Джейн Фийдър
Нефритови очи (5)

Четвърта глава

Айша се освободи внимателно от прегръдката му и се изправи пред прозореца, обляна от меката светлина на утрото.

— Трябва ли да си вървиш? — Кит се усмихна сънено и се подпря на лакът, за да може да я вижда по-добре. — Има още толкова неща, които ми се иска да направя с теб.

Айша извъртя очи в комично отчаяние, после поклати решително глава.

— Нощта свърши, Кристофър Ралстън. Бях ти дадена за строго ограничено време.

— Не ми говори по този начин! — Той се надигна и посегна към чапана си. — Как да избягаме от това място?

Тя помълча малко и го изчака да стане. Кристофър имаше стройното, мускулесто тяло на ездач и атлет, с тясна талия и стегнати хълбоци… и с цялата пламенност и сила на младостта. Двамата се бяха любили с необузданата страст на хора, които още след първия път откриват, че си подхождат напълно с тяло и дух и се допълват съвършено. Ала Анабел Спенсър беше не по-малко реалистка от Айша. Тя беше израснала в обкръжение, което не познаваше материала, от който са направени мечтите, където надеждите се държаха строго в рамките на възможното, където удоволствието можеше всеки миг и без предупреждение да отстъпи място на страданието.

— Ти ще тръгнеш след играта бозкаши — проговори меко тя. — Мисля, че след тази демонстрация Акбар хан няма да те задържа повече. След играта ще ти се изяснят много неща.

— Ти ще ме придружиш. — Кристофър искаше гласът му да звучи хладно и решително, без сянка от съмнение, но тя се засмя отново с онзи подигравателен смях, който го вбесяваше.

— Не, Ралстън-хузор. Както вече ти казах, дори ако беше възможно — а бягството оттук е абсолютно невъзможно — аз няма да тръгна с теб.

— Как можеш да кажеш това след нощта, която прекарахме? — Кит съзна с болка, че гласът му прозвуча като на обидено малко момче.

Айша се опитваше да запази търпение.

— Не искам да омърся онова, което беше между нас, Кит. Ти ми достави много повече радост, отколкото може да се опише с думи… много повече от всичко, което съм преживяла досега. Но искам да погледнеш трезво на нещата и да проумееш разликата между случайността, която ти е позволила да направиш неочаквани и щастливи открития, и студената реалност. Аз няма да забравя никога тази нощ и… — Тя направи пауза и приглади назад една непокорна къдрица. — … и ще живея с вярата, че и ти няма да я забравиш, дори когато се ожениш и станеш баща. Ти ще помниш нашата любов, дори когато тя остане само красив сън. Тя ще те топли в студените мигове, които всички ние преживяваме от време на време.

— Не мога да те оставя тук.

Тя протегна ръка и докосна устните му.

— Не бива да те виждам повече. Жени не се допускат на бозкаши. Целуни ме за сбогом, Кит Ралстън, и бъди благодарен за онова, което ни бе дадено. Нека не се разделяме с гняв.

През изминалите четиридесет и осем часа Кит бе проумял, че понякога е по-мъдро да се престори, че се е съгласил. Затова и сега не каза нищо повече, само я притисна до себе си, плъзна ръка по меката, топла кожа на гърба й, наслади се на закръгленото й тяло, на твърдите бедра. Ръцете му запомниха формите й, обонянието му запази миризмата й, устните му всмукаха аромата на устата й.

След като отговори на целувката му, Айша се изплъзна от прегръдката му, облече се набързо и изтича до вратата. Вдигна безшумно резето и след миг вече я нямаше.

Стражите пред вратата я погледнаха без любопитство. Тукашните мъже не усещаха необходимост да се интересуват от действията на жените, тъй като те и без това се определяха от мъжете. Айша вървеше по безкрайните коридори с грациозната походка, която бе овладяла в зенаната. Акбар хан не обичаше жените му да крачат бързо и енергично, не обичаше шумни забележки и безсмислени жестове. Този най-страстен и най-непредвидим от всички мъже държеше хората, които го заобикаляха в свободното му време и които се грижеха за потребностите му, да са умерени във всичко и никога да не повишават глас. Това го откъсваше поне за малко от непрестанно водещите се войни.

Айша стигна до женските покои и веднага се почувства уютно в добре познатата й отделеност от останалия свят. Стародавните ритуали на тази женска територия й бяха станали близки. Тайнственият телеграф на крепостта беше свършил работата си и вече всички жени знаеха къде е прекарала тя нощните часове и по чия заповед. Те не го изразяваха ясно, но в този палат на тайното разбирателство и без това не се говореше много.

Айша нямаше желание да говори и никоя от жените не направи опит да наруши мълчанието й. Слугините я съблякоха мълчаливо, окъпаха я в гореща, ароматна вода и й наляха чаша зелен чай в тънка порцеланова чашка. Айша го изпи с благодарност и се излегна на дивана в личните си покои. Жените останаха още малко, за да приготвят одеялата и възглавниците и да затворят капаците на прозореца. После завесата пред вратата се спусна безшумно и Айша остана сама.

Спеше й се, но въпреки физическото изтощение сънят не идваше. Тя беше изпълнена с някакво странно желание, примесено с дълбока, радостна възбуда. Тази нощ беше преживяла истински екстаз, беше се отделила напълно от тялото и духа си. Без съмнение, апетитът за любов нарастваше с подхранването му. Разкъсвана от противоречиви мисли, тя се въртеше неспокойно в мекото си легло. Съзнанието й беше изпълнено с картините от миналата нощ, тялото й жадуваше за още. Разбира се, тя знаеше, че жаждата ще се уталожи, ако можеше да бъде сигурна, че ще получи още, че тогава щеше да изпита и успокоението на насищането. От друга страна обаче, повече от сигурно беше, че тези сладостни часове няма да се повторят никога. Беше крайно време да наметне отново плаща на примирението, което без особени трудности беше носила през всичките изминали години. Успокоена от това решение, тя най-после потъна в сън.

След няколко часа се събуди с чувството, че не е сама. Отвори очи и срещна коравия поглед на Акбар хан, който седеше неподвижно на дивана, потънал в размисъл. След малко мъжът протегна ръка и докосна ъгълчето на устата й.

— Е, Айша, да приема ли, че си прекарала приятна нощ?

— Това ли искаше? — попита смело тя.

За момент се възцари напрегнато мълчание, което мъжът наруши с отривист смях.

— Признавам, това не беше основният ми мотив. Но нямам нищо против, че урокът ти е доставил радост. Все пак това беше урок и ти трябва да го запомниш.

Айша се протегна лениво и се прозя с наслада.

— Значи не трябваше да водя тук Кристофър Ралстън, така ли?

Сините очи се присвиха.

— Не биваше да криеш от мен, че изпитваш интерес към този феринджи. Ако смяташ, че не съм го забелязал, значи ме мислиш за глупак. Естествено е да си развълнувана. — Той стана от дивана. — Срещата се състоя и се надявам любопитството ти да е задоволено. — Той се запъти към вратата, но спря и се обърна отново към нея: — Бозкаши ще започне около обед. Твоето присъствие ще придаде допълнително очарование на демонстрацията.

Айша остана на мястото си, загледана с невиждащи очи в тежкия стенен килим, който се полюляваше леко след излизането на хана. Намерението му е било още по-сложно, отколкото бе предположила тя. Ако не беше изпитала удоволствие от интимностите с чужденеца, той щеше да бъде доволен, защото щеше да й е доказал абсолютната си власт над нея. Но тъй като тя беше прекарала приятна нощ, това му даваше възможността да й покаже, че властта му ще продължи вечно, че докато едната му ръка ще взема, другата ще дава. Трябваше да го запомни. Той отново бе успял да я заблуди. Накара я да се наслади на нощта, а сега й даде да разбере, че никога повече няма да има тази възможност.

Айша прехапа долната си устна и примирено сви рамене. Акбар хан беше наистина непроницаем, но тя бе успяла да свикне с настроенията му и никога не се съпротивляваше срещу капризите му. На този свят няма нищо съвършено. Той я разиграваше, както си искаше, като в същото време й даваше онова, което й бе приятно. Вярно, понякога подръпваше веригата й, но от това не се умираше. Сега най-важното бе, че имаше позволението му да присъства на бозкаши. Благоволение като това се даваше твърде рядко, защото бозкаши беше изключително мъжко занимание. Дали разрешението беше предложение за мир? Не, невъзможно й беше да отговори на този въпрос! Всъщност, какво значение имаше? Щеше да се порадва още малко на присъствието на Кристофър Ралстън. Е, радостта щеше да бъде мъчителна, но половин хляб все пак беше по-добре от нищо.

Това сравнение й напомни, че е гладна. Тя разклати малкото сребърно звънче, оставено на масичката до дивана, и енергично скочи от леглото.

— Какво желаеш, Айша? — попита влязлата слугиня.

— Нани-рогани — отговори с усмивка младата жена и усети как стомахът й се присвива от глад. Много обичаше тънкия, плосък афганистански хляб, изпечен в прясно масло. — И яйца, Сорая.

Слугинята кимна и изкриви уста.

— Ще кажа да ги приготвят, докато се обличаш. По време на бозкаши трябва да носиш чадри, иначе мъжете ще недоволстват. — Тя потисна забележката, че самото й присъствие на този мъжки ритуал ще предизвика недоволство. Само сърдито вдигнатите ъгълчета на устата издаваха неодобрението й.

— Просто се подчинявам на господаря — обясни сериозно Айша. Сорая изпухтя сърдито. Тя знаеше много добре, че Акбар хан е наистина скандално привързан към това чуждоземно момиче. Не смееше обаче да си позволи нито една критична дума към всемогъщия господар на зенаната.

Айша облече плътни шалвари и когато наметна чадрито, бе обзета от странно усещане. Изведнъж си припомни как бе носила корсет, фусти, чорапи и жартиери, припомни си и широките, шумолящи поли на копринените рокли. Стори й се, че корсетът е стегнал гърдите й и не й дава да диша, а полите залепват по краката й в индийската горещина. Как ли е могла да ги понася? Само мисълта да облече отново подобна рокля превръщаше мекото, загръщащо тялото й чадри в най-великолепната дреха на света. Широката дреха скриваше не само тялото й. Лицето й също беше предпазено от любопитните погледи и нямаше защо да се бои, че ще издаде чувствата си. И за това трябваше да бъде благодарна на Акбар хан. Можеше да погледа за последен път Кит Ралстън, без никой да разбере какво става в душата й…

 

Полегатият планински склон на прохода плавно преминаваше в песъчливата равнина. Лейтенант Ралстън и отрядът му бяха изведени от крепостта от мълчалива група воини с грамадни тюрбани, възседнали великолепни бойни жребци — едри, гъвкави, грациозни животни с диво святкащи очи и разширени от възбуда ноздри. Кит ги огледа с неприкрита завист. Хавилдарят му беше не по-малко впечатлен от него.

— Какво ли не би направил един мъж с такова великолепно животно! — прошепна почтително хавилдарят. — Ако има такива коне, британската кавалерия ще е непобедима.

— Не ми се вярва — промърмори подигравателно Кит. — Във всеки случай така ни учеха в полка. Иначе не бихме стигнали чак дотук, нали?

Абдул Али се покашля, но от учтивост не възрази.

— Какво означава бозкаши, сър? — попита след малко той.

— Улавяне на коза — обясни кратко Кит, който през нощта беше разпитал Айша. — Доколкото разбирам, играта е изпитание на смелостта и бойните умения. Мъжете са на коне и трябва да вдигнат от земята тялото на коза или теле и да го отнесат до края на полето, без да позволят някой да им го отнеме. Работата е там, че всички искат едно и също, разбираш ли? — Той смръщи чело. Айша му бе обяснила, че това кратко описание не отговаря ни най-малко на истинското съдържание на това странно състезание. Докато гледаше великолепните коне, думите й придобиваха нов смисъл.

— Салаамат баши, Ралстън-хузор! — Акбар хан, възседнал прекрасен арабски жребец, много по-могъщ от останалите, препускаше през равнината към тях, за да ги поздрави. Лицето му беше весело. Сердарят беше облечен в разкошен жакет, обточен с кожи по краищата, в широки, напъхани в ботушите шалвари, с кръгло кепе на главата. Очите му блестяха, настроението му очевидно беше добро, но Кит откри в позата му известна възбуда и очакване. Тази странна уста беше опасно извита… Този човек беше наистина неразгадаем.

— Мандех набаши — отговори той, както се изискваше от него и се поклони учтиво, последван от Абдул Али и сепоите.

— Ела, ще застанем на онзи хълм. — Акбар хан вдигна камшика си. — Оттам ще наблюдаваме играта.

— Ти смяташ ли да участваш? — попита учтиво Кит.

— О, да, разбира се. От дванадесетата ми година ме обучаваха на уменията, които трябва да притежава всеки участник в бозкаши — например как да улови какъвто и да е предмет от земята, докато препуска с пълна скорост. Обикновено баща ми закрепваше на някое трудно място сребърен знак и ме караше да препускам към него в пълен галоп и да го улуча със стрелата си, без да спирам нито за миг. — Акбар хан се засмя весело. — При такива упражнения човек се учи да владее ръцете и очите си и да наблюдава точно, Ралстън-хузор.

— С готовност се съгласявам с теб — усмихна се искрено Кит и огледа просторната равнина, където се бяха събрали тридесетина мъже на коне, обзети от същото нетърпеливо очакване, дива енергия и решителност. После хвърли поглед към хълма, където трябваше да застанат, и сърцето му спря. Там ги очакваше самотна фигура в бяло чадри, възседнала сив арабски кон.

Сякаш предвидил реакцията му, Акбар хан го погледна отстрана.

— Да, Айша също ще бъде между зрителите. Тя ще ти обясни правилата на играта. Като всички афганистанци тя обича и разбира бозкаши.

Кит прехапа устни. Нямаше да постигне нищо, ако отговореше на предизвикателството. Освен това знаеше много добре, че Анабел Спенсър наистина е възприела нравите и схващанията на афганците.

Когато малката група стигна до хълма, Айша не поздрави, дори не погледна в посока към Кит.

Акбар хан се усмихна благосклонно.

— Оставям госта си в твои ръце, Айша. Ти можеш да отговориш на всички въпроси, които ти зададе Ралстън-хузор.

След като получи позволение от господаря си, тя се обърна към Кит и го поздрави с ритуалните думи. Кит отговори възможно най-равнодушно, макар че ръцете му в ръкавиците бяха овлажнели, а устата му — пресъхнала. Виждаше само замайващите зелени очи през тънката дантела на чадрито, но съзнанието му беше пълно с картини, една от друга по-възбуждащи.

— Говори се, че играта произхожда от времето на Чингис хан — заразказва спокойно тя, докато Акбар хан се отдалечаваше към групата играчи. — Един от мъжете трябва да успее да хване тялото на козата… виждаш ли къде са я захвърлили? — Тя посочи с камшика си към малката черна купчинка в средата на полето. — Щом я хване, трябва да я стисне здраво, да се пази от всички други участници и да препуска свободно и без никой да му попречи. — В гласа й прозвънна смях. — Разбира се, всички се опитват да му отнемат козата.

Кит кимна, поглъщайки всяка нейна дума. Тридесетина добре обучени ездачи преследват една и съща цел… и всеки от тях е твърдо решен да спечели.

— Какво значи свободно и без да му пречат? — попита настойчиво той.

— Точно това, което значи, Кристофър Ралстън — засмя се жената. — Виждам, че си схванал главното. Свободно значи свободно. Никой не бива да му попречи да отнесе плячката си в края на полето.

Тя му говореше, сякаш миналата нощ не беше лежала в обятията му. Разбира се, той знаеше защо го прави. Не бяха сами; полето беше изпълнено с въодушевени, тръпнещи мъже от крепостта, а зад тях на хълма стояха трима въоръжени до зъби племенни водачи, които нито за миг не откъсваха очи от чуждоземния отряд и началника му. Това още веднъж подчертаваше факта, че всички бяха само пионки в хитрата игра на Акбар хан. Кит отново бе обзет от чувството, че афганецът си играе с него на котка и мишка. Все пак сега той познаваше по-добре природата на котката, освен това помнеше, че дълбоката причина за всички шеги и подигравки беше непреодолимата омраза на Акбар хан към всичко английско.

— Искам да дойдеш с мен — произнесе с чужд глас той и сам се изуми от дивия си, страстен шепот.

— Най-добре обърни внимание на „жорчи“ — продължи безучастно тя, сякаш не бе чула думите му. — Щом се реши кой от играчите е яздил най-добре и е спечелил свободата, „жорчи“ започва да пее в негова чест, като реди стиховете спонтанно, както му дойдат на ума. Той е нещо като трубадур, изпълнител на балади, и задачата му е да развлича множеството. Ще ти преведа какво казва, когато дойде моментът.

— Много ти благодаря — отвърна сухо Кит. — Помощта ти е неоценима за мен.

— За мен е чест, Ралстън-хузор.

— Ако знаеш как ми се ще да ти извия врата! — изсъска вбесено той.

— Започват. Трябва да бъдеш много внимателен.

Кит стисна сърдито зъби и устреми поглед към полето. Скоро цялото му внимание бе погълнато от драмата, която се разиграваше пред очите му.

Акбар хан се отличаваше ясно от другите по обточения с кожи жакет и богато украсената сбруя на коня. В първия момент настана страшна бъркотия. Мъжете надаваха диви викове и препускаха като бесни към центъра на полето, където беше козата. Всеки се стремеше да се доближи максимално до нея, за да може да я вдигне. Изведнъж Акбар хан се отдели от хаоса и се втурна към края на полето, преследван от голяма група мъже. Той стискаше с две ръце крака на убитата коза, а юздите на коня бяха между зъбите му. На лицето му беше изписано силно напрежение. Трупът на животното беше тежък, а той трябваше на всяка цена да го удържи. Когато трима мъже се втурнаха право срещу него, решени да му отнемат трофея, конят му полетя като вятър, докато ездачът пазеше плячката с тялото си, приведен ниско над седлото.

— О, не я изпускай! — пошепна задавено Айша. Безучастието й изчезна и тя заподскача възбудено на седлото. — Той е най-прекрасният ездач на света, нали!

Кит поиска да се разсърди от тази възторжена похвала, но не можа. И неговото възхищение не беше по-малко. Самият той имаше славата на добър ездач, ала нито за миг не помисли, че би могъл да се мери с Акбар хан в тази езическа игра. Ловът на лисици в английските полета беше детска игра в сравнение с този див галоп и с издръжливостта на участниците в бозкаши. А уменията на ловец нямаше да му донесат някаква практическа полза.

За миг Акбар хан бе обкръжен от побеснелите си противници и от тълпата се изтръгна гневен вик, но той съумя да се освободи, без да изпуска от ръцете си плячката. Грамадният черен кон успя да си пробие път и отново се понесе като вихър през полето.

— Той е свободен и препуска, без да има кой да му попречи — извика Айша и се отпусна на седлото. — Хората решиха така.

И наистина, зрителите ликуваха, пляскаха с ръце и крещяха, някои стреляха във въздуха. Акбар хан спря коня си, обърна го и се насочи обратно към средата на полето. Противниците му се разстъпиха почтително. В кръга влезе „жорчи“ и издигна глас в похвала на победителя.

— Той пее, че Акбар хан има бързината на антилопа, скока на леопард и сърцето на черната мечка — преведе бързо Айша. — Може би сега ще кажеш, че това са ласкателства? — Отново прозвуча подигравателният й смях. — В бозкаши, Кристофър Ралстън, можеш да откриеш истинската сила на афганистанския народ. Те ще се бият до смърт и няма да имат милост. Британската армия в Кабул трябва да има много вяра в себе си, щом генерал Елфинстоун си въобразява, че може да подчини жилзаите.

Кит направи гримаса.

— Толкова ли презираш сънародниците си?

— Те не са направили нищо, което заслужава уважението ми — отговори кратко Айша. — А това… — Тя посочи полето пред тях. — Това заслужава уважение. Може би ти изглежда нецивилизовано и дори варварско, но е почтено и истинско. Тези хора ценят силата, смелостта и решителността. Тук няма да срещнеш лицемерие.

— А какво ще кажеш за предателството? — попита горчиво той. — Нима ще отречеш коварството на афганците, нарушените клетви, жестокостите, безбройните убийства на невинни жени, деца и търговци?

Айша вдигна рамене.

— За тях това не е предателство. Те държат честно на лъжите си. — В гласа й отново се промъкна смях. — Лъжите са позволени, когато спасяват човешки живот, уреждат разгорещен спор, радват съпругата и объркват неприятеля по време на война. Общуването с феринджи влиза в последната категория. Те не са докоснати от така наречената твоя цивилизация, Кристофър Ралстън, и са готови да пролеят кръвта си, за да прогонят поробителите. Няма да подчините този народ, никога.

— По дяволите, жено, един ден ще съжаляваш за тези думи! — изръмжа Кит, вбесен от тази вярност към варварите.

— Много приличаш на афганец, знаеш ли — изсмя се подигравателно тя. — Вече разбираш колко е лесно да приемеш възгледите им за живота.

Лицето му потъмня, ръцете му се свиха в юмруци. Знаеше, че е безпомощен, знаеше, че думите му са смешни и жалки. Та той мислеше също като Анабел — онези надути маймуни в Кабул бяха неспособни да се справят с възложената им задача! Все пак те бяха негови сънародници — и нейни, колкото и тя да отказваше да го приеме.

Акбар хан хвърли козия труп в средата на полето и ездачите се събраха за нова игра. Изведнъж сердарят вдигна ръка и се обърна към хълма, гласът му отекна в околните скали, изпълнен с предизвикателство:

— Ралстън-хузор! Готов ли си да премериш силата и умението на британската кавалерия с афганските воини?

— Не! — прошепна безсилно Айша. Подигравката изчезна от гласа й, едничката дума, която произнесе, беше вик на ужас. — Не го прави, Кит!

Той се обърна към нея и усети студената празнота, съпътстваща вземането на единствено възможното решение.

— Съмняваш ли се в мен?

— Те искат да те унижат, а може би и да те наранят — прошепна с болка тя. — Не можеш да спечелиш срещу тях.

— Май е време някой да ти покаже, че и твоята раса има здрав гръбнак, Анабел Спенсър — отвърна хладно той.

— Ние сме с вас, сър — обади се решително Абдул Али.

Кит погледна към малкия си отряд. Кафявите лица бяха безизразни, без следа от вълнение или страх. В погледите им се четеше спокойно разбиране.

— Да вървим, хавилдар. — Кит пусна юздите и конят му препусна в галоп надолу по хълма. Афганските воини се бяха скупчили около желаната плячка, Акбар хан стоеше малко по-настрана и се усмихваше тържествуващо.

Анабел усети гадене. Ако не го беше раздразнила, той нямаше да приеме това абсурдно предизвикателство. Тя знаеше защо го бе ядосала така. Опитваше се да разклати самодоволството, общо за всички британци в Афганистан, а според нея беше характерно и за Кит. Докато живееше между тези хора, тя бе приела с цялото си същество необузданото им презрение и отвращение от феринджи. Само едно не бе приела — убийствата и кланетата, които те смятаха за единствено средство срещу натрапниците и отмъщение за нахлуването в земите им. Душата й се отбраняваше решително срещу жестокостта и това й напомняше, че се отличава твърде много от хората, сред които живееше. Не й се вярваше, че европейците са толкова лоши, колкото твърдеше Акбар хан, макар че надменните и глупави британски управници в Кабул потвърждаваха думите му. Тя обичаше родителите си и бе убедена, че те не бяха такива. После обаче усети мъчително съмнение. Тогава тя беше дете: глезено, твърде умно за възрастта си, невъзпитано. Колко пъти беше чувала това описание за себе си в дългите разговори между родителите си. Как да се довери на спомените и преценките на едно такова дете, при това тъй далечни?

Затова тя се опита да накара Кристофър Ралстън да проумее поне отчасти истинската природа на афганците. Раздвоена в конфликта между заученото отвращение от всичко онова, което представляваше той, и инстинктивното неприемане на съдбата, отредена му от Акбар хан и останалите сердари, тя разбра, че опитът й е бил твърде непохватен. Вместо да го накара да проумее опасността, подигравките й го подбудиха да се втурне право в устата на вълка. Е, може би така щеше да стигне по-лесно до истините, които тя се бе опитала да му внуши. Може би той заслужаваше този жесток урок.

Айша не можеше да повярва, че Акбар хан желае да нанесе сериозни физически рани на Кит. Не, той искаше да го унижи още веднъж, както беше направил, като му я хариза миналата нощ. Вероятно смяташе да го накара да се оттегли от бойното поле с подвита опашка и в същото време да го убеди за последен път в силата, необузданата смелост и дивата жестокост на неприятеля. Айша не можеше да си представи, че ще има силата да издържи докрай унижението. Ала дори когато сърцето й се сви болезнено, тя разбра, че й е невъзможно да отдели очи от разиграващата се сцена.

Кит отговори на поздрава с хладна усмивка и се опита да прецени трезво съперниците си. Каква дивашка сбирщина, каза си той, но нима можеше да се очаква друго! Раздърпаният кози труп беше на известно разстояние от него. Вероятно тежи около шестдесет-седемдесет фунта^[1] каза си той, изумен от своето спокойствие. Невъзможно бе да го вдигне и да препусне с него през полето свободно и без никой да му пречи. Конят му не можеше да съперничи на великолепните арабски жребци, а и самият той не притежаваше нито едно от уменията и сръчностите на тези опитни играчи. Е, можеше поне да им представи едно красиво забавление. Извърна се леко и изгледа многозначително Абдул Али.

— Ще участваме като отбор, хавилдар. Мисля, че имаме право на това малко предимство.

Сержантът кимна и сепоите се скупчиха гъсто около него. Предизвикателен вик разтърси околните скали и изведнъж британският патрул се озова сред обезумелите играчи. За момент Кит загуби равновесие, после втренчи поглед в козия труп и прогони всички други мисли от съзнанието си. Около него вреше и кипеше, коне и мъже се блъскаха, крещяха и цвилеха, но той препускаше право напред, шибаше безмилостно коня си, крепен от съзнанието, че Абдул Али и хората му са зад него. Някой се наведе напред, за да грабне плячката; след секунда успя да я сграбчи и се изправи с ликуващ вик; друг участник се изпречи пред него и се опита да му отнеме трофея; стигна се до кратка борба и мършата падна на земята. В този момент Кит стигна до нея, наведе се и с ъгълчето на окото си забеляза, че Абдул Али е грабнал юздите на коня му и го води, за да може лейтенантът да използва и двете си ръце. Главата му увисна под корема на коня и всичко, което виждаше в момента, бяха разораната земя и конските копита. Ръката му се стрелна към опашката на козата; коленете му стискаха седлото със сила, каквато не беше вярвал, че притежава. Само да успее да хване козата и с другата ръка… Ето я… Кристофър се напрегна, вдигна тежката мърша от разровената земя и се изправи на седлото. Двамата с Абдул, който продължаваше да стиска юздите на коня му, препуснаха право напред. Кристофър държеше козата с две ръце. Сепоите им пробиха път през диво ревящото множество. Ездачите бяха полудели от желание да отнемат плячката от чужденците. В един щастлив миг Кит видя пред себе си свободно пространство и не чу нищо друго, освен тропота на копитата на собствения си кон по камънака.

Колко струваше свободата? Колко струваше отдалечаването? В съзнанието му кънтяха подигравателните думи на Айша, която обясняваше през смях заключителния момент на играта. С мощно движение той запрати козия труп далече от себе си и с ъгъла на съзнанието си отбеляза глухия удар при приземяването му. Той беше създал свои собствени правила, които му позволяваха да се оттегли почтено и достойно. Последва момент на абсолютна тишина, сякаш всички участващи имаха нужда да си поемат дъх.

— Спри, хавилдар! — заповяда спокойно Кит, възползвайки се от възникналата пауза, и обърна коня си към хълма. Сърцето му биеше тържествуващо.

Патрулът се подчини на заповедта, дадена на хинди. Сепоите се строиха зад началника си и препуснаха към хълма с каменни лица.

Айша го очакваше, съвършено неподвижна като забулена статуя.

— Е? — попита с треперещ глас той. — Унижиха ли ни?

Тя поклати глава и очите им се срещнаха. Беше много трудно да се разбере какво изразява погледът й зад тънкото було, но тя издържа на предизвикателството.

— Ти беше прекрасен, Кит. Дължа ти извинение.

Думите й бяха достатъчни. Да чуе похвала от устата й — това беше много по-голям триумф от изживяния преди малко.

— И ние не сме пълни некадърници — отговори глухо той.

Айша сведе глава в знак на съгласие и прошепна със страх:

— Боя се, че скоро ще имаш нужда от цялата си смелост, Кит…

— Е, Ралстън-хузор, позволи ми да те поздравя. — Акбар хан застана пред госта си с широка усмивка. — Ти прояви завидно умение, като разшири съществуващите правила, освен това доказа, че притежаваш мъдрост, като не продължи битката, която не можеше да спечелиш. — Той му кимна благосклонно. — Като признание за уменията ти домакинът предлага на госта да поиска всичко, което той е в състояние да изпълни със скромните си възможности. — Жестът му обхвана цялото поле. — Желаеш ли да получиш арабски жребец? Ти си достоен ездач за най-добрия кон от моя обор.

Кит вдигна поглед към заобикалящите ги планини, вгледа се в стръмните върхове, които се издигаха гордо към ясносиньото небе. После погледна настрана, към неподвижната забулена фигура.

— Бих желал да ми подариш още една нощ с Айша, Акбар хан — проговори твърдо той.

Възцари се мъртвешка тишина. Скоро я нарушиха алчните крясъци на лешояд, подушил плячка. Кит се улови, че наблюдава съсредоточено полета му над близката клисура, сякаш не се интересуваше особено от думите на домакина си. Фигурата до него не помръдваше. Откъде ли е научила тази абсолютна неподвижност? — запита се с отсъстващ вид той.

— Ти поставяш гостоприемството ми на тежко изпитание, Кристофър Ралстън — проговори най-после Акбар хан.

Във въздуха тегнеше опасност. Кит усети как сепоите се скупчиха около него, как и жилзаите под хълма само чакаха знак за нападение от сердаря си. Този знак щеше да означава смърт за много от тях, кървава, мръсна, безсмислена смърт само защото лейтенант Ралстън се беше поддал на страстта. Погледът му продължаваше да следи лешояда.

— Ако Айша е готова, ще изпълня молбата ти — проговори Акбар хан и гласът му прозвуча сухо, като чупещи се стари кости.

Кит се обърна към забулената фигура и я погълна с жаден поглед. Знаеше какъв ще бъде отговорът.

Думите й отекнаха като камбанен звън в тишината.

— Мисля, Акбар хан, че Ралстън-хузор е искал да те помоли да му осигуриш добра свита, за да може да излезе безпрепятствено на пътя за Кабул.

Не му оставаше нищо друго, освен да приеме отказа. А той като слепец се бе надявал, че като прекара още една любовна нощ с нея, ще успее да я убеди в необходимостта да тръгне с него, да избяга от това непристъпно планинско гнездо…

— Подчинявам се на желанието на дамата — проговори овладяно той. — Мисля обаче, че не ни е необходим ескорт.

— О, разбира се, ще ви осигуря водач! — извика сердарят и гласът му отново прозвуча добродушно. — Не бива така, Ралстън-хузор, вие не познавате тези места, а навсякъде дебнат капани. — Той махна с ръка на един от хората си и бързо му обясни нещо на пачу. Мъжът изръмжа някакъв отговор и се изравни с Кит и другарите му.

— Сбогом, Анабел Спенсър — проговори глухо Кит.

— Сбогом, Кристофър Ралстън — прозвуча тихият й отговор. Очите й бяха сведени към земята. — Нека твоят Бог бъде с теб.

Кит усещаше болезнено всеки метър, който го отдалечаваше от нея. Помежду им беше зейнала непреодолима пропаст. Тя беше взела единственото правилно решение, за да спаси и двамата. Акбар хан й предложи тя да избере само за да я изпита. Беше повече от ясно, че никога нямаше да й прости, ако бе избрала чужденеца. Ако Кит можеше да я притежава още веднъж при поставени от него условия, това щеше да означава нарушаване на гостоприемството и сердарят щеше да се почувства освободен от задължението да се отнесе добре към госта си.

Кит и хората му щяха да умрат с ножове в гърбовете и историята щеше да свърши веднъж завинаги. Ако Айша бе имала още малко време, за да му обясни нрава на тези хора, той вероятно щеше да действа по друг начин. Незнанието залагаше пред краката му толкова непредвидими капани…

— Върни се в зенаната, Айша. — Кратката заповед прекъсна мъчителните й размишления.

Очевидно тя беше изиграла ролята си според очакванията на хана. По-лошото беше, че битката не завърши както искаше.

— Както желаеш. — Тя обърна коня си към крепостта, изчака малката й свита да се събере зад нея и препусна назад, към своя тих, затворен за мъжките очи свят.