице в уханните й коси, помилва с едната си ръка бузата й, а другата спусна по гърба й. — Не се бори и срещу себе си, моля те!

За момент Айша се остави без съпротива в ръцете му, после рязко се изтръгна.

— Ти нямаше право да ме водиш тук. Бях доволна от живота си.

Кит въздъхна нетърпеливо.

— Щом казваш… Но след като вече си тук, би могла да се върнеш с мен в дневната.

— Като Анабел или като Айша? — попита с усмивка тя.

— Ти сама ще решиш — заключи той и й отвори вратата.

— Добре, щом така искаш. — Тя мина покрай него, без да обръща внимание на горещата молба в сивите очи. Ала усети как по тялото й се разлива топлина и как по гърба й пробягват предателски тръпки.

Тримата мъже в дневната бяха изоставили играта на карти и седяха с чаши в ръка пред камината. Очевидно чакаха домакинът им да се върне с необикновената си гостенка. Внезапната тишина, която настъпи при отварянето на вратата, беше ясен знак за какво са разговаряли.

— Мисля, че трябва да си тръгваме, Кит — обяви решително Боб. — Радвам се, че се запознах с вас, мис Спенсър. — Той се поклони церемониално и остави чашата си на масата.

— Боб е прав — обадиха се след него другите и също се поклониха. — За нас беше чест, мадам.

— Моля ви, не си тръгвайте заради мен — усмихна се очарователно Анабел. — Довършете играта си. Аз ще поседя при вас и ще погледам. — Тя придърпа един стол към масата за карти и ги погледна с очакване.

Кит седна на мястото си и махна с ръка на приятелите си.

— Елате да си довършим играта. Би било неучтиво да не изпълним желанието на дамата.

— Вероятно вистът не е толкова вълнуващ като афганистанската игра „бозкаши“ — допълни Анабел, — но е нов и интересен за мен.

— Ще опиташ ли и от виното? — предложи Кит и й подаде пълна чаша.

Тя отпи предпазливо и смръщи носле.

— Вкусът е доста странен. Не мисля, че ще ми хареса — заяви категорично тя и му върна чашата.

Кит се усмихна криво.

— Ако човек иска, с времето свиква и се научава да го цени — отбеляза тихо той.

Очите й бяха впити в неговите.

— Не виждам смисъл в това… не и в момента. Положението е достатъчно тежко и не е нужно да го утежняваме още повече.

— За кое положение говорите, мис Спенсър? — намеси се объркано младият Тротън.

— Имам предвид вашето положение — обясни кратко Айша.

— Моето? — примигна смутено младежът.

— Не се тревожи, Уилям — побърза да го успокои Боб Маркъм. Той погледна Анабел и погледът му беше бистър и ясен, сякаш не беше пил нито капчица. — Предполагам, че говорите за положението на англичаните в Афганистан, мис Спенсър?

Младата жена кимна.

— Планинските племена ще слязат в Кабул и ще се присъединят към Акбар хан… Защото поражението, което вие претърпяхте, ще вдигне голям шум, особено след като не направихте опит да обърнете нещата в своя полза. Вие сте затворени в тази крепост и сте напълно лишени от възможността да се движите свободно и безпрепятствено.

— Свободно и безпрепятствено?

— Обясни им ти правилата на бозкаши, Кит — прошепна уморено тя. — Аз ще отида да помоля Харли за малко чай.

— Каква необикновена жена — промърмори Боб, след като вратата се затвори зад гърба й. — Как можа да ти хрумне да я поставиш под опеката на лейди Сейл, приятелю? Такава безумна идея!

— Лейди Сейл ли? — намеси се любопитно Дерек. — Наистина ли смяташ да предадеш дамата под нейната опека, Кит?

— Вече не — отговори с усмивка Кит. — Чуйте, приятели, ще ме сметнете ли за много неучтив, ако ви помоля да приключим за днес? — Той направи знак на Боб да остане и приятелят му кимна с разбиране.

Уилям и Дерек бяха учтиви младежи и веднага станаха. Кит ги изчака да се скрият зад ъгъла и затвори вратата.

— По дяволите, Боб, Анабел е права, не мислиш ли? Как да разсъждаваме разумно в това положение? Как да вземем ясни решения?

— Какво значение има? — Боб се запъти към дневната. — Пияни или трезви, ние все едно сме загубени.

— Може би да, капитан Маркъм, но може би и не. — Анабел влезе в дневната, следвана от Харли, понесъл табла с чай и с обичайното предано изражение на лицето. — Би трябвало да ви е ясно, че Акбар хан никога няма да изгуби разума си. Ако вие не му отговорите със същото, най-добре е веднага да си прережете гърлото.

— Да сервирам ли вечерята, сър? — попита Харли. — Приготвил съм зелева супа и огретен от картофи. Не можах да намеря нищо по-добро.

— Това е напълно достатъчно, много ти благодаря — усмихна му се Кит. — Знам, че снабдяването е много лошо. Слава Богу, че фортът на интендантството е добре охраняван.

— За разлика от форта на шаха — отбеляза Боб, който непрестанно мислеше за нещастния Колин Макензи.

— Не бих била толкова сигурна — възрази меко Анабел и си наля чай. — Афганистанците трябва само да завземат фортовете на Махмуд хан и Мохамед Шариф и вашето интендантство ще се окаже в голяма опасност. Защото оръдията от двата форта могат да бъдат насочени пряко към него.

— Защо непрекъснато рисуваш дявола на стената? — попита уморено Кит.

— Ушите ми работят — отговори просто тя. — Освен това знам къде да застана.

— Сериозно ли говорите, мис Спенсър? — погледна я стъписано Боб.

— Бих желала да ме наричате Анабел или Айша — отговори тихо тя. — Да, говоря съвсем сериозно. Нима наистина сте вярвали, че Акбар хан и другите сердари ще се оттеглят? Че ще ви позволят да пренесете запасите си в крепостта? — Тя поклати глава и продължи с нарастваща горчивина: — Защо никой не ме разбира? Опитах се да обясня на Кит, но и той не пожела да прояви малко разум. Защо сте толкова твърдоглави?

— Това не е точната дума — поправи я Кит. — По-скоро може да се каже, че не желаем да загубим надежда.

— Ще поднеса вечерята в трапезарията, сър — обади се Харли, който беше проследил разговора без ни най-малки признаци на вълнение.

Вечеряха в мълчание. Анабел, която имаше дарбата да се съсредоточи върху мига, изяде супата и картофите с изражение на човек, който изпробва нещо ново и е изпълнен с искрено желание да го хареса.

— Чувствам се странно — призна тя, след като остави ножа и вилицата. — Познавам вкуса на яденето, познавам съставките му, но споменът е толкова далечен, че ми се струва напълно чужд.

— Ако е така, ще свикнеш наново с тази храна — рече Кит, който не притежаваше нейната дарба да държи настрана мрачните предчувствия.

— Мисля, че е крайно време да се оттегля — каза Боб и стана. — Вече е много късно и се боя, че подложих на изпитание гостоприемството ви.

Кит не направи опит да го задържи. Анабел му пожела любезно лека нощ и се скри в дневната. Остана загледана в огъня, докато Кит изпращаше приятеля си.

— Къде ще спя? — попита без заобикалки тя, когато чу стъпките му. — Имаш само една спалня.

Кит се изненада от горчивото си разочарование. Досега не беше осъзнавал колко силно се е надявал отказът на Анабел да е само временно явление, предизвикано от разбираемото й, но не много дълбоко недоволство.

Той се наведе над огъня, защото не искаше тя да види гнева му, и хвърли няколко съчки в пламъците. Отговорът му прозвуча подчертано небрежно:

— Ти ще спиш в моето легло, а аз ще се задоволя с дивана в дневната.

Айша поклати глава.

— Ти си поне с две педи по-дълъг от мен. Аз ще се чувствам по-удобно на дивана. Ще помоля Харли да ми даде чаршафи и завивки.

— Щом настояваш — съгласи се любезно той и бе удостоен с мила усмивка.

— Точно така, настоявам.

Тя излезе, забравяйки да затвори вратата. Кит погледна след нея и гневно прокле твърдоглавието й. Колкото и да беше раздразнен, се сети, че ще й е необходима някаква нощница, и отиде да й донесе една от своите. И без това ги носеше рядко.

Трябваше да й набави и други дрехи. Колко време можеше да я крие в дома си? Как да опази девическата й добродетел, след като присъствието й в дома му беше вече известно, макар и само на най-близките му приятели? А тя й беше необходима, за да може да заеме в обществото мястото, което й се полагаше по право. Защо, по дяволите, не бе помислил по-рано върху всички тези проблеми, защо беше действал така прибързано? За всичко беше виновна проклетата страст, дивото желание, което изпитваше към нея и което му пречеше да разсъждава разумно. Искаше да задоволи желанието си, без да мисли за последствията. И сега се оказа изправен пред последствията, но не и пред задоволяването. Макар и неохотно, призна пред себе си, че заслужаваше това наказание.

— Заповядай, мисля, че ще ти свърши работа. — Той остави нощницата на един стол в дневната и погледна към Харли, който вече застилаше дивана.

— Много ти благодаря — отвърна любезно тя. — Не очаквах такова внимание. — Тя го удостои отново със снизходителна усмивка и дланите го засърбяха. Никоя друга жена не му бе въздействала по този начин, не беше събуждала в тялото му тези сурови и бурни импулси. Но и никоя друга жена не бе означавала толкова много за него. Досега Кит вземаше удоволствието там, където го намери, и си тръгваше, без да се замисля за последствията. Кристофър Ралстън беше човек на честта и винаги се държеше безупречно, но не влагаше нищо от себе си; той плащаше поисканата цена, все едно в пари или по друг начин, а после се усмихваше и тръгваше по пътя си. Дори смешният пазарлък за Люси беше плод по-скоро на пиянството, отколкото на истински гняв срещу така наречените му приятели.

— Лека нощ. — Той се обърна рязко, влезе в спалнята и шумно затвори вратата.

— Лека нощ, мис. — Харли изпъна завивката и изскочи от дневната, без да я погледне.

— Лека нощ — промърмори Анабел в посока към затворената врата. Съблече се и нахлузи широката и дълга нощница на Кит през главата. После отиде до прозореца, отметна завесите и се загледа в нощта. Прозорецът беше с решетки като всички останали и тя беше сигурна, че и вратите са грижливо заключени.

Какво ставаше в града? Какво замисляше Акбар хан? Айша потрепери и косите на тила й настръхнаха. Тя знаеше отдавна колко лошо е положението на британците в града, както и че те почти не контролират страната; но до днес беше гледала на тях от висотата на орела, който кръжи над равнината и с развеселено презрение наблюдава гърченето на жалките същества, отредени за негова плячка и в същото време слепи за заплашващата ги опасност. Сега и тя беше хваната в плен на гъстата трева и ако орелът се спуснеше над нея, щеше да падне в ноктите му като всички останали, които не съзнаваха заплахата. В къщите отсреща живееха жени и деца… семейства, които си въобразяваха, че продължават да живеят в английско село и не съзнаваха, че са попаднали в лапите на нецивилизован и живеещ според свои закони противник.

Анабел обърна гръб на прозореца, угаси свещите и легна на дивана, осветен от догарящия огън. Диванът беше тесен и твърд. Студен и самотен. Тялото й копнееше за утехата, топлината и вълшебните радости, които й даряваше другото тяло. Кит беше съумял да събуди жената в нея, а сега лежеше самотен и студен от другата страна на стената.

Защо се беше подложила на това мъчение, защо искаше да се отрече от най-интимната си същност, след като животът беше толкова кратък… и може би клонеше към края си? Айша помисли още малко и скочи.

Кит се взираше с невиждащи очи в мрака. Мускулите го боляха от напрежение, в главата му беше същински хаос от горчиви самообвинения. В този миг вратата се отвори и в спалнята се плъзна облечена в бяло фигура.

— Салаам, Ралстън-хузор. — Тя захвърли тънката нощница и застана гола пред него.

— Поздравявам те, Айша — прошепна задавено той и отметна приканващо завивката. Нямаше смисъл да търси обяснения за появата й. Трябваше да я приеме така, както бе приел Айша през онази първа нощ… един прекрасен подарък от боговете на любовта и страстта.

Айша се мушна в леглото при него и той усети, че цялата трепери от студ.

— Ей сега ще те стопля. — Обгърна я здраво с две ръце и я притисна до тялото си. — Само ако знаеш как се измъчвах нощ след нощ със спомена за копринената ти кожа — зашепна пресипнало той. — Помня всичко от теб, помня аромата ти, страстта ти…

Айша се сгуши в него, преплете краката си в неговите, притисна се до него и се предложи цялата на търсещите му ръце.

— О, небеса — промърмори като на себе си Кит, — искам да прекарам безброй нощи само като те докосвам и усещам кожата ти под дланите си. Никога преди това не съм се чувствал така.

— И аз — прошепна едва чуто тя, скри лице във врата му и потрепери от сладостните милувки на ръцете му, които достигаха до всеки нерв и будеха желание за още нежност. Тя се отпусна напълно, надигна се срещу него и прие ръката му дълбоко в себе си, за да му разкрие тайнствените дълбини на тялото си.

— Искам да те любя по начин, който дори не си си представяла — пошепна в ухото й той и целувките му оставиха влажна следа между гърдите й. — Вкусът ти е прекрасен. — Върхът на езика му милваше брадичката й и си играеше в ъгълчето на устата й. — Харесва ли ти това, моя Ана? Кажи ми какво желаеш. Кажи ми какво ти доставя удоволствие.

Тя му отговори, обгърната от топлия, всепоглъщащ мрак, и той се засмя зарадвано и й даде всичко, което беше пожелала, докато тялото й се напълни с радост, а устата й се напука от въздишки и сладостни стонове. Вълните на насладата я носеха към върха отново и отново. Кит изглеждаше способен да продължи вечно тази игра, да й дарява безкрайно удоволствие с тялото си, докато тя потъна в съня на изтощението. Той лежа дълго буден, за да пази съня й, без да усеща желаното отпускане, но много доведен от това състояние.

Когато Айша се събуди, вече се зазоряваше. Кит се подпря на лакът, усмихна й се нежно и се наведе да я целуне.

— Добро утро.

Тя приглади назад непокорните му къдрици и го погледна разтревожено.

— Не можа ли да заспиш?

— Вероятно бях твърде развълнуван.

— Защо се въздържа?

— Не съм се въздържал. Следвах всяко свое желание — отвърна той и отново се усмихна. После сивите очи станаха сериозни и погледът им блесна изпитателно. — Искам те завинаги — заяви той. — И това е единственото, към което ще се стремя.

Анабел потрепери. В думите му имаше толкова настойчивост, такава непоколебима решителност… Желание да я притежава… право на собственик… дали имаше някаква разлика между него и Акбар хан? Не, тя знаеше, че той е различен, че всеки опит за сравнение е обречен на провал. Нямаше смисъл да бяга от чувствата, които я обвързваха с Кит така здраво, както и него с нея.

— Ела тук — усмихна се нежно тя и го притисна да легне. — И аз знам някои неща. Сега ще ти донеса желаното облекчение.

Кит се отпусна в мекото легло и ръцете й се плъзнаха по тялото му. Масажирайки умело тила, гърба, раменете и краката му, те стигнаха чак до петите и съживиха уморените му мускули. Когато се почувства ободрен, Айша насочи гъвкавите си пръсти към други места на тялото му и го накара да застене от наслада. Най-после двамата потънаха в дълбок сън, докато светът навън се будеше.