Джейн Фийдър
Нефритови очи (18)

Седемнадесета глава

На нисък хълм, който се спускаше плавно към реката, беше застанал Акбар хан, възседнал могъщия си жребец. Той се взираше замислено към покритата със сняг равнина, зад която беше укрепеното британско селище. Мъжете около него, свикнали с мълчанието и неподвижността му, не правеха опит да смутят размисъла му. Всички чакаха пристигането на британската делегация.

Зад кой ли насип се намираше Айша? И какво ли правеше в този миг? Акбар хан често се питаше дали бившата му фаворитка се страхуваше. Само тя знаеше, че изходът от тази война е неизбежен и ще донесе смърт на англичаните. Ако беше узнала за нескопосния опит за предателство на Макнейтън, вероятно вече знаеше какъв ще бъде отговорът му. Тя бе наясно, че пълномощникът на Короната отива в капан, подготвен специално за него. Защо Макнейтън беше такъв глупак? Нима бе повярвал, че Акбар хан ще продаде себе си и честта си на неверните английски кучета? Че ще тръгне да се съюзява с тях, както гласеше предложението на Макнейтън, за да предаде един от приятелите си? Дори само мисълта, че пълномощникът беше повярвал в готовността му за предателство, беше достатъчна да разгори луд гняв в гърдите му и да разруши замисленото му спокойствие.

Трябваше да сложи край на тази война. Трябваше веднъж завинаги да прогони натрапниците от страната си. Беше дошло времето и да си поиска обратно Айша от Кристофър Ралстън. Как ли се беше променила през дните, прекарани сред чуждите хора? Колко ли време щеше да му трябва, за да я направи отново такава, каквато я искаше? И дали изобщо щеше да го постигне? Акбар хан все още не бе взел решение какво ще прави със своята Айша, когато си я върне, и сега си каза, че решението му ще зависи от състоянието, в което я намери.

— Идват — обади се тихо един от спътниците му и посочи с камшика си малката група, която излезе от портата на селището.

Акбар хан прогони мисълта за Айша и съсредоточи цялата сила на волята си върху мъжа, чиято глава беше пълна с предателство. Този мъж идваше на срещата с убеждението, че един афганистански хан е готов да продаде съюзника си срещу британското злато. Той изчака ескортът от войници да спре на известно разстояние от хълма, както беше уговорено. Тримата офицери и пълномощникът слязоха от конете и се запътиха пеша към мястото на срещата.

Акбар хан махна на другите сердари да слязат от конете си и направи същото. Те чакаха спокойно под сивото, ниско надвиснало небе, вслушваха се в мекия ромон на реката отляво и в шума на вятъра, които се спускаше от назъбените, побелели от сняг планински върхове. Това беше тяхната страна и негостоприемността й беше едно от най-страшните им оръжия.

Колин Макензи се опитваше отчаяно да овладее треперенето си, обзет от недобро предчувствие за грозяща беда. Афганистанците насреща им бяха въоръжени до зъби. Акбар хан беше застанал малко напред, обточеното му с кожи палто беше отворено въпреки студа и разкриваше тежкия брокатен жакет и широките, напъхани в ботушите шалвари. В колана му беше втъкнат ятаган. Очите под кожената шапка гледаха право напред със застрашително безучастие. По лицето му не се четеше и следа от благосклонност.

Значи това е мъжът, при който Анабел е узряла и е станала жена, каза си Колин. Рядко я беше чувал да споменава името му, но винаги говореше за него със смесица от страхопочитание и искрена привързаност, макар да признаваше, че е прекарала повечето от тези години на ръба на ужаса, под абсолютната власт на един страстен и капризен мъж. От Акбар хан се излъчваше някакво страшно спокойствие и Колин потръпна от страх. Сердарите зад него също не внушаваха доверие. Защо ханът беше дошъл с въоръжен ескорт, след като пълномощникът и придружителите му идваха сами? Въпросът беше повече от неприятен.

Офицерите бяха успели да убедят Макнейтън, че намерението му крие непредвидими опасности, но той отхвърли заплахата с надменно нетърпение.

— Не ме интересува какво ще загубим. Предпочитам да умра, отколкото да преживея отново последните шест седмици. — Сега, когато планинците незабелязано обкръжаваха четиримата британци, Колин усети как предчувствието му за надвиснала беда се превърна в увереност. Ръката му се плъзна към пистолета и го стисна здраво.

— Готов ли си да приемеш предложенията, които ти изпратих миналата нощ, Макнейтън, хузор?

— Готов съм — отговори кратко пълномощникът.

Колин забеляза краткото проблясване на гняв в сините очи на афганистанеца, но помисли, че се е излъгал. Капитан Лорънс пристъпи напред, посочи обкръжилите ги въоръжени мъже и предпазливо намекна, че условията не са подходящи за мирни преговори. Двама от сердарите махнаха на мъжете да се отдалечат, но никой не им обърна внимание.

— Това няма значение — проговори небрежно Акбар хан. — Всички са посветени в тайната. Няма от какво да се страхувате.

Онова, което стана после, дойде така внезапно, че Колин никога по-късно не успя да свърже събитията в някаква последователност.

Изведнъж Акбар хан се промени. Или може би не. Може би спокойният, невъзмутим мъж от преди минута беше изключително добър артист, а нечовешкият гняв, който сега блестеше в очите му, разкриваше истинската му същност. Гласът му прониза ледения утринен въздух.

— Бегеер! Бегеер! — подчинявайки се на собствената си заповед, той сграбчи лявата ръка на пълномощника. Султан Ян, който стоеше от другата страна, сграбчи дясната.

Тримата щабни офицери загубиха самообладание. Съзнаваха, че са безпомощни, и проследиха с неподвижни лица как пълномощникът бе повлечен надолу по хълма. Чуваха виковете му, отчаяните молби за помощ, обръщението към Бога.

— Аз барае коода! — За миг им се мярна разкривеното му от страх лице. След секунда те извадиха сабите си, но планинците ги заобиколиха от всички страни.

Колин размаха сабята си, острието й се удари в тънките ножове и в ятаганите на нападателите, които връхлитаха от всички страни. Той видя как Тревър се опита отчаяно да пробие кръга и да стигне до пълномощника. Само след миг капитанът падна под ножовете на афганистанците. Вече никой не можеше да му помогне. Поне пет острия се забиха в тялото му и нечовешкият му вик огласи равнината. Крясъци и викове отекваха заплашително във въздуха. Двамата офицери, които все още бяха на крака, продължаваха да се бият за живота си, съзнавайки, че е въпрос на минути, докато и те паднат с пронизани гърла и бъдат насечени на парчета върху заснежения хълм.

Двамата се биеха с решителността и жестокостта на мъже, които знаят, че трябва да умрат. Колин усети, че силите му отслабват, и бе обзет от отчаяние. В този миг сред навалицата се понесе едър черен жребец. Сердарят, който го беше възседнал, изкрещя някаква заповед и Колин пое предложената му ръка, без да съзнава какво прави. Метна се на коня и препусна покрай оголени в хищна усмивка зъби, диво святкащи очи и размахани ножове. Бойният кон се освободи без усилие от тълпата и препусна към селището. Колин успя да види, че друг от водачите бе предложил ръка на Лорънс и също препускаше с коня си към портата. Когато минаха покрай хълма, двамата офицери се опитаха да различат нещо след гъстата тълпа, но видяха само някаква черна точка в средата на кръга. Нямаха нужда от много въображение, за да си представят какво ставаше там и в гърлата им се надигна гадене. Какво ли съдба ги очакваше? Скоро разбраха, че са спасени, но може би това беше само кратка отсрочка, преди да преживеят нов, смъртоносен ужас…

 

Ескортът, оставен твърде далеч, за да може да се намеси своевременно в избухналата така внезапно битка, се втурна обратно към селището, преследван без удоволствие от група фанатизирани гази. Обърканите войници разказваха един през друг какво се беше случило и приятелите на Колин не можаха да сдържат ужасените си викове. Едно беше ясно: сър Уилям беше наказан за предателството си.

— Не знам защо Акбар хан е решил да убие всички — прошепна глухо Анабел, свита пред догарящия огън, изпълнена с ужас от случилото се и потисната от усещането за безсмислието на всички тези убийства.

— Ти им каза, че е капан — напомни й Кит. — И помоли Колин да не отива.

— Знам. Бях сигурна, че го заплашва опасност, но ми се струва невероятно Акбар хан да е заповядал да избият всички. Мисля, че ги е взел за заложници, за да ги използва при евакуирането ни от селището. Той няма да спечели нищо, ако пролее кръвта им, освен ако… — Тя потрепери.

— Освен ако какво? — попита предпазливо Боб.

— Освен ако не се е поддал на отмъстителността си. Той не е планирал хладнокръвно това убийство, защото е твърде хитър и знае, че сляпото насилие не е добър избор. Но ако внезапно е побеснял от гняв… — Тя вдигна рамене. — Както вече казах, той е много страстен мъж. И от време на време страстта взема връх в действията му. — Тя погледна унило Кит и той отговори на погледа й с мрачно съгласие.

 

В това време Колин и Лорънс бяха на сигурно място в дома на любезния Мохамед Земан хан в Кабул. Скрити зад един прозорец, те наблюдаваха с отвращение как тълпата влачи по улиците обезобразените тела на Макнейтън и Тревър. Накрая ги окачиха на куките за месо насред пазара.

— Гледката не е много приятна, нали, господа? — попита тих глас откъм вратата и двамата се обърнаха стреснато. Акбар хан влезе в стаята, следван от двама слуги, които носеха табли с храна и стомна с шербет. — Много съжалявам за насилието, което трябваше да преживеете тази сутрин. — След като слугите оставиха таблите на ниската масичка, ханът ги отпрати с махване на ръка и продължи спокойно: — Смъртта на Макнейтън-хузор, е голяма загуба.

— Значи убийството не е било предварително подготвено? — попита Колин и вдигна недоверчиво вежди.

— Кълна се в брадата на пророка, не — изрече с достойнство Акбар хан и поглади брадата си. — Моля, яжте и пийте… Вие сте мои гости. Не — продължи той, — нямах намерение да убия пълномощника. Исках само да видя що за човек е, но се оказа, че той няма достатъчно разум в главата си, за което съжалявам. Само един извънредно глупав мъж може да си въобрази, че аз ще предам съюзниците си. Би могло да се каже, че заслужи смъртта си. Не можах да обуздая едноплеменниците си, надявам се, че разбирате. Афганистанците са хора с буйна кръв. Те не понасят предателството.

Колин го погледна, но премълча напиращата на устните му забележка, че афганистанците са ненадминати именно в предателството и че в това отношение Макнейтън е имал добри учители. Той знаеше, че Акбар хан няма да хареса забележката му, нито ще одобри съмненията на Колин, че не е бил в състояние да обуздае сънародниците си.

Ханът седна до ниската масичка и ги погледна с очакване. Колин и Лорънс също седнаха и се нахвърлиха върху храната, макар че се срамуваха от себе си. Ароматът на ястията беше толкова приятен, че не можеха да му устоят. Празните им стомаси копнееха за добра храна, първата след шест седмици лишения. Сега не беше време да се държат с достойнство.

Акбар хан не преставаше да поддържа разговора и се държеше забележително кротко, но острият му, изпитателен поглед беше постоянно устремен в лицата им.

— За мен беше голяма радост, че успях да ви освободя от ръцете на побеснялата тълпа — отбеляза той, когато всички се нахраниха. — Бихте ли предали на генерал Елфинстоун искрените ми съжаления, както и желанието ми да продължим незабавно преговорите? — Въпреки учтивостта в гласа му двамата офицери разбраха, че това е само формалност. Разбира се, че щяха да предадат посланието му.

Колин кимна в знак на съгласие и зачака. Нещо в начина, по който домакинът смръщи чело и поглади брадата си, му подсказа, че разговорът не е завършен.

— Вие, разбира се, познавате Кристофър Ралстън — проговори най-после ханът.

Анабел, каза си Колин и застана нащрек.

— Да, той е мой приятел — отговори сериозно той.

— Аха… Тогава вероятно ви е известно, че има… гост.

Колин издържа на погледа му.

— Да, сердар, известно ми е.

— Тогава ви моля да бъдете и мой личен пратеник. — Ханът стана и излезе от стаята. Когато се върна, носеше красиво резбовано ковчеже от розово дърво. Остави го на масата, отвори го и показа на Колин две еднакви гривни от ковано сребро. Ключалките им бяха изработени с изключителна сръчност. Когато двамата мъже го погледнаха изненадано, ханът извади от ковчежето мъничък ключ и отвори гривните. После остави ключа обратно в ковчежето.

— Ще бъдете ли така добър да го предадете на Айша? — помоли учтиво той. — Не затваряйте гривните. Както виждате, те се отварят само с ключето, а то ще остане мое притежание. — Тънка усмивка заигра на устните му. — Това е посланието ми. Айша ще разбере какво имам предвид.

Колин усети как по гърба му потече студена пот. В тези гривни имаше нещо варварско… нещо магическо и забранено, или поне така му се струваше. Те бяха вещи от друга култура, подчиняваха се на други закони и бяха обкръжени от ореол непозволени, възбуждащи и едновременно с това ужасяващи обещания. Той вдигна глава и погледна хана, който срещна очите му с лека усмивка.

— Ние имаме свои обичаи — обясни меко Акбар хан. — Чужденците не са в състояние да вникнат в душата на моя народ. Сигурен съм, че Айша ще ви обясни. — Той помълча малко и заговори делово: — Ще тръгнете още сега. Ескортът ще ви отведе обратно в крепостта. Ще чакам отговор от генерал Елфинстоун и се надявам да го получа скоро.

Час по-късно Макензи и Лорънс спряха пред портата на селището, обкръжени от група мълчаливи, въоръжени до зъби жилзаи. Постовете ги поздравиха с радостно учудване, но това не беше нищо в сравнение с веселото посрещане, устроено им в Главната квартира. Приятелите им бяха чакали със страх и надежда, вслушвайки се с боязън в долитащите от бойното поле шумове.

Двамата оцелели предадоха съжаленията на Акбар хан за случилото се сутринта и желанието му преговорите да продължат. Елфинстоун, който трепереше като лист, изрази със скърцащ глас искреното си стъписване и ужас от съдбата на пълномощника и капитан Тревър и даде воля на гнева си от делата на афганистанците, като ги нарече предатели и убийци. Само че гневът не беше последван от дела, като се изключи заповедта да бъдат раздадени оръжия на всички мъже в селището и войската да бъде в постоянна бойна готовност.

— Майор Потинджър ще поеме воденето на преговорите, след като бедният сър Уилям бе убит по такъв жесток начин — реши накрая той. — Трябва незабавно да стигнем до споразумение. Доколкото знам, в селището няма и един чувал брашно.

Като си припомни как се бе нахранил на трапезата на врага, Колин изпита угризения на съвестта. Не, сега не беше време за сантименталности.

— Анабел ще се радва да те види — пошепна в ухото му Кит, когато най-после излязоха от Главната квартира. — Всички те смятахме за мъртъв.

— Нося й подарък от Акбар хан — отговори мрачно Колин. — Не разбирам значението му, но той каза, че тя ще ми обясни. — Изражението му беше загрижено. — Подаръкът ми изглежда страшен, макар да не разбирам защо.

— Всичко, което идва от Акбар хан, е страшно — отговори сърдито Кит и лицето му потъмня. — Откакто го видях за първи път, се чувствам като мишка, с която котката си играе по предварително изготвен и грижливо обмислен план. По дяволите, Колин, аз не съм в състояние да сторя нищо, разбираш ли? Анабел е такава фаталистка… Знам, че очаква най-лошото. Тя твърди, че няма защита от дългата ръка на Акбар хан, ако той реши да я стовари върху нас, че няма защита от смъртта, ако тя ни е предопределена при преминаването през проходите. Ала аз отказвам да го приема. Все има нещо, което можем да направим.

Двамата бяха стигнали пред бунгалото на Кит и изведнъж вратата се отвори шумно. Анабел изскочи навън с развети коси и се втурна като фурия по пътеката.

— Колин, вие сте спасен!

— Както виждате — помърмори смутено той и отговори на прегръдката й. Толкова беше приятно да усети топлото й, живо тяло. — Както се оказа, Акбар хан не е имал интерес да ни види мъртви. — Ръцете му се плъзнаха по гърба й, сякаш търсеха безопасно място, където да я докоснат, докато тя продължаваше да виси на врата му. — Знаете ли, Анабел, поласкан съм от чувствата ви към мен, но не мислите ли, че не е редно да ги показвате на улицата?

Тя се засмя и го освободи от прегръдката си.

— Всички англичани са еднакви. Защо смятате, че е нещо лошо да покажеш чувствата си?

— А ти каква си, мис? — осведоми се учтиво Кит.

Очите й заблестяха дръзко.

— Не съм нито едното, нито другото, Ралстън-хузор. Влезте вътре, за да можем да се държим естествено и да показваме чувствата си, колкото си искаме. Искам да узная какво се случи тази сутрин. Може би ще мога да отгатна какво са замислили Акбар хан и другите сердари.

Тя улови под ръка двамата мъже и ги поведе към къщата.

— Натовариха ме да ви предам това — каза Колин веднага след като влязоха в дневната.

Айша пусна ръката му и отстъпи назад с неподправен ужас в очите.

— От Акбар хан ли е?

Мъжът кимна и мълчаливо извади от джоба си двете гривни.

— Каза, че вие ще разберете какво е имал предвид. — Той й подаде гривните и я погледна очаквателно.

Айша се взря като безумна в бляскащото сребро. Ръката й висеше безсилно. Сякаш имаше насреща си готова за скок змия.

— Какво означават тези гривни? — попита тихо Кит, когато напрежението стана непоносимо.

— Значи не е изпратил ключа? — попита тихо тя и гласът й издаде, че знае отговора.

Колин поклати глава и отново й подаде блестящите сребърни гривни, които отразяваха лъчите на следобедното слънце.

Най-после тя ги пое, макар и колебливо, сякаш се боеше да не си изгори пръстите.

— Прекрасни са — промълви с уважение тя. — И много скъпи. Стара персийска изработка, каза ми Акбар хан, когато ги видях за първи път.

— Какво означава този дар? — попита настойчиво Кит. — Защо ти праща красив и скъп подарък в критичен момент като този?

Айша му отговори с крива, почти подигравателна усмивка:

— Акбар хан обича символите. — Тя сложи гривните на китките си и разбра, че ако ги заключи, ще обхванат ръцете й като вериги. — Ако щракна ключалките, няма да мога да ги сваля без ключето. А то е у него. — Тя го погледна в очите и попита нетърпеливо: — Разбираш ли сега? Те са послание на собственик. Той предявява претенциите си към мен.

Колин усети отново добре познатите студени тръпки. Най-после разбра какво придаваше магическото, заплашително очарование на тези красиви гривни.

— Свали ги! — извика с дива решителност Кит, улови ръцете й и издърпа тънките сребърни гривни. После с гримаса на отвращение ги остави на масата, сякаш се беше омърсил. — Този човек си играе с нас… всички афганистанци си играят с нас на котка и мишка! Седят си зад насипите, ликуват от безпомощността ни и чакат да умрем от глад или да им се подчиним. Чакат първия голям сняг…

— Не крещи, скъпи — помоли тихо Анабел и сложи ръка на рамото му. — Ругатните няма да помогнат.

— Да, по-добре е да седя и да чакам мълчаливо какво ми е приготвила проклетата съдба — изфуча ядно той и безпомощният му гняв се устреми срещу нея. — Този възглед е само извинение за страхливостта и неспособността да се действа. Не мога да го понеса, не разбираш ли? Не искам да го чувам от теб, нито от когото и да било другиго, затова си мълчи, чуваш ли!

Лицето на Анабел почервеня от гняв, но тя се опита да потисне напиращите на устата й остри думи. Кит нямаше право да се нахвърля така върху нея пред очите на смутения, объркан Колин. Обърна му гръб, за да не се разкрещи, взе една от гривните и помилва изкусно изработеното сребро.

— Остави я на масата! — изкрещя Кит и изтръгна гривната от ръката й. Лицето му беше разкривено от гняв, в сивите очи нямаше и искрица живот. — Писна ми от проклетите символи на Акбар хан. Не ги докосвай!

Това беше прекалено! Той нямаше право да й нарежда какво да прави, нямаше право да я държи отговорна за жестоките игри на Акбар хан. Тя беше жертва също като него. Гневът й избухна като вулкан и тя не направи опит да го задържи.

— Гривните са мои — проговори ледено тя и размаха ръце. — Освен това имам право да мисля, каквото си искам. Не съм ти позволила да ми казваш какво да върша и в какво да вярвам. — С широк жест, който Колин определи като безобразно предизвикателен, тя вдигна и другата гривна от масата и я сложи на китката си. — Ако реша да ги нося, ще го направя и без твоето позволение, Кристофър Ралстън! — Тя посегна към ключалката и Кит изкрещя като безумен и се хвърли към нея. Анабел го изруга с най-обидни думи и се втурна към вратата. Кит я последва по петите и вратата на спалнята се затвори с трясък.

Никак не е лошо човек да има такъв отдушник при положението, в което се намираме, каза си Колин и изпита малко завист към приятеля си. Дори гневът, който беше обратната страна на страстта, доставяше облекчение в ужасни времена като сегашните.

— Велики Боже, какво става, сър? — попита плахо Харли и надникна през открехнатата врата. — Капитанът пак е бесен…

— Не мога да ти кажа кой от двамата беше по-бесен — отговори уморено Колин. — Нито пък бих взел страната на единия или на другия.

Харли кимна мъдро.

— През повечето време е така, сър.

— Отивам си — промърмори Колин и взе палтото си от антрето. — Кажи на двете гълъбчета… или на бойните петли… или каквото и да са в момента, че ми е нужно малко спокойствие.

Щом се озова в спалнята, Анабел скочи на леглото и се опита да се предпази от протегнатите ръце на Кит, който кръжеше около нея и се опитваше да я хване. Тя не можеше да устои на изкушението и непрекъснато го заплашваше да заключи едната или другата гривна. Имаше чувството, че страстното избухване се е превърнало в игра, малко дива, разбира се, но понякога тези игри бяха необходими, особено когато напрежението и буйният темперамент ги докарваха до ръба на отчаянието.

Кит улови глезена й и я хвърли на леглото. Тя се просна в цялата си дължина, с развети коси, зачервени бузи, с очи, блестящи от вълнение, гняв или страстно обещание.

— Ти си един проклет зеленоок рис — изсъска той и легна отгоре й е цялата си тежест. Сграбчи китката й и я изви болезнено, за да изтръгне гривната на Акбар хан. — Как можа да го превърнеш в игра? — Ръцете му обхванаха шията й, палците повдигнаха брадичката. — Понякога така ме объркваш, че не знам дали искам да те набия или да те любя.

Анабел поемаше тежко дъх и го гледаше неотстъпно в очите. В нефритовите ириси нямаше и следа от страх. Макар че пулсът на врата й биеше учестено в ръката му, това не беше от страх, а от съвсем друго чувство.

— Кое от двете желаеш по-силно? — попита делово тя.

— Не съм съвсем сигурен — изстена театрално Кит. — Картонената къща се срутва над главите ни, а ти си играеш с мен! Не съзнаваш ли, че това е опасно? Кое е толкова весело в положението ни?

— Може би точно по тази причина превърнах караницата в игра — обясни с усмивка тя. — Ние сме в смъртна опасност и трябва да я приемем спокойно.

— Може би си права — промърмори примирително той, — но дяволската ти дързост ме изкарва от нерви. Признай, че си една коварна змия!

— Ти ме предизвика — защити се тя. — Аз също изпитвам желание да те удрям и да те любя едновременно.

Кит се засмя, отначало неохотно, но после се зарази от веселостта й.

— Страхотно си подхождаме, не мислиш ли? Небето ни е определило един за друг, в това няма никакво съмнение. Хайде да се помирим с целувка!

— Съгласна, с най-голямо удоволствие. Разбира се, целувката е само началото…

 

Двамата не забравиха никога тази вечер на буйни изблици и луди любовни игри. Бяха съумели да се справят по свой начин с ужаса от предстоящото и да го удавят в огъня на страстта. Скоро стана ясно, че това е било за последен път.

Заваля сняг и преговорите продължиха. Майор Потинджър, най-висшият политически офицер, беше много по-различен от предшественика си, много повече войник, отколкото политик, но и той беше принуден да защитава взетите с мнозинство решения на Главната квартира. А мнозинството изискваше безусловно приемане на условията, поставени от Акбар хан и съюзниците му, колкото и унизителни да бяха. Потинджър обяви на всеослушание, че притежава писма, в които се съобщава за усилено придвижване на британски войски от Джелалабад и Пешавар; настоя да завземат отново Бала Хисар или да си пробият път с бой през проходите, като оставят целия багаж в селището, като заяви, че и двете възможности са за предпочитане пред капитулацията, която на всичкото отгоре не гарантирала сигурността на изтеглящите се и означавала загуба на последните остатъци от британската чест. Офицерският корпус обаче беше единодушен, че тези предложения са неизпълними, и майорът се видя принуден да преговаря за свободно изтегляне на армията и цивилното население от укрепеното селище.

Наложи се да платят огромни суми на бунтовническите главатари, за да се присъединят към договора, защото само те можеха да доставят храни в селището. Майорът се съгласи да предаде на афганистанците всички по-тежки оръдия. После дойде изискването да бъдат изпратени заложници, четирима женени офицери с жените и децата им. Опитът да се намерят доброволци се провали дори след като бе обещана щедра пенсия на семействата и Потинджър се видя принуден да съобщи на сердарите, че трябва да се откажат да вземат жени за заложници. Болните и ранените, които не можеха да вървят, бяха отнесени в града с двама лекари, които останаха да се грижат за тях. Точно в първия ден на новата година в британското селище беше изпратен окончателният вариант на договора.

Британският гарнизон на Кабул щеше да охранява евакуиращите се цивилни, а цялата колона щеше да бъде под защитата на определени от сердарите племенни водачи. Евакуацията беше гарантирана до двадесет и четири часа след доставянето на товарните животни.

Анабел стоеше на насипа и снегът се трупаше по качулката й. Снегът не бе спрял устрема на фанатичните гази, които продължаваха да мятат камъни по укрепленията и да ругаят и обиждат чужденците. Канонирите стояха сковано край поставените по насипите, заредени оръдия, но нямаха право да стрелят. Анабел усети дълбокия, заплашителен гняв на войниците, които нямаха позволение да отвърнат на удара, после погледна надолу към народа, който я беше осиновил, и засипа газите с поток проклятия, които я учудиха със злобата си.

Тя знаеше, че уверенията на племенните водачи не струват дори хартията, на която бяха написани. Не само тя, всички други го знаеха, но те бяха пленници в мрежите на безнадеждността и безпомощността. Какво можеха да направят? Кое беше разумното решение? Мохун Лал, който все още беше предан на британските си господари, предупреждаваше, че трябва да поискат за заложници синовете на няколко сердари, за да си гарантират сигурното преминаване през проходите, но нима можеха да поискат това, след като бяха останали съвсем без сили и доброволно бяха върнали на афганистанците както политическата, така и военната власт?

Снегът падаше така безмилостно, че Айша изпита истински ужас. Нощните студове бяха смъртоносни. Какъв воински дух можеше да се очаква от изтощените от глад войници, които трепереха в студените си бараки? А афганистанските водачи се бавеха с изпращането на товарни животни.

Анабел разбираше защо се бавят. Всеки допълнителен ден на безсилно, безсмислено чакане, всяка допълнителна шепа сняг в планините щяха да увеличат мъченията на предстоящия преход. Осемнадесет хиляди души, между тях старци и болни, бебета, деца, родилки и бременни, щяха да тръгнат на далечен път. Дори при нормални обстоятелства този преход можеше да бъде извършен само от здрави, добре екипирани и спокойни хора. Анабел съзнаваше, че почти никой няма да оцелее. Жилзаите нямаше да сдържат думата си и щяха да заприщят проходите.

Тя стисна китката си и потръпна от неведом ужас. Много скоро Акбар хан щеше да поиска от нея доказателство за вярност. Дали щеше да й позволи да придружи народа, от който произлизаше, в мъчителното му пътуване към смъртта? И докога?

На пети януари военното командване заповяда на пионерите да разрушат източния вал, за да осигурят свободно излизане на войската и цивилните. Все още не беше изпратен обещаният ескорт, нямаше ги запасите от храна и товарните животни, но евакуацията не можеше да се бави нито ден повече.