Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Свобода Бъчварова. Приключенията на Фильо и Макензен

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Киро Мавров

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Мария Стоянова

 

Българска. Първо издание. Литературна група VII.

Дадена за набор на 15. X. 1981 г.

Подписан за печат на 28. I. 1982 г.

Излязла от печат на 25. II. 1982 г. Поръчка № 160. Формат 16/60/84. Тираж 40 000 броя.

Печатни коли 17,50. Усл. изд. коли 17.28.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ София, 1982

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава

До вечерта оставаше още много време. Войводата пристигна в къщи мъртво пиян. Но двата коня — Кирчо и Йордан — си знаеха работата. Те то доведоха сами до портата и спряха, за да им отвори Макензен. Влязоха в двора. Сестричката му Ружа не каза нищо, само личицето й, сериозно за годините, стана още по-сериозно. Децата се срамуваха от пиянството на баща им, който имаше славата на стар комита. И днешния ден не беше изкарал нищо. Пък и времената бяха такива, че хората не пътуваха никъде. Всеки чакаше какво ще стане и беше отложил за по-добри времена работите си.

Макензен и Ружа вкараха в малката къщичка до конюшнята бай Мицо, който след миг юнашки захърка. Хубавото беше, че като е пиян, ставаше кротък като агне и децата му без мъка го довеждаха до леглото. После момчето освободи конете. Остави пи в яхъра и беше напълно свободен.

Двамата с Фильо се измъкнаха тихо от двора, за да не им намерят в последния момент някаква работа. Спряха се на улицата за кратко съвещание. Можеха да отидат към Струма, където все още имаше дини и пъпеши по бостаните, или да пекат царевица, или да се наядат с овощия. Но Струма беше далеч, а освен това трябваше да се обадят на прогимназиалния учител по музика Гоце Михов. Затова решиха деня да прекарат в града и ако остане време, да се изкъпят в планинската река Бистрица, която минаваше през него. Първата им работа бе да минат през градинката при банята, доколкото можеше това да се нарече градинка. В нея бяха струпани стари изпочупени коли, оставени от германците. По тях беше обрано всичко, което можеше да се обере, но бяха оставили шините и каросерията. В тая градинка винаги имаше деца-сизифовци, които изтласкваха един мръсен „Опел-рекорд“ със сетни сили нагоре по малката височинка, после подпираха с камъни колелетата и сядаха в „колата“. Едно дете отместваше камъните и колата се търкулваше надолу, докато спре. После всичко започваше отново. В тоя пек не беше никак лесно да се избута колата до височинната, но с помощта на Фильо и Макензен всичко стана по-бързо и по-лесно. Дойде ред и на Фильо и той застана на кормилото. Децата бързо се изкачиха и сега нямаше кой да отмести камъните от шините. Накараха едно детенце да ги отмести. То беше недоволно.

— Все аз ли? Искам да се возя…

— Като пораснеш!… — му казваха останалите.

Детето отмести камъните и колата внезапно тръгна. Макензен, който беше до Фильо, не успя да затвори вратата. Тя го дръпна и той изскочи вън от колата, но продължаваше неволно да се държи за дръжката и тялото му да се влачи в праха. Колата не можеше да спре. Добре, че вратата се откачи от пантите и Макензен заедно с нея остана да лежи на бойното поле. Когато колата най-после спря, всички излязоха и се затичаха към него. Той си беше съдрал късите панталонки и лицето му беше в грес. Фильо го поведе към топлата чешма пред банята.

— Много си топав — каза Фильо. — За нищо не те бива!

— Вратата се отвори от вятъра! — ядоса се Макензен. — Нямаше това да стане, ако аз бях шофьорът!

— Как ще позволя да бъдеш? — каза важно Фильо. — Има деца и аз отговарям за тях. Виж за каруцар те бива, но за лека кола — никак!

Фильо помогна на приятеля си да се измие и даже сам се зае да плиска лицето му, защото Макензен изпитваше огромно отвращение от водата. Той делеше водата на три: вода за миене, която ненавиждаше, вода за пиене, към която беше безразличен, и вода за плуване, която обожаваше.

— Ама ти, като се измиеш, си бил хубаво момче! — възкликна Фильо.

И наистина Макензен, със зачервено и лъснато лице, сега изглеждаше почти красавец.

Там, зад банята, където имаше две пейки под липата, седяха няколко младежи и разговаряха. Бяха тримата италианци — пленници на германците. Когато Бадолио взе властта в Италия, германците разоръжиха и плениха италианските части в България. Те не се грижеха за тия пленници никак. Последните имаха нещо като лагер към река Струма, но не се прибираха в лагера, а живеела в града и околните села. Немците не се грижеха и за прехраната им. Затова италианците бяха ужас за населението и за полето около градчето. Обираха царевицата, овощните дървета и каквото им падне. Не оставяха на мира и кокошките. Бяха се специализирали по ограбване на курници и полози с яйца. Така някак си тези момчета успяваха да живеят, колкото да не умрат. Из града се движеха по няколко заедно и обикаляха преди всичко пазара, халите и други места, където можеше да се намери нещо за ядене. С труда бяха абсолютно скарани и не искаха да работят за цялото злато на света. Повечето бяха добри музиканти и вечер се събираха в градската градина, където пееха италиански песни, а хората отиваха да ги слушат, дори им пригласяха, и тогава редовно им даваха по нещо за ядене. Двама от италианските пленници минаваха за добри футболисти и играеха — единият в отбора „Дрангов“, другият в „Македонска слава“. Общото между всички беше, че ненавиждаха немците. Освен тях в града беше останал един невзрачен учител по италиански, изпратен в България да обучава народа на този език. Мусолини смяташе, че Балканският полуостров, както и цялата вселена му принадлежат. Та този сеньор Гуера беше добре познат на Фильо и Макензен. Записаха ги насила в курса по италиански и им дадоха по един безплатен учебник — „Примо либро ди Италиано“. Макензен освен заглавието на учебника не научи нищо, но Фильо, който имаше лингвистична дарба, бързо усвои няколко изречения, с които добре се разбираше с италианците. Тримата се казваха Марио, Джани и Лучио. Сега те оживено разговаряха с ученика от гимназията Начев. Той беше много кротко момче и макар баща му да беше адвокат, го изключиха от всички гимназии на царството, задето се беше изказал нещо против германците и Хитлер. Беше добър приятел на Фильо.

— Чао пертути — каза Фильо. — Коме стас?

И тримата италианци започнаха да говорят един през друг и да се оплакват от всичко на тоя свят.

— Бене, бене… — каза Фильо покровителствено.

Макензен въртеше очи я глава като пуяк, за да мине, че и той разбира нещо!… Но ученикът Начев говореше италиански завидно хубаво. И той имаше дарба към езици, защото говореше също добре и френски. Италиански научи за половин година, след като го изключиха от училище и по цял ден бърбореше с пленниците. Фильо искаше да влезе в германската група и да изучи немски език, но бай Тома беше „френски възпитаник“ и не позволи на сина си да се отклони от семейната традиция. Тази германска група се състоеше, от няколко души. Като изключим двете дъщери на общинския инженер, чиято майка беше австрийка, едно момче Федя от белогвардейско семейство, което говореше добре и английски, друго момче — Бруно, чиято майка беше берлинчанка и лекарка в училище, а баща му — шеф на фирма, останалите, които научиха немски добре, бяха обикновени деца от бедни семейства. Между тях се намигаше и „чудото“ на града — едно момче, болно от шизофрения, но с феноменална памет. То научи немски още преди да узнаят лудостта му, като разговаряше с немските войници, а после изуми града, когато взе да декламира наизуст всички учебници по немски език в гимназията — от IV до VIII клас. Обикновено нещо беше да го спрат на улицата и да го накарат, да говори немски. Като оратор, който държи реч, той разказваше високо биографиите на Гьоте, Шилер, Щелинг и т.н. Знаеше две глави наизуст от „Фауст“ и именно поради това никой не се съмняваше в лудостта му. Забравиха му и името. Едни му викаха Гьоте, други Фихте — според случая. Момчето представляваше особено явление и от друга гледна точка. Обикновено, когато някой ученик полудееше, всички след това казваха, че бил голям математик и от това полудял. Така че математиката, като причина за полудяване, беше единствена и безспорна. А полудяването на Гьоте-Фихте излизаше от нормата като особен случай на безумие, породено от немския език.

Другият германовед се казваше Паше (на галено от Павел) — един ученик от крайно бедно семейство. Той също научи немски удивително бързо и даже отиваше през лятната ваканция преводач на организацията ТОД, която строеше точно тогава шосе за Беломорието. Фильо, който беше налапал по слух много немски думи от Юп и другите германци, също на драго сърце превеждаше, където се наложи по града, и имаше уважението както на лудите, така и на нормалните германоведи.

Сега Фильо и Макензен се задържаха малко при романската група в градинката. Време беше да отидат в читалището, където трябваше да се обадят на учителя по музика Гоце Михов. Това ги караше да им настръхва кожата от страх, но трябваше да се явят.

Те пресякоха улицата и влязоха в градинката пред читалището. Там видяха да седи на тревата друга забележителност на града — Митко Бомбата. И той беше изключен от всички гимназии на царството, само че след като го бяха пребили в полицията. Забележително беше не това, че е ял бой, с което не малко хора в града можеха да се похвалят, а че имаше един овен. Някои смятат, че овенът е глупаво животно, но напразно!… Овенът на Митко Бомбата беше умен като академик. Той никога не го връзваше и овенът ходеше по целия град след него като куче. Когато Митко четеше, а той четеше неимоверно много книги и всеки ден можеше човек да го види в читалището как взима нови, овенът кротко пасеше. При други случаи казваха, че Митко Бомбата насаме четял на овена на глас и той го разбирал.

— Здравей — каза му Фильо, — какво четеш?

— „На корабите на Васко диа Гама“.

Фильо искаше да го поправи на „да Гама“, но не му каза нищо. В края на краищата диа Гама бе по-благозвучно. Митко Бомбата не им обърна повече внимание. Те се спряха и заслушаха. От прозореца на читалището се носеха звуци от четири цигулки. След миг хубавата музика на „Карнавал във Венеция“ от Паганини прекъсна и се чуха типични музикантски ругатни.

— Ама имаш ауф-такт! Просто свириш, като че ли с бичкия режеш дърва!…

— Дал капо ал фине, разбра ли? Не отивай направо на кодата като пърле пред магаре!

Двамата преглътнаха. Не беше най-подходящо да влязат сега, но нямаше как… Изкачиха стъпалата на читалище „Съгласие“ и тихо отвориха вратата на библиотеката, където беше роялът и където градският самодеен симфоничен оркестър правеше репетиции. Влязоха на пръсти, никой не им обърна внимание. Изглежда, караницата бе свършила. На първия пулт седеше мобилизиран войник — учителят по цигулка Ангел Пройков от Кюстендил. До него, протегнал дългите си крака, облечен елегантно в бял костюм от шантунг, с вечна папионка и пура в уста, седеше доктор Милетович — шеф на туберкулозния диспансер в града. Лицето му беше зачервено, което издаваше навика му да пие — не много, но през целия ден. Третият пулт заемаше някакъв млад офицер, когото децата не познаваха. На четвъртия пулт, тоест на пулта, изискващ минимална цигулкова техника, седеше ужасът на Фильо и Макензен Гоце Михов. Беше с дълги артистични коси и пеперудка на шията — истински човек на изкуството! Имаше блестящ маниашки поглед, беше много чувствителен и лесно се възбуждаше с голяма сила на чувствата. Сега очите му бяха опулени в нотите и лицето му плувнало в пот. Пройков вдигна глава, но в тоя момент се обади Милетович:

— Гоце, моля те, не тактувай с крак като…! Действуваш ми на нервите…

Наистина Гоце Михов тактуваше с крак, така че се чуваше долу в казиното.

— При тези обстоятелства не мога да свиря! — каза Гоце Михов. — Аз не съм простак!

— Разбира се — каза Милетович, — ти си само прост цигулар. Виж, като диригент — свалям ти шапка!

— Е, стига де! — каза Пройков — Нека почнем частта за сол-струна. Гоце, моля те, внимавай!

Сега квартетът вървеше по-добре. Гоце Михов свиреше с много душа. Свършиха частта и дадоха почивка. Всички запалиха цигара. Добре, че в тоя момент, когато беше благоразположен, той погледна Фильо и Макензен.

— Елате, мойте момчета!…

Те предпазливо се доближиха. Все пак не знаеха какво може да му текне.

— О, момчета!… — каза доктор Милетович. — Ангеле, запознай се. Това е опората на медната група в симфоничния състав.

Фильо и Макензен се запознаха с всички.

— Викали сте ни… — каза Фильо.

— Да, момчета. Едно последно неприятно задължение както за мен, така и за вас. Утре вечер моля да бъдете в училището „Арсений Костенцев“. Репетиция няма да правим — усмихна се Гоце Михов. — Ще пеем „Лорелай“, „Сладкопойна чучулига“ и „Княже мой, нани-ми-на!“.

— В колко часа?

— Осем часа вечерта.

— Там сме!

Те бързо се измъкнаха и не се учудиха, когато пред вратата видяха Томи, който радостно скочи и се изправи в цял ръст, като дишаше в лицата им и явно искаше да ги умилостиви да го вземат със себе си. Той винаги успяваше да ги проследи и намери, където и да са.

Запътиха се към киното. Точно пред него се бяха събрали така наречените „гангстери на града“. Тук беше Виде Мастодона от фамилията Мастодонови — трима синове и баща им — един дребен човечец, градинар, който съвсем не се казваше Мастодонов. Синовете му бяха огромни, яки и безумно смели като допотопните мастодони. Другият беше Вальо — голям нехранимайко, син на богатия търговец Шарлаганов. А третият беше Сами еврейчето, с характер на башибозук, също син на търговец евреин. Те бяха ужасът и гордостта на града. Славата им се носеше и по съседните градове. Като легенди се разказваха побоищата, направени по най-различни места, често без повод, така — само от изблик на сила. Изглежда, пак се връщаха от някаква разправия, защото окото на Сами беше синьо и подуто като на гримирана актриса, а Виде Мастодона от време на време плюеше надалеч слюнка, примесена с кръв, също като Уолас Бири. Година по-късно цялата така наречена „група на гангстерите“ загинаха като герои един по един в Първата и Втората фаза на войната срещу германците по бойните полета на Югославия, Унгария и Австрия, с което доказаха, че държавата не се крепи само на мамините синчета.

Фильо и Макензен минаха със страхопочитание край тях. Те тръгнаха нагоре, към джамията, но Фильо спря пред шантавата реклама на един бръснар, която винаги го стряскаше. На нея пишеше: „100-й!“. Ефектът беше потресаващ. Всички като заковани спираха, поразени от безграничната глупост на човешката фантазия. След бръснарницата идеше кафенето на Кацарски. Състоеше се от две отделения. В едното се играеше карти, а в другото билярд и моникс. Те видяха в залата за билярд един техен приятел — Осман Булгура. Той играеше сам със себе си, като се въртеше около билярда, дълго се прицелваше с щеката и когато направеше добър удар, триеше щеката със зелен тебешир. Фильо и Макензен влязоха. Осман беше хубаво момче, високо, едро, русо, с развити плещи. Имаше само малко сплескан нос, защото беше добър боксьор. Носеше се винаги елегантно облечен. Произхождаше от богато турско семейство с много имоти. Учеше в Американския колеж, но тъй като го бяха затворили заради съюза ни с германците, Осман се върна в града и по цял ден се шляеше ту по кафенетата, ту на плажа. В къщи беше отворил нещо като безплатна боксова школа. Имаше два чифта ръкавици. Един от учениците му беше Фильо. Осман възлагаше големи надежди като менажер на Фильо. Казваше му, че макар и дребен, е храбър като борсук, че има подвижни неуморими крака и хубав гръден кош с много въздух. Щял да стане категория „Петел“ — великолепен!… Той предложи на Фильо една партия билярд. Но билярдът беше с часовников механизъм и когато топките вече преставаха да се връщат, Макензен с пръст спираше топката, която трябваше да влезе в дупката, така че играта продължи три пъти повече, отколкото трябваше да платят. Накрая по желание на Осман тръгнаха за плажа.

Когато излязоха вън от града на шосето за планината, където беше разположен плажът, нямаше жива душа. В тия времена никой не смееше да излиза много вън от чертите на града, защото партизаните бяха вече фактически господари на цялата околност. Плажът беше доста запустял. По повърхността на водата тук-таме имаше жабуняк. Те бързо се съблякоха.

— Ами ако Калъча дойде? — попита Фильо.

Калъча беше съдържателят на плажа и ако някое дете влизаше без билет, пребиваше го от бой.

— Кой, Калъча ли? — попита усмихнат Осман. — Да заповяда!

Фильо напълно се успокои. Когато Осман се съблече по гащета, атлетическата му фигура беше като на Тарзан. Той се хвърли в басейна и изчезна под водата. Показа се на другия край след мъчително дълго време. Беше преплувал под вода като на шега петдесетина метра. Фильо и Макензен също се хвърлиха. Тримата играха на гоненица. Беше трудна игра, понеже, тъкмо да хванат когото искат, и той се потопяваше във водата, а излизаше в съвсем друга посока. Тази гоненица изискваше голямо усилие. Те излязоха и легнаха на цимента. Томи се беше изтегнал до тях с изплезен език. Тая есен на 1944 година беше наистина изключително хубава и топла.

Прибраха се късно вечерта. Фильо изяде един шамар, защото не каза, че е бил на плажа, но достатъчно беше майка му да драсне с нокът кожата му, за да остане бяла черта — сигурен белег за дълго къпане. Беше тъмно като в рог. Уличните лампи не светеха. Все още имаше въздушни тревоги заради американските бомбардировки. Но навън се чуха гласове. Нещо светна. Всички излязоха на балкона. Там, откъм планината, огън осветяваше хоризонта все по-силно и по-силно. Нещо гореше. Чуваше се и далечна стрелба. Само Перо го нямаше на балкона. Зрелището в нощта беше великолепно. Ясно се очертаваше веригата на рилските върхове.

— Излез бе, Перо-о-о. Излез да видиш илюминацията! Да видиш края на вашата власт! — говореше възторжено бай Тома.

Но Перо не излезе. Дълго, даже след като си легна, Фильо гледаше заревото през малкото прозорче на стаята, където спеше с невръстното си братче. Беше тревожен, но и радостен. Той чакаше от живота много и все радостни неща…