Джейн Фийдър
Нефритови очи (3)

Втора глава

Лейтенант Ралстън прекара неспокойна нощ. Той и хората му бяха устроили свой собствен лагер около голям огън и през цялото време постовете се сменяха неуморно. Ала чувството, че лежат между отворените челюсти на звяра и очакват те всеки миг да се затворят, не беше благоприятно за сън и почивка. Кит знаеше, че Абдул Али и войниците му не проумяват защо той бе предприел тази ненужна и опасна стъпка и защо трябва да потърсят скандално известния Акбар хан в крепостта му. Нямаше как да им обясни, че с тези си действия защитава много повече от интересите на британската армия в Кабул.

Къде ли бе тя сега? Вероятно спеше дълбоко в една от черните палатки, охранявана от облечените в черно жени. Коя беше тя? Откъде бе дошла? И как, за Бога, се бе озовала тук? Дългата нощ не можа да го дари с отговорите на толкова много въпроси.

Събуди се на зазоряване, без да си е отпочинал. В номадския лагер вече цареше трескава суетня. Раздигаха палатките, товареха понитата… и не само понитата. Жените потеглиха в дълга колона по тясната планинска пътека, превити под тежестта на огромни денкове, прегърнали бебетата си. Без да обръщат внимание на това, мъжете крачеха напред без никакъв товар, като разговаряха на висок глас. В ръцете си стискаха големи тояги, които им помагаха да стъпват по-сигурно. Децата тичаха между стадата овце и кози и им свиркаха да бързат.

Тримата старейшини, на които Кит бе представен миналата вечер, насочиха конете си към малката група войници. Жестовете бяха достатъчни да им обяснят, че е време да възседнат конете си и да се присъединят към старейшините начело на колоната.

Къде беше Айша? Кит не смееше да попита за нея, но очите му претърсваха внимателно забулените фигури на жените. Не му се вярваше да я намери между тях. Тя не беше от простите товарни животни.

Най-после я откри, възседнала прекрасен сив кон, очевидно произхождащ от най-чистата арабска раса. Все още беше загърната в бялото чадри, но богатите му дипли очевидно не й пречеха да управлява коня си.

— „Салаам ат баши“ — поздрави тя, когато я наближиха. — Това означава, че ти желая здраве. — Тя се засмя тихо, като забеляза слисаното лице на Кит. — Трябва да ми отговориш: „мандех набаши, зандех баши“. Това означава: нека умората никога не те надвие. Животът ти да трае вечно.

— Благодаря — отговори намусено той. — Ще се опитам да го запомня.

— Това е израз на обичайната учтивост — обясни укорително тя. — Щом си решил да отидеш при планинските племена, редно е да научиш поне няколко думи от езика им.

— Нима Акбар хан не говори персийски? — осведоми се хладно Кит и обърна коня си към нея. — Баща му знае отлично този език.

— Разбира се, че говори персийски. Владее дори английски. Само негова работа е да реши на кой от двата езика ще разговаря с теб — отговори с усмивка тя. — Може би ще прецени, че изобщо няма нужда да разговаря с теб.

— Надявам се, че ти ще му кажеш няколко добри думи за мен и той ще те послуша — помоли меко той. — Без съмнение ти имаш някакво влияние сред тези хора.

— Аз съм само жена — възрази тихо тя. — Сигурно знаеш какво означава това в тази страна. Надявам се, че не си толкова глупав, колкото изглеждаше досега, надявам се и заради двама ни. Акбар хан не може да понася глупците и ако не одобри идването ти, последствията ще нося аз, бъди сигурен в това.

— Защо тогава ме водиш при него?

Айша не отговори веднага и Кристофър се улови, че чака с нетърпение отговора й. Най-после чу тихия й глас:

— Ако никой не се намеси, ще избухне кървава война. Трябва да се опитам да я предотвратя, макар че всеки ден ни приближава неумолимо към нея. Знам, че Акбар хан може да стори нещо, ако иска, но трябва да го убедим, че е в интерес и на баща му, и на самия него да те изслуша.

— Но баща му е в доброволно изгнаничество в Индия — усъмни се Кит.

— Баща му реши, че като спре да се бие с англичаните, ще служи най-добре на народа си. Но не го преценявай погрешно, Кристофър Ралстън. Дост Мохамед знаеше много добре, че синът му, който остана тук, ще продължи тази борба вместо него. Акбар хан не е толкова взискателен по отношение на методите си, какъвто беше баща му, и Дост Мохамед знае това много добре. Днешната война не може да се води с изискани методи. След като спечелим войната и Дост Мохамед стане отново шах на Афганистан, той ще си бъде в добри отношения с британските си съседи в Индия. Но ако самият той участва в кръвопролитните битки за унищожаване на окупационната армия, после никой няма да му вярва, нали?

Кит зяпна от учудване. Това беше първата разумна преценка на положението, която бе чул от пристигането си в Кабул насам.

— Значи е вярно, че Акбар хан подклажда бунтовническите настроения между племената?

— Нима очакваш да ти отговоря на този въпрос? — засмя се тихо тя, хвърли бърз поглед към него и нефритовозелените очи го заслепиха с блясъка си.

— Разкажи ми нещо за себе си, моля те. Не можеш да ми отречеш правото да бъда любопитен.

— В афганското общество жената се преценява според думите на мъжа, на когото принадлежи — отговори равнодушно тя. — Аз принадлежа на Акбар хан. Това е всичко, което трябва да знаеш… и всичко, което ще узнаеш.

— Ти си англичанка! Англичанките не са собственост на мъжете, както е при тези варвари! Не говори глупости! — изкрещя вбесено той и веднага осъзна грешката си. Увитите в широки тъмни одеяния мъже спряха изведнъж. Проехтя пронизителен вик, извадените ками блеснаха на слънцето. Мрачни черни очи се впиха заплашително в лицето му.

Айша заговори бързо на пачу и Кит улови примирителния тон на гласа й. Най-старият между мъжете й отговори, последва го разправия, макар и проведена шепнешком. Най-после Айша вдигна рамене и се обърна тихо към Кит:

— Вече не ми позволяват да яздя до теб. Не желаят да разговаряме, защото не разбират нито дума и не са доволни, че си повишил тон. Надушват заплаха, но не разбират откъде идва тя. Знаят, че са длъжни да ме пазят, затова ме пращат при жените.

Всички аргументи, които напираха на устните му, умряха в зародиш, когато мъжете го наобиколиха със заплашителни погледи. Ръцете им все още стискаха извадените ножове. Кит усети, че Абдул Али и сепоите са се скупчили зад него с готови за стрелба пушки, усети нервността им. Един-единствен изстрел можеше да доведе до кървава баня. Не му оставаше нищо друго, освен да се подчини. Сведе глава и забави ход, за да язди редом с Абдул Али. Старейшините му кимнаха примирително, но обградиха Айша, за да я скрият от погледа му.

— Тези хора са същински дяволи! — изсъска разярено Абдул Али. — Вече си мислех, че ще ви видят сметката, сър.

— За момент и аз си помислих същото — отговори кисело Кит. — Трябва да бъдем много предпазливи в близост до жената на Акбар хан, хавилдар.

— Не мога да разбера защо тя говори като истинска англичанка — замисли се на глас Абдул Али. За разлика от Кит, той не беше имал удоволствието да види дамата без дрехи. Лейтенантът сметна, че засега е по-добре да не му разкрива истината, и отговори на недоумението му само с вдигане на раменете.

Яздиха цяла сутрин. Въпреки септемврийското слънце въздухът беше леденостуден. Всичко подсказваше, че иде зима. Пътеката ставаше все по-камениста и пътниците бяха принудени да си пробиват път между скалите и довлечените от глетчери каменни блокове. Веднъж или два пъти Кит се обърна назад да види как се справят тежко натоварените жени, но ездачите бяха взели голяма преднина пред пешеходците. Следваха ги само няколко мъже, които лесно вървяха в крак с бавно напредващите коне. Чуваха се само виковете на малките овчарчета, които се удряха в скалните стени и отекваха в тесните клисури.

Мястото изглеждаше толкова пусто и враждебно, че Кит се почувства като в преддверието на ада. Заповедта на главната квартира беше лейтенант Ралстън да изследва местността в продължение на два дни, а на третия да се върне в Кабул и да докладва. Съвсем не беше нужно да се впуска в това рисковано приключение. Сега вече нямаше възможност да се съобразява с получената заповед, дори ако Акбар хан им отредеше жестока смърт. От друга страна обаче, ако успееше да открие местонахождението на самия водач на бунтовниците и да поговори с него, това щеше да бъде невероятен успех. Ако пък успееше и да върне една пленена англичанка при сънародниците й, това героично дело щеше да го издигне неимоверно много в очите на началниците му. Тази мисъл беше много примамлива, а и чувството му подсказваше, че намерението му е правилно. Която и да беше тя, каквато и да беше историята й, мястото й не бе при този народ и лейтенант Ралстън имаше твърдото намерение да я върне в Англия.

— Вижте, сър, там има пост — обади се тихо Абдул Али и посочи малкия лагер между скалите. Кит се отърси от мечтанията си и погледна напред. Самотна фигура с пушка на рамо стоеше на един склон и се взираше към пътеката. — Сигурно не сме далеч от крепостта — продължи хавилдарят. — Онези май подготвят ескорт.

И наистина — иззад скалите внезапно изникнаха ездачи, тихи и безшумни като сенки. Номадите не проявиха интерес към ескорта и останаха на известно разстояние. Все пак се стараеха да не изостават от малката група. Кит много искаше да попита Айша дали един такъв ескорт е обичайната предпазна мярка, или този е специално изпратен в чест на британската армия. Нима Акбар хан беше узнал, че му идат неканени гости? Той пришпори коня си напред и побутна внимателно придружителя й. Мъжът се обърна с вдигната тояга и изръмжа нещо неразбрано.

— Бих желал да говоря с дамата — обясни Кит на персийски, усмихна се колкото се може по-любезно и се постара да изглежда като самата невинност. После посочи забулената фигура, която яздеше напред, без да се обръща. — Въпросът ми е към Акбар хан — обясни почтително той. Изглежда това име беше обградено от някаква магия, защото мъжът отклони коня си встрани и му позволи да се доближи до сивия арабски кон.

Айша не го поглеждаше.

— Наблюдават ни хора, които разполагат с много повече власт от обикновените номади — обясни тихо тя. — Не е редно да говориш с мен.

— Смяташ ли, че Акбар хан знае за пристигането ни? — попита той, без да променя израза на лицето си, втренчил поглед в пътеката пред копитата на коня. — Постовете ли са му съобщили?

— Да, вероятно знае. Все още не знае кой си ти и защо си стигнал чак дотук и сигурно ще почака с оценката си, докато те види.

— Ами ако не почака и веднага ме осъди?

— Тогава ще умрете. И ти, и хората ти.

Способността й да изрази толкова сухо и делово един извънредно неприятен факт беше във висша степен неженствена и нелюбезна. Разбира се, това беше вярно само ако гледаше на нея като на англичанка. За афганската жена в тази представа нямаше нищо безсърдечно, тя представляваше само трезва оценка на определени жизнени обстоятелства. Кит забави ход и я остави да отмине, обзет от неприятни предчувствия за надигащо се зло. Великолепният му план за спасение беше обречен на неуспех.

Каменната крепост изникна внезапно пред очите им, сякаш увиснала във въздуха над тесния проход, който трябваше да прекосят. Мястото й беше много удачно избрано на една скална издатина в другия край на почти непроходимата клисура.

Мълчаливият ескорт се сключи около Кит и хората му. Безмълвни брадати мъже с огромни тюрбани, които не си направиха труд дори да поздравят. Минаха през селце от глинени колиби, наредени нагъсто пред огромната желязна порта на крепостта. Мъжете излязоха пред вратите и се зазяпаха в чужденците със същото жадно любопитство, с което сънародниците на Кит зяпаха артистите по съборите. Кит усети как косата на тила му настръхна и по гърба му полазиха предателски тръпки. Каква лудост беше извършил. Той, който до онази жалка глупост в Лондон не правеше нищо, което би могло да внесе смут в приятния му, спокоен и богат на забавления живот, сега следваше някакъв безумно дързък каприз… мотивиран от рицарски подбуди, заслепен от колониален патриотизъм и предизвикан от неустоимостта на една жена. Беше очевидно, че не е поумнял ни най-малко след всички неприятности, които му бяха причинили жените. Този път не можеше да се оправдае дори с дяволското въздействие на алкохола. Господи, ако конните гвардейци узнаеха какво е вършил, щяха да го уморят от подигравки! Веселият Кит Ралстън като жертва на женското коварство! Не, тук нямаше хитрости и коварство, за които можеше да разкаже на колегите си.

Минаха през портата и влязоха във вътрешния двор на крепостта. Всъщност, това беше укрепено село с бараки и обори и голяма наблюдателна кула; Кристофър забеляза поне дузина мъже с военно облекло, а някои от тях носеха дори железни шлемове с вертикално удължение за защита на носа. Тези мъже без съмнение се занимаваха с военни дела. Вратата се затвори зад тях и Кит усети как хората му се напрегнаха до крайност. Той нямаше право да ги намесва в своите лични проблеми, които заплашваха да се разраснат в мания. Но те бяха войници, а сега се водеше война. Забрави момичето, каза си той, и се съсредоточи върху военните предимства, които може би ще успееш да извлечеш от тази експедиция.

— Нека им покажем как изглежда истинската британска армия, хавилдар — обърна се той към сержанта си.

Абдул Али се ухили доволно.

— С най-голямо удоволствие, сър. — Той се обърна към петимата сепои и изрева някаква заповед. Отговори му многогласен звън на желязо. Конете тръгнаха в единен строй, мъжете заеха военна стойка, изпънали рамене и вдигнали сабите пред лицата си, и Британската империя, представлявана от тази малка група, беше готова да се яви пред лицето на Акбар хан.

Ескортът се изравни с тях и скоро стигнаха пред една квадратна къща, обградена с висока каменна стена и невероятно красива градина. Влязоха в задния двор и Кит даде команда да спрат, но да не слизат от конете.

Две забулени жени, но без чадри, което очевидно се носеше само на улицата, излязоха на двора от една малка врата. Мъжете около Айша отстъпиха настрана и жените се запътиха към нея, за да й помогнат да слезе. Без да обръща внимание на протегнатите им ръце, тя скочи гъвкаво от седлото и хвърли бърз поглед през рамо към мястото, където стояха лейтенантът и хората му. Поколеба се, но бързо взе решение и направи крачка към тях.

— Ако желаеш да преговаряш с Акбар хан, Кристофър Ралстън, бъди смел и искрен.

Една от жените разпери ръце и от устата й се изля поток укорни думи. Очевидно Айша нямаше право да разговаря с неверника. Жената задърпа настойчиво ръкава на господарката си и я потегли към сводестата врата.

Кристофър проследи изчезването й със смесени чувства. Едва след минута осъзна, че е обект на внимателно наблюдение. Привлечен от някаква неведома сила, той се обърна към другата врата в задната стена на къщата. Там стоеше мъж, нисък и набит, облечен с прост кафяв жакет, с дълга сабя в колана на шалварите. Той не носеше нито тюрбан, нито кепе, ръцете му бяха скрити в дълбоките джобове на жакета. Ясният поглед на сините му очи издаваше будно внимание. Изведнъж мъжът се обърна и влезе в къщата.

Акбар хан се насочи право към входа на женските покои, които тук наричаха „зенана“. Лицето му беше замислено. Двамата стражи поздравиха почтително и го пропуснаха да влезе през богато обшитата с перли копринена завеса. Акбар хан обичаше шума, който вдигаха жените, нежните им гласове, ясните смехове, аромата и топлата, затрогваща тайна на живота им далеч от чуждите очи. Всички жени се бяха събрали около Айша, която седеше без чадри и без яшмак на нисък диван. Когато той влезе, тя вдигна глава, изправи се бавно и го поздрави с почтително „салаам“ заедно с другите жени, които не преставаха да бъбрят, но след заповедническото му махване побързаха да се отдалечат.

— Е, какво си ми донесла, Айша? — Акбар хан преплете пръсти и я погледна замислено.

Спокойният въпрос и отпуснатостта на силното мъжко тяло не бяха в състояние да я измамят. След почти осем години в харема на Акбар хан, Айша познаваше всяка частица от същността на този противоречив, страстен мъж. Ако не харесаше отговора й или ако откриеше в него и най-малкия фалш, всички англичани щяха да умрат от жестока смърт, а тя щеше да понесе последствията от погрешната си оценка на ситуацията.

Случайната среща край езерото трябваше да бъде скрита по-дълбоко от центъра на земята. Трябваше да погребе още по-дълбоко и непознатото, трепетно чувство на възбуда, което я обхващаше в присъствието на Кристофър Ралстън, и не само да го погребе, ами и да го зачеркне завинаги от съзнанието си.

— Надявам се на великодушието ти — проговори тихо тя и се обърна към малката масичка, на която беше оставена купа с шербет. — Искаш ли да пийнеш нещо?

— Моето задоволство или недоволство зависи от обяснението ти — отговори той и отблъсна купата, която тя му предлагаше. Отпусна се на дивана и посочи към трикракото столче в нозете му. — Какво те е накарало да доведеш този феринджи в крепостта ми?

Айша приседна на столчето и започна да разказва за случайното пристигане на лейтенант Ралстън и патрула му в номадския лагер, като подбираше грижливо думите си. Както винаги, обръщаше внимание на всяка промяна в лицето на Акбар хан, без да изпуска дори такива незначителни неща като преместването на тежестта, просветването на очите, потръпването на веждата или свиването на някой мускул. Струваше й се, че знае каква ще бъде реакцията на предложението й ханът да изслуша пратениците от Кабул, макар че бунтът се разгаряше и че преговорите вероятно нямаше да доведат до нищо. Но с човек като Акбар хан никога не се знаеше какво ще се случи. Именно непредвидимостта му го правеше толкова опасен противник и толкова могъщ господар.

Когато свърши да разказва и потъна в изпълнено с очакване, сковано мълчание, той се изправи.

— Ще отида да видя този Кристофър Ралстън. Нека се надяваме, че посланието, което носи, е искрено и че инстинктът не те е подлъгал. — Той закрачи към завесата, но след малко се обърна и я измери с изпитателен поглед, без да престава да поглажда грижливо подрязаната си брада. Айша стоеше неподвижно и очевидно чакаше той да се отдалечи и да я освободи. В сините му очи имаше някакъв странен блясък, който я накара да потрепери от лошо предчувствие.

— След вечеря ще се присъединиш към нас, за да ни забавляваш, Айша. Интересно ми е да видя как ще се държи англичанинът с жена, която е от неговата раса и въпреки това не е част от народа му.

Завесата се спусна меко след излизането му. Айша стоя дълго неподвижна, хапейки долната си устна. Опасността не беше отминала. Да, можеше дори да се каже, че току-що започва. Той бе открил в обясненията й нещо, което не го задоволяваше, но то все пак не беше събудило подозренията му дотам, че да го накара да стори зло на англичаните или на нея. Затова щеше да изчака с присъдата си, докато намери онова, което търсеше или докато се убеди, че Айша му е казала цялата истина. Какво ли означаваше тази последна заповед? Този неприятен блясък в очите му? Какво желаеше да провери… или кого? Нея ли… или Кристофър Ралстън?

Непрестанно бъбрещите жени се върнаха в стаята, но Айша не им обърна внимание. Без да отговаря на въпросите им, тя уви главата си с едно тънко було и излезе в малкия вътрешен двор. Един папагал, кацнал на висок клон, я посрещна с шумни крясъци. Тя взе шепа слънчогледово семе и отиде да го нахрани. Птицата подскачаше развълнувано и докато кълвеше семената от ръката й, сякаш не преставаше да бъбри. Когато семената свършиха и тя забрави да отдръпне ръката си, злобната малка птица я клъвна болезнено и от палеца й потече кръв.

Айша се отдръпна бързо и тихият болезнен вик, който нададе, накара един от стражите да се втурне към нея с изваден нож. Той вдигна оръжието си, готов да прониже папагала.

— Недей! — извика ужасено тя. — Той не е виновен.

Мъжът я погледна учудено, но не възрази и се върна на мястото си.

Айша махна булото си, за да изсмуче кръвта. Невярната птица бе клъвнала ръката, която я хранеше. Ако Кристофър Ралстън посмееше да я погледне с нещо повече от учтив интерес, той щеше да бъде обвинен в същото предателство като птицата. Без да знае какво да предприеме, младата жена се заразхожда неспокойно из градината. Какво й беше казал, когато го попита за поръчението, с което е дошъл? Все още чуваше спокойния му, сигурен глас: търсех теб.

Айша потрепери. Нима той знаеше нещо за хората, при които идваше? Не, той не знаеше нищо за тях и нямаше никакво намерение да приеме естествената власт на хана над неговите поданици, особено над жените му. Това означаваше, че и двамата са в страшна опасност. Дали Акбар хан възнамеряваше да си поиграе с английския лейтенант? Или зад играта му се криеше мрачно, заплашително намерение? Каквото и да беше, тя трябваше да предупреди Кристофър Ралстън да бъде извънредно предпазлив.

 

Акбар хан, син на сваления от престола шах, може да е само един отлъчен от закона бунтовник, който бяга и се крие, но в същото време е човек, който живее в лукс и не си отказва удобство, мислеше си Кит и оглеждаше уютната стая, в която го бе въвел един тежковъоръжен мъж с непроницаемо лице и заключена уста. Афганистанецът му показа порцелановата кана с гореща вода, кърпите, гарафата с плодов сок, чинията със сладкиши и кошничката с плодове и го остави да се оправя сам.

Абдул Али и сепоите бяха отведени в друга посока. Тъй като никой не си позволяваше да се отнася с тях грубо или пренебрежително, Кит заключи, че малката английска група се ползва от прословутото ориенталско гостоприемство. Ако наистина възнамеряваха да го допуснат на аудиенция при Акбар хан, трябваше веднага да измисли някакво убедително послание от Кабул. Дали да каже, че е изпратен от Елфинстоун? Или може би от Макнейтън? Пратеникът на Короната, както наричаха последния, беше най-високопоставеният политик в Афганистан, освен това бе начело на щаба от чиновници на Източноиндийската компания. Да, по-добре бе посланието да дойде от Макнейтън. Всеки в Кабул знаеше, че решенията на кралския пратеник струват много повече от тези на генерал Елфинстоун или шах Сойах. Но какво ли би пожелал онзи надут, самодоволен британец да съобщи на един бунтовнически водач? Да го заплаши може би? Да му обещае нещо? Или да поиска примирие?

„Ако искаш да преговаряш с Акбар хан, бъде смел и искрен.“ Айша беше поела голям риск, като му даде този съвет пред очите на дузина въоръжени мъже. Защо тогава да не каже истината, разбира се, доколкото е възможно: той бе изпратен от Кабул на разузнаване. Къде можеше да открие повече, ако не в бърлогата на лъва? Беше дошъл, за да чуе мнението на Акбар хан относно сегашното положение и бе готов да отговаря на всички въпроси. Ето, това беше класически пример на смелост и искреност! Но как ли това поведение щеше да повлияе върху истинската цел на безумната му експедиция? Как щеше да измъкне Айша от тази непристъпна крепост, макар и отдалечена само на два дни езда от Кабул?

Трябваше да изчака подходящ случай, за да потърси отговор и на този въпрос. Нямаше смисъл да прави планове, след като не знаеше какво ще му се случи в следващата минута. Може би нямаше да я види повече. Не, излишно бе да си блъска главата над тази загадка, особено след безсънната нощ, която беше прекарал. Кит въздъхна дълбоко и се отпусна на мекия диван, отрупан с възглавници. Само след минута вече спеше непробудно.

 

Акбар хан стоеше зад ниския прозорец и наблюдаваше внимателно лицето на спящия. В това лице се отразяваха всички характерни черти на английската раса и устните на афганеца се изкривиха подигравателно. След няколко години разгулният живот и удобствата щяха да изличат чистата линия на чертите му, да удебелят тесния нос, силната уста щеше да увисне, а кожата, която сега се опъваше над високите скули, щеше да се сбръчка. Мускулите му щяха да отслабнат от разходките по игрални салони и будоари, от пиянството и разврата и да загубят младежката си твърдост. Не, в лицето му определено имаше интелигентност. Може би този лейтенант съзнаваше, за разлика от повечето високомерни британци, че положението съвсем не е толкова розово.

Въпросът беше по какъв начин този лейтенант бе общувал с неговата Айша. Акбар хан поглади късата си черна брада и между необикновено сините му очи се вряза дълбока бръчка. Двамата бяха разговаряли на английски и това беше естествено. Хората от ескорта го увериха, че през цялата време жената е била увита от главата до петите и е била недостъпна за погледа на неверника. Дали бе успяла да му разкаже историята си за краткото време, през което са били заедно? Ако хората му казваха истината, а той нямаше причина да се съмнява в тях, Айша не е имала време да се впуска в подробности. Но любопитството на англичанина вероятно се бе събудило. Повече го вълнуваше отношението на Айша. Дали първата среща със сънародник след осем години в неговата зенана беше събудила и нейното любопитство? Разбира се, тя се опита да скрие състоянието си от него, но не можа да го заблуди. В разказа й имаше някои неясноти.

Акбар хан обърна гръб на прозореца. Не можеше да я обвини в нищо. Реакцията й бе съвсем естествена, но той трябваше да я научи, че не бива да крие нищо от него. Може би щеше да си поиграе малко и с двамата, за да разбере истинските им чувства и намерения. Ъглите на устата му се извиха в усмивка — мека и иронична. Той не изпитваше злоба, не. Просто щеше да задоволи един свой малък каприз.

Акбар хан вдигна поглед към слънцето. Все още беше ранен следобед и той можеше да си позволи да се позабавлява малко, преди да посвети цялото си внимание на лейтенанта и посланието от Кабул. Бяха минали четири седмици, откакто остави Айша в крепостта Мандела — четири седмици неуморен труд, и сега усещаше, че има нужда от малко нежност. Беше странно, че не намираше това удовлетворение при никоя друга жена. След три или четири седмици раздяла той винаги я викаше при себе си, все едно къде я беше оставил. Вече цели пет години това момиче упражняваше магията си върху него.

Акбар хан поклати глава и се запъти с решителни крачки към харема.

 

— Ралстън-хузор.

Тихият глас изтръгна Кит от обятията на съня. Той отвори очи и в първия момент не можа да се сети къде се намира. Смущаващо чужда стая, тъмнокафяво лице, черно кепе върху гъстите къдрици, тъмни очи, тих, почтителен глас. Всичко това му беше чуждо. Изведнъж разумът му се проясни. Той седна на дивана и развеселено осъзна, че за първи път от месеци насам се събужда без махмурлук. След като миналата нощ не успя да заспи истински, сега се чувстваше учудващо свеж и бодър.

— Сердарят ви чака, Ралстън-хузор — проговори отново мъжът и учтиво склони глава.

Кит се чувстваше добре, но съзнаваше, че е ужасно мръсен. Брадата му не беше бръсната от два дни, а прахта на пясъчната равнина се беше напластила по униформата и кожата му. Не можеше да си позволи да се яви в този вид пред Акбар хан.

— Трябва да се измия и избръсна — отговори твърдо той. — А униформата ми трябва да бъде изчеткана. — Той допълни думите си с няколко красноречиви жеста, но те не бяха необходими на опитния слуга. Той само кимна на лейтенанта да го последва.

Минаха по един сводест коридор, прекосиха красив вътрешен двор, чиито алеи бяха застлани с мозайки, и влязоха в мраморна баня.

— Моля… — Водачът му посочи четириъгълен, облицован с плочки басейн, вкопан в пода, после вдигна едно от железните ведра, оставени в задната част на помещението. Горещата вода се изля със съскане върху плочките. Последва я студената вода от второто ведро.

Айша обичаше да се къпе в студените планински езера. Споменът го възбуди по обезпокояващ начин и Кит се смути. Захвърли ботушите и чорапите си, обърна се с гръб към слугата, за да свали мундира, смъкна панталона и бельото и се плъзна бързо в горещата вода. Тази неочаквана баня освежи тялото и духа му и скоро прогони неканената възбуда. Облекчен, той се отпусна на плочките с дълбока въздишка.

Слугата събра дрехите му, излезе безшумно от банята и скоро се върна с бръснач, гребен и ръчно огледалце. Докато Кит се окъпа, обръсна и среса косите си, слугата остана с гръб до прозореца. Когато се надигна, Кит чу отвън женски смях и изведнъж всички мускули на тялото му се напрегнаха. Как копнееше да чуе веселия, заразителен смях, който се беше запечатал дълбоко в съзнанието му. Но скоро настъпи тишина и той се ядоса.

Може би в този момент тя беше с Акбар хан…

Кит се загърна в голямата мека кърпа и се избърса с енергични движения. Ако имаше намерението да се измъкне здрав и читав от тази планинска крепост и да изведе безпрепятствено поверените му войници, сега трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху предстоящата среща с бунтовническия водач. Спасението на Айша трябваше да отстъпи на заден план. Още по-малко пък трябваше да се замисля за отношенията й с Акбар хан…

— Ако Ралстън-хузор, разреши…

Слугата говореше с обичайния си тих, почтителен тон и му подаваше бял чапан.

Като пое дългото одеяние с благодарствено кимване и се запита защо тонът на мъжа събужда недоверието му. Разбира се, този човек нямаше никакво желание да прислужва на един феринджи, на едно неверническо куче, на човек, който всъщност беше пленник. Кит отново изпита чувството, че е мишка, с която си играе все още невидима котка.

Отведоха го в помещението, където го чакаха дрехите му. Изчеткани и изгладени, копчетата излъскани до блясък. Харли ще има да се чуди, ако може да ме види, каза си Кит и мисълта за взискателния му, но верен до смърт ординарец го натъжи. Какво ли правеше сега в чуждия Кабул? Дано само беше здрав…

Чистите дрехи и прясно избръснатото лице му възвърнаха голяма част от самочувствието. Кит изпъна униформата си и последва почтителния слуга по безкрайните коридори. Чувството, че се намира във въоръжена до зъби крепост, се засили. Едри, тежковъоръжени мъже стояха до всяка врата и до всеки прозорец, други маршируваха в стегнати редици през вътрешните дворове. В същото време коридорите бяха украсени с гоблени, мозайки и тежки афганистански килими и сякаш изобличаваха в лъжа истинското предназначение на палата. Дали Акбар хан представляваше същата загадка като крепостта си?

Отметнаха един тежък стенен килим и лейтенант Кристофър Ралстън, кавалерийски офицер от Източноиндийската компания, пристъпи в приемната на Акбар хан, сина на сваления шах Дост Мохамед, заклет враг на Нейно величество кралица Виктория и всичките й представители в Афганистан.

Акбар хан се надигна от отрупания с възглавници подиум, за да посрещне влизащия офицер.

— Ралстън-хузор — поздрави с усмивка той и пристъпи напред с протегната за поздрав ръка. — За мен е чест да се срещна с теб.

Кит пое ръката му, усети силната й хватка и тайно си пожела в момента да е поне на хиляда мили от тази крепост. Едва сега осъзна колко безумен е рицарският импулс, който го бе довел тук.

— Чух, че имаш да ми кажеш нещо — започна сердарят и посочи към подиума. — Нека поговорим за това, ако нямаш нищо против, а после те каня на скромна вечеря.

Кит побърза да прогони безумните мисли от главата си, защото разбра, че трябва да бъде достоен за този силен, могъщ и привидно доброжелателен домакин. Седнаха на възглавниците и Акбар хан лично наля на госта си лека алкохолна напитка, изказвайки надеждата си, че е подходяща за вкуса му. Самият той не пиел алкохол, но нямал никакво намерение да натрапва ислямските правила на един почетен гост.

Кит опита глътка от питието и го намери много приятно, но реши, че е по-добре да последва примера на домакина и да се въздържа от алкохола. Не можеше да допусне и най-малкото отклоняване на вниманието.

— Много съм ти благодарен, че ми оказа неоценимата чест да ме приемеш в дома си, сердар — започна формално той. — Сър Уилям Макнейтън се надява да обмените някои полезни мисли. Затова ме изпрати при теб.

— Разбирам — кимна замислено Акбар хан, поглади острата си брадичка и отпи глътка шербет. — И какво би искал да чуе от устата ми Макнейтън, хузор?

Кит го погледна и се усмихна.

— Сигурен съм, че сър Уилям много иска да чуе, че си се отказал от съпротивата срещу шах Сойах. Би се зарадвал много и ако освободиш проходите между Кабул и Джелабад, а останалите племенни водачи се откажат да нападат пощата и колите с продоволствия от Индия.

Акбар хан избухна в сърдечен смях, който прозвуча много убедително.

— Ралстън-хузор, ти ми харесваш — установи той. — Ще разбереш, че имам време само за хората, които са смели и искрени. Можеш да отнесеш това послание на сър Уилям.

Айша се оказа приятелка, помисли си с благодарност Кит. Нервите му се отпуснаха и той се облегна по-удобно на възглавниците.

— Ако върнем на племенните водачи вече взетите данъци, ще бъдеш ли готов на някои отстъпки, Акбар хан?

— Няма да има отстъпки, Ралстън-хузор, не и докато страната ни е под чуждо иго; не и докато в жилите ни още тече гореща планинска кръв. — Спокойствието, с което бяха произнесени тези думи, подчертаваше още повече съдържанието им.

Кит сякаш чу презрителния глас на Макнейтън, който упорито отказваше да признае правата на местните хора. Какво беше казал веднъж? „Този народ се състои от деца и ние ще се отнасяме към тях като към деца. Ако хванем един от водачите и го изправим в ъгъла като непослушно момче, другите също ще се подчинят.“ Велики Боже! Очевидно Макнейтън никога не се беше изправял лице в лице с Акбар хан.

Очите на хана заблестяха развеселено, докато наблюдаваше изражението на младия лейтенант.

— За какво още да си поговорим, Ралстън-хузор? Може би ще ми кажеш, че Макнейтън и генерал Елфинстоун имат намерение да придружат сър Робърт Сейл при връщането на бригадата му в Индия? Или ще ме увериш, че по време на този марш са решили веднъж завинаги да подчинят на волята си всички жилзаи?

Кристофър поклати глава.

— Не, сердар, не мога да ти кажа нищо подобно. Ако разузнаването ти работи добре, ти знаеш всичко, което ти е необходимо. Ако обаче са те излъгали, не е работа на един пратеник да поправя грешките.

— Все пак аз ти дадох нещо, което можеш да отнесеш в Кабул, така ли е, млади приятелю?

Акбар хан му бе дал да разбере, че бунтовниците следят всяка стъпка на британските нашественици. Освен това му бе позволил да си състави, макар и бегла представа за военната мощ на планинските племена и за съгласието, което цареше между вождовете им. Кристофър се усмихна с благодарност.

— Прав си, Акбар хан. Но ще ми позволиш ли да отнеса тази ценна информация в Кабул?

Ханът го погледна засегнато.

— Ти яде от солта ми, Ралстън-хузор. Нима се съмняваш в честността ми?

— Нямам намерение да опетня честта ти, сердар. Твоето гостоприемство ме изпълва с дълбока благодарност — отговори спокойно Кит. — Предполагам, че е в твой интерес да съобщя в Кабул какво съм научил тук.

— Няма да оспорвам предположенията ти. А сега е време за вечеря. — Акбар хан плесна с ръце и слугите, които се бяха свили в един ъгъл на стаята, се раздвижиха. Огромни купи с пикантно ухаещи ястия и плитки чинии с ориз бяха внесени на ниски масички и поставени на подиума. Влязоха още няколко мъже, очевидно поканени да присъстват на вечерята. С елегантните си, плътно прилепнали жакети, с излъсканите ками и грижливо подрязани бради те очевидно принадлежаха към висшите военни от обкръжението на Акбар хан. Те поздравиха учтиво сердаря си и госта му и насядаха по възглавниците около малките масички.

От внимание към госта разговорът се водеше на персийски. Винаги когато забележеше, че гостът му се затруднява, Акбар хан превеждаше учтиво.

— Говориш чудесно английски — похвали го Кит. Последва примера на домакина си, взе си с пръсти парче варено месо и го пъхна в устата си.

Акбар хан се усмихна дяволито. После потопи пръсти в купа с розова вода и грижливо избърса ръката си.

— Имах необикновено добър учител.

Кит се скова, но успя да запази равнодушното изражение на лицето си.

— Наистина ли? — попита учтиво той.

— Да, и мисля, че вече си се запознал с нея. — Скритите под тежки мигли сини очи измериха с небрежен поглед лицето на чужденеца. — Узнах от Айша, че сте имали възможност да си поговорите.

Какъв инстинкт го накара да разбере, че се е доближил до смъртно опасна пропаст? Какво ли беше разказала Айша за срещата в номадския лагер? Най-вероятно беше започнала направо с нея, без да спомене появата му край езерото. Кит отпи малка глътка от питието в чашата си и небрежно вдигна рамене.

— Тя се застъпи за нас пред номадите. Мисля, че без нейната намеса щяха да ни нападнат.

Акбар хан поклати глава.

— Номадите не са много дружелюбни към чужденците, Ралстън-хузор, особено когато носят униформите на феринджи. Това е достойно за съжаление, но те са необразовани, прости хора. — Усмивката му беше мека. — Сигурен съм, че ме разбираш.

Кит кимна и отговори със същата мекота:

— Разбирам те, сердар. Въпреки това бях дълбоко благодарен на дамата за намесата й. Тя успя да отклони една голяма неприятност и за двете страни. Обясних й, че желая да разговарям с теб, и тя спомена, че вероятно няма да ми откажеш. — Веждите му се вдигнаха въпросително.

— Не, наистина не бях склонен да откажа — отговори Акбар хан и подаде на госта си купичка с черници. — Това е голям деликатес, Ралстън-хузор. Ние ги наричаме „туд“. Номадите ги носят чак от равнината.

Кит взе шепа плодове и ги пъхна в устата си. Черниците бяха превъзходни, дребни и сладки, и той премлясна доволно, докато неспокойно се питаше дали темата Айша най-после е приключена. Във всеки случай сам нямаше намерение да се връща към нея.

Акбар хан каза нещо на пачу и слугите започнаха да прибират чиниите с храна. На масичките останаха само кошнички с черници и кайсии. Внесоха табла с най-различни сладкиши и няколко кани с шербет. Кит намери, че всички афганистански сладкиши са подсладени с мед. Мъжете изразиха задоволството си с шумни оригвания и се облегнаха на възглавниците. Акбар хан се усмихна на госта си.

— Нека се порадваме малко на музиката, млади приятелю. Разбира се, ще има и танцьорки. Някои от нашите жени имат изключителен талант за танци.

Кит се съгласи с добре изиграно въодушевление, но изведнъж замръзна на мястото си. Една грациозна фигура, облечена в кремави сатенени шалвари, които откриваха плоския й корем, и богато избродирано елече без ръкави се плъзна под арката на вратата. Лицето й беше покрито с тънко кремаво було, закрепено зад едното ухо с блестящ смарагд. Кит не видя косите й, но нефритовите очи бяха единствени по рода си… Те щяха да му направят впечатление и сред най-оживения пазар, не само в тази отдалечена крепост.

Младата жена застана пред подиума, поздрави Акбар хан и се обърна с тих глас към Кит:

— Жур хасти, хузор.

Акбар хан се засмя доволно.

— Тя те пита дали си в добро настроение, Ралстън-хузор. Това е един много учтив поздрав на нашия народ.

— Зандех баши — отговори без бавене Кит.

Домакинът запляска с ръце.

— Чувствам се почетен, че си си направил труда да научиш няколко думи на езика ни, млади приятелю. Обикновено феринджи смятат това за излишно.

Защото не се вслушват в съветите на жени като Айша, каза си Кит и се постара да отвърне очи от крехката фигура. Всички трябваше да разберат, че не я е виждал в други дрехи, освен в плътното, скриващо формите й чадри. Тя се бе обърнала към него на пачу и може би той трябваше да реагира на появата й като на непозната. Затова се постара да изобрази на лицето си учтив интерес и зачака.

Ако беше разочарован от тази липса на чувства, Акбар хан не го показа с нищо.

— Сигурно си се питал как Айша е научила толкова добре езика ти — изрече отмерено той и отново се усмихна.

Кит го погледна право в очите.

— Тя говореше като англичанка, Акбар хан, не като човек, който е учил чужд език.

Острите сини очи се присвиха, за да прикрият леката изненада.

— Ти си много проницателен, млади приятелю. Айша, свали булото си.

Младата жена откопча украсената със смарагд кукичка и откри лицето си. Акбар хан се изправи и дръпна прозрачния плат от главата й, за да разкрие тежките медноцветни коси, сплетени на дебела плитка, стигаща чак до хълбоците.

Кит си повтаряше, че по никакъв начин не бива да показва, че я е виждал и друг път, но се взираше като замаян в съвършеното лице с невероятно бяла кожа и чувствено извита уста. Потопи се дълбоко в зелената дълбина на бадемовидните й очи и се постара да изобрази на лицето си искрено смайване.

Акбар хан ги погледа малко и заговори с усмивка:

— Обичай на моя народ е да сподели с госта си най-скъпоценното си богатство, Ралстън-хузор. С това желаем да му доставим най-голямата радост и задоволство. — Усмивката му стана по-широка и той сложи ръка на голото рамо на момичето. — Тази нощ ти си мой почетен гост и Айша е твоя.

Кит беше толкова смаян, че изобщо не забеляза шока в нефритовозелените очи, последван от бесен гняв. Айша се извъртя като ужилена към Акбар хан и изсъска няколко думи на пачу. Отговорът му проряза тишината в стаята като плющене на камшик и Айша се сви, сякаш я беше ударил. Сердарят се обърна отново към госта си и в сините му очи се четяха студенината и остротата на ястреб.

— Нима ще отхвърлиш моя дар, млади приятелю?

Кит огледа присъстващите мъже и видя в очите им само враждебност. Отвсякъде дебнеше опасност, макар че никой не помръдваше. Той беше паднал в капана и нямаше друг избор, освен да играе играта им. Сега трябваше да мисли като афганец. Затова се усмихна и се поклони дълбоко пред Акбар хан.

— Чувствам се дълбоко почетен, сердар, и приемам с благодарност твоя скъпоценен дар. — Очите му се устремиха към неподвижната фигура на Айша, която го гледаше с невиждащи очи.

Акбар хан потърка ръце и се усмихна щастливо.

— Много добре. А сега нека послушаме музика.

Без да каже дума, Айша приседна на една възглавница до Кристофър. Сведе глава, напълни чашата му с шербет и му подаде купичка с черници.