Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (9)

Осма глава

Радостното шествие вървеше по калдъръмената улица към къщата с големия двор. Фильо и Макензен се смятаха за най-щастливи в града, защото всеки можеше да ги види с двамата партизани.

Най-отпред изтича бай Тома с допотопната си пушка и като пъдарин разчистваше пътя от хора, които прииждаха и се присъединяваха. Прозорците от надвисналите горни етажи на паянтовите къщички на улицата бяха широко отворени. Оттам им махаха с ръка и им хвърляха цветя. Шествието бавно се придвижваше, защото уличката бе почти задръстена. Когато стигнаха до къщата на учителката Виолета, Христо се спря. Той погледна към прозореца. Беше затворен. Единственият затворен прозорец на уличката. Фильо и Макензен се спогледаха уплашено и разбиращо, но тълпата зад тях бе голяма и ги тласна напред. Братята пак тръгнаха…

А там, пред портата, стоеше и чакаше стрина Мария. Сега всички се отдръпнаха от двамата. Първо пристъпи големият брат, наведе се и целуна ръка на майка си, а после по-малкият брат. И той й целуна ръка. В провинцията не беше прието бурно излияние на чувствата, особено когато има много хора. Майката целуна подред синовете си по челото. Братята се изправиха — и двамата високи и тънки, — Христо беше пуснал четническа брада, Венчо изглеждаше момче.

— Как си, мале? — попита Христо.

— Сега вече съм добре… — каза майката с треперещ, но сдържан глас.

Малкият син Венчо беше по-чувствителен. Той се вълнуваше силно и едва се сдържаше да не се разплаче. Такъв си беше от дете.

— Ама добре ли си, мале? — повтори и той думите на брат си с пресипнал глас, като с опакото на ръката си потърка окото, ужким му е влязло нещо.

— Добре съм, чедо — каза майката и го хвана за ръка. Тя винаги беше по-излиятелна към по-слабичкия Венчо.

Всички влязоха в двора. Тук беше и бай Мицо Войводата, и Томи, който се хвърли към братята, скочи им на гърдите и ги лизна.

— Томи… Томи… — каза Венчо. — Виж, бате, позна ни!

Тук беше и жената на бай Тома с децата и сестричката на Макензен — Ружа, която срамежливо подаде ръка на непознатите батковци. Там, в дъното на двора, стоеше жената на Перо с малкото момченце, което държеше за едната ръка, а бебето — в другата. Момченцето се откъсна от майка си и с късите си краченца изтича към братята. Венчо го вдигна от земята и го подаде на Христо.

— А това на кого е? — попита Христо.

— На Перо — каза бай Тома.

Някаква сянка мина през лицето на Христо, но той веднага се овладя и пусна детето на земята. Ето, пристъпи и жената на Перо. Тя се наведе да целуне ръка на Христо, но той бързо я отдръпна. Жената го гледаше със страх. Тогава се намеси бай Тома.

— Оставете, джанъм, хората да си починат и си идат в къщи при майка си!…

Двамата братя тръгнаха, но майка им застана срещу тях. Останалите от улицата придружвачи се струпаха на вратата, но не влязоха в двора. Все пак това беше чужда територия.

— Христо, и ти, Венчо, измили ли сте се? — попита ги майка им.

— Ами… — заекна Христо.

— Въшки имате ли? — пак неумолимо попита майка им.

— Не знам, сигурно… — каза малкият брат Венчо. — Нещо все се чешем…

— Така си и знаех — въздъхна майката. — В косите имате ли въшки?

— Мале! — възкликна вече разгневен Христо. — Ние не сме деца!

— Това не ме интересува! — отвърна майката. — Имате или нямате?

Двамата мълчаха. После големият въздъхна и каза:

— Мале, брадата си няма да обръсна, така да знаеш!

— Аз няма да острижа косата си! — каза твърдо малкият.

Изглежда, конфликтът беше неразрешим.

— Виж какво, стрино Марийо — намеси се бай Тома, който винаги намираше изход. — Дрехите им ще изпарим, а косите им ще намажем с газ. После със ситен гребен ще ги изрешем и готово!

— Добре — усмихна се майката. — Вие съгласни ли сте?

— Съгласни сме… — измънкаха двамата партизани.

По-късно чистенето на въшките беше вече в ход. На двора постлаха две черги. На тях — голи до кръста — седяха двамата братя. Времето беше топло. Облекли бяха едни кърпени панталони, които бай Тома измъкна отнякъде. Големият казан вреше над огъня в средата на двора. Покрай тях се въртяха децата, Томи и самият бай Тома. Оръжието бяха сложили край себе си. Майка им с голяма дървена бъркачка въртеше дрехите в казана, за да се изварят както трябва.

— Не се ядосвайте — каза бай Тома, — аз така ще ги изгладя, че ще станат по-хубави и от нови!

— Слушай, бай Тома — заговори по-големият брат Христо, — Перо къде е?…

— Па знам ли? Избяга.

— А ти, уж имаш пушка в ръка, защо не го залови? — ядоса се Венчо.

Бай Тома сви рамене.

— Оставете го тоя глупак — каза той. — Винаги е бил улав…

Бай Мицо тежко седна на чергата. Носеше и шише ракия.

— На, да се сгреете — подаде той шишето на братята.

Големият надигна бутилката, в това време майка им, която наблюдаваше от казана, извика:

— Христо!…

Той трепна и се задави, като продължително се закашля. Томи излая.

— Остави ги, стрино Марийо — каза бай Мицо. — Та комита, ако не пие, комита ли е?

— Те са мои синове — отвърна стрина Мария. — Те не пият и не пушат!

— Мамо — каза по-малкият Венчо. — За пиенето, както и да е… но за пушенето ще се караме…

Като каза това, малкият извади от джоба си кесия тютюн и зави цигара, а после втора — за брат си. Двамата гузно запушиха. Майка им ги гледаше и клатеше укорно глава. Бай Мицо, стар любител на оръжия, хвана автомата „Томсън“.

— На времето най-доброто оръжие беше покритата манлихера. Но аз имах една открита манлихера като топ. Можеш за минута да дадеш два изстрела. Това пищовче колко дава?

— Около петдесетина — отговори Венчо.

— Брей!… — учуди се бай Мицо. — И на колко бие?

— 50–100 метра. Фильо, сложи стомната ей там… — Венчо показа към дъното на двора.

Фильо грабна стомната, отнесе я и тичешком се върна. Бай Мицо, без да се прицелва, както седеше, даде откос. Стомната се разлетя на малки парченца.

— Големи мурафети измислиха — каза бай Мицо.

— Ние също имаме шмайзер — обади се Фильо.

— Какъв шмайзер? — попита Христо.

— Германски, нов, с пълнители.

Двамата братя се спогледаха.

— Не вярвате ли? — обиди се Фильо.

Той и Макензен изтичаха към плевнята. След тях и Томи. В единия край беше конюшнята, а в другия край струпано сеното. Минаха край конете, после Макензен се изкачи по дървените подпори към покрива. Там, под керемидите, затърси шмайзера. Долу останаха Фильо и Томи. Нещо изшумя. Внезапно Томи се хвърли към копата сено и взе да лае. Фильо погледна нататък… Един крак във вехта обувка се скри в него. Стана му съвсем ясно. Той вдигна глава. Видя Макензен с шмайзера в ръка, който се готвеше да скочи в сеното.

— Не скачай! Слез! — извика Фильо, като му намигна.

Макензен се спусна внимателно и подаде шмайзера на Фильо. Той му направи знак да мълчи и с поглед посочи към сеното, което пак прошумя. Томи отново изръмжа и се хвърли към копата. Макензен опули очи, но и той изведнъж разбра. Фильо му махна да чака и бързо се затича към двора. Изправи шмайзера пред всички.

— От германците го свихме — и неспокойно погледна към плевнята.

— Браво, момчета! — каза Христо и пое оръжието. — Да имахме такова пукало и в началото!…

В това време Томи започна неистово да лае и да се дави.

— Какво става? — попита Венчо с тревога.

— Маке, пази! — извика Фильо към плевнята и се затича към нея.

Двамата братя скочиха, като си грабнаха автоматите. На два разкрача стигнаха плевнята и нахълтаха. Всички с интерес гледаха какво ще стане — и тия в двора, и тия вънка, струпани на портата. След миг вратата на плевнята се отвори и излезе с вдигнати ръце Перо — по една бояджийска риза, раздърпан панталон и целият в сламки. Двамата братя го водеха настръхнали. Останалите мълчаха. Томи лаеше. Но, кой знае защо, Фильо го бе хванал за козината на врата и не му даваше да мръдне.

— Тихо, Томи, иси! — говореше му Фильо и гледаше Перо със съжаление.

А лицето на Перо изразяваше безумен страх. В страха си той побягна към портата на двора с неочаквана пъргавина.

— Стой! — извика Христо.

Венчо се затича и го настигна, но го дръпна така, че Перо падна. Венчо го вдигна и го разтърси целия.

— Кажи, какво направи с баща ни! — извика Венчо вбесен.

Перо мълчеше. Бай Тома се опита нещо да каже. Христо дръпна затвора на автомата. Бай Тома го хвана за ръка. Някой от вратата изкрещя силно:

— Тичайте бре, хора, ще убиват Перо!…

Хората на портата нахлуха в двора, за да гледат отблизо. В тоя момент жената на Перо изпищя и се затича към братята с кърмачето в ръка. А с другата тътреше малкото дете, което се беше спънало и влачеше краката си по земята.

— Милост! — викаше жената.

— Назад! — извика Христо.

Тогава стрина Мария застана срещу тях, като закри с тялото си Перо. Той падна на колене пред нея и се държеше за полата й.

— Мале, махни се! — каза Христо. — Това е убиецът на баща ни!

— Не — каза спокойно стрина Мария. — Той само е видял, като са го повели. Убийците на баща ви са други, по-големи и не в нашия двор. Вие сами ще ги намерите и аз няма да ви преча. А Перо ще пуснете! Тоя побъркан нещастник има две деца, кой ще ги гледа?!

— Мале — каза Христо, — ти не се меси!

— Аз съм ви майка и аз така искам. Ясно ли е? — каза тя.

— Мале, ти така искаш?! — попита Венчо.

— Да. Все някой трябва да покаже милост. Иначе светът ще заприлича на касапница…

Бай Тома вдигна Перо.

— Къде? — попита стрина Мария.

— Арестувам го и ще го водя…

— Остави го! — заповяда стрина Мария. Тя поведе Перо към жена му. — Идете си в къщи — каза им тя. — А ти си гледай децата! — обърна се стрина Мария към жената на Перо.

— Мале, така не може… — каза Венчо.

— Може! Аз съм ви майка и аз така искам!

Двамата братя се погледнаха и стояха умислени, но не смееха да противоречат на майка си. Все още тя за тях беше най-големият авторитет.