Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Двадесет и първа глава

Тази нощ нямаше време за сън. Този нощ беше единствена по рода си и двамата трябваше да използват всяка минута. Светът на страстта се разтвори за тях и страшните картини от миналото избледняха, а страховете се разпиляха без остатък, прогонени от бурната радост и ликуването на плътта.

Когато тропотът на ботуши и скърцането на отварящата се врата проникнаха в страната на мечтите, двамата влюбени се отделиха един от друг без думи. Станаха и се облякоха, но преди да се разделят завинаги, се прегърнаха силно, сплетоха ръце, докоснаха се с устни и се погледнаха с безмълвно обещание.

Вратата се отвори с трясък, но никой от мъжете не прекрачи прага. Прозвуча рязка заповед и Кит я разбра без усилия. Нахлузи ботушите си и се обърна отново към нея, за да я запомни завинаги в този последен миг — медноцветна, бяла и нефритовозелена. Тя му се усмихна, той й се усмихна и закрачи към вратата.

Когато стъпките му заглъхнаха в коридора, Айша остана да лежи тихо, събирайки цялата си физическа и душевна сила, за да задържи мрачните предчувствия, които нахлуваха безмилостно в сърцето й. Какво му предстоеше? Дали тя щеше да узнае какво е станало? Дали, когато произнасяше присъдата й, Акбар хан щеше да й каже как е загинал неверникът?

Тя остана дълго време сама със страховете си, докато се появи облечената в черно слугиня и й донесе купа кисело мляко и прясно изпечен хляб за закуска. Храната й вдъхна нови сили и когато свърши, тя издърпа леглото си под прозорчето, за да се покатери на рамката и да погледне към двора. Онова, което видя, я смути дълбоко. Възседнал едрия си жребец, Акбар хан беше събрал около себе си голям отряд войници и очевидно се готвеше да потегли нанякъде.

Айша се надигна на пръсти и се загледа напрегнато към двора, за да се увери, че не е сбъркала. Нима той щеше да замине и да я остави тук? Докато препускаха насам след клането в прохода Коорд-Кабул, тя го бе чула да разговаря с другите главатари за предстоящите им действия и знаеше, че той има намерение да замине за Джелалабад и да го обсади. Разбира се, там щяха да пристигнат и другите сердари с хората си. Какво щеше да стане с нея? Какво щеше да стане с Кит? Дали ханът беше изпълнил присъдата над чуждоземното куче и беше решил да я остави да се измъчва от неизвестността за съдбата му?

Айша знаеше, че повелителят й е жесток човек, и никак нямаше да се изненада, ако той бе постъпил именно така. Откакто се беше върнала при него, той не бе показал нито следа от мекотата, чувството за хумор и разбирането, които проявяваше в миналото. Тя очакваше да бъде наказана, но след неочаквания подарък и прекараната с Кит нощ в грижливо подготвената й изолация и незнание се промъкна прозрение, което прекрачваше границите на възможното.

Тя слезе от леглото, треперейки с цялото си тяло. Наистина, каменната стая беше леденостудена. Потънала в мечтания за нощта с Кит, тя бе забравила огъня и сега се зае да го разпали отново. Нямаше какво да прави, за да скъси безкрайните часове, нямаше книги, нито перо и мастило, не я чакаха домакински задължения. Нямаше нито кон, нито сокол… беше лишена дори от относителните свободи на зенаната. Как щеше да прекара идващите дни? Колко време щеше да отсъства Акбар хан? Сигурно седмици.

Тези мрачни мисли я хвърлиха в дълбока потиснатост. Реши, че може да каже наизуст всички поеми на Омар Хаям, после почна да ги превежда на английски, за да има някакво занимание поне за духа, след като тялото й беше принудено да бездейства. Но беше толкова уморена от безсънната нощ, че се хвърли на леглото и потъна в дълбок сън без сънища.

Спа само половин час и бе събудена от прегърбената слугиня.

— Идват мъже — предупреди я мрачно тя. — Трябва да се покриеш.

Какво искаха от нея? Айша седна в леглото и се огледа сънено. Значи Акбар хан беше решил съдбата й. В сърцето й нямаше страх, само облекчение, че нещо ще се случи. Нямаше нищо по-страшно от перспективата да бъде откъсната от околния свят, без да знае дори за колко време.

— Кажи им да почакат — нареди властно тя.

Жената я погледна неразбиращо. Жените нямаха право да дават заповеди на мъжете.

— Кажи им, че ей сега ще бъда готова — поправи се Айша и се усмихна меко. Разбира се, мъжете отвън нямаха представа, че фаворитката на Акбар хан се е ползвала с извънредни свободи. Не можеше да ги обвинява в липса на учтивост, защото всички знаеха, че някогашната любимка сега е пленница в една изоставена крепост.

Жената се потътри навън и Айша скочи от леглото. Изми се с ледената вода, за да прогони съня от очите си, и бързо закрепи булото зад ухото си. Бяха й взели шала на Кит и сега носеше истинско було. При мисълта за шалчето й се зави свят, тя усети отново мъжкия му аромат и топлината на тялото му я изпълни цялата, силна и властна, сякаш Кит беше до нея.

— Кажи й да побърза. Няма да се съобразяваме с капризите й!

Грубите думи я върнаха в действителността. Слугинята на вратата трепереше от страх.

— Побързай, моля те — прошепна тя.

— Готова съм. — Айша мина покрай нея и излезе пред мъжете в коридора, питайки се как би трябвало да се държи. Акбар хан не беше наблизо, за да й вдъхне увереност, пък и тя не знаеше какви заповеди е дал на хората си. Затова сведе глава и поздрави с добре изиграно покорство.

— Ела с нас, жено.

Тя тръгна на три крачки след тях. Трябваше да прекосят цялата зенана и жените се разбягваха като пилци при преминаването им. Дали я отвеждаха, за да я убият с камъни, дали щяха да я бичуват или да я заколят? Или Акбар хан я беше осъдил да остане затворена и да се разкайва за престъплението си? Това беше по-вероятно. Тя не можеше да си представи, че той няма да присъства на смъртта й.

Когато влязоха в главния двор, мъжете я заобиколиха от три страни и я поведоха към една врата в южната стена. Преди да отворят вратата, тя чу гласове и изтръпна. Високи гласове на английски деца, които повтаряха някакъв текст. Ясен женски глас ги поправи и Айша позна мисис Андерсън. Очевидно децата имаха урок.

Тя спря и хвърли бърз поглед към пазачите си. Първият й заповяда грубо да влезе в помещението.

— Говори с жените и ги питай от какво се нуждаят — гласеше заповедта.

— Акбар хан ли заповяда така?

— Нямаш право да задаваш въпроси. Влез вътре.

Айша кимна и пристъпи в оскъдно осветеното помещение, където децата се бяха събрали в полукръг около младата мисис Андерсън. Другите жени бяха насядали покрай стените.

— Извинете, не бих искала да ви преча — усмихна се Анабел. — Къде да намеря лейди Сейл?

— О, мис Спенсър… — Една от младите жени скочи на крака и изтича при нея. — Вече се питахме какво е станало с вас.

— Изпратиха ме да разбера имате ли нужда от нещо — обясни тя и хвърли предпазлив поглед към пазачите, които презрително бяха обърнали гръб на чуждоземните жени. Не можеха да си представят, че една жена може да се разхожда с открито лице посред бял ден.

— Анабел! — На свързващата врата беше застанал Колин Макензи. — Знаех си, че съм чул вашия глас…

— Колин! — За миг Анабел се самозабрави и направи крачка към него.

Една груба ръка я сграбчи за рамото и й напомни да се държи както трябва. Тя беше афганистанска жена, дошла да говори с феринджи. Айша побърза да се подчини, сведе скромно глава, прошепна няколко извинителни думи и мъжът я пусна.

Колин побледня като платно. Не биваше да забравя, че сега тя принадлежи на Акбар хан.

— Отивам да доведа Кит — изрече тихо той, внимавайки лицето му да остане безизразно.

Анабел вдигна глава и в очите й блесна дива радост. Като усети заплашителното движение зад себе си, побърза да сведе глава и попита едва чуто:

— Добре ли е той?

— Разбира се, но умира от страх, че с вас се е случило нещо лошо — отвърна по същия начин Колин.

Един от пазачите й изкрещя да престане най-после и да се занимава с жените.

— Нямам право да говоря с мъже — обясни Айша. — Затова ще се обърна към жените и ще се разбираме чрез посредници.

— О, мис Спенсър, Лори ми каза, че сте тук, но аз не й повярвах. — Лейди Сейл влезе величествено в стаята. Ранената й ръка висеше на превръзка, но гласът беше властен както винаги. — Ако съм разбрала правилно, вие ще представлявате връзката между нас и пазачите на затвора.

— Така изглежда, мадам — потвърди Анабел и изпита безкрайно облекчение. — Нямам представа какво е заповядал Акбар хан и защо, но в момента съм длъжна да се държа като афганистанка. Ако ме разведете наоколо, мога да дам някои предложения за подобряване на живота ви, колкото и ограничени да са възможностите на това място. Хората тук са бедни и не проявяват разбиране към европейския комфорт. Чистотата изобщо не ги интересува. Вероятно това е причината Акбар хан да ме изпрати при вас. — Тя се усмихна горчиво, но никой не видя усмивката й. — Аз познавам и двете страни на медала, разбирате ли?

Кит стоеше в сянката на вратата и я поглъщаше с поглед. Скоро Айша усети присъствието му. Тя продължи да говори с лейди Сейл и да държи главата си сведена, но очите й го търсеха. Когато го откриха, в душата й се възцари мир. Той беше жив и здрав, тя също и двамата бяха под един покрив. Засега котката мируваше и мишките можеха да се порадват на свободата си.

Жалко, че нямаха възможност да си поиграят. Освен това не можеха да се отърсят от страховете си, от неизвестността. Не, сега трябваше да бъдат благодарни за тази милост, колкото и кратковременна да беше.

Анабел намигна на Кит и се усмихна дяволито под черното було. Видя как устата му се изкриви в отговор и едва не се изсмя с глас. Още не бяха победени. Той й кимна и изчезна в сянката, а тя продължи да разговаря с лейди Сейл със спокойна душа.

Следвана от тримата мрачни мъже, тя обходи петте помещения. При появата на мъж пазачите издаваха няколко гърлени звуци и той бързаше да се оттегли.

— Колко нецивилизовано — промърмори лейди Сейл. — Все пак вие сте англичанка, макар и да не одобрявам поведението ви. Защо тези диваци се държат с вас като с една от техните?

— Защото съм точно това — отговори търпеливо Анабел. — Всички сме пленници, нали? Обаче условията на моето пленничество се различават от вашите.

— Нищичко не разбирам. Как попаднахте в това положение?

— Нека Кит ви разкаже — усмихна се Анабел. — Сега имаме да обсъдим по-важни неща. Мъжете вече проявяват нетърпение и ако се усъмнят, че говорим за друго, няма да постигнем нищо.

— Какво дръзко малко момиче сте вие! — провъзгласи с усмивка дамата и изреди цял списък с оплаквания и изисквания, които Анабел се постара да запомни. Някои прие, други отхвърли веднага като неизпълними и обясни, че са извън възможностите на крепостта Будиабад и обитателите й.

Беше готова да излезе от стаята, когато на вратата застанаха Колин и бригадир Шелтън.

— Би било интересно да узнаем накъде потегли Акбар хан — проговори настойчиво бригадирът.

Анабел се обърна към лейди Сейл, която я придружи до вратата.

— Замина за Джелалабад, за да се съедини с другите сердари и да обсади града — обясни тя, като се стараеше да говори в същия тон, с който бяха обсъждали условията, при които живееха заложниците. — Ще се опитам да узная още нещо, но ме държат в изолация и не знам дали ще успея.

— Всяка дреболия е ценна. — Бригадирът беше обърнат към Колин. — Казвайте ни я дори когато ви се струва незначителна.

— Разбирам — кимна Анабел. Вдигна ръце за поздрав към придружителката си и попита на пачу: — Кога ще ми бъде позволено да се върна тук?

— Когато изпратят за теб — отговори един от мъжете. — Сега си върви.

— Разбрах какво си казаха. — Майор Потинджър беше застанал безшумно зад бригадира. — Гласът му звучеше небрежно. — Трябва да се погрижим мис Спенсър да стане постоянна посетителка на затвора ни.

Айша не отговори, за да не я заподозрат, че се обръща към мъжете. Искаше й се да погледне през рамо, за да види Кит, но не биваше да рискува. Нали искаше пак да се върне тук? Пазачите я изблъскаха на двора, изслушаха от устата й желанията на заложниците и я отведоха без повече думи в стаичката й.

По-късно през деня откъм двора се чу смях и Айша се покатери отново на леглото, за да погледна какво става долу. Заложниците играеха на сляпа баба и в играта участваха с еднакво усърдие и възрастни, и деца. Тя проследи как едно десетгодишно дете улови Кит и нададе ликуващ вик. Кит се засмя, грабна детето на ръце и го подхвърли високо във въздуха, после свали превръзката от очите му и стана сляпата баба.

Анабел се почувства по-самотна от всякога.

Дните й потекоха в нов ритъм. Веднъж на ден я отвеждаха при заложниците, за да изслуша молбите и оплакванията им, често за дреболии, но пазачите й не забелязваха, че това е само претекст за редовни срещи. Тя можеше да вижда Кит. Наблюдаваше как жените и децата си измислят разни игри, слушаше уроците, които се провеждаха редовно. Съобщаваше на лейди Сейл какво беше узнала от слугинята си Зобайда и от пазачите, които я придружаваха в самотните й разходки и тя имаше възможност да чува разговорите им: шах Сойах бил убит в Кабул; генерал Полък потеглил от Пешавар за Джелалабад, евакуирал тамошния гарнизон и сега лагерувал в равнината пред града срещу афганистанската войска; британците от Кандахар изгонили всички афганистанци, защото положението станало ужасно; афганистанците се оттеглили зад Кандахар и оттам предприемали масирани нападения. Добрите и лошите вести се сменяха постоянно и настроението на заложниците се люшкаше между двете крайности. Следобед Айша се покатерваше на леглото и наблюдаваше през прозорчето как децата и възрастните играят на сляпа баба или се надбягват. В неделя присъстваше на божествените служби, които се отслужваха редовно, слушаше псалмите и песните, шепнеше молитвите, които отекваха зад стените на затвора и излитаха навън през тесните прозорчета. Копнееше да стане част от тази общност, която се държеше здраво, сплотена от общата нужда и принудителната близост. Съзнаваше, че изкуствените граници между класите в едно цивилизовано общество са премахнати, макар и само временно. Учудваше се на прямотата, с която разговаряха помежду си мъжете и жените и която би била немислима при други обстоятелства. И прекарваше по цели часове да плаче в самотата си, както никога досега не беше плакала.

През един мек ден в началото на април, когато идването на пролетта се усещаше от хора и животни, пристигна вест, че Акбар хан е претърпял тежко поражение в равнината на Джелалабад и е бил принуден да се оттегли.

Радостта на затворниците можеше да се сравни само с унинието и злобата на пазачите им. Очакването, че генерал Сейл е свободен и ще им дойде на помощ, стана основна тема за разговор. Дори Анабел си позволи лукса да помечтае за бъдещето. Ако освободят заложниците, сигурно ще спасят и нея. Дано Акбар хан не нареди да я отведат в друга крепост…

Тя забрави предпазливостта и извърши съдбоносна грешка. Кит винаги заставаше така, че телата им да се докоснат на влизане. Двамата никога не се поглеждаха, за да не привличат вниманието на пазачите. Достатъчен им беше един миг на близост, за да се чувстват щастливи през целия ден. Днес обаче тя спря пред него, вдигна глава и изрече нежно:

— Салаам, Ралстън-хузор.

— Поздравявам те, Айша — отговори с усмивка той и протегна ръка да я докосне.

Остра кама разсече въздуха и от ръката му рукна кръв. Айша се обърна към пазача си и нададе възмутен вик. Той замахна с юмрук към нея, но другарят му изкрещя предупредително и го дръпна назад. Вместо да я набие, другият мъж сграбчи китките й и ги изви болезнено на гърба. Прекара я през големия двор и тя едва можа да види как британските офицери изскочиха навън и обкръжиха ранения Кит. Чу гневните им гласове, видя как пазачите изтеглиха ятаганите и ножовете си. Изведнъж дворът се изпълни с хора. Гневни крясъци отекнаха във въздуха. Писък на дете проряза ушите й.

Треперейки от страх, че един миг невнимание може да предизвика жестоко клане, Айша се опита да се изтръгне от яката хватка на пазача си. Планинците и без това бяха побеснели след лошите вести от Джелалабад и тя усещаше, че им трябва само една искра, за да преминат в действие. Всички горяха от желание да отмъстят за поражението на сердаря си и да излеят гнева си върху безпомощните заложници. В този миг чу вика на друг пазач, който се опитваше да вразуми другарите си и им напомняше, че заповедта на Акбар хан гласи никой да не се докосва до Айша. Този вик й вдъхна смелост и тя се обърна към мъчителя си:

— Така ли ти нареди Акбар хан? — изкрещя сърдито тя, без да обръща внимание на болката в ръцете си. — Той ли заповяда да избиете пленниците? Ти не разбираш ли, че след като е загубил битката при Джелалабад, трябва да му останат повече козове за преговори? Да не мислите, че ще ви бъде благодарен, като се върне?

Мъжът я изруга, нарече я пачавра и предателка, но моментално пусна китките й. Тя политна напред и едва не падна. Пазачът изрева нещо на стълпилите се наоколо мъже и те се оттеглиха с недоволно мърморене. Невъоръжените англичани бяха опрели гръб на стената и се готвеха да се защитават с голи ръце.

Анабел затърси с поглед Кит и видя, че той се е изправил, макар че кръвта продължаваше да струи от раната в ръката. Тя беше виновна за това: как можа да прояви престъпно лекомислие в такъв важен момент? Знаеше, че няма да й позволят да иде отново при заложниците, и се опасяваше, че ще загуби разума си. Изпълнена с омраза към себе си, тя прие безропотно наказанието и даде воля на сълзите си едва когато пазачите я блъснаха в стаичката й и спуснаха тежкото резе на вратата. Ами ако раната на Кит беше смъртоносна? Лековете и превръзките бяха рядкост, тя знаеше, че заложниците нямат почти нищо, и това я подлудяваше. Стаите им бяха все така мръсни, бълхите и дървениците се разхождаха свободно… Ами ако раната на Кит се възпалеше? Тя продължи да се самообвинява и да плаче, докато изтощението я надви и потъна в дълбок, непробуден сън.

Вълнението навън се уталожи бързо и отстъпи място на потискаща тишина. Обитателите на крепостта не се показваха навън, заложниците също се бяха изпокрили. Дойде вечерта и обстановката се промени рязко. Тъмнината се огласи от конски тропот и диви викове, Анабел скочи замаяно си и отново се покатери на леглото, за да погледне какво става.

Акбар хан влезе в двора начело на изненадващо голям отряд свои привърженици.

Айша впи очи в силната, набита фигура и се опита да познае какво е физическото му състояние и настроението му, но от това разстояние й беше невъзможно. Стори й се, че той слезе от седлото с необичайна бавност, запита се дали пък раменете му не са някак увиснали, дали крачката му не е по-малко енергична от обикновено, но не можа да си отговори на въпросите, защото той прекоси забързано двора и изчезна в една врата под прозореца й.

Тя скочи от леглото и се заразхожда напред-назад, измъчвана от нерадостни мисли. Едва успяваше да потиска треперенето си. Сигурно той беше намислил какво да прави със заложниците, какво да прави и с нея. Дали смяташе да я остави тук? Не, смъртта беше за предпочитане пред този каменен затвор.

Айша усети приближаването на посетителя още преди да е чула стъпките му. Докато седеше затворена в тази стая, бе развила способност да се вслушва и в най-малките шумове наоколо, да улавя най-фините им отсенки. Обзета от паника, тя се сети, че по бузите й още има следи от дългия плач, че очите й са червени и подути, а косата в пълно безредие. Наведе се над каната и наплиска лицето си със студена вода. Само след минута Зобайда отвори вратата.

— Пазачите имат заповед да те отведат при Акбар хан — проговори с треперещ гласец тя като вероотстъпник, произнесъл името на господа. — Ще ти помогна да се оправиш.

Анабел прие с готовност помощта й. Във всяко друго място и при всички други обстоятелства тази подготовка се извършваше извънредно грижливо: гореща, ароматна баня, благовонни масла, обличане в мека коприна. Слугините четкаха косата й, сплитаха я на плитки и я кичеха с цветя, за да е красива в мига, в който ханът отметне булото й. Тук имаше само студена вода, прост сапун и износените дрехи, с които беше пътувала. Айша направи всичко възможно да изглежда добре. Най-важното беше, че когато влезе в стаята му, се чувстваше чиста.

Акбар хан седеше зад писалището, скръстил ръце пред гърдите си, с очи, устремени в някаква точка в далечината. Когато Айша влезе и вратата се затвори зад пазачите й, сините очи се впиха в нея и я загледаха безизразно.

— Изглеждаш уморен — прошепна тя, без да е получила позволение да заговори.

Устните му се изкривиха в усмивка.

— Наблюдението ти е точно, Айша.

Младата жена направи крачка напред и продължи с нарастващо съчувствие:

— Ще ми позволиш ли да облекча страданията ти?

Мъжът поклати глава.

— Не… не, още не. — Облегна лакти на масата, опря брадичка на дланите си и я изгледа изпитателно. — Свали булото си.

Тя откопча иглата и пусна мекия плат настрана.

— Свали го цялото.

Айша издърпа шала от главата си и светлината на свещите падна върху дебелата медноцветна плитка, обхвана нефритовите ириси на очите й, които въпреки тъмните сенки светеха като скъпоценни камъни на бледото лице.

— И ти не изглеждаш така, сякаш през последните седмици си живяла леко — проговори глухо той.

— Не мога да живея като пленница — гласеше краткият отговор.

Акбар хан отново направи опит да се усмихне.

— Права си. И аз не бих могъл. Смятам обаче, че усамотението ти е дало достатъчно време и възможности да обмислиш въпроса, който обсъдихме миналия път. Тогава не беше сигурна в отговора, помниш ли?

Коя съм аз, бе попитала тя. Нима дълбоко в себе си не съм неверница? Тогава тя наистина не знаеше отговора, но сега беше уверена в себе си.

— Знаеш ли отговора днес, Айша?

Младата жена кимна бавно, макар да беше наясно, че истината я осъждаше на смърт. Разбираше обаче, че не може да излъже.

— Вече не съм истинска феринджи и не бих могла отново да стана част от моя народ след всички години, които прекарах до теб — отговори спокойно тя, — но дълбоко в себе си принадлежа на тях.

— Значи дълбоко в себе си се чувстваш англичанка — повтори замислено той и поглади брадата си. — Това не звучи много ясно, Айша, и не е много приятно. Как можеш дълбоко в себе си да се чувстваш част от стария си народ, а всъщност да не можеш да живееш с тях и като тях?

— Ти ме въведе в този нов живот — отговори смело тя. — Ако не беше започнал онази сложна игра, щях да продължа да живея като афганистанка и нямаше да открия, че в най-дълбоката си същност продължавам да съм англичанка. Аз бях доволна от живота, който водех. Бях сигурна, че съм Айша.

— Но сега не си — установи той, без да възразява на обвиненията.

— Така изглежда — съгласи се просто тя. — Но не съм и Анабел Спенсър, или поне онова, което тя би трябвало да бъде.

За момент се възцари мълчание. Ханът я погледна пронизващо и заповяда:

— Сложи си булото. — Когато тя направи, каквото й бе заповядано, той плесна с ръце и пазачите застанаха на вратата. — Отведете я — проговори уморено той, стана и пристъпи към запотения прозорец. Остана с гръб към нея, докато тя се колебаеше, питайки се дали би могла да постигне отново странното доверие, което преди малко се бе появило помежду им. Ала грубите мъжки ръце я повлякоха към вратата, а един глас я изруга по начин, който никой не си беше позволявал по отношение на любимката на Акбар хан.

Без съмнение, любимата жена беше изпаднала в немилост. Айша хвърли последен поглед към силната, набита фигура до прозореца, после излезе с достойнство от стаята и без много церемонии бе отведена в затвора си.

Какво сега? Тя погледна китките си, стегнати от двете сребърни гривни. Все едно каква беше дълбоко в себе си, фактически тя продължаваше да бъде собственост на Акбар хан.

Зобайда й донесе чиния със задушено пиле и ориз. През зимата пилето беше истински лукс и очевидно яденето беше приготвено в чест на хана. Айша го изяде без апетит и си легна. Знаеше, че няма да може да заспи. Лежа дълго с широко отворени очи, опитвайки се да си представи раната на Кит и да отгатне какви са плановете на Акбар хан за заложниците. Сега те бяха станали още по-ценни за него, защото бяха предмет на преговори. Учуди се безкрайно, като разбра колко малко я интересува собствената й съдба. Каквото трябваше да стане, щеше да стане.

 

От другата страна на големия вътрешен двор Кит беше застанал в рамката на вратата и гледаше навън. Нощният въздух вече не беше така хапещо студен и мразовит като през зимата. Той бе изпитал непреодолима нужда да излезе навън и да подиша малко чист въздух, защото помещенията бяха претъпкани с хора, при това не много чисти, и бяха отвратително задушни. Да не говорим за бълхите, които не преставаха да ги мъчат. Ръката му пулсираше болезнено, но се оказа, че е имал късмет и не е загубил нито един от пръстите си. Спомни си как Анабел беше извадила от дланта му острата като кама тресчица и се усмихна унило. Това беше станало във време, когато отчаянието и безнадеждността още нямаха власт над душите им.

— Питам се какво ли е казала, за да предотврати клането…

Кит погледна през рамо и не се изненада, че приятелят му мислеше за същото, за което и той.

— Само Бог знае, Колин. Аз съм виновен за всичко. Как не можах да се сдържа! Проявих престъпно лекомислие, като се поддадох на моментното си желание.

— Не знам как го понасяш — отговори искрено Колин и приседна до него. — За всички ни е достатъчно трудно, но ти… — Той вдигна многозначително рамене. — Ние се чувстваме една общност, Кит. Мъжете имат семействата си, жените се занимават с децата. И в най-тежките времена споделянето на трудностите носи неизмерима утеха.

— По-лошо е друго — отговори горчиво Кит. — Ако знаех какво става сега с нея и каква съдба я очаква, нямаше да се мъча като грешен дявол, Колин. Понякога си мисля, че ще полудея… че вече съм луд. — Той махна с ръка към просторния двор. — Почти съм сигурен, че вторият прозорец отляво е нейният. Разбира се, не мога да се закълна… — Той разпери безпомощно ръце. — Защо не можем да направим нищо, за да й помогнем?

Колин не отговори. Това наистина беше непоносимо. Досега англичаните живееха с мисълта, че където и да отидат, те са господарите и всички са длъжни да им се подчиняват. Те всмукваха това убеждение с майчиното си мляко, като деца ги възпитаваха да му вярват; слугите, все едно местни или чужди, се покланяха дълбоко още пред малките деца и се държаха така, сякаш единствената им задача беше да изпълняват всичките им капризи и да се грижат за удобствата им. Във възпитателните институции им пълнеха главите със същото и им внушаваха, че йерархията е нещо вечно, че привилегиите на аристокрацията ще се запазят завинаги. Който живееше в тази обществена среда, гледаше отвисоко на останалите и всички бяха убедени, че имат право да налагат навсякъде стойностите и нормите на своята класа. Един британски джентълмен не можеше да повярва, че някога би могъл да стане зависим от волята и капризите на човек, който стои по-ниско от него. А сега заложниците на Акбар хан нямаха друг избор, освен ако не предпочитаха масовото клане и мъчителната смърт пред подчинението.

— Отивам да си легна — проговори след малко Колин. — Защо не дойдеш и ти? Няма полза от много размишления.

— Прав си, но някой в стаята ми хърка страховито — отговори Кит в напразен опит да се пошегува и да прикрие мъката си. Той вдигна глава към Колин и се ухили. — Боя се, че е мисис Джонсън, затова не смея да се оплача. Шумът не подобава на една дама, не мислиш ли?

Колин се засмя невесело.

— Длъжен си да пазиш рицарско мълчание. — Той помълча малко и продължи сериозно: — Знаеш ли, иска ми се някой да помогне на малката Бетси Греъм. Всяка нощ я мъчат кошмари. Майка й се опитва да я успокоява, но детето не престава да пищи и никой в стаята не може да спи.

— Питам се дали децата някога ще преодолеят страха си — промърмори замислено Кит.

— Анабел е успяла.

— Така ли мислиш? Аз не съм съвсем убеден, приятелю.

 

Акбар хан прекара нощта в размисъл… размисъл за поражението. Битката с неверниците още не беше завършила, макар че претърпяното поражение беше наистина страшно. Сега трябваше да създаде нова стратегия. Заложниците бяха решаващи за осъществяването на плана му и трябваше да бъдат отведени далече от Джелалабад, където сега властваше неприятелят. Беше твърде рано, за да признава, че е бил окончателно победен. Но какво щеше да прави с Айша?

Той я загуби, това беше повече от ясно. Оставаше му да реши само един въпрос: какви мерки да вземе? Можеше да й отмъсти по всеки начин, който сметнеше за правилен. И тя, и заложниците бяха само пионки в неговата игра. Ала перспективата за отмъщение не го блазнеше. В началото, обзет от луд гняв, той жадуваше за жестоко отмъщение, сега обаче то щеше да изглежда като празен жест… жест, който нямаше да възстанови честта му и нямаше да му донесе удовлетворение.

Можеше да изпрати Айша с добра охрана в крепостта Мадела и да й нареди да заживее отново стария си живот, разбира се, след като реши въпроса със заложниците. Ако се опиташе да забрави, тя можеше отново да стане афганистанка. Той нямаше да й откаже коне и соколи, щеше да й дава книги, да й осигури компанията на други жени. Съпругите му трябваше да се задоволяват с много по-малко свободи, отколкото бяха дадени на Айша.

Можеше също… Но представата да подари нещо свое на феринджи надхвърляше силите му… просто не беше способен да постъпи така и толкова.

Акбар хан се разхождаше неспокойно напред-назад и преценяваше различните възможности. Трябваше да представи поражението като победа, а това решение изискваше бърза мисъл и незабавна реакция не само от страна на Айша, но и от любовника й, за да могат и двамата да си възвърнат свободата. Никой от двамата не биваше да прояви дори минутна слабост.

Когато настъпи утрото, той повярва, че е намерил решението.