Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (32)

Петнадесета глава

На следващата неделя след процеса раздадоха дипломите. Фильо завърши с непълен отличен, а Макензен с „добър“. Директорът произнесе реч, а после хорът изпя „Хей, свърши се таз година, за раздяла дойде час!“ Това беше последното участие на двамата приятели както в хора, така и в духовата музика на прогимназията. Докато дирижираше, Гоце Михов най-неочаквано се разплака. Фильо и Макензен също продължиха да пеят през сълзи. После се разплака една стара учителка, после и по-младата и накрая почна да реве цялата публика точно както се описват примерите на масова сълзотворна психоза. В Православна Византия са я наричали „Сълзна Благодат“. Накрая всички се разотидоха в къщи, щастливи и тъжни едновременно. И докато Фильо се чудеше къде да пъхне дипломата си, та да не я запилее, изведнъж се замисли за бъдещето си. Е, какво пък!… Ще постъпя в гимназията, а сетне ще видим… Батко му Венчо бе подхвърлил, че от РМС ще изпратят няколко деца наесен във Военното училище. Но никога не повтори това и Фильо беше почти сигурен, че няма да стане офицер. А толкова му се искаше да облече униформата от зеленикав вълнен плат, с широка пелерина и яхнал английски жребец, със снежнобели ръкавици и красив ездитен бич, да мине край къщата, където сега живее Еми… Да разиграе коня там, а като се покаже тя, студено да й кимне с глава. Тази картина беше съвсем ярка в съзнанието му.

При Макензен нещата стояха по-спокойно. Свързан с древната институция на черквата, бъдещето му беше почти определено и по желание на бай Мицо Войводата, който до края на живота си уважаваше само три вида хора: поповете, даскалите и революционерите. Чакаше го семинария, после свещеничество — един занаят, който познаваше в подробности. Но когато отиваше на гарата с файтона и чакаше пътници от влака, често виждаше как от локомотива слиза един едър, як мъж, в омазнен комбинезон… Според Макензен това беше най-важният човек в железниците, който превозваше и вечер спящите хора и караше влака в тъмната нощ, единствено той бодър, смел и бдящ. Това беше идеалът на Макензен, откакто се помнеше. Но човек предполага, а господ разполага, се утешаваше той. Така че момчето се беше примирило със съдбата си. А и лятото протичаше еднообразно и скучно…

Отново рано сутринта двете момчета събудиха махалата с духовите си инструменти. Томи се присъедини. Перо, още по бели гащи, недоволен излезе на балкона и замърмори:

— В тая къща ти иде да се застреляш от безплатни петли!… Барем да кукуригаха…

— Не е демократично да се говори против животните… — веднага се заяде Фильо.

— Но той им знае езика… — поде репликата Макензен.

— А защо, се пита? — каза Фильо.

— Защото животните помежду си се разбират!…

Двамата започнаха лудо да се смеят и примират на постоянната си шега. Перо, който беше тръгнал към чешмата, спря и се готвеше да налети, но се въздържа.

— Все пак — каза той — мене не са ме съдили!… Аз съм честен гражданин, който си гледа бояджилъка. Да видим, като се фукате, какви ще станете!… Ти, Фильо, и за ефрейтор требе да се молиш, а Макето и за клисар не става!

На свой ред Перо се заля в смях. Момчетата се смутиха. Засегнал ги беше на болното място. Откъде тоя Перко знаеше най-съкровеното им желание?!…

— Ще видим кой какво ще стане!… — отвърна Фильо.

— Да ви кажа ли?… Ти ще станеш кърпач, а дебелият — файтонджия!…

Като продължаваше да се смее нарочно гръмко, Перо се качи по стълбите. Томи „се ядоса“ и започна да му се зъби и да ръмжи. В същото време се показа бай Тома. Отиваше на работа и в ръка носеше вързопче със закуската. Видя Фильо и недоволно спря.

— Какво ме гледаш така?! Да дойдеш в кооперацията и разнесеш дрехите на хората по къщите. Чу ли?

— Чух — каза глухо Фильо.

Излезе и Бай Мицо, както винаги, махмурлия.

— Не се ядосвай, Тома. От тия нищо нема да стане!… Не ги ли виждаш — досущ пленници!…

На портата застана поп Мирон. Бай Мицо отиде веднага към него и почтително му целуна ръка. Нещо си поговориха и свещеникът си тръгна. Бай Мицо го изпрати на улицата и се върна.

— Слушай, Маке, още тая сутрин да идеш в черквата! Ще четат парастаси.

— Нема да ида! — неочаквано се опъна той.

— Как така бре?!… Свещеникът каза, че владиката може да ти даде стипендия за семинарията. Чу ли? Иначе ще станеш файтонджия като мене…

Всички излязоха.

Перо също се запъти за работа с кофа, четка и стълба. Останаха двамата приятели. Те се чудеха какво да правят. Показа се Ружа. Тя искаше да им каже нещо, но те й обърнаха гръб. Томи се повлече след тях. Момчетата спряха на улицата.

— Ти ли ще вземеш Томи? — попита Фильо.

— Нека дойде с теб. Кучета в черква и джамия не влизат.

— Гледай да изкараш пари за кино!

— От парастаси нищо не се изкарва. Тоя път е твой ред!

Двамата се разделиха недоволни. Макензен хвана на едната страна, а Фильо на другата. Той стигна пред стария дюкян на бай Тома, който сега привличаше вниманието на минувачите главно с новото си название: „Шивашка кооперация «Парижка комуна»“. Вътре работеха повече хора отпреди, но пак се занимаваха главно с кърпачество. Когато влезе, чираците и калфите му подвикнаха:

— Мараба, Фильо!…

Единият от майсторите го предупреди:

— Внимавай, тая сутрин бай Тома е много лют!…

— Подреди тия дрехи и ги разнеси! — веднага се обади бай Тома. — И да не си взимал от никой бакшиш, понеже, ако науча, ще ти счупя главата! Разбра ли? Само да изложиш кооперативното дело! Мисли му!…

— Нема бе, нема! — успокои го Фильо. Но ти дай некой лев…

— Какво? Некой лев?!… Ако имам некой лев, ще се оженя, или по-добре ще изпия една лимонада! А сега, разкарай се, на работа да се научиш!…

Фильо пое пакетите с дрехите и тръгна, но спря на вратата и се обърна.

— Ще дадеш ли? За последен път те питам!

— Ти на мене ли говориш така бе?! — викна бай Тома и се пресегна към аршина, любимото му средство за възпитание.

— Ще видиш, ще видиш ти!… — полузаканително-полуплачливо каза Фильо.

Когато бай Тома замахна, той вече бе изскочил на улицата. Явно, че днес отникъде не можеха да намерят пари. Томи го следваше с подвита опашка. Фильо без всякакво настроение разнасяше дрехите на хората, но това бяха бедни къщи и бедни хора и тук-таме му даваха по някоя ябълка. Само в един двор му предложиха левче, но Фильо, след като го гледа продължително и преглътна, сякаш се канеше нещо да яде, гордо отблъсна ръката, която му го подаде. На тяхната улица в махалата забеляза как Кирчо и децата играеха на топчета.

— Фильо, ще играеш ли? — поканиха го те.

Той бръкна в джобовете си и извади ластик, ножче, пирончета, но нито едно топче.

— Можеш да си купиш — предложи Кирчо.

— Ако имах пари, щях да се оженя бе! — каза натъртено Фильо. — Назаем ще дадеш ли?

— Имаш да ми даваш вече много…

— Ти ми дай две топчета, пък ще видим… — многозначително рече Фильо.

— Първо си плати! — отговори му поучително Кирчо.

Децата отново почнаха да играят. Фильо замислено ги гледаше.

— Детска им работа!… — отсече накрая той и високомерно отмина, като ритна с все сила едно камъче.

Вървеше по улицата съвсем унило, а зад него — Томи. Зададе се Ружа с мрежа в ръка. Носеше зарзават от пазара.

— Фильо, ти къде?

— Забравил съм си часовника на пианото, та идвам да си го взема! — отговори й кисело той, като посочи голата си ръка.

Ружа обидено отмина.

— Ружоооо… почакай…

Тя спря.

— Останаха ли ти пари от пазара?

— Нито лев! Даже от бай Андон зарзаватчията пак взех на вересия. А защо са ти?

— Абе дават един филм „Джеси Джеймс“, но какво ще ти разправям… Не е за деца!…

— Е, щом не е… — разсърди се Ружа и отмина наперено.

Фильо тръгна към черквата. Влезе в двора. Томи, който винаги свързваше идването в черквата с ядене, весело заподскача, взе да скимти и да тича пред Фильо. Той го хвана за гердана. Пред входа на храма, под навеса, седеше само един просяк — глухонемият Салия с гушата, който спеше. Пред него стоеше с обърнато дъно едно старо бомбе. Но никой не бе пуснал в бомбето ни стотинка. Фильо се бърка дълго по джобовете и накрая му пусна един бонбон-лукче. Томи се дърпаше и искаше да се пъхне вътре. За него черквата бе това място, където се раждаха най-вкусните деликатеси, но, кой знае защо, му забраняваха да влезе и провери сам какво има. Томи продължаваше да се опъва, за да се втурне във входа. Фильо побутна с крак Салията. Той веднага скочи и със знаци и гримаси му даде сведения, че вътре е Макензен, който има работа. Направи пренебрежително движение, за да покаже, че работата му е най-обикновена.

— Разбрах — каза Фильо. — А кога ще свърши?

Салията сви рамене.

— Как е днес алъш-веришът?

Салията махна с ръка.

— А сега, дръж кучето, аз да влеза…

Салията дръпна Томи за каишката. Той се инатеше, но глухонемият извади от бездънните си джобове парче хляб и го даде на кучето. Томи се успокои, но пак заскимтя, когато Фильо изчезна в черквата.

Вътре една бабичка бе паднала на колене пред олтара. Свещеникът бе сложил епитрахила на главата й и четеше молитва. Зад него стоеше Макензен, облечен в херувимските си дрехи, който от време на време пропяваше „Святий Боже, Святий Крепкий“ или „Амин“. Фильо му правеше знаци. Приятелят му сви рамене, като му даде да разбере, че скоро ще свършат. Тогава Фильо започна да се разхожда тихо из черквата. Спря пред една полегнала икона на света Богородица. Върху нея имаше много монети, макар и дребни, но тук-таме лъсваха и сребърни двадесетачки. Той гледаше като хипнотизиран. С тия пари можеше да гледа кино цял живот!… Приближи се до иконата, въздъхна дълбоко и си сложи ръцете в джобовете, сякаш искаше да ги предпази от някое непредвидено движение… В тоя миг някой го дръпна назад.

— Да не си пипнал?! Господ с гръмотевици ще ни убие… — прошепна му Макензен изплашен.

— Добре де! Разбрах. Нема да ходим на кино, то се е видело… Нали и ти нищо не спечели?

— Нищо. Само малко жито… — И му показа кърпа на вързопче.

Двамата излязоха навън. Томи веднага взе да се дърпа от Салията. Макензен развърза кърпата и първо даде на просяка. Той се прекръсти и захвана да яде от житото. Останалото си го разделиха с Фильо точно върху надгробната плоча на някакъв владика, погребан в преддверието. Томи скимтеше и дори излая, понеже го бяха забравили. Момчетата му подадоха по шепа. Томи за миг излапа всичко.

— Повече… като стана владика! — отсече Макензен и си отърси трохите.

Децата тръгнаха през двора. Томи вървеше зад тях.

— Тоя „Джеси Джеймс“ за последен път го дават днеска, нали? — попита Макензен.

— Барем не говори!… Като си некадърен поп и не можеш да изкараш за едно кино!

— Защо да съм некадърен бе?!

— Защото само в яденето са ти очите!

— Казано е: „Весели се, душо моя…“

Фильо не пожела повече да спори и сега мрачно се запътиха към читалищния салон, където бе и киното. Пред сградата имаше голяма тълпа. Отдалеч се виждаше плакат с ковбой на коне, с пистолети… Джеси Джеймс — мечтата на всички деца!… Всички имаха билети, само двамата приятели нямаха. Когато четяха плаката и надписа под него: „За последен път“, идеше им да плачат. Вече пускаха в салона. Тълпата напираше покрай двамата контрольори, но те муха не пропускаха. Ето, Фильо се приближи и тръгна с някакъв елегантен мъж, сви рамене и се сниши, все едно му е дете… За малко щеше да влезе!…

— Детето ваше ли е? — попита контрольорът.

— Аз съм ерген! — каза гордо мъжът.

Макензен бе изхвърлен от другия контрольор. Момчетата застанаха отново пред сградата. Тълпата редееше. Удари първият гонг… Двамата решително се погледнаха и в миг се разбраха.

Бързо заобиколиха читалището отзад, където имаше вратичка за декорите на сцената, тъй като в салона местната любителска трупа играеше от време на време пиеси. Вратичката беше доста високо. Фильо се огледа. Зад една къща му се мярна Перо върху стълба, който боядисваше съседната аптека. Затича се при него.

— Бързо стълбата! — Слизай!… — заповяда му късо Фильо.

— Какво бе, какво?!…

— Бързо, ти казвам! Искат я от милицията.

— Така кажи бе… че другарите я искат…

— После си я вземи зад читалището.

Двете деца опряха стълбата. Пръв се качи Макензен. Вратичката за декорите беше отворена. Той се вмъкна, последван от Фильо. Томи лаеше отвън. Той не можа до края на живота си да се научи как да се катери по дървета, огради и стълби…

Кинопрегледът беше започнал. Двамата излязоха на сцената и взеха да лазят, но като се опитаха да се изправят и изтичат, едно момиченце на първия ред изпищя. Те наистина се движеха като призраци по сцената. Настъпи тъмнина и лампите светнаха. Публиката ревеше и тропаше с крака. Разпоредителите отведоха детето, което продължаваше да пищи и сочи сцената:

— Там… там…

Но Фильо и Макензен се бяха мушнали вече сред правостоящите и не се страхуваха. Публиката продължаваше да тропа. Най-сетне лампите загаснаха и отново се завъртя кинопрегледът. Той целият бе посветен на бригадирското движение. От екрана почти непрекъснато пееха „Елате, хиляди младежи“. Пред очите им минаваха най-различни моменти: изпращане на бригадири, работата им по обектите, лагерните огньове, срещите с Георги Димитров… Непосредствено им влияеше цялата романтика на това първо масово движение на младежта, изникнало спонтанно и намерило отклик в сърцата на всеки български младеж. Движение, в което имаше повече вяра, отколкото икономически ефект, вярата, че прекрасното бъдеще е съвсем близо… Може би затова, когато гледаха кинопрегледа, децата и младежите неволно запяха заедно с екрана, отначало нестройно, а после целият салон пееше, заразен от всеобщия ентусиазъм… И по-късно, когато Фильо и Макензен след прожекцията се прибраха в къщи, те крачеха един до друг маршово и продължаваха да пеят „Елате, хиляди младежи“, сякаш въобще не бяха гледали любимия си Джеси Джеймс. Зад тях пристъпяше, изправило глава и вирнало опашка, кучето Томи.

Двамата приятели се спряха на улицата и едновременно проговориха:

— Отиваме ли на бригада?

— Заклей се! — каза Фильо.

— Заклевам се! — отвърна Макензен, като направи движение да се прекръсти.

— Не се кръсти! Думите са ти достатъчни… — И веднага взе да стреля с ръцете си към Макензен: — Тапа-та-па-та-па!… Улу-лулу-лулуууу… — и се затича като кон с каубой от филма „Джеси Джеймс“.

След него тромаво го подгони Макензен. А Томи се премяташе от радост.