Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (34)

Седемнадесета глава

И ето, настъпи дългоочакваният ден. Бригадирите, строени, тръгнаха по пътя за гарата. Над нивите, ливадите и овощните градини ехтеше песента им: „И ний вървим, вървим нататък…“ Всички бяха в сини униформи с такета. Край тях крачеха родителите и близките им. Целият град се бе вдигнал да ги изпраща. Фильо и Макензен заедно с инструментите си вървяха в последната редица. До тях подскачаше и Томи. Беше неспокоен, понеже не знаеше какво точно става и защо отиват на гарата, която той добре познаваше. Ружа ги следваше с някакъв вързоп. Тук бяха и бай Тома, и стрина Велика — майката на Фильо, а най-отзад скърцаше файтонът на бай Мицо.

Стигнаха до гарата. След малко пристигна влакът. Бригадирите като на атака превзеха вагоните и след миг подадоха глави от купетата. Томи скимтеше, виеше и се изправяше на крака пред прозореца, откъдето се подадоха Фильо и Макензен. Влакът тръгна. Всички махаха с ръка. Едно момче в последния момент изтича с куфар. Метна се във влака и по него със скок — Томи. Най-после и той доби своето. След малко до главите на двете деца задиша радостно муцуната на Томи с изплезен език.

Влакът пухтеше през клисурите, после покрай Струма, надолу към юг. Слязоха на една спирка след град Свети Врач. Вървяха с багажа пеша десет километра. Стигнаха полумъртви от умора вече по тъмно. Не ядоха, а всички се настаниха на наровете и захъркаха. На сутринта събудиха Фильо и Макензен по-рано и им казаха да си вземат инструментите. Лагерът още спеше. Палатките бяха подредени в правилни редици. Дежурният заведе децата при знамето. До тях стърчеше Томи, клекнал на задните крака. Вдигнаха инструментите и изсвириха сигнала за ставане. От палатките наизлизаха младежи и девойки. Бригадата се строи. Знамето се издигна под звуците на „За среща!“, изпълнена от Фильо и Макензен. Командирът на бригадата — До̀бра, поздрави младежите. После всички си взеха инструментите и потеглиха към обекта — един канал за вода, която идваше от планината, крайно необходим за тия сушави места. Бригадирите бързо се разпределиха и започнаха да правят големия изкоп, който очертаваше бъдещия канал. Всички работеха с жар. От него се увлякоха и децата. Но силите им стигнаха само за два-три часа. Когато слънцето се вдигна високо над хоризонта, двамата приятели едва кретаха. Фильо унило буташе количка по една дъска нагоре. С мъка вече преваляше наклона, но в тоя момент количката се върна обратно и го избута. Той се стовари заедно с нея на края на дъската. Макензен едва-едва се дотътра до него и го вдигна.

— Видели, като ми товариш по толкова! — скара му се Фильо.

— Още малко да стане обед, иначе ще пукна и аз…

Приятелят му не отговори. Томи спеше в сянката на един храст. Двамата го гледаха със завист. Най-после дойде обед. Фильо и Макензен дори не си дадоха труда да изсвирят прочутия сигнал „Чорба-каша“. Бригадирите насядаха. Повечето се бяха разположили на земята. Храната се носеше тук. Фильо постави канчетата за двамата, но докато ги постави, Макензен заспа.

— Стани бе, дойде твоят час… — сбута го Фильо.

— Не ми се яде… — промърмори Макензен полузаспал.

— Какво?! — удиви се Фильо и не на шега се уплаши, но като размисли малко, легна до приятеля си. Децата заспаха, без да са хапнали. Томи дойде и най-спокойно изяде до дъно съдържанието на канчетата, като даже ги излиза. Двамата спяха мъжки и хъркаха. Другите бригадири отдавна се бяха върнали на обекта и работеха. До̀бра отиде при двамата. Побутна ги леко с крак. Томи също спеше. Само той благоволи да отвори едното си око.

— Ставайте, герои!…

— Мммммм… — проплака Макензен.

— Нали искахте да сте бригадири? — каза Добра.

— За таксират… — обади се сънен Фильо, но после се сепна. — Ние ще свикнеме, како До̀бре…

— Не знам… — усъмни се тя. — Най-добре е да се върнете в къщи.

— Аз в града не слизам! — съвсем се разсъни Фильо.

— Амааа… — искаше нещо да възрази едва събуденият Макензен.

— Ти можеш да си вървиш, аз нема! Ако ще да пукна, но нема да си ида!

— Е, добре — въздъхна До̀бра. — Хайде сега станете… ще измислим нещо…

Двамата с неохота се надигнаха.

На другата сутрин бригадата отново в стройни редици се изниза към обектите. Фильо и Макензен крачеха най-отзад, нарамили кирките. След тях се тътреше и Томи. Едва влачеха крака. Всичко ги болеше. Притича До̀бра, също нарамила кирка.

— Къде?

— На обекта — отговориха едновременно момчетата.

— Стойте, измислих за вас една важна работа… Група от бригадата трябва да отиде на работа високо в планината. На няколко километра… А там трябва да ядат…

— Ние не сме готвачи, а бригадири! — възрази Фильо намусено.

— Не, не това. Налага се да им носим храна чак там.

— А коне има ли? — осведоми се Макензен.

— Един катър и едно магаре — отговори Добра.

Двамата се спогледаха.

— Свикнали сме с коне, но и катърът не е чак толкова зле… — каза Фильо. — А в свободното време ще работим и ние!

До̀бра ги прегърна.

— Браво, момчета!

— Ние и в къщи си имаме коне! — обяви гордо Макензен.