Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (36)

Деветнадесета глава

Тоя ден се налагаше децата да ходят два пъти в планината. Беше късно следобед. Те чакаха пред готварницата в Централния лагер да стане готова храната за вечеря, за да я занесат горе. Катърът и магарето си почиваха завързани. Около Фильо и Макензен се бяха натрупали бригадирите. Разказваше Фильо:

— Та една бомба не иска да избухнееее… Викам, сега я втасахме!

— Втасахме… — потвърди Макензен.

— Нема как! Мечка страх, мен не страх! Отивам при бомбата. Взимам я. Хвърлям я и избухна две секунди след това. Щеше да вдигне лагера във въздуха. Бай Пецо фугенистът благодари и на мене, и на Макензен. Вика, ако не бехте вие… А не като някои тук, дето си позволяват да ни наричат леката кавалерия!…

Фильо имаше предвид момичето, което също слушаше историята. То се смути.

— Ама аз не знаех…

В това време готвачът излезе и натовари добичетата. Преди да тръгнат, Фильо каза:

— Сега, като се върнем, трябва да зареждаме една скала — не ти е от работа! Ако почувствувате земетресение, да не се боите!…

Двамата тръгнаха. Томи подскачаше пред шествието. Слънцето залязваше. Стигнаха площада на селцето. Пред ХОРЕМАГА седеше на обичайното си място войводата дядо Дончо Манлихерата. Около него, както винаги, се бяха събрали старите четници. Той разказваше оживено:

— Залегнал съм в дерето… Ето го, иде юзбашията на кон с голееееми дисаги… Стой, викам, и докато река, той връз мене и аз връз него! Ама конят се изправи на задните крака и — врн — куршумо не го улучи. Та знаете ли що караше в дисагите?

— Леп! — обади се веднага единият от селяните.

— Ами ти, Вангеле, освен леп и туршия ял ли си нещо по-убаво?! — с досада отбеляза дядо Дончо. — Не е леп, а хазната от Гевгели караше. Сто оки злато!… Те това караше! Ако го бех утепал, сега чифлик да имах и барем сто ата, и сто биволици, и илядо брави, и златен часовник, и секи ден да ручах ягнища и петелища!…

— Тууу, язък, мама му стара! — изрази съжалението си друг от селяните.

Всички цъкаха. Фильо и Макензен слушаха със зяпнали уста. Сто оки злато — колко ли е това?

— Те, деца… веднаж в живото пада злато. Само да го не упущиш! — завърши преживяванията си дядо Дончо.

— Нема! — каза решително Макензен.

— Да тръгваме — въздъхна Фильо. — Ще мръкне…

Малко по-късно слънцето се скри. В клисурата помрачня. Появи се вятър. Гората бучеше, като всяваше страх в детските сърца. Но ето, към шума на гората се прибави равномерният звук на самолет. Момчетата се ослушаха. Томи започна да лае към небето. Спряха и добичетата. Нямаше грешка, това бе самолет, само че не се виждаше. Изведнъж Макензен извика:

— Ето го!

Един малък самолет, известен под името „Щъркел“, изскочи над върха. Той летеше в самата клисура между стръмните върхове. Но звукът на мотора му не бе чист. Машината кашляше. Ту рязко изфорсирваше, ту спираше и самолетът все повече и повече се снижаваше. Фильо и Макензен го следяха с поглед. После „Щъркелът“ навлезе в мъглата около един висок връх. След миг блесна пламък и се чу глух взрив, последван от поредица взривове на бай Пецо в противоположна посока. Просто не можеше да се отличи от избухванията на скалите. Може би затова по-късно никой не разбра, че се е разбил самолет. Настъпи тишина. Хванали животното за оглавника, те тичаха по пътеката. Отсреща се зададе един от дядо Дончовите другари — Стоилко, който караше дърва от планината. И той тичаше надолу, като дърпаше за оглавника натоварения си катър. Спряха един срещу други задъхани, понеже разминаването беше трудна работа.

— Уроплано! — изрече Стоилко. — Видехте ли уроплано?

— Видехме — отговориха децата едновременно.

— Видехте ли как буна?

— Видехме.

Стоилко припряно поразбута добичетата и най-сетне се разминаха. Той продължи да тича възбуден към селото, а Фильо и Макензен вървяха към лагера.

— Искам да си ида дома — започна Макензен плачливо. — Скоро ще дойде Голяма Богородица…

— Мълчи бе! — сопна му се Фильо. — Цял самолет падна. Трябва да го видим. Иначе Стоилко и четата на дядо Дончо ще ни изпреварят.

— Трябва! — отведнъж се окопити Макензен. — Може да има шоколад?!

— Глей го бе, Томи?! Бате ти Маке пак за плюскане мисли!… Абе жив авиатор ни пада в ръцете! Него трябва да намерим!

— Ами ако не е жив? — тревожно попита Макензен.

— Абе авиатор лесно не умира! Той си носи парашута на гърба, нали си видел на кино?

— Ами ако е ранен? — настояваше Макензен.

— Таман ще го спасим. Оставяме храната и на път!

Скоро стигнаха лагера. Бригадирите се натрупаха с канчетата. Нито един от тях нямаше и понятие, че е паднал самолет. Децата, без да се сговарят, не им казаха нито дума. Бомбите на бай Пецо наистина бяха заглушили взрива на самолета, пък и той бе паднал далеч.

— Разтоварете си сами яденето — бързаха Фильо и Макензен. — Казаха ни да се връщаме веднага…

— Защо? — попита бай Пецо фугениста. — Нема ли да спите тук?

— Съвещание!

— Какво съвещание? — учуди се той.

— По прехраната.

— Е, щом е по прехраната…

Двамата приятели, придружени от Томи, поеха обратно. Те почти тичаха и теглеха след себе си изморените животни за оглавника. Отново излязоха на пътеката. Сега се спуснаха към потока. След тях се свличаха камъни. Прегазиха го и целите се измокриха, но не спряха. Заизкачваха отсрещния склон. Стигнаха върха. Зад една скала нещо димеше. Томи пръв се затича с лай, последван от момчетата. Наистина самолетът се бе разбил напълно. Нещо пушеше. Тревата наоколо бе изгоряла и цялото място почерняло.

— Страх ме е… — захленчи Макензен.

— Като те е страх, върви си! — строго отвърна Фильо, но и той трепереше.

Двамата се огледаха наоколо. Не се виждаше никакъв труп. Дали летецът беше паднал предварително, дали беше се пребил, спускайки се с парашут, или лежеше под развалините на самолета, не можеше да се разбере. Децата като заковани гледаха пред себе си полуизгорелия скелет на „Щъркела“. Но любопитството надви страха и те се приближиха. Въпреки топлината, която лъхаше към тях, надникнаха в кабината. Самолетът бе с две места, едно зад друго. Фильо пръв се пъхна вътре. Виждаха се циферблатите на уредите. Макензен искаше да се настани на задната седалка, но там нещо пречеше.

— Фильо бе, Фильо…

— Не викай, какво има? — кой знае защо, шепнеше той.

— Ела да видиш!

Фильо се наведе над задната седалка. Там имаше една желязна каса. Двамата я гледаха като хипнотизирани. Макензен се опита да я отвори, но касата не мръдна.

— Мислиш ли да е злато? — попита Макензен и си облиза устните.

— Кой знае, може и да има…

Децата се опитаха да я измъкнат от седалката, но напразно. Тя бе доста тежка.

— Не може! — изпъшка Макензен.

— Мълчи сега, да помисля… — каза Фильо. — Явно, че е пълна със злато.

— Ако вземем златото, ще си купя паноптикум и ще обикалям всички панаири… — размечта се Макензен. — И каруца с фургон, и една сладкарница… ще я купя с всички пасти!

Те така се увлякоха в мечти, че не забелязаха как на поляната се подадоха отначало четири глави с капи, а после и самите хора. Това бяха четниците начело с дядо Дончо Манлихерата, целият изпотен. Водеше ги Стоилко дърварина.

— Мараба бе, момчета! — викна дядо Дончо. — Що сте ми вредни! Пристигнали сте първи.

— Пристигнахме — смънка Фильо.

— Леле завалията!… — затюхка се войводата, като гледаше самолета. — Що е имало глава да пати!… — после свали калпак и се прекръсти заедно с останалите селяни. Макензен също започна усърдно да се кръсти.

— Толко му била душата! — каза философски дядо Дончо и приключи въпроса. — А сега, деца, най-важното! Сега, вие заклетници ли сте?

— Заклетници сме! — отговориха Фильо и Макензен.

— И нема да кажувате на никой за уроплано, оти — я ги айдуците в планинта! Само да надушат, и сичко ке ометат.

— Сакън! — разтревожи се Макензен.

— Бъдете рахат!… Само дядо ви Дончо знае на кой да каже и кога да каже… — говореше той, като изтегли от пояса си един голям пищов. — А сега, секи да цуне ливоро и да повтори: Ако кажем, да пукнем и цървата ми да изтекат от коремо!…

Всички заповтаряха заклинателните думи.

— … кьорав да одим…

— … да умрат децата ми…

— … господ с камене да ме утепа…

— … леп да немам да ручам…

Дядо Дончо за миг спря, но тъй като не можа да измисли нещо повече, подаде пищова. Всички се наведоха и един по един го целунаха. Сега селяните тръгнаха към самолета с брадви. Готови бяха да го режат като дърва. Томи започна да лае и не им позволи да се докоснат.

— Стойте! — изрева дядо Дончо. — Требе да има ред!

— Томи, иси! — извика го Макензен.

— Най-напреж да го огледаме отнатре — каза войводата. Единият от селяните се напъха и извади предната седалка.

— Това за мене, а, дедо Дончо? Ке го сложа у градинада да си седам на столот!…

— Може! — щедро се разпореди войводата.

Момчетата отново се помъчиха да измъкнат, касата и пъшкаха с все сила.

— Що е тая пущина бе, деца?

— Хазна! — отговори Макензен категорично.

— Стойте! Никой да не пипа! — викна дядо Дончо. — Дека е?

— Ето…

— Леле-мале!… — рече той. — Това е повеке от хазна! Сон соних, дека чифлик ке имам… айде, деца, съмнува се, да си дадем малко гаерет!…

Всички се напънаха да извадят касата. Стоилко дърваринът даже донесе ортома, която прокара под касата. Всичко ставаше с пъшкане, мъки и псувни. Томи също дърпаше, захапал въжето. На два пъти касата се връщаше обратно на седалката. Най-после я извадиха навън, но въжето се скъса и тя падна, като се прекатури. Всички като опарени се отдръпнаха. За малко не сплеска крака на Стоилко, притисна му само опинците и той си измъкна крака по чорап. Все повече се стъмваше и нищо не се виждаше.

— А сега да седнем, юнаци! — покани всички дядо Дончо. — Требе ни добичета, да отнесеме касата у село. Но тая работа ке я свършиме заранта!…

— Моя катър! — предложи Стоилко веднага.

— Та да разберат сите ли? Я ги айдуците в планинта, ке довтасат още тая вечер! Стоилко, Стоилкоооо… зелен си още. Язе мислим, дека Макето и Фильо со техните добитоци да свършат работата. Утре заран сите натоварваме хазната на катъро. Нали, Фильо?

— Добре — съгласиха се момчетата, горди от доверието.

— Сега секи по дома! И утре е ден…

Двамата се прибраха в централния лагер, когато всички бригадири спяха. Фильо и Макензен тихо се вмъкнаха и се проснаха на своите места. Но дълго се въртяха и не можеха да заспят. По едно време Макензен се надигна.

— Фильо бе, защо не спиш?

— Мисля.

— Какво мислиш?

— Защо не казахме за самолета?…

— А пък аз мисля, като отворим касата!… Представяш ли си какъв живот ще е?!… Ще облечем всички деца от махалата! От главата до краката и ще правим каквото си искаме! И аз сънувах сън, много хубав сън… цяла нощ ядох все пасти и торти.

Фильо се зави презглава, но все не можеше да заспи…