Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Свобода Бъчварова. Приключенията на Фильо и Макензен

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Киро Мавров

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Мария Стоянова

 

Българска. Първо издание. Литературна група VII.

Дадена за набор на 15. X. 1981 г.

Подписан за печат на 28. I. 1982 г.

Излязла от печат на 25. II. 1982 г. Поръчка № 160. Формат 16/60/84. Тираж 40 000 броя.

Печатни коли 17,50. Усл. изд. коли 17.28.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ София, 1982

История

  1. — Добавяне

Четиринадесета глава

Унчето дълго въртя манивелата, докато запали мотора. После си свали каскета и се прекръсти. Извади шишето с ракия, отпи от него и седна на кормилото. Председателят на Помощната организация заключи канцеларията и се качи в кабината. Двете деца стояха до колата.

— Качете се при мен, има място — предложи възрастният мъж на децата.

— Не, ние искаме отгоре… — отвърнаха момчетата.

Те пъргаво се покатериха на каросерията. Томи подскачаше, скимтеше и искаше да се качи и той, но камионът потегли. Томи тичаше след него с изплезен език.

— Томи… Томи… — викаха момчетата и почти щяха да се разплачат, защото отведнъж им стана мъчно. Та нали отиваха на война?…

Но камионът го забули с прах и Томи изостана назад. С рев машината се носеше по улиците на града. Група деца, като ги видяха, се развикаха:

— Фильо Тангото… Макензен Бакъртепе…

— Отиваме на фронта-а-а-а!… — викна Фильо гордо.

Децата млъкнаха и почтително ги изгледаха, докато отминаха.

Камионът премина моста над река Струма. Той беше паянтов и целият скърцаше и се люлееше. Шосето потъна в прах. Фильо и Макензен непрекъснато кихаха. Те с нетърпение чакаха по-скоро да дойде фронтът, за който имаха смътна представа от филмите. Шосето се виеше нагоре и все нагоре, като бавно изкачваше планината Огражден, на запад от града. От време на време покрай тях преминаваха военни коли и мотоциклетисти. Понякога пък камионът настигаше каруци от обоза. Той целият се тресеше от напрежение и моторът му виеше на най-тънката си нота. Когато изкачиха билото, почнаха да се спускат надолу, където течеше малка планинска река. Покрай реката се виждаха няколко палатки с големи червени кръстове. Един военен се миеше на потока. Дори не вдигна глава, когато минаха край него. После камионът пак се заизкачва. Санитарният пункт остана долу в ниското. Когато превалиха и тази височина, камионът спря. Фильо и Макензен видяха Унчето да скача от кабината. Той отвори капака на мотора. Оттам се вдигнаха облаци пара. Момчетата също скочиха на земята. Слезе и председателят на Помощната организация. Фильо и Макензен си изтупваха дрехите от прахта.

— Бай Унче — попита Фильо, — що му е на камиона?

— Он си знае… — каза Унчето.

— Скоро ли ще тръгваме? — намеси се и Макензен.

— Питай него! — троснато отговори Унчето и посочи нагоре.

— Наистина, трябва да побързаме… — каза възрастният мъж.

В същото време съвсем близо се чу канонада и екнаха изстрели. Унчето трепна. Фильо и Макензен също бяха неспокойни. Но старият политзатворник запази пълно самообладание, сякаш нищо не е чул.

— Като бързаш — му се сопна Унчето, — оди сам!

Той бършеше с една голяма изцапана кърпа лицето си.

— Вие не сте много съзнателен, другарю — каза председателят на Помощната организация.

— Слушай бе, човек, две войни съм изкарал! С камион до Одрин съм стигал. От първите шофьори съм във войската. Молим те, не ми давай акъли!…

— И аз съм се бил в Първата световна война…

— По-добре ще е да се върнем и да оставим подаръците в медицинския пункт.

— Казано ми е да отида на фронта и ще отида!

— Е, убаво! — троснато каза Унчето. — Ама ако стане нещо, ти отговаряш! Язък за децата!…

А децата слушаха с любопитство и много енергично се качиха в каросерията на камиона. Двамата мъже влязоха в кабината и машината потегли. Наново се вдигнаха облаци прах. Грохотът на оръдията се чуваше съвсем близо. Някъде към края на хоризонта се виждаше нещо като мъгла и дим. Забелязваха се и отделни избухвания. Шосето се изкачваше към билото на планината. Сега те пътуваха из гола местност. Няколко силни гърмежа накараха Фильо и Макензен да се обърнат надясно. Там, в една хилава дъбова горичка, бе монтирана батарея. Над оръдията имаше мрежи, покрити с листа. Един военен мотоциклет с офицер в коша, каран от войник, с изцапано от грес лице, профуча край тях. Офицерът нещо им викна, но те не разбраха какво. Камионът продължи бавно да пълзи напред. Фильо се наведе и надникна през прозорчето в кабината. Старият политзатворник стоеше невъзмутим. Унчето въртеше като пуяк глава и по лицето му се стичаха едри капки пот. Внезапно нещо избухна точно пред тях. Фильо и Макензен дори нямаха време да се уплашат и се строполиха в каросерията. Камионът рязко спря. Предните му колела попаднаха в канавката и така се наклони, че за малко не се обърна. Фильо и Макензен скочиха на земята и без да си кажат дума, се мушнаха под камиона като къртици. Там с неочаквана пъргавина вече бе прилазил и Унчето. Без да иска, Фильо се хвана за крака на шофьора. Той помисли, че нещо става, защото почна да рита и да вика. Най-после всичко се успокои. Фильо гледаше краката на председателя, който стоеше изправен пред радиатора с непонятно хладнокръвие. Под камиона Унчето се мъчеше да се прекръсти.

filjo_makenzen_10.png

— Боже господи… — повтаряше той — що ли ми е писано днеска да си патя?…

В това време децата видяха как до краката на председателя застанаха други крака в прашни ботуши и чуха груб мъжки глас:

— Какво правите, щураци такива! Излизайте веднага!

Фильо и Макензен излязоха. Но Унчето продължаваше да лежи под камиона. Офицерът се наведе и взе да го дърпа за крака.

— Сега бе, сега… — обади се Унчето и едва успя да се измъкне.

Но изсвири нова мина, тоя път в канавката се хвърлиха всички заедно е офицера. Дори Фильо скочи върху Макензен, който упорито лазеше, да се скрие под останалите. Само старият политзатворник стоеше прав до радиатора. Мината падна тоя път не толкова близо. Всички надигнаха отново глава.

— Качвайте се на камиона! — викна с прегракнал глас офицерът. — И дим да ви няма! Ще карате напред и след хълма ще завиете надясно. Оттам ще се спуснете в селото. В училището има войници.

Всички пъргаво се настаниха в кабината, но камионът нещо не искаше да тръгне. Тогава Унчето рипна вбесен и удари с юмрук капака на мотора, който изведнъж заработи. Той се качи, целият изпотен, зад кормилото.

— От добро не разбира! — обясни той. — Само от бой… тая стара биволица!…

Камионът се измъкна от канавката. Унчето натисна газта и потегли. Но ето засвири пак мина. Унчето си затвори очите. Мината се пръсна на шосето. Предното стъкло на кабината се разпадна на късчета. Всичко се посипа със стъкла. Той се мъчеше да овладее кормилото. Камионът се носеше като шантав от едната канавка към другата, докато се уравновеси. В кабината всички се бяха притиснали едни към друг. Макензен плачеше. Само председателят на Помощната организация все още не губеше самообладание. Той се опитваше да прегърне децата. Чу се свиренето на друга мина. Сега Унчето пришпори камиона, който превали билото и с остър завой и поднасяне, което би направило чест на световен състезател, зави по един тесен коларски път. Мината избухна зад камиона. Тесният път се спускаше стръмно надолу по хълмовете. Те пазеха камиона от други мини. Когато минаха доста голямо разстояние, където канонадата не се чуваше, спряха. Унчето тежко дишаше, и се кръстеше с голяма бързина. Тоя път се кръстеше и Макензен.

— Помилуй мя, боже, дари ме с голямата си милост и изглади беззаконията ми…

Фильо го разтърси.

— Псалом 54 — каза тържествено Макензен с опулени очи, който съвсем се беше шашардисал, а после с пълен глас запя друг псалом. — Който живее под сянката на всевишния… той обитава под сянката на всемогъщия…

Фильо се уплаши не на шега и щеше да се разплаче.

— Макензен, Макензен, ранен ли си, кажи ми бе? — питаше го той. Но вместо отговор Макензен пропя тържествените стихове от Псалом 91:

— Аспида и Василиск ще настъпиш, лъв и змей ще тъпчеш до тебе… Ще паднат хиляди и десет хиляди от десницата ти…

— Това момче не е добре — каза разтревожен старият политзатворник.

Унчето отпи от шишето ракия. Вадички пот се стичаха по ръцете и шията му.

— Как ще е добре! Ама ти си още по-зле! — каза Унчето.

— Кой, аз ли? — учуди се възрастният мъж.

— Ти, я! Бил си на война, лежал си в затвора, но акълът не ти е дошъл!… Ей, момче — обърна се той към Макензен, — стига си ревал попски песни! Няма да ти помогнат!…

Унчето го хвана и го разтърси. Насила му наля ракия в устата. Макензен се задави, но спря да пее. Всички се поуспокоиха. Унчето потегли. Наново погледна децата. Макензен не му харесваше никак. Тогава смигна и запя: „Болен ми лежи Миле Попйорданов…“ Отначало запя Фильо, после той приятелски сръга Макензен и накрая се присъедини и той. Председателят се усмихна.

Камионът се носеше надолу и след малко навлезе в някакво село. Пътят скоро ги заведе право в училищния двор. Тук имаше войници. Затичаха се към камиона. Всички слязоха от кабината. Унчето свали единия капак на каросерията. Фильо и Макензен се завтекоха към пакетите. После с необикновена пъргавина се заеха да раздават на развеселените войници подаръците. А старият политзатворник усмихнато ги наблюдаваше, явно му беше драго и весело.

— Дай на момчетата всичките пакети и да се връщаме в града — предложи Унчето на председателя.

— Ще се върнем на медицинския пункт!

— Тая нема да стане! — каза Унчето. — Да трамбовам отново по тоя път?! Тука параход минава ли? — И Унчето дръпна ъгъла на зачервеното си от прах и пиянство око.

— Аз питах, има и друг път, отзад — през самото село — намеси се живо Фильо.

— Ти да мълчиш, диване такова! — каза Унчето.

— Аз… аз… — искаше да каже нещо и Макензен, но Фильо го щипка и той млъкна.

— Всички на камиона! — каза старият политзатворник с неочаквана бодрост.