Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (17)

Шестнадесета глава

Изглежда, всички гробища си приличат по това, че за мъртвите се полагат много повече грижи, отколкото за живите. Те представляват истински оазис, особено лятно време, когато всичко наоколо се пука от пек. Тук е прохладно, дърветата са едно до друго — най-различни: плачеща върба, кипариси, брези, липи, тополи и много овощни дръвчета. Алеите са подравнени, изметени и чисти, а върху гробовете са засадени цели оранжерии. Впрочем влюбените редовно си берат букетите от тези безплатни цветарници. Върху надписите на гробовете може да се направи цяла докторска дисертация. За паметниците също. Преобладаваха ангелите, които масово ги произвеждаше от цимент една фирма от градчето по пътя за гарата. Общо взето, имаше два вида ангели. Първият бе плачещ ангел, а вторият приличаше на угоен гълъб с човешко лице. Тук непрекъснато чуруликаха разни пилета, доста тлъсти, с лъщящи пера, които не си правеха труда да излетят, освен ако стъпиш върху тях. До ниската черквица течеше чешмичка. Под навеса на черквицата бяха насядали просяците на града, които всеки ден трябваше да изминават голямото разстояние между гробищата и градчето. Но за тяхна чест можем да кажем, че не изпускаха нито едно погребение. Учтиво и кротко седяха по време на целия церемониал. Носеха свещи, подаваха ядене и вино с опечалени лица. Винаги накрая, когато първите буци пръст удряха по капака на ковчега, те първи се разридаваха и създаваха това всеобщо настроение на несдържан плач. Тази есен и просяците, и двамата гробари Йордан и Кольо не можеха да се оплачат от безделие. И днешния ден се очакваха две големи погребения…

Небето беше ясно и слънчево. Двете погребения бяха отделни и независими едно от друго — това на подпоручик Недев и това на партизанина Христо. Общото бе само, че ги погребваха на едно и също място, че и двамата бяха загинали в бой срещу фашистите. Малко преди пладне двете траурни шествия спряха пред входа на гробищата.

Първото бе на подпоручик Недев. Тук бе богатият елит на града: военните, буржоазията и духовенството. Независимо от това, че бе убит в бой с германците, подпоручик Недев те считаха, че принадлежи към тяхната среда, а сега беше герой, защото офицерската професия неминуемо изискваше да умреш като герой. И ето, ковчегът, поставен на лафет, бе заобиколен с войници с ножове на пушките и каски. Конете бяха черни, с черни пера на главите. Зад тях вървеше учителката Виолета, забулена цялата в черно, водена подръка от полковника. Следваха ги близките и офицерите в черни униформи. После рота войници и накрая военната музика, която изпълняваше подред ту Траурния марш на Шопен, ту този на Бетховен. Най-отпред, разбира се, вървеше духовенството — четири попа, а цялото шествие се водеше от Макензен в херувимски дрехи, с фенер на кол в ръце, чиято дръжка бе опрял на корема си, но го носеше с достойнство. След шествието се наредиха просяците. Учудващо бързо се придвижваше просякът с отрязаните крака, който се влачеше на колене върху гуми от автомобил. Неразделно от тях бяха и лудите на града — Циганката Пата, глухонемият Салия и останалите.

Второто погребение значително се различаваше от първото.

Другарите на Христо в партизански дрехи и оръжие през целия път носеха ковчега му. След него пристъпяше стрина Мария, водена подръка от сина си Венчо. Тя бе с черна забрадка и държеше изправена главата си, като строго и мълчаливо гледаше напред. Зад тях крачеше смесена група от партизани, бедно облечени работници и селяни от близките села, учители, ученици и ученички. Тук бе и Перо — най-отзад, който носеше някаква тепсия, вероятно с жито.

Нямаше нито поп, нито кръст. Ученички държеха портрета му и многобройни венци от другарите му, а след шествието вървеше музика от най-различен състав. Те нестройно, но с чувство свиреха „Вий жертва паднахте“… Двете музики на погребенията често си пречеха една на друга. Ту се чуваше „Вий жертва паднахте“, ту Траурният марш. Когато влязоха в гробищата, шествията се разделиха. Фильо остана с това на Христо, а Макензен при подпоручик Недев. Фильо видя в редиците на официалните лица Еми в черна рокля. И той беше също хубаво облечен в черния си кадетски костюм. Ружа го бе хванала за ръка. Двамата се запътиха към гроба на Христо.

И двете погребения траяха дълго. Държаха се многобройни речи и когато всички бяха капнали, най-после спуснаха ковчезите. Първо изтрещяха залповете над гроба на подпоручик Недев, а после затракаха автоматите над гроба на Христо. Ято врабци се вдигна над дърветата, право към синьото небе…

Чак след обяд хората се разотидоха. Гробището отново придоби своя задрямал вид. Но двете деца останаха зад черквицата. Макензен си съблече херувимските дрехи и внимателно ги загъна в торбата. Фильо замислено го наблюдаваше. После Макензен извади от пазвата си една малка платнена торбичка. От нея измъкна загънато в кърпа жито, пасти и други лакомства. Седна и почна да яде мълчаливо. Малко по-далеч от тях при един гроб се виждаха просяците, които се бяха разположили на софра за „Бог да прости“!

— Как можеш сега да ядеш?! — удиви се Фильо.

— Ами такава ми е професията — отвърна унило Макензен с пълна уста. — Аз вече свикнах. В толкова много погребения съм участвувал, че ако почна да гладувам при всяко погребение, какво ще стане с мен?!…

Фильо седна до Макензен. Мъчеше се да не го гледа, но въпреки това му се прияде страшно.

— Мислиш ли, че умрелите се сърдят, ако човек след погребението им яде? — попита Фильо сериозно.

— Сърдят се, ако не яде — каза дълбокомислено Макензен. — И се радват, ако яде! Иначе защо ще носят толкова ядене на гробищата?…

— Дай и на мене! — въздъхна Фильо.

Макензен му подаде парче торта. Фильо почна да яде.

— Не знам защо, като съм на погребение, много огладнявам — каза Макензен, учудвайки се сам на себе си.

Той събра остатъците от яденето в кърпа, взе и торбата с дрехите. Накрая извади от бездънната си пазва една свещ.

— Тази ще запаля на гроба на бате Христо… — каза Макензен.

Двамата тръгнаха по една алея. Когато наближиха пресния гроб на Христо, Фильо хвана ръката на приятеля си да спре. Той искаше нещо да каже, но Фильо му направи знак да мълчи.

Там, пред гроба на Христо, те видяха учителката Виолета в черно. Тя бе паднала на колене и забождаше свещ в пръстта, а после бавно се изправи…

Може би години след това децата щяха да разберат какво е чувствувала тяхната учителка Виолета…