Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 31 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
?

Издание:

Джейн Фийдър. Нефритови очи

ИК „ИРИС“, София, 1997

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN 954-455-022-8

История

  1. — Добавяне

Двадесет и втора глава

— Айша! Айша, бързо, трябва да се събудиш! Дошли са да те отведат. — Страхливият глас на Зобайда изтръгна Анабел от дълбокия сън.

— Кое време е?

— Слънцето отдавна изгря — отговори жената и я раздруса още веднъж. — Трябва да се облечеш добре. Дойдоха да те отведат.

Анабел седна в леглото и преметна крака през ръба. Посегна към жакетчето и шалварите си, но слугинята се намеси със същия страхлив глас:

— Не, казаха да облечеш това тук.

Анабел изгледа неразбиращо грубия черен панталон и вълнения жакет.

— Тези неща не са мои.

— Така заповядаха — настоя Зобайда.

Единственото обяснение беше, че днес щеше да чуе присъдата си. За момент младата жена бе обзета от див ужас. Спокойствието на стоическата й вяра в съдбата избледня пред картините на мъченията. Тя облече грубите дрехи и настръхна. Не беше свикнала с такива платове. Никога преди това не беше носила селски дрехи и грубата материя я драскаше. На кого ли бяха? Черните женски одежди не се срещаха често, а и собствениците им обикновено носеха целия си гардероб на гърба си. Макар да съзнаваше, че това са дреболии в сравнение с онова, което я очакваше, тя се гнусеше от чуждите дрехи, особено като си представяше, че само до преди час те са покривали нечие отдавна немито тяло.

— Казаха да се забулиш, но да не слагаш чадри — допълни Зобайда. — И да си боса. Такава е заповедта.

Забулена, защото присъдата щеше да бъде произнесена от мъже, без чадри, за да няма възможност да се скрие от униженията и позора, които я очакваха, боса, като знак, че е грешница. Едва сега тя разбра, че никога не беше вярвала Акбар хан да я накаже с цялата строгост на Корана. Как бе могла да се заблуждава така? Щом бе решил да накаже своята Айша, за Кит нямаше никаква надежда.

Зобайда й подаде черното було: цветът на унизените, безправни жени на планинците, цветът на падналите в немилост хански наложници. Айша облече черните одежди и с тях се промени цялото й поведение: сведената глава, устремените към пода очи и безсилно увисналите рамене съответстваха на новото й положение. Тя се почувства унизена до дън душа и не се изненада от презрението в очите на пазачите, пред които излезе в този вид.

Тя тръгна зад тях и скоро леденият студ на каменния под проникна в краката й и скова цялото й тяло.

 

Когато група афганистански войници нахлу в помещенията им веднага след изгрев-слънце, стреснатите заложници решиха, че несъстоялото се клане е било отложено за днес, и наскачаха. При вида на въоръжените мъже с остри шлемове и извадени саби децата избухнаха в плач. Жените побързаха да ги скрият по ъглите и застанаха пред тях, за да ги защитят с телата си. Мъжете, които спяха в първото помещение, наскачаха и се скупчиха около жените, макар да знаеха, че нямат с какво да се отбраняват.

— Какво искате в този ранен час? — попита майор Потинджър, който знаеше малко пачу. — Трябва ли да напуснем това място?

— Това ще реши Акбар хан — отговори един от пазачите. — Търсим Ралстън-хузор.

Кит излезе от вътрешното помещение, където беше постелята му.

— Ето ме.

— Както искате от капитан Ралстън? — попита възбудено Потинджър. — Той е офицер от кавалерията на Нейно величество английската кралица.

— Това надали ще ги впечатли, Потинджър — отбеляза сухо Кит. — Но много ти благодаря за опита да ме защитиш. — Той изпъна мундира си и закопча протритите маншети на ризата си. Кой знае по каква причина, искаше да застане пред съдиите си в най-добрия възможен вид. Беше му много трудно да се примири с липсата на сабята, която трябваше да виси отстрани на колана му. Както и другите, той се чувстваше гол, както във физическо, така и в психическо отношение.

— Готов съм, господа — произнесе бодро той и отдаде чест.

— Кит!

— Не, благодаря, Колин — отговори твърдо Кит и спря с жест приятеля си, който се готвеше да се хвърли върху пазачите. — Не искам тази жертва, защото с нея няма да постигнеш нищо. Колкото по-скоро изведа тези диваци оттук, толкова по-бързо ще престанат да плачат малките. — Той тръгна решително към вратата и пазачите го последваха по петите.

Щом излязоха на двора, Кит вдигна глава към небето и неволно се възхити на назъбените, покрити със сняг върхове на Хиндокуш. Малки бели облачета се гонеха по прозирно синьото небе и уханието на идващата пролет изпълваше въздуха. Все още се усещаше миризма на сняг, паднал в планините, но тя беше смесена с аромата на първата зелена трева. Хладният вятър разроши косата му. Какъв прекрасен ден за бозкаши. Всичко изглеждаше ясно; той беше подготвен за смъртта с всяка фибра на тялото си; усещаше с болезнена яснота пътя под краката си, напрегнатите мускули, които се стягаха и разпускаха равномерно, кръвта, която пулсираше във вените му, равномерните удари на сърцето си.

Стигнаха до една врата в задния край на двора. Гадната миризма на стари стени, пропита с вонята на бедността, го удари в носа и омърси свежото обещание на утрото. Той спря за миг, преди да влезе в мрачното помещение, за да запечата гледката на небето завинаги в съзнанието си. Дали спомените оставаха и след смъртта? По-добре не. Той се изправи гордо и си каза, че спомените само ще затруднят приемането на окончателната присъда.

Един от пазачите го побутна напред и той влезе, преди да са го блъснали по-силно. Знаеше, че, ако го докоснат, няма да се овладее… но ако приемеше предизвикателството, смъртта му щеше да бъде бърза и безболезнена.

Влязоха в приемната на Акбар хан и Кит примигна заслепено. Очите му трябваше първо да привикнат с полумрака. Покрай стените бяха застанали мъже с тюрбани и остри бойни шлемове, с ножове в богато украсените колани, някои дори с копия и остри мечове в ръце. Всички бяха въоръжени като за война, не за състезание. Акбар хан беше застанал на малък подиум в задната част на стаята с тюрбан на главата и меч в десницата.

— Добро утро, Ралстън-хузор — проговори на английски той.

— Добро утро, Акбар хан — отговори учтиво Кит, сякаш се намираше в някой английски салон.

Акбар хан посочи на пазачите къде да отведат подсъдимия. Сердарят беше застанал така, че да може да обходи с поглед цялото помещение и да държи под око всички присъстващи.

Кит застана мирно и си пожела да притежава поне малко от неподвижността на Анабел. Не вярваше, че ще я доведат тук едновременно с него, затова стоеше спокойно. Само да знаеше какво я очаква!

Вратата се отвори. Влязоха още шест жилзаи, а зад тях вървеше Айша. В първия момент Кит изобщо не позна черната, приведена фигура. После усети как слепоочията му започнаха да пулсират болезнено. Какво й бяха сторили, за да постигнат това пълно подчинение? Трябваше да стисне здраво зъби, за да запази самообладание, защото знаеше, че и най-малкият признак на вълнение ще се изтълкува зле.

Акбар хан даде някаква заповед на пачу и гласът му отекна в каменните стени. Мъжете, които бяха довели Айша, се хвърлиха към нея и я сграбчиха безмилостно. Пред очите на Кит падна мъгла. С гневно проклятие на устните си той се втурна напред, за да я защити, но усети пронизващия поглед на сердаря и макар че не проумя посланието в него, спря и застина неподвижен.

Изблъскаха Айша в средата на помещението и тя падна на колене пред Кит. Той я погледна с нямо отчаяние, докато пазачите й, доволни, че са се отървали от неприятната задача, се отдалечиха с израза на мъже, за които жените нямат никакво значение, и се присъединиха към другарите си до стената.

Акбар хан заговори на пачу и произнесе цяла реч. Кит не разбра нито думичка от казаното. Лицата на жилзаите ставаха все по-мрачни, доколкото това изобщо беше възможно. Изведнъж той чу едва доловим шепот и наостри уши. Анабел му превеждаше на английски думите на хана, като продължаваше да стои на колене пред него със сведена глава. Думите излизаха глухи и бързи под черното було.

— Той ме дава на теб… това е обида, не подарък. Той смята, че съм недостойна за него и ме хвърля в краката на един феринджи, който не заслужава нищо по-добро от станалата безполезна собственост на един афганец. Според законите на гостоприемството ти си длъжен да приемеш подаръка. Друг закон на тази страна изисква от теб да ми осигуриш добър живот… доколкото можеш. Акбар хан ти преотстъпва отговорността за нещо, което вече няма стойност за него и го е захвърлил. Според същите тези закони ти можеш да правиш с мен, каквото искаш. Аз съм нищо.

Кит слушаше невярващо. Думите на Акбар хан изпълваха задушното помещение, преливаха от презрение и отвращение, бяха пълни с подигравка, предизвикваха у слушателите му иронични смехове и груби думи. Всички се радваха на тази изобличителна реч. Кит чу как шепотът в краката му се поднови и отново се вслуша внимателно, без изобщо да поглежда надолу. Знаеше, че трябва да се придържа към указанията й.

— Трябва да се разгневиш от обидите и да им отговориш достойно, за да останат доволни. Кажи, че няма да приемеш такъв дар… че гордостта на твоята раса не ти позволява да приемеш нещо, което е загубило стойността си за домакина… Мисли като афганец!

В тази последни думи звънтеше настойчивост. Велики Боже, как да мисли като афганец? Какъв кодекс на честта и обидите важеше тук? Един мъж нямаше право да отблъсне подарък от домакина си, той помнеше това от нощта, когато Акбар хан му подари Айша. Тогава не можеше да откаже щедрия дар, без да рискува живота си. Тогава беше проумял обидата, която се криеше в този дар: Акбар хан бе удостоил госта си с най-ценното си притежание. Сега осъзна друго: кой знае по каква причина, тази игра не беше предназначена за Акбар хан, тя се провеждаше заради присъстващите жилзаи. Те трябваше да повярват в разиграващата се сцена. Те трябваше да повярват, че той е принуден да понесе обидата, която възстановяваше гордостта и честта на Акбар хан. Кит си каза мрачно, че смъртната присъда щеше да бъде много по-милостива — всички мъже предпочитаха смъртта пред унижението, особено когато ставаше въпрос за нещо толкова маловажно, за един обикновен предмет за всекидневна употреба, каквато беше жената.

„Мисли като афганец!“ Е, той имаше талант и щеше да им изиграе красива драматична сценка.

Кит вдигна глава и в сивите му очи блеснаха светкавици.

— Защо ме обиждаш, Акбар хан? — попита бавно той, стараейки се да произнася ясно всяка персийска дума. — Защо ми предлагаш тази… — Той побутна неподвижната фигура в черни дрехи с върха на ботуша си, — това нещо, което според теб не струва и една овца?

В помещението се надигна одобрително мърморене, макар че мъжете вдигнаха ръце към коланите си. Даже онези, които не разбираха персийски, схванаха какво е казал чужденецът.

— Ти смееш да откажеш подаръка на своя домакин? — попита Акбар хан на персийски и повтори думите си на пачу. Публиката се размърда недоволно, много глави се издадоха напред и Кит разбра, че мъжете чакат само знак, за да се нахвърлят върху него.

— Това е подарък, който ме обижда — заговори сърдито той и отново ритна с ботуша си коленичилата пред него жена. Тя потрепери с цялото си тяло — дали от страх, дали от напрежение или от възмущение пред държанието му, той не можа да реши. Никога не бе преживявал такъв ужас. Акбар хан го бе накарал да премине през всички мъчения на ада, като в същото време му предлагаше изход и възможност да си върне любимата. Ала ако направеше само една грешка, сердарят нямаше да се поколебае да предостави и двамата в ръцете на кръвожадните жилзаи.

— Ти ме принуждаваш в името на гостоприемството да приема жената, която си отблъснал! Искаш да поема отговорността, която ти отхвърляш от себе си, така ли?

— Ще приемеш моя дар, въпреки обидата, или те очаква смърт, Кристофър Ралстън — заяви твърдо Акбар хан. Ръката му се вдигна и хвърли нещо към него. Една сребърна сянка прелетя през стаята и се приземи пред краката на Кит: ключето за гривните.

За момент Кит се обърка, но Айша раздвижи ръце и той видя сребърните гривни. Знаеше какво го чака: ако вдигнеше ключа, щеше да им даде да разберат, че приема обидата. Щеше да напусне това помещение като недостоен и слаб мъж, унизен в очите на всички присъстващи афганистанци, като още един смазан неприятел, неверник от далечния Запад. Акбар хан щеше да излезе от дуела като победител, с възстановена чест.

Кит играеше ролята си все по-добре и едва се сдържаше да не избухне в истеричен смях. Той въздъхна тежко, сякаш се предаваше, и се наведе да вдигне ключа.

Глух шепот премина през помещението. Кит вдигна ключето, пъхна го в джоба си, изгледа презрително коленичилата фигура и изпухтя:

— Хайда да си вървим, жено. — После се обърна и закрачи тежко към вратата. Косите на тила му настръхнаха; всеки момент в гърба му можеше да се забие кама. Чу тихите стъпки на босите й крака и въздъхна облекчено, като разбра, че тя го е последвала и че никой не прави опит да им попречи. При мисълта за ледените й стъпала в гърдите му се надигна гняв, но сега не беше време за това. Трябваше по-бързо да излязат оттук.

Двамата минаха по каменния коридор и излязоха в двора. Никой не ги следваше, дори пазачите бяха останали при хана. Слънцето грееше високо в небето. Едно врабче подскачаше в праха и ги поглеждаше дръзко. След малко разпери крилца и полетя към стената.

Кит спря, Анабел направи същото.

— Наистина ли всичко свърши? — попита невярващо той. — Наистина ли сме свободни? — Гласът му прозвуча чуждо, той говореше, без да се обръща.

— Да — отговори тихо тя. — Разбираш ли защо…

— Мисля, че разбирам — прекъсна я нетърпеливо той. — Ханът не можеше просто да те върне на собствения ти народ. Това би означавало да признае публично поражението си.

— Точно така. Той разигра тази сцена не толкова заради себе си, колкото заради привържениците си… Един хан не бива да показва слабост.

— Има ли в тази крепост място, където можем да се скрием? — пошепна нетърпеливо той. Двамата продължаваха да стоят разделени, Кит отпред, облечената в черно афганистанка на установеното разстояние зад него.

Анабел си припомни, че вече е била тук, и направи опит да се усмихне.

— Ще идем зад оборите. Тръгни наляво и заобиколи онази ниска сграда.

— Дали някой ще ни попречи? Не мисля, че бих издържал още един сблъсък.

— Не вярвам. След това тежко изпитание ни е позволено да си поближем раните.

Кит направи гримаса. В това отношение афганистанският кодекс не се отличаваше от английския. Запита се защо се чувства така, сякаш е умрял и още не е възкръснал. Последва указанията й, докато тя продължаваше да върви на три крачки зад него, и скоро стигнаха в края на ниския обор. Пазачите на конете ги огледаха любопитно, но никой не им попречи да продължат пътя си.

Между крепостната стена и стената на обора беше студено и сенчесто, глинестата почва беше твърда като камък, вонеше на конска тор.

Айша свали черното було и Анабел въздъхна от облекчение, когато освободи носа и устата си от гадната миризма.

— Толкова ме беше страх, че няма да се справиш — прошепна тя и се облегна изтощено на стената. — Съмнявах се, че можеш да разбереш смисъла на играта.

— Вие, които сте без вяра… — проговори тържествено той в напразен опит да се пошегува. — Никога преди това не съм участвал в толкова отвратителен театър.

— О, феринджи — промърмори подигравателно тя. — Сигурно представлението ти се е сторило недостатъчно изискано? Или те е заболяло, че трябва да играеш според правилата на афганистанската игра? Толкова ли дълбоко е ранена гордостта ти? Все пак беше по-добре, отколкото да участваш в бозкаши като трофей, нали?

Кит затвори очи и стисна здраво зъби, за да не даде воля на гнева си. Той съзнаваше, че сега между тях ще застане нещо ново. Ужасяващият страх от изминалите месеци би трябвало да изчезне, но той продължаваше да ги разделя като отрязана ръка, която още дълго време боли. Трябваше да изградят връзката си отначало със съзнанието, че сега принадлежат само един на друг. Той трябваше да разбере и да приеме, че Анабел не може лесно да се отдели от Айша, че преходът ще бъде дълъг и мъчителен.

Той свали булото от главата й и я взе в прегръдките си.

— Нека не се караме, любов моя… не сега. Боли ме за онова, което е трябвало да изживееш през последните часове, но помисли, че и моето положение не беше по-добро. — Той приглади назад една непокорна медноцветна къдрица. — Всичко свърши и сега ще започнем отначало. Сега си една от нас.

— Наистина ли? — Гласът й прозвуча учудващо безизразно. Тя беше загубила обичайната си самоувереност. — Нямам представа какво ще правя оттук нататък. Не знам откъде да започна. Как ще живея в онези задушни стаи, непрекъснато заобиколена от толкова много хора? Аз не съм една от тях, Кит. Не съм нито англичанка, нито афганистанка. Онова, което стана след клането в прохода Коорд-Кабул, ми отвори очите. И всички знаят, че не съм една от тях.

— Довери ми се — предложи с усмивка той. — Аз ще се грижа за теб.

Брадичката й се повдигна, в очите й блесна част от старата ирония.

— Ти се закле да станеш мой господар, Кристофър Ралстън. Ти обеща да ми осигуриш добър живот и да се грижиш за мен според възможностите си, както правеше Акбар хан през изминалите осем години. Аз съм твоя собственост. Ти имаш ключа. — Тя вдигна ръце и се изви така, че единственият слънчев лъч, който проникваше в това тъмно място, да падне върху двете сребърни гривни и да ги накара да заблестят.

Кит я погледна недоволно и се запита дали все пак гневът нямаше някакъв дълбок смисъл. Кой знае по каква причина Анабел беше решена да го предизвика, без да съзнава, че след всичко, което преживяха тази сутрин, той просто нямаше сили и енергия да устоява на предизвикателствата й. И друг път беше правила така. Да, може би гневното избухване беше тъкмо на място.

Той извади ключа от джоба си и го бутна грубо в ръцете й.

— Ключът е твой. Гривните са твои. Носи ги, ако искаш, свали ги и ги хвърли, ако искаш, аз няма да ти се меся. Това си е твоя работа. — Той махна сърдито с ръка и продължи: — Искам само да те предупредя, и то съвсем почтено: писна ми от вашите афганистански речи, освен това тази сутрин се наслушах на обиди за няколко години напред. Затова ако си решила да се караш с мен, мис Спенсър, ей сега ще започна да крещя, и то с най-голямо удоволствие.

Сивите очи я пронизаха неумолимо. Айша застина неподвижна в грубите черни дрехи, които подчертаваха още повече медноцветния блясък на косите й и грамадните нефритови очи на бледото лице.

— Прости ми — прошепна тя. — Не исках да се скараме.

Кит пое дълбоко въздух.

— Добре. Защото нито мястото, нито времето са подходящи за спор. — Той повдигна брадичката й и сложи върху устните й нежна целувка. Безучастието й го стресна до смърт. — Какво има, любов моя? — усмихна се окуражително той и помилва бузата й.

— Нищо — отговори беззвучно тя. — Не знам какво ще правя сега.

Откога Анабел-Айша се затрудняваше да вземе решение за своите думи или действия? Изведнъж Кит осъзна, че тя е изгубила вътрешната си енергия, силата, която я тласкаше да върви напред, волята за живот. Прозрението беше шокиращо. Очевидно отчаяната борба преди малко беше изчерпала и последните им резерви. Ако тя не му беше превела речта на Акбар хан и ако не бе го накарала да мисли като афганец той нямаше да се сети какво се очаква от него, щеше да направи погрешен ход и двамата щяха да умрат от жестока смърт.

Крайно време беше да вземе кормилото в свои ръце. Сега Айша беше в неговия свят и принадлежеше много повече към него, отколкото преди месеци в укрепеното селище, когато беше останала при него по своя воля, но отказваше да се обвърже по-тясно със сънародниците си. Сега беше негов ред да държи юздите.

— Няма нищо — проговори бодро той и улови ръката й. — Ти може би не знаеш какво ще стане сега, но аз знам. Оставих те да ме тормозиш с проклетите афганистански ритуали, без да се противя, така ли беше, моя Ана? Искам да ти кажа, че никога вече няма да се държа като нещастен новобранец, загубил ума си при тържествена церемония. Време е и ти да приемеш някои от моите ритуали, или поне един от тях.

Той я повлече след себе си през двора към квартирите на заложниците.

— За какъв ритуал говориш? — попита задавено Анабел. — Не искам да влизам там, Кит.

— А ти как би описала варварската церемония преди малко, ако не като ритуал? — попита той и стисна още по-силно ръката й. — Сега ще се запознаеш с една от церемониите на сънародниците си, мис Спенсър.

— О, Кит, ти си жив и здрав! Велики боже, никой не очакваше да те види отново! — Колин, бригадир Шелтън и още двама мъже изскочиха навън, когато Кит и колебливата му придружителка застанаха пред вратата. — Кой, по дяволите…? — Изведнъж Колин спря като закован. — Анабел?

— Тя е — отговори кратко Кит. — Моля те, Колин, не искай от мен да ти разкажа какво се случи, защото съм способен да извърша убийство. Къде е капеланът?

— Бих искала да ми кажеш какво имаш предвид — обади се Анабел и стъпи здраво на босите си пети. Гласът й прозвуча много по-уверено. — Какви бяха тези приказки за вашите ритуали?

— Ще правим сватба — изръмжа Кит и я изгледа строго. — Така се прави в моята страна, когато един мъж заявява съгласието си да поеме отговорността за живота на жената, която обича. Трябва да ни венчаят.

— Каква сватба? — извика лейди Сейл, изникнала в рамките на вратата. — О, небеса, но какво би казала бедната ви майка?

— Мога да си представя, че би въздъхнала от облекчение, мадам — отговори сухо Кит.

Старата дама захапа долната си устна.

— Не разбирам какво смешно има тук, капитан Макензи.

— Моля за извинение, мадам. — Колин се тресеше от смях. — Трябва обаче да признаете, че отдавна не сме имали такъв повод за радост.

Лейди Сейл стисна още по-здраво тънките си устни.

— Може би сте прав… Но щом ще правим сватба, редно е да я подготвим, както трябва. Аз нося отговорност за жените и децата и няма да се задоволя с половинчатости. Как ще се венчае бедното момиче, като си няма рокля?

— Какво значение има роклята? — отзова се сърдито Кит, който след случилото се сутринта беше забравил всяка учтивост.

Лейди Сейл се изправи в цялото си величие.

— Слушайте, Кристофър ако смятате да направите от мис Спенсър почтена млада дама, мога само да поздравя закъснялото ви чувство за отговорност. Но не ви разрешавам да лишите членовете на нашата малка общност от възможността да отпразнуват събитието, както подобава. Не можете да се ожените за нея просто така, не разбирате ли?

Анабел се отпусна бавно на паважа, без да съзнава какво става с нея. Тя беше дошла тук, след като едва се изплъзна от клещите на смъртта, облечена с дрехите на някоя бедна планинка, изобличена пред всички мъже като неверница и предателка, изхвърлена от зенаната и все пак пленница на Акбар хан, и беше доведена от Кит пред тази малка, но сплотена група хора, с които много искаше да се чувства равна, но не можеше… а те се караха за сватбената й рокля!

— По дяволите! — Кит се отпусна на колене до нея и я подкрепи да не падне. — Как можах да бъда такъв глупак! Какво ти е, мила? Не си ли добре?

Лейди Сейл, която изобщо не бе трепнала от неприличните му думи, което беше ясен знак за разрушителното въздействие на пленничеството върху добрите маниери, го избута настрана.

— Бедното момиче е напълно изтощено и това не ме учудва. Не знам как щяхме да се справим без нея през последните месеци… Сигурно се е чувствала ужасно самотна.

— Вече съм добре, лейди Сейл — отговори смело Анабел. — Само съм малко объркана. — Тя протегна ръка на Кит, който й помогна да се изправи. — Искам да махна тези дрехи — продължи решително тя. — Навсякъде ме сърби. Питам се дали мога да се върна в зенаната, за да поискам от Зобайда собствените си дрехи.

— Я не говори глупости. Разбира се, че не можеш да се върнеш — отсече Кит. — Ти не си вече част от зенаната, Анабел. Не ти ли го казаха достатъчно ясно?

Младата жена прехапа устни. Това беше вярно. Ако влезеше в афганската зенана, щяха да я посрещнат като натрапник. Беше й невъзможно да остане с единия крак в стария си живот, както правеше досега. Това беше наказанието, наложено й от Акбар хан. Защо не изпитваше благодарност към него? Толкова пъти се беше молила за освобождение, беше призовавала боговете да я съберат завинаги с Кит. Защо сега й се искаше да плаче и да се скрие в уединената си стаичка? Как да живее сред тези хора, след като не се чувстваше свързана с тях, в тази теснотия, където нямаше да има дори педя земя лично за нея, както беше свикнала досега? Тя си припомни чувството за самота, когато й се искаше да е навън и да играе на сляпа баба с децата; когато стоеше най-отзад и слушаше неделната служба; когато трябваше да си тръгне след поредното посещение и й беше мъчно да напусне сплотената английска общност. Нали това беше искала в самотните си часове?

Тя промърмори някакво извинение, отиде малко по-настрана и се отпусна безсилно на сгряната от слънцето земя. Кит направи крачка към нея с болка в сърцето, но в позата й имаше нещо възпиращо и решително и той не посмя да продължи. Разбираше, че тя желае да бъде оставена сама със себе си.

— Ела да обсъдим венчавката с капелана, Кит — нареди лейди Сейл с обичайната си енергичност. — Сигурно ще измислим нещо интересно, за да отбележим едно толкова особено събитие. Нямаме почти никакви припаси, но всеки ще даде по нещо и…

Тя влезе в стаята, без да се обърне.

Кит я последва, защото в момента не му хрумваше нищо по-добро. Колин и бригадирът останаха още малко отвън, загледани в неподвижната черна фигура, която наистина не беше на мястото си в малката им общност, после също си влязоха вътре.

— Айша?

Като чу старото си име, младата жена се събуди от вцепенението си.

— О, Зобайда, какво правиш тук?

Забулената слугиня трепереше от страх. Очевидно се боеше, че някой от чуждите дяволи ще се нахвърли върху нея, и се озърташе трескаво. Тя сложи на земята до Айша един вързоп и обясни забързано:

— Дрехите ти… казаха ми да взема тези, които носиш сега. Те са на майката на козаря.

Това обясняваше всичко.

— Почакай малко. — Анабел се скри в нужника, определен за заложниците, свали дрехите на позора и облече износеното си, но удобно жакетче, шалварите и пантофките си. Въздействието им беше моментално. С тези дрехи се възвърна и чувството й, че отново е самата тя. Която и да беше… Изведнъж този въпрос и перспективата да научи отговора й се сториха невероятно възбуждащи. Тя излезе навън под априлското слънце и връчи черните дрехи на чакащата Зобайда.

Ала когато влезе в мрачната предна стая, пламъчето на самоувереността угасна. Хората, които се бяха събрали във вътрешното помещение, разговаряха сериозно и това й се стори чуждо: мъже и жени заедно, задълбочени в общ разговор, при което способността да се разбират беше съвсем естествена, като въздуха, който дишаха. При влизането й гласовете замлъкнаха и това означаваше, че са говорили за нея.

— Моля за извинение, не исках да ви попреча — прошепна тя и се обърна отново към вратата.

— Мис Спенсър? — В гласа на бригадир Шелтън прозвуча колебание. — Нямате причина да излезете.

Анабел направи с ръка жест, който би трябвало да означава учтив поздрав, и направи още една крачка към вратата.

— Анабел! — Гласът на Колин я спря, но само за миг. Когато направи следващата крачка, той повтори настойчиво: — Анабел!

Кит не каза нищо, а продължи да си седи на широката каменна рамка на прозореца. Анабел трябваше да дойде при тях по своя воля и сама да проумее, че е добре дошла. Само неговите уверения нямаше да постигнат нищо.

— Елате и седнете, мила. — Мисис Андерсън заговори с обичайната си любезност и потупа пейката до себе си. — Тъкмо обсъждахме предстоящата сватба… сигурна съм, че ще бъде прекрасно! — Тя потърка ръце и се засмя. — Всички момиченца искат да бъдат шаферки.

Анабел се обърна и се усмихна принудено.

— Много сте мила, но виждам…

— О, я ела тук и седни, любов моя! — Кит беше избрал подходящия момент да се намеси и допусна в гласа си само леко нетърпение. — Освен всичко друго, нашите хора искат да чуят мнението ти за плановете на Акбар хан. Как, мислиш, ще действа той след поражението при Джелалабад?

— Точно така, мис Спенсър — подкрепи го бригадирът. — Вашето мнение е извънредно ценно за нас.

Това беше обичайната територия на Айша и тя беше свикнала да дава своя принос. Може би това щеше да й помогне да преодолее пропастта.

— Не вярвам, че той ще ви позволи… че ще ни позволи да останем толкова близо до Джелалабад — отговори предпазливо тя и направи крачка в обратна посока, но не прие предложеното й място. — Той трябва на всяка цена да запази спечеленото, а заложниците са най-ценното му притежание в случаи на още поражения. Мога да си представя, че ще ни премести по-навътре в планината.

— Дали това ще стане скоро? — попита делово майор Потинджър.

— Да — кимна тя. — Сигурно много скоро. — Погледна към Кит и направи опит да се усмихне. — Тази сутрин мъжете бяха въоръжени и готови за път, нали, Кит?

— Боя се, че си права — съгласи се мрачно той. — Как си възвърна дрехите?

— Зобайда ги донесе — обясни тихо тя. — Майката на козаря държала много да получи обратно своите. Вероятно са й единствените.

Кит скочи на крака, сякаш бе намерил решението.

— Моля ви, господа и дами, да ни извините за момент. С Анабел трябва да обсъдим някои неща. — Той стана и тръгна към вратата. Гласът му беше тих, но категоричен: — Ела, моя нова отговорност. Ще се поразходим малко под слънчевата светлина.

Айша му позволи да я изведе на двора.

— Какво имаме да обсъждаме?

Очите му се присвиха.

— О, какво ли не! Сега, когато си възвърна дрехите, ми стана по-лесно да проумея случилото се. Ние сме свободни, Анабел.

— Но не можем да се движим безпрепятствено — възрази с болка тя.

— О, пак ли започваш! — извика ожесточено Кит. — Аз имах намерение да се венчая за теб в най-хубавата църква на Лондон — в „Сейнт Джордж“ на „Хановер Скуеър“, да намеря семейството ти и да го поканя, да поканя всичките си роднини и да ти осигуря почетна свита от Седми драгунски полк…

— Аз може да ти създавам ядове, но ти си един мечтател — прекъсна го твърдо тя. — В кои облаци витаеш? Искам да разбереш, че още не съм решила дали искам да се омъжа. Дълбоко в себе си съм станала част от теб, но не мога да се съглася с ритуалите ви. Още не знам дали съм станала част от твоята раса.

Кит я погледна с помрачняло лице.

— Ако си мислиш, че имаш някакъв избор, скъпа, трябва да те уведомя, че се лъжеш. Съветвам те да обмислиш внимателно положението си — и то колкото се може по-бързо. Женитбата е единствената възможност да намериш истинското си място сред нас. Трябва да се придържаш към нашите правила, разбери!

Анабел изрита едно камъче и отговори спокойно:

— Не мисля, че моментът е подходящ за такава дискусия. Я виж кой идва.

Кит проследи погледа й и видя, че през двора върви Мохамед Шах хан, заместникът на Акбар хан, придружен от обичайната въоръжена свита.

Когато ханът се приближи до тях, Анабел вдигна автоматично ръцете си към челото. Само след миг обаче тя усети как нежните ръце на Кит уловиха китките й.

— Вече не е нужно да правиш това — проговори спокойно той. — Погледни го в лицето.

Тялото й се разтърси от силни тръпки, но тя вдигна смело очи към афганистанския главатар и произнесе спокойно на пачу:

— Какви новини ни носиш, Мохамед Шах хан?

— Пленниците ще бъдат отведени. Имате един час да се приготвите — отговори с безизразно лице той.

— Къде отиваме?

— Не е твоя работа да питаш.

Младата жена сведе глава и се върна с Кит в предното помещение, където ги чакаха заложниците.

— Ти искаше сватба, Ралстън-хузор. Е, кога и къде?

Мъжът стисна зъби и отново си припомни, че невъзвратимата загуба на Айша не може да бъде дреболия за Анабел Спенсър.