Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Свобода Бъчварова. Приключенията на Фильо и Макензен

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Киро Мавров

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Мария Стоянова

 

Българска. Първо издание. Литературна група VII.

Дадена за набор на 15. X. 1981 г.

Подписан за печат на 28. I. 1982 г.

Излязла от печат на 25. II. 1982 г. Поръчка № 160. Формат 16/60/84. Тираж 40 000 броя.

Печатни коли 17,50. Усл. изд. коли 17.28.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ София, 1982

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Викачът Величко извика отвън с ясния си глас:

— Хърсовски, Иван Цонев!

В залата влезе набит човек в полуселски-полуградски дрехи с много подвижна мимика.

— Какво бихте могли да кажете за случилото се на Синдикатната вада през оная нощ? — попита прокурорът.

— Яз, таковата…

Председателят, който се взираше упорито в него, най-после се сети нещо и го прекъсна:

— Ти не беше ли Ванче Таковата?

— Яз, таковата… съм Ванче Хърсовски, госин съдия…

— Знам — засмя се съдията. — Стар клиент…

— Тоя път, таковата, не съм…

— И това знам, продължавай!

— Они, тия две момчета, са го натепали екстра! Като се качих, таковата… на вадата, гледам, таковата… Калъча мучи, таковата… като биче.

— Вие какво направихте? — попита прокурорът.

— Яз, таковата… го отварзах. Та Калъча си го тражеше бойо и… таковата… си го намери!

— Откъде смятате, че именно децата са го били? — попита адвокатът на Калъча.

— Па… таковата… кой друг?!

— Вижте какво… — намеси се отново прокурорът, — тази дъска ваша ли е? — Той взе от масата специално издялканата дъска с ръкохватка.

— Яз… сега… таковата… питаш за дъската ли?

— Именно!

— Сега, таковата… дъската… пет санти на един метър, таковата… си е моя!

— Как е попаднала в децата?

— Амииии… таковата… яз си я държим постоянно горе на вадата, оти мене, нека каже председательо, се искат да ме тепат.

— Величко — каза председателят. — Я подай оръжието насам!

— Слушам, господин съдия! — изпъна се викачът и донесе „оръжието“ — нещо средно между боздуган и меч, само че от дърво.

Фильо и Макензен сега на светло имаха възможност да разгледат дъската. Старият съдия също с интерес се наведе напред.

— Значи това е прочутата дъска? — усмихна се той. — Така ли? С нея ли водиш сраженията на вадата, за да не ти отбиват водата? А ние се чудехме с какво оръжие си трепал противниците си!…

— Да ми простиш, таковата… госин, таковата… обаче ти знаеш, дека они, таковата… ме нападаха, оти искат да ми земат водата, таковата, и при мене да не тече… Демек, таковата… да не вадим тютюно на моята нива…

— Та вие за всеки случай си държите постоянно дъската на вадата, така ли? — попита адвокатът на момчетата.

— Ами как, таковата… иначе ке ме пребият… таковата…

— Благодаря — каза адвокатът. — Искам да обърна внимание, че децата не са знаели за съществуването на дъската.

— Убава дъска беше… таковата…

— Е, да — съгласи се председателят. — Сега ще трябва да си издялаш нова.

— Ке направим… таковата… обещавам, таковата…

Ванче си седна.

— Искам като свидетел на обвинението да бъде разпитан Венчо Олимпов Христов, който не е посочен от прокурора — каза адвокатът на Калъча.

— Приема се — отвърна председателят.

Към свидетелската банка се запъти Венчо.

— Бате Венчо! — едновременно скочиха и извикаха двете деца с разтреперани гласове като към избавител.

— Спокойно, момчета! — обади се техният адвокат и ги натисна на мястото им.

Венчо за миг се спря, но не погледна към децата, а гневно измери с поглед Калъча и застана пред свидетелската банка.

— Свидетелят — започна адвокатът на Калъча, — вечерта преди побоя били ли са децата при вас?

— Да — каза ясно Венчо, — те бяха при мене.

— Стана ли дума, че децата искат да отмъстят на Калъча, ако приемем презумпцията, че той не им е дал да се къпят в плажа?

— Той им беше нанесъл почти смъртен побой!

— Вие видяхте ли как им нанася побоя?

— Не, но аз не съм видял и Юлий Цезар, а от това не вадя заключение, че не е съществувал…

— И все пак на какво основание твърдите нещо, което не сте видели? — продължи адвокатът на Калъча.

— Аз вярвам на децата — отговори Венчо. — В края на краищата те не могат сами да си нанесат такова жестоко наказание, нали?

— Да оставим това! — възрази адвокатът на Калъча. — Да приемем, че вие сте убеден кой е нанесъл побоя. Тогава, какво предприехте вие?

— Нищо.

— И не сте искали нищо да предприемете?

— В първия момент реших да отида на плажа и лично да пребия този бандит…

— Може би председателят на съда ще направи бележка на свидетеля — каза адвокатът на Калъча. — Не сме далеч от мисълта с моя довереник да дадем свидетеля под съд за обида…

— А защо не отидохте да се разправите? — попита прокурорът.

— Просто реших, че няма да бъде правилно.

— И тогава сте изпратили децата да се разправят с моя довереник! — гневно подчерта адвокатът на Калъча.

— Изглеждам ли ви на човек, който има нужда от помощта на деца, за да извърши това, което е решил? — с насмешка каза Венчо.

— Не, разбира се — смънка адвокатът. — И още един въпрос… имате ли лично отношение към моя довереник? Например той неприятен ли ви е?

— Можете да не отговаряте на този въпрос! — предупреди го адвокатът на децата.

— Не, ще отговоря. Калъча е един лумпен, който винаги е бил утайката на града. Дълги години никой не се е разправял с него, защото фашистката власт пазеше такива типове за услуги… И ако съдът не може да го оправи, смятам, че е въпрос на лична съвест Калъча да бъде поставен на място! Можете да запишете в протокола всичко това — рязко завърши Венчо.

Момичето на Венчо — До̀бра — изръкопляска. Председателят звънна.

— Моля, тук не е митинг и ви правя сериозна забележка, ако искате да останете на процеса!

— Вие знаехте ли, че децата отиват при Калъча? — попита прокурорът.

— Да, предполагах — отговори Венчо.

— Може би сте предполагали, че и физически ще се разправят с него? — продължаваше въпросите си прокурорът.

— Да, предполагах.

— А може би сте им казали и какво да правят? — каза прокурорът.

— Не, просто ги посъветвах да си вземат дрехите обратно.

— И после? — попита прокурорът.

— И после нищо.

— Бояли сте се, че могат да ви вземат за съучастник? — намеси се адвокатът на Калъча.

— Не! — отвърна Венчо. — Аз не се боя от такива типове. Бих го пребил с удоволствие.

— Мисля, че коментарите са излишни — обърна се адвокатът на Калъча към съда. — Предлагам свидетелят Венчо Олимпов Христов да бъде подведен като морален подбудител на децата.

Фильо и Макензен тревожно се спогледаха.

— Отхвърля се като немотивирано — възрази председателят. — А вие, млади момко, смятате ли, че саморазправата е най-добрият начин за уреждане на човешките отношения?

— Не съм мислил по това… — каза Венчо. — Смятах, че е възпитателно децата да бъдат твърди, а не да хленчат.

— Смятате ли, че побоят е средството? — настояваше председателят.

— В случая да. Смятам, че от децата трябва да израснат мъже, а не страхливци!

В залата настъпи оживление и председателят отново звънна за тишина. После заговори, гледайки Венчо в очите.

— Законите са направени, за да могат хората да живеят в едно общество. И ако всеки сам си е закон, тогава обществото се разпада. Човеците се възпитават чрез законите, еднакви за всички, и ако няма уважение към тях от всички, тогава няма да има никога свободни граждани! Ако децата се възпитават чрез духа на законите, тогава от тях ще излязат смели и безстрашни хора! Разбрахте ли, млади момко? — каза старият съдия, който не на шега се ядоса.

Величко излезе пред вратата и извика поредния свидетел. В залата се яви жената с големите обици, приятелката на Калъча от плажа, но сега бе облечена в смешно къса рокля.

— Вашето име? — попита председателят.

— Джина Панайотова.

— Това истинското ви име ли е?

— Не, това ми е нещо като… севдалин.

— Севдалина ли ви е името? — уточни председателят.

— Не-е-е… — глезеше се жената.

— Иска да каже псевдоним — обясни адвокатът.

— Ние отново се сблъскваме с българските транскрипции… — поде със своя равен глас председателят любимата си тема и се взря в листа, където бе написано името на свидетелката. — … Само че тоя път на женски имена. Просто е изумително как от Божидарка става Джина, нали?! — обърна се той към младши съдията, но се спря навреме от поредното си отклонение в лингвистиката.

— Какво ще кажете за моя довереник? — обърна се към свидетелката адвокатът на Калъча.

— Той е много… културен и голем кавалер!

Двете учителки се изкискаха.

— В какъв смисъл? — попита председателят.

— Амииии… в морален! — важно рече Джина.

— А що е морал според вас? — с любопитство й зададе въпроса председателят.

Нещо палаво и кокетно се яви по лицето на Джина.

— Амиии… морал е това… дето… като правиш нещо такаааа… хората да не разберат… Искам да кажа — да не ги ядосаш!

— Благодаря за определението — учтиво каза старият съдия.

— Може ли свидетелката да потвърди, че преди един месец е била в болницата със съмнение за счупен череп? — попита адвокатът на децата.

— Калъча не беше виновен! — оживи се Джина. — Той ми вика: Не гледай тоя срещу тебе, се в него зяпаш, много ли ти харесва?… А пък аз му викам: Ти ли ще ми кажеш! И оня, като му се нахвърли, сбиха се и… искам да кажа, паднах…

— А бяхте ли пили?

— Друг път повече сме пили, ама…

— Мисля, че няма какво да прибавя към моралния облик на свидетелката — заключи адвокатът на децата.

— Божидарке, знаете ли кой е пребил вашия кавалер? — попита председателят.

— Тия двамата.

— Познавате ли ги? — бързо се намеси адвокатът на децата.

— Много добре.

— Но вие не сте били вечерта на вадата? — ловко я насочваше той.

— Е, да, но бях на плажа, като влезнаха без билет и си го получиха!…

— Ама те не го ли биха още на плажа? — попита наивно адвокатът на децата.

— Кой?!… — викна тя с гордо маниашка усмивка. — Тия сополанковци?!… Ами той ги преби, без да ги пипне с пръст. Само с ортомата!…

— Кой?! Ние ли сме сополанковци?! — скочи засегнат Фильо и веднага след него Макензен.

Адвокатът ги успокои, като сложи ръце на раменете им, и те седнаха.

— Благодаря — каза той. — Повече въпроси нямам.

На свидетелската скамейка застана възрастният човек, който ги беше срещнал на излизане от плажа в плачевно състояние. Адвокатът на децата зададе поредния си въпрос към новия свидетел.

— Вие видяхте ли пребитите деца?

— Да, целите бяха в кръв.

— А къде точно ги видяхте? — намеси се сега адвокатът на Калъча.

— След завоя на плажа.

— След завоя вижда ли се плажът?

— Не се вижда.

— Знаете ли, че за лъжесвидетелство наказанието не е малко… — наблегна той. — Как тогава твърдите, че ги е пребил, след като не сте видели побоя?

— Ами кой тогава?

— Вие не сте видели Щерьо Янков, че им нанася побой, нали? — подчерта отново адвокатът на Калъча.

— Къде живеете? — попита адвокатът на децата.

— В къщичката до плажа.

— Познавате ли Щерьо Янков? — продължи той.

— Кой не познава тоя…

— Говорете спокойно… — предупреди председателят на съда.

— Всяка вечер — разни жени и компании… Всяка нощ — побоища! Бил е и други деца, които искат да се изкъпят, но нямат пари. Това не е човек… Няма ли власт за него? Няма ли съд?

— Благодаря ви — каза адвокатът на децата.

— Да дойде свидетелят Гоце Михов! — викна Величко от вратата на съдебната зала.

Влезе Гоце Михов с вечната си пеперудка и дълга, артистична коса. Застана пред банката на свидетелите.

— Познавате ли децата? — обърна се към него адвокатът на Калъча.

— Да, прекрасни деца, прекрасни музиканти! Като флигорнист Фильо вади абсолютно чист тон, а Макензен и сега би си намерил място в някой провинциален симфоничен оркестър…

— Вие смятате ли — прекъсна го адвокатът на Калъча, — че ако човек не разбира от музика, не е в ред?

— Още Шекспир е казал, че тъмна е душата на човека, който не обича музиката.

— Значи вие оценявате хората според това, дали обичат музиката, или не! — уточни адвокатът на Калъча.

— Да. Човек, който не обича музиката, е нравствен идиот! — заяви Гоце Михов, оглеждайки цялата зала.

— Благодаря — каза адвокатът на Калъча. — Все пак обръщам внимание на това странно делене на човечеството според музикалните му способности. Повече не правя коментари…

— А като деца какви са? — попита адвокатът на децата.

— Прекрасни деца, прекрасни музиканти! От добри семейства.

— В добрите семейства децата не избиват зъбите на всеки срещнат — отбеляза кисело адвокатът на Калъча.

Гоце Михов с достойнство напусна банката и махна към децата. Те благодарствено му кимнаха. Особено бе поласкан Макензен, който често получаваше от него доста неприятни прозвища…

На банката в заседателната зала сега застана доктор Милетович, елегантен и усмихнат.

— Вие сте дали медицинска експертиза, че няма тежка или средна телесна повреда? — каза прокурорът. — Знаете ли, че тази експертиза е в противоречие с първия съдебномедицински протокол?

— Да — отговори ясно и твърдо доктор Милетович. — Първия протокол го е издал в амбулаторията стажант-лекар и няма юридическа стойност.

— Аз никогаш нема да мога да ям!… — извика Калъча, като фъфлеше.

— Толкоз по-добре за вас! — добави доктор Милетович.

— В какви отношения е свидетелят с подсъдимите? — попита адвокатът на Калъча.

— Доброжелателни.

— Свирите ли в един оркестър с тях? — продължи той.

— Да, и то с удоволствие.

— Не счита ли уважаемият съд, че вещото лице е предубедено. Аз настоявам за нова експертиза от друг специалист! — заяви адвокатът на Калъча.

— Доктор Милетович е редовен съдебен медицински експерт при съда и нямаме основание да бъдем недоволни от неговата квалификация. Така че искането ви се отхвърля — възрази председателят.

— Аз имам въпроси към свидетеля на обвинението Щерьо Янков — взе думата адвокатът на децата.

— Свидетелят на обвинението беше вече разпитан! — отговори нервно адвокатът на Калъча.

— Мисля, че веществените доказателства още не са разгледани напълно — настояваше адвокатът на децата. — Аз нарочно се въздържах да задам въпроси от този характер.

— Съдът разрешава на защитата да зададе въпроси на свидетеля във връзка с веществените доказателства — почти издекламира председателят.

— Благодаря. Свидетелят, елате по-близо… Вие виждате на масата револвер система „НАГАН“. Ваш ли е?

— Той не е мой, а беше…

— Свидетелят на обвинението, заведено ли е срещу вас следствие в милицията за незаконно носене на оръжие? — продължи адвокатът на децата.

— Казах бе, човек! — опъна се Калъча. — Тоя пистолет не е мой. Взел съм го назаем. Само временно. Не съм го купил. Назаем съм го взел. Така де!…

— Вие имате ясни и категорични признания, че пистолетът е ваш. Ще отречете ли това, което доброволно сте написали в милицията?

— Точно така. Той ми е назаем.

— Значи пистолетът е бил у вас, но вие не сте го купили?

— Казах бе, човек!

— Е, добрееее… Вие насочихте ли пистолета към Филип Томов, когато дойде да иска дрехите си?

— Аз не знам да съм го носил с мене.

— Филип Томов, насочи ли той пистолет към вас? — попита го адвокатът.

— Да, а после, като се подхлъзна и падна във вадата, пистолетът отхвръкна и остана на брега на вадата.

— Щерьо Янков — каза адвокатът на Калъча, — вие знаехте, че пистолетът за нищо не струва, нали?

— Да, това не е пищол! Това е по-слабо от тапалия-пищолче!

— И въобще до ден-днешен вие не можете да кажете дали пистолетът гърми — продължи адвокатът на Калъча и пресилено се усмихна.

— Ами да, така го държа, за смях. Да си правиме майтап!…

— Както виждате, това, което колегата смята да докаже, е просто смешно. Вие имате пред себе си не пистолет, а жалка играчка, служеща на моя довереник повече за хумористични цели. Може ли някой да се уплаши от това жалко, ръждясало плюкало, годно да краси някой музей?! Аз разбирам — продължи адвокатът на Калъча, — че колегата иска да докаже, че децата са били в самоотбрана. В самоотбрана срещу какво? Срещу една играчка!

— Величко! — извика председателят.

— Слушам, госин председател! — отговори ясно и високо Величко.

— По-тихо! — смъмра го председателят. — Тук не е плацът на XIV пехотен македонски полк!…

— Тъй верно!

— Величко — продължи председателят, — в качеството си на бивш кандидат-подофицер какво ще кажеш за пистолета?

— Наган, яко оръжие! — с готовност отсече той. — На петдесет крачки бик че утепаш…

— Подай ми го!

Величко го отнесе на масата.

— Патрони има ли?

— Тъй верно!

Върна се и донесе на съдията патроните.

— Защитникът на Щерьо Янков, вие твърдите, че това жалко плюкало не може да изплаши никой!

— Твърдиме!

— И това плюкало е ръждясало и повредено?

— Да!

— И не представлява никаква заплаха?

— Никаква!

— Величко! Зареди пистолета!

Той бързо зареди пистолета и старият съдия го взе от ръцете му.

— Ама почакайте, госин председател, не го размахвайте така… — И Величко отстъпи до стената.

— Стойте неподвижно! — заповяда председателят на защитника. — Останалите да се отдръпнат!

Старият съдия насочи пистолета към адвоката на Калъча. Изведнъж той се скри зад банката. Настъпи шум и смях.

— Величко, ела и вземи пистолета, докато не е гръмнал… Моля за спокойствие… — говореше старият съдия с насмешлив израз на лицето.

Двете деца едва се държаха вече на краката си от изживяното напрежение. Фильо дълбоко въздъхна. Макензен също, но въздишката му премина в прозявка. Фильо го сбута.

— Е, стига де! — тихо му се скара той.

— Гладен съм… — изпъшка Макензен.

Двамата приятели погледнаха с надежда към прозореца. Без да иска, Макензен отново, и този път неудържимо, се прозина, като даже не сложи ръка на устата си. Старият съдия също се прозя. Той бе наблюдателен човек. Видя умърлушените физиономии на децата и реши да даде почивка. Иззвъня и обяви високо:

— Петнадесет минути почивка!

Всички разстанаха от залата. Макензен и Фильо просто изтичаха навън.