Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bold Destiny, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 27 гласа)

Петнадесета глава

Акбар хан поглади брадата си.

— Десет хиляди рупии за главата на всеки водач. Това е цената, предложена в писмото.

Лицата на слушателите му останаха неподвижни. От наргилетата се издигаше ароматен дим и забулваше стаята за съвещания, затоплена от тумбеста печка.

— Пратеникът на кралския пълномощник, лейтенант Конъли, е написал това писмо на Мохун Лал — продължи замислено ханът. — Той предлага Хаджи Али да бъде подкупен, за да превърне написаното в дело. — Ледените сини очи обходиха задименото помещение и срещнаха все каменни лица. — От хора, които наемат убийци, не може да се очаква, че ще сдържат дадените обещания и ще изпълняват подписаните договори — произнесе отмерено сердарят и думите му бяха посрещнати с одобрително мърморене.

— Ако Макнейтън-хузор се опита да ме увери, че желае да води честни преговори, аз ще се усъмня в думите му. — След това заключение Акбар хан си позволи лека подигравателна усмивка.

— Казват, че Елфинстоун-хузор, вехне от час на час — проговори тихо един от сердарите. — Поради тази причина Шелтън и бригадата му са повикани от Бала Хисар обратно в укрепеното селище.

— Моят човек в селището съобщи същото — рече Акбар хан. — Мисля, че е време да усилим малко натиска. Макар че миналата нощ британците имаха успех в щурмуването на Шарифовия форт, нашите племенни братя държат здраво всички останали фортове в равнината между Сеах Сунг и крепостта. Предлагам да обстрелваме селището им от форта Рикабаши.

— Какво ще кажеш за селото Бехмаро? — попита Укбар хан и отпи глътка шербет. — Не бива да позволяваме на британците да се ползват от запасите му.

— На това трябва да се сложи край — съгласи се Акбар хан. — Макар че припасите, които са реквизирали, не са достатъчни да ги изхранят, този източник трябва да бъде затворен. Щом това стане, британците няма да имат друг изход, освен да отстъпят и да поведат с нас преговори за изтеглянето си. Иначе ще умрат от глад.

— Зимата чука на вратите.

— Да, скоро ще завали сняг, а запасите им от дърва са изчерпани.

„Шурата“ свърши и племенните водачи се разделиха в необичайно за вечните им дрязги съгласие. Акбар хан остана сам край бумтящата печка, загледан с празни очи в бялата стена.

Айша сигурно щеше да прозре плановете му. Как ли се чувстваше сред онези колебливи слабаци, които той я бе научил да презира? Защо стоеше затворена сред тях, защо чакаше края, след като знаеше, че този край щеше да бъде и неин? Кога трябваше да иде и да я вземе оттам? Това не беше трудно, тъй като британското селище беше пълно с негови шпиони. Дали да я остави още малко там, за да разбере какво значи глад, да поживее в ужас от неумолимата съдба и да усети как въжето бавно се стяга около шията й. Искаше му се да я види как трепери от страшните спомени и как си представя наказанието, което Акбар хан налага на предателите.

Айша му липсваше, това беше истината. Само с нея си позволяваше от време на време да изпита човешки чувства, да удовлетвори потребностите на плътта си, да забрави за миг единствената цел, която изпълваше живота му. Липсваше му мекотата й, зад която се криеше дива енергия, която му доставяше неизчерпаеми радости и я различаваше от всички жени, които беше срещал през живота си. Липсваше му постоянната й готовност да реагира на предизвикателствата му, липсваха му любовните й умения. Липсваше му чувството, че усеща всяка нейна мисъл и всяко най-дребно колебание. Можеше само да предполага как се чувства тя в момента, а искаше да го знае съвсем точно. Тя бе взела решение да остане при онзи феринджи, но дали с това беше взела страната на сънародниците си или искаше да се наслади докрай на нетрайните радости в леглото на Кристофър Ралстън? Последното можеше да бъде простено. Той щеше да я накаже за изневярата, но щеше да й прости, тъй като също носеше отговорност за случилото се. Предателството обаче беше друго нещо.

Акбар хан смръщи чело и разтърси глава, за да се върне в настоящето. Засега щеше да я остави там, където беше. Той трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху безумните планове на Макнейтън.

 

— Велики Боже! — извика Кит и зарови пръсти в косата си. — Полкът в Курдурах е бил позорно разбит. А сега и това.

— За какво говориш? — осведоми се обезпокоено Колин Макензи, който седеше пред масата с картите. Тези дни в Главната квартира цареше всеобща потиснатост.

— Паднало е укрепеното селище при Харикар — отговори мрачно Кит. — Полкът на Корингтън, който беше на лагер при Гуркха, направил всичко, за да защити крепостта, но фанатичните гази изклали целия гарнизон.

— И семействата?

Кит кимна потиснато.

— Потинджър и Хотън, единствените оцелели, пристигнали тази сутрин в лагера целите в рани. Хотън май няма да го бъде.

— Майко Божия! — Макензи отиде до прозореца и се загледа в пустата улица. Зимният вятър се блъскаше в прозорците и гонеше нападалите есенни листа. Из цялата страна британските гарнизони падаха под огъня на афганистанските мускети и ятагани. Племената жилзаи и гази се бяха събрали в равнината пред Кабул и непрестанно обстрелваха укрепеното селище. Положението се влошаваше с всяка минута.

— Трябва да евакуираме селището и да отидем в Бала Хисар — изръмжа той. — По изключение днес съм склонен да се съглася с почитаемия пълномощник. Това е най-разумната мярка. Крепостта се защитава по-лесно, а и стратегическото й положение е сравнително добро. В тази равнина тук сме като мишки в капан.

— Шелтън не иска и да чуе — възрази Кит. — Цяла сутрин седях и сулшах приказките им. Той настоява да се изтеглим към Джелалабад, където Сейл се държи здраво. Бригадирът се страхува, че отлагаме твърде дълго предаването на Бала Хисар и окончателното си оттегляне от Афганистан.

— Как, по дяволите, си мисли, че ще се измъкнем оттук! Цивилни, жени, деца, бебета… как ще вървят седемдесет мили до Джелалабад под постоянната стрелба на афганистанците? — Макензи беше ужасен. — Можем да се измъкнем от този ад само ако Акбар хан и другите ни позволят да го сторим. Имаме нужда от пътен лист, Кит.

— Иди и го предложи на Макнейтън — отвърна уморено Кит. — Той все още е убеден, че планът му да разедини вождовете ще се осъществи и че ще възстановим предишното положение. Твърди, че трябва само да изкараме зимата в Бала Хисар.

— Капитан Ралстън?

— Да, лейтенант. — Кит вдигна ръка към челото и погледна любопитно влезлия.

— Забелязахме афганистанска войска, сър, която се движи от Кабул към Бехмаро.

Колин се присъедини към проклятията на приятеля си. И двамата осъзнаха веднага значението на тази нова катастрофа.

— Идете и предайте съобщението на бригадир Шелтън — предложи уморено Кит.

— Само ако Шелтън не беше толкова усърден войник… — промърмори Колин, когато лейтенантът излезе. — Някой трябва да разработи стратегия на отстъплението, по дяволите! Войските ни са загубили кураж и скоро съвсем ще рухнат, ако трябва да търпят това принудително бездействие и да се примиряват с все по-оскъдните дажби. Не мога дори да ги накарам да отговарят на поздрава ми, както трябва, и не съм сигурен, че мога да им имам доверие. — Това беше истина. Моралът на войската беше паднал толкова ниско, че едва се намираха войници за постовете.

— За това не е виновен само Шелтън — възрази Кит. — Трябва да бъдем почтени и да признаем, че Елфинстоун не улеснява живота на заместник-главнокомандващия. Той продължава да настоява на правата си, макар че не е в състояние да взима решения и изобщо не става от леглото.

— Прав си — кимна мрачно Колин.

— Кит, трябва ми един кавалерийски ескадрон с полево оръдие! — прозвуча задавен глас откъм вратата. — Чух, че вие отговаряте за кавалерията. Да бъдат готови за поход след половин час.

— Тъй вярно, майоре — отговори бодро Кит и отдаде чест на гърба на майор Суейн. — Откога отговарям за кавалерията и полевите оръдия? — попита учудено той.

— Откакто си възвърнахме форта на Мохамед Шариф — ухили се Колин. — Това беше една от малкото ни победи и ти се представи много добре, приятелю.

— Не аз, а хавилдарят Абдул Али трябва да бъде повишен — поправи го с усмивка Кит. — Той командва рота сепои, които са готови да го последват в Дантевия ад. Не знам по каква причина, но той е привързан към мен и ме следва навсякъде.

— Вземи го със себе си и този път — предложи Колин. — Някой трябва да ти прикрива гърба.

Кит кимна.

— Отивам да кажа на Анабел. Предпочитам да се озова пред афганистански ятаган, отколкото пред гневните зелени очи на моята Анабел-Айша.

Колин избухна в смях.

— Ти имаш невероятен късмет, проклетнико. Иска ми се и аз да имах нещо такова вкъщи, за да се избавя от унинието и тъгата.

Странно, но веселата забележка на Колин не срещна желания отзвук. Кит поклати глава и под сивите му очи се очертаха тъмни сенки.

— Положението не е никак розово, Колин. Ти нямаш представа как се живее с човек, който е изложен на непредвидими, но реални опасности. Знам, че съм осъден на смърт, и не се тревожа особено. Ако не умра в Афганистан, ще падна на друго бойно поле, това е повече от ясно. Но не мога да понеса мисълта, че Анабел може да умре. Постоянно се измъчвам от съзнанието, че отвличайки я, изложих живота й на опасност. Не биваше да го правя…

— Тя усеща ли го?

Кит поклати глава.

— Опитах се да я убедя, че трябва да се върне при Акбар хан, но тя не иска да ме чуе. Направо ме подлудява с тази вяра в силата на съдбата. Твърди, че животът ни е предопределен, че часът на смъртта е написан на челата ни, че изборът между страданието и щастието не е в нашите ръце. Съветва ме да приема онова, което ме очаква и да се усмихвам, ако мога.

— Има и много по-лоши убеждения — отговори сериозно Колин.

— Вероятно си прав — отговори глухо Кит и раменете му увиснаха. — Отивам при нея, Колин.

— Нека Бог бъде с теб.

Кит вдигна ръка в знак на благодарност и излезе навън. Когато стигна пред обора, видя зад ъгъла бялото чадри и ускори крачка. Не можа да си обясни защо Харли, който вървеше след Анабел, тика дървена количка.

Не му се щеше да я повика, макар че вече цялото селище знаеше, че под покрива на капитан Ралстън живее някаква афганистанка. Смяташе, че е най-добре да продължава да се държи дискретно. Колегите му проявяваха сдържаност, а строгите съдници на морала и приличието като лейди Сейл се правеха, че не виждат.

Кит се разбърза и скоро ги настигна.

— Какво сте натоварили? — попита той и смръщи нос.

Харли се взираше право пред себе си по начин, който даваше недвусмислен израз на неодобрението му от сегашното му положение.

— Мис Спенсър твърди, че планинските племена използват конския тор като гориво, а тъй като вече сме принудени да горим мебелите, сър, тя реши…

— Тор! — извика Кит и се потърси от отвращение. От купчината в количката се издигаше пара. — Анабел, бъди разумна.

— Точно това правя — отговори спокойно тя. — Разбира се, трябва първо да го изсушим. Ще го направим на питки и вятърът ще ги изсуши много бързо. Овчият тор гори по-добре от конския, но просяците нямат право да избират.

— Права си — кимна уморено Кит. — Сигурно вонята е страшна?

— Не, не мирише много. По-хубавото е, че топли.

А това е най-важното в момента, каза си Кит. Видът на Харли му подсказа, че момъкът споделя мнението му и ще пристъпи твърде неохотно към изпълнението на тази задача.

— Афганистанците се опитват да завземат Бехмаро. — Беше по-просто да заговори направо и да избегне избухването й. Все пак бяха на улицата.

— Ще им попречите ли? — попита делово тя.

— Имам заповед да извърша обходна маневра, за да отклоня вниманието от пехотата на майор Суейн.

— Кристофър! — Заповедническият вик долетя от другата страна на улицата. Естествено, гласът беше на лейди Сейл. — Какво, за Бога, е натоварил ординарецът в количката си? — попита смаяно тя, забравила за миг какво щеше да го попита.

— Конският тор гори много добре, милейди — отговори енергично Харли и застана до Айша, която беше отстъпила крачка назад и със сведената си глава представляваше съвършено олицетворение на мюсюлманската плахост и покорство.

Лейди Сейл упорито не забелязваше забулената фигура.

— Принудих се да изгоря креслата си. Но ако е така, ще изпратя Гулам Нааби в оборите. Кристофър, вярно ли е, че онези диваци са нападнали Бехмаро?

— Да, мадам — потвърди Кит. — Поделението на майор Суейн ще им пресече пътя, а аз имам заповед да отклоня вниманието им с кавалерия и артилерия. Не се съмнявам, че ще удържим положението.

— Дано — прошепна лейди Сейл с необичайна за нея потиснатост. — Запасите ни и без това са на изчерпване. Хората не помнят кога за последен път са се нахранили както трябва. — Тя кимна величествено и се отдалечи.

— Разбира се, че ще удържите селото — промърмори Анабел.

— В гласа ти май имаше скептичност, скъпа?

— Може би. Внимавай за себе си, Кит.

— Ще внимавам. И за Бога, погрижете се тази гадост да поизсъхне, преди да я сложите в камината.

 

Цял ден продължи сражението с афганистанската войска, която беше завзела селото Бехмаро. Бунтовниците бяха блокирали всички изходи и опитите на британците да щурмуват завършваха с неуспех.

Кит беше принуден да стои и да гледа безпомощно как кавалеристите падаха един след друг под унищожителния огън на дългите афганистански мускети. Абдул Али беше ранен още в началото на боя и по заповед на Кит сепоите го отнесоха в селището. Без спокойния, сигурен в себе си сержант Кит се чувстваше изоставен. За кой ли път разбра колко е разчитал на своя постоянен придружител. Шелтън им изпрати подкрепление, което за кратко време повдигна духа на войската, но не ги доближи до целта. При залез-слънце прозвуча сигналът за отстъпление.

Оцелелите войници се върнаха в селището с мрачни лица, дълбоки сенки под очите и настроение, което граничеше с отчаяние. Ушите им бучаха от нечовешките викове на ранените, които безмилостните гази довършваха с ножовете си. След цял ден отчаяни битки не можаха да стигнат и една крачка по-близо до селото, в което беше единствената им надежда — ако не искаха да умрат от глад и от жестокия студ на дългата планинска зима, заобиколени от жестоки и непримирими неприятели.

Кит отиде първо в лазарета, където Абдул Али лежеше между умиращите и ранените. Безпомощните стонове на онези, чиито болки бяха станали неотменна част от живота им, го измъчваше много повече от писъците на ранените, доведени днес от бойното поле. Хавилдарят го посрещна в делириум, предизвикан от високата доза морфин. Левият му крак беше увит в напоена с кръв превръзка. Кит усети как в гърдите му се надигна безпомощен гняв, насочен срещу всеки и срещу всичко. Какъв смисъл имаше да продължават тази безумна, смъртоносна, самоубийствена битка?

Той излезе от лазарета и се запъти към дома си. Краката му тежаха като олово, на лицето му беше изписана дълбока потиснатост. Откъм дневната се чуваха гласове. Вратата се отвори в мига, когато той сложи ръка на бравата.

— Видях те да влизаш през портата и разбрах, че си добре. — Айша го огледа, за да свикне с мисълта, че любимият й отново бе оцелял, че непоправимото не се бе случило. Изпитваше невероятно облекчение. След това се хвърли на шията му, давайки воля на чувствата, които беше сдържала толкова дълго.

Кит я прегърна силно и само след миг се почувства по-сигурен и спокоен. Вдъхна дълбоко сладкия аромат на косата й и погледна към Колин и Боб, които бяха застанали пред камината и се правеха, че не ги забелязват. Огънят гореше почти без пламъци, но миризмата бе горе-долу поносима.

— Както виждам, вече си почнала да гориш тор — отбеляза Кит и се опита да придаде малко веселост на гласа си.

Анабел го погледна изпитателно.

— Много лошо ли беше?

Той въздъхна и раменете му увиснаха.

— По-лошо от всичко, което съм преживявал досега. Най-страшно е чувството, че всеки нов ден носи ново поражение, нова смърт. Не преставам да се питам дали този кошмар ще свърши някога…

— Седни. — Тя го бутна в едно кресло и му наля чаша бренди. — Това е последната бутилка, но тази вечер имаш нужда от нещо укрепително.

— Да. Налей и на другите.

— О, не, приятелю, никога не бих изпил последната ти бутилка — отказа категорично Колин.

— Не говори глупости! Ще я изпразним и толкова. — Кит махна с ръка. — Има ли нещо за ядене, Анабел?

— Днес ще празнуваме — отговори с усмивка тя. — Поканих Колин и Боб да ни правят компания. Има яйца и палачинки, месо от антилопа и макарони… а като се прибави и чаят, празникът става пълен!

— В коя омагьосана страна съм попаднал? — смая се Кит.

— Е, не е чак така — отговори доволно тя. — Много е просто. Отидох на пазара в Кабул и…

— Какво си направила? — Кит скочи на крака с побеляло като тебешир лице.

— Беше много лесно — продължи спокойно Айша, сякаш не беше забелязала впечатлението, което му направи с разкритието си. — Накупих толкова продукти, че ще имаме поне за една седмица. Когато запасите ни се изчерпят, ще отида пак. Не знам защо не се сетих по-рано.

— Може би защото си загубила разума си едва днес — предложи Кит с необичайно спокойствие. — Много пъти съм искал да те раздрусам, но този път съм сигурен, че ще го направя.

— Ние да тръгваме… — промърмори Боб и се покашля.

— Да, мисля, че така е най-добре — подкрепи го Колин и стана.

— Не, не си отивайте! — извика Анабел, когато Кит не направи опит да задържи приятелите си. — Ще останете за вечеря, нали ви поканих. И не обръщайте внимание на Кит. Той е уморен до смърт и се чувства зле…

— Не се чувствам и наполовина толкова зле, колкото ще се почувстваш ти само след минута — проговори заплашително той. — Всъщност, по-добре е първо да вечеряме. — Той се обърна към двамата мъже и заговори спокойно: — Не си отивайте, моля ви. Останете за вечеря. Това е единственото домакинство в селището, където днес ще бъде поднесено истинско ядене.

— Ако настояваш…

— Разбира се, че настоява — засмя се Анабел, която изобщо не се разтревожи от заплашителната физиономия на любимия си. — Отивам да видя дали Харли е приготвил антилопата и макароните, както го помолих. Изпий още едно бренди, Кит. Ще ти се отрази добре.

Вратата се затвори зад нея и Кит пое шумно въздух.

— Бог да ми е на помощ… Знаехте ли, че е отишла в града?

— Сега го разбрахме — отговори Колин. — Покани ни на вечеря и тогава ни каза. Когато поиска, тя става истинска афганистанка. Говори като тях, носи се като тях, държи се като тях и, честно казано, аз изобщо не се разтревожих. Искам да кажа, Анабел не е обикновена жена, прав ли съм?

— Прав си, разбира се — процеди през зъби Кит. — Точно затова Акбар хан държи да си я върне, а Акбар хан е в Кабул! Знаете ли колко хора там познават неговата Айша! Не мога да повярвам, че го е направила!

— Не съм луда, повярвай — заговори меко Анабел, която бе влязла по обичая си безшумно. — Когато излизаш от селището за някое от вашите безумни начинания, ти вземаш съдбата си в свои ръце, така ли е? Моето отиване в Кабул не беше безумие. Не мога да разбера защо очакваш от мен да седя тук бездейна и да гладувам, след като с малко съобразителност и незначителни усилия мога да сложа на масата нещо за ядене. Положението е отчаяно и се нуждае от отчаяни мерки, затова на твое място бих престанала да се пръскам от ярост. Иначе яденето ще се пресече в стомаха ти и ще излезе, че наистина съм си губила времето.

— Никога повече не го прави.

Тя се изстъпи пред него и го погледна право в очите.

— Ще правя онова, което смятам за правилно, Кристофър Ралстън. Вечерята е готова, господа.

— Веднъж вече ти казах, че си отхапал по-голям залък, отколкото можеш да преглътнеш — отбеляза съчувствено Боб.

— Хмм — промърмори Кит, тъй като в момента не беше в състояние да възрази или да потвърди.

В продължение на четвърт час той стоя мрачно взрян пред себе си, но после се предаде. Не можеше да се бори с решителната, в добро настроение Анабел, нито пък срещу първото истинско ядене от доста време насам. Разбира се, нямаше намерение да се откаже от борбата и след като приятелите му се сбогуваха и Харли им пожела лека нощ, отведе Анабел в спалнята.

— Е, видя ли, че не беше нужно да се ядосваш така — изрече бързо тя и се опита да се освободи от хватката му.

— Напротив, нужно е — отговори твърдо той и я притисна по-силно.

— Кит, аз бях само една от хилядите жени, които обикаляха пазара.

— Да, и беше облечена в любимото си бяло чадри, което носи само любимката на Акбар хан! — изкрещя той. — Това не е ли безумие?

— Аз ли съм безумна? — Нефритовите очи заблестяха гневно и тя се отказа от опитите си за помирение. — Не бях с бялото чадри. Харли ми донесе едно най-обикновено черно було от слугинята на лейди Сейл. Промуших се през един отвор в насипа, а щом излязох извън селището, вече никой не можеше да ме отличи от другите местни жени.

— Вървяла си две мили нататък и две мили обратно без придружител!

— Точно така — въздъхна уморено тя. — Само че си имах компания, защото поне две дузини жени от селищата по продължение на канала също бяха тръгнали на пазара. И ще го направя пак, ако е необходимо.

— Не ти разрешавам! — Строгата заповед застана между тях, студена и тежка в надвисналата тишина.

Колкото и да беше ядосана, Анабел го разбираше. Той беше изтощен и отчаян, поражението край селото беше изписано в очите му. Може би потребността му да контролира действията й идваше от пълната неспособност — и негова, и на другите — да спрат неумолимото напредване на врага. Тази потребност идваше и от страха му за нея и тя го знаеше. Но все едно разбираше ли го или не, не можеше да му позволи да се отнася с нея по този начин.

— Ти нямаш право да ми казваш какво да правя и какво не — наруши мълчанието тя и гласът й звучеше спокойно и вразумително. — Аз живея с теб, защото двамата поискахме така. Казах, че ще остана с теб, докато се случи онова, което трябва да се случи. Аз не си позволявам да ти казвам какво да правиш и какво не и те моля да се отнасяш с мен по същия начин.

— Искам да станеш моя жена. — Кит чу гласа си от дъното на безкрайната умора и безнадеждност. Защо изрече сега думите, които беше задържал дори в миговете на страстта?

— Не ставай глупав! — избухна Анабел.

— Защо смяташ, че това е глупаво? — Той стисна до болка раменете й и я погледна с болезнена настойчивост.

В гласа й отново прозвуча подигравката, която през първите дни го изкарваше от кожата му:

— Ти искаш да ме контролираш, нали, феринджи? Решил си да превърнеш някогашната обитателка на афганистанската зенана в стълб на почтеното британско общество, така ли е, Ралстън-хузор? — Тя блъсна ръцете му и му обърна гръб. — По-скоро бих умряла.

— По-скоро би умряла, отколкото да се ожениш за мен? — Кит не знаеше, че думите могат да нанасят такива страшни рани.

Айша чу болката и трепна.

— Не съм казала това. Искам най-после да вникнеш в онова, което ти повтарям от толкова време. Аз не мога да живея в твоя свят, Кристофър Ралстън, а и не искам. Доволна съм от света, който си създадохме заедно, защото няма корени. Този свят е само наш и ние можем да живеем в него, докато го желаем. Това ме задоволява, но няма да стана твоя жена и да те последвам в Англия.

— Тук няма бъдеще за нас — проговори той и усети как болката в сърцето му отстъпи място на гнева. Тази жена беше дяволски упорита!

— Прав си — отговори спокойно тя. — Тук живеем в настоящето. Точно така трябва да бъде.

— Не мога да се съглася с теб. — Той посегна към нея и я обърна към себе си, за да я погледне в лицето. Изтощението и разочарованието бяха изчезнали, прогонени от решителността да й наложи волята си и да сломи съпротивата й. — Наистина ли твърдиш, че ние с теб нямаме бъдеще? — Той улови главата й с две ръце и впи устни в нейните. В целувката му нямаше нежност, нито надигаща се страст. Тя беше доказателство за властта му над нея и Айша веднага разбра това. Започна да се съпротивлява отчаяно, но той не пусна главата й. Без да обръща внимание на отчаяната й съпротива, Кит я повали на леглото и целувката му стана още по-настойчива. Обхвана краката й със своите и я притисна с цялата тежест на тялото си. Мушна ръка под жакетчето й, за да обхване гърдите й, и тя разбра, че няма да издържи. Зърната й се втвърдиха очаквателно и в утробата й се разля гореща вълна.

Тя не престана да се отбранява, защото знаеше, че не бива да се поддава на силата му. Знаеше още, че не може да понесе мисълта за бъдеще без Кит. Бедрата й се напрегнаха, за да не позволят на коляното му да ги разтвори, затова ръката му престана да милва гърдите й, плъзна се по плоския корем, чиито мускули се напрегнаха и се мушна под колана на шалварите. Когато пръстите му достигнаха до най-интимното й място, тя сама не усети как разтвори краката си и от устните й се отрони сладостна въздишка. Най-после Кит вдигна глава.

Сивите очи я пронизаха безмилостно.

— Как можеш да твърдиш, моя Ана, че нямаме бъдеще, и в същото време цялата да пулсираш от желание, да трепериш от страст? — пошепна задавено той. — Нали чета в очите ти любов и нежност?

Айша затвори очи, макар да знаеше, че е закъсняла. Не можеше да отрече истината. Никой, освен Кит, не я наричаше Ана, а и той използваше това име пестеливо, то имаше особено място в живота им и беше твърде скъпоценно, за да се изхабява с честа употреба.

— Накрая ще ме разбереш и ще се съгласиш с мен — увери я спокойно той, отвърза шалварите й, събу ги и ги хвърли на пода. — Ще го направиш дори ако трябва да те убеждавам цяла нощ. — Ръцете му се плъзнаха в нежна милувка по вътрешната страна на бедрото й. Той вдигна краката й и ги притисна към гърдите, наведе се над нея и Анабел застена от наслада, когато езикът му се плъзна в овлажнялата й от желание утроба.

Тя знаеше, че не може да устои на чувствата, които я връхлитаха на вълни. Знаеше, че той се наслаждава на властта, която имаше над нея, на страстта, която споделяха. Когато той свали панталона си и проникна в нея, това стана с толкова могъщ тласък, че от гърлото й се изтръгна задавен вик. Тя се устреми към него, разтвори се докрай, отдаде му се цялата. Очите й бяха широко отворени и не криеха нито частица от изпълващото я диво желание.

— Наистина ли нямаме бъдеще, моя Ана? — прошепна дрезгаво той и се отдръпна, за да удължи насладата.

Тя затвори очи за миг, смутена от противоречивите си усещания. Не искаше нищо да й попречи да се съсредоточи върху кулминацията, искаше да изживее докрай мига на пълното им единение, а после да потъне в морето на блажената забрава.

— Кажи го, моя Ана — настоя той и се задвижи лениво в нея.

Тя отвори очи.

— Може би — отрониха едва чуто устните й.

Кит се усмихна.

— Няма да настоявам за пълно признание… още не. — Той проникна дълбоко в нея и стана плът от плътта й, кръв от нейната кръв и душа от душата й. Вече нямаше минало, нямаше настояще и бъдеще, останаха само двете им същества, съединени в общия екстаз.

Мина много време, преди да осъзнаят, че отново са разделени. Анабел усети как жакетчето й лепне от пот, помилва влажната кожа на гърба му, потръпна от топлия му дъх в косите си. Ароматът на любовната им игра изпълваше стаята. Тя посегна и погали лицето му с уморена благодарност. Кит се надигна на лакти, за да я погледне.

— Ти си най-прекрасното същество на земята, моя Ана!

Анабел се усмихна и в очите й блесна предишната дързост.

— Преди малко ме заплашваше, че ще ми сториш какви ли не страшни неща. Ако си имал предвид това, което направи преди малко, би трябвало да те предизвиквам по-често.

Кит въздъхна дълбоко и се предаде. Претърколи се настрана и повтори тихо:

— Не искам да ходиш в Кабул. Защо предизвикваш съдбата?

— Мисля, че мога сама да преценя рисковете — отговори твърдо тя, седна в леглото и изхлузи дрешката през главата си. — Господи, колко съм потна! — Скочи от кревата и отиде боса до тоалетната масичка. — Обещавам ти да внимавам много. Доволен ли си сега?

Кит я наблюдаваше уморено и отново, и отново се възхищаваше на естествената й грация. Без да съзнава колко очарователни са движенията й, тя триеше тялото си с гъбата, вдигаше ръцете си, протягаше крака, обръщаше се настрана или се привеждаше. Страстта му пламна отново, въпреки нечовешката умора. Знаеше, че няма смисъл да се опитва да промени тази жена. За какво всъщност се караме, каза си лениво той и стана от леглото. Наистина не си струваше да се отказва от радостите на настоящето заради едно бъдеще, което може би нямаше да настъпи.

Той призна този факт, но го скри в най-тъмното ъгълче на душата си. Само така можеше да се преструва, че го отрича.