Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (16)

Петнадесета глава

Късно след обяд камионът потегли, но вече по друг път, съвсем изровен и тесен. Грохотът на оръдията пак се усили, но високите хълмове ги запазваха от някоя случайна граната или мина. Чуваше се единична стрелба. Накрая все повече и повече всичко заглъхваше. Не след дълго камионът слезе към рекичката, където беше медицинският пункт. Сега тук цареше голямо движение. Никой не им обърна внимание. В голямата централна палатка, която служеше за операционна, влизаха и излизаха хора в бели престилки, с ботуши. Един от хирурзите, с маска на лицето, изскочи от палатката. Престилката му бе цялата опръскана с кръв. Той викна навън:

— Дай морфин, дявол да го вземе! Морфин!

Друг човек, също в бяла престилка, тичаше през поляната с чанта. От палатката се разнесе стон. Макензен бе много уплашен. Готов беше пак да пропее псалми и тропари.

— Да си вървим — хленчеше той.

От санитарната каруца свалиха двама ранени, обвързани с бинтове като пашкули, и ги оставиха в носилките пред операционната. Други няколко по-леко ранени лежаха направо върху земята. А там, на края на поляната, имаше нещо, завито в платнище. От палатката излезе един лекар и се запъти към камиона.

— Този камион чий е? — попита той.

— Мой е — каза Унчето.

— Ние носим подаръци… — обади се председателят.

— Безполезно! — каза лекарят. — Ще натоварите убитите и след 15 минути да е готов!

— Тъй вярно! — каза Унчето, като козирува на каскета си.

В това време на поляната пристигна мотоциклет с кош. Оттам изскочи един партизанин в зелена униформа, с автомат. Лицето му бе почерняло от прах, грес и пот. В първия момент децата не можаха да го познаят, после се затичаха към него.

— Бате Венчо… Бате Венчо…

Но той не им обърна внимание и отиде право към лекаря.

— Къде е? — попита той.

— Там… — посочи неопределено лекарят към края на поляната, където се виждаше платнището.

Венчо отиде нататък. Децата тръгнаха по него, но не посмяха да се приближат. Той спря пред платнището. Миг се поколеба и после решително го махна. Там лежаха няколко убити. Единият бе Христо, а до него подпоручик Недев. Лицата и на двамата бяха зацапани с кръв. Лекарят също дойде при убитите. Децата гледаха с широко отворени очи, сякаш онемели и вкаменели.

— Не можахме нищо да направим!… — каза лекарят със съжаление.

— Разбирам — каза Венчо с пресипнал глас. — Мога ли да си го взема?

— Вече да…

Венчо отиде при мотоциклета, подкара го бясно и се закова до труповете. Вдигна брат си, който беше още топъл. Макензен заплака без глас, но заедно с Фильо помагаха на Венчо. Наместиха мъртвия Христо в коша. Венчо подаде кърпа на Фильо.

— Иди я натопи във вода.

Фильо изтича до потока, натопи кърпата и се върна. Венчо избърса лицето на брат си, нахлупи му каскета и така го постави в мотоциклета, сякаш не беше убит, а щяха да пътуват някъде…

— Добре… — говореше Венчо. — Добре… много добре… да тръгваме, батко… — обърна се той към мъртвия Христо и рязко потегли.

— Искам да си идем у дома… — разрида се Макензен.

— Само ако пропееш псалми, ще ти счупя главата! — каза Фильо, но изведнъж седна на земята и заплака с глас.

Старият политзатворник отиде при лекаря.

— Мога ли да остана да помагам?

— Разбирате ли нещо от медицина?

— Бях санитарен подофицер.

— Влезте вътре, измийте си ръцете и облечете една престилка.

— Свали децата в града! — каза председателят на Унчето. — Аз оставам!

— Ясно, началство! — каза Унчето с уважение.

Той поведе децата към камиона. Те продължаваха да хълцат, но вече не плачеха. Санитарите товареха убитите в каросерията. Унчето си свали каскета и се прекръсти.

— Язък за тия млади момчета! — каза дълбокомислено той, после извади шишето от джоба си, но там не бе останало нищо. Захвърли го с яд в храстите. Децата и Унчето влязоха в кабината.

— Къде да ги карам? — попита той един ранен фелдфебел, който минаваше край камиона.

— На небето! — каза троснато фелдфебелът.

— Станах и гробар вече… — въздъхна Унчето.

Той запали мотора и тръгна.

— Ще ги карам в казармата… Те да се оправят!…

— Подпоручика ще го носим на жена му — обади се Фильо. — Бях му шафер на сватбата… — и гласът му затрепера.

— Къде кажеш, началство! — отговори Унчето.

— По-полека карай… — обади се Макензен, — много друса…

— На тия горе сега им е все едно! — каза Унчето.

Макензен пак заплака. И Фильо си бършеше сълзите. Сега пътуваха по другото шосе и този път пристигнаха в града без произшествия. Въпреки че когато навлязоха в уличките му, беше още светло, Фильо и Макензен, смачкани и уморени, не посмяха да се завърнат в къщи. Дълго се разтакаваха из улиците без цел, докато стане тъмно, все така потиснати от преживяното. Те оставиха сам Унчето да се оправи с убитите. Вървяха мълчаливо и унило. Знаеха, че няма да им се размине това бягство. А и като си помислеха как щяха да срещнат стрина Мария…

Неусетно се намериха на тяхната калдъръмена уличка. Спряха. Погледнаха дали някой не ги чака отдалеч. Пак тръгнаха. Изведнъж чуха женски писък и плач. Бяха приближили къщата на учителката Виолета. Изглежда, че тя бе вече получила трупа на своя съпруг. Колебливо се отправиха към къщи. Портата на двора бе широко отворена. Вътре имаше много хора. Тук бяха и До̀бра, и бай Тома, и бай Мицо, и бай Андон, и бай Димо, даже и Перо, който прислужваше угоднически на всички. Момчетата застанаха на портата. Никой не ги погледна. Само Ружа изтича при тях.

— Ще ни бият ли? — попита Макензен шепнешком.

— Няма — каза Руло с треперещ глас. — Горе е…

— Знаем — прекъснаха я двамата.

Децата се стараеха да минат край мъжете незабелязано, но те и без това не им обръщаха никакво внимание. Фильо и Макензен се качиха по дървената стълба към етажа. И на балкона беше пълно с хора от махалата. Повечето възрастни жени и старци. Тихо пристъпиха към стаята на двамата братя. Тук видяха картината, която никога после нямаше да забравят в живота си. Вкочаненият труп на Христо, с отворени очи и вече напълно вдървен, бе изправен на стената от брат му Венчо, а един скулптор с мустаци на противоположния край на стаята правеше статуята му от глина. Един по един хората мълчаливо минаваха край изправения мъртъв Христо и излизаха от стаята…