Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (4)

Трета глава

Фильо и Макензен не бързаха да се приберат в къщи, ръководени от старото войнишко правило: „Не се мотай около началниците!“, тоест — домашните, за да не ти намерят работа. Затова те започнаха дълга обиколка, докато стане време за обяд. На една уличка три малки деца играеха футбол. Фильо и Макензен се загледаха в играта. Искаше им се да се намесят.

— Не така бе! — каза Фильо на едното дете. — Бягай, аз ще бия дузпата!

Децата почтително го погледнаха. Фильо постави топката и се засили. Тя направи красива парабола и отиде право към прозореца на съседната кокетна едноетажна къща с голям двор и овощни дръвчета. Той се счупи с трясък. Фильо и Макензен гледаха с голямо учудване резултата. Но от къщата излезе възрастен човек, елегантно облечен, с бастун. Двамата побягнаха. Беше председателят на окръжния съд — стар ерген.

— Аз ви познавам… — извика човекът.

Малките деца останаха под прозореца.

— Чичо, не сме ние… — в хор отговориха дружно те.

— Познавам ги — въздъхна възрастният човек, после се усмихна. — И Фильо, и оня с маршалското име… те ми обраха черешата напролет, нали?

— Те — казаха в хор децата.

Скрити зад съседния дувар, Фильо и Макензен чуха това изобличение, но свиха рамене, ухилиха се и наново тръгнаха.

— Ще ям бой — въздъхна Макензен. — Съдията сигурно ще каже на Войводата, а може и да ни вкара в затвора…

— Хайде да се басираме, че няма да каже! — подаде палец Фильо.

— Хайде!

Двамата си наплюнчиха яко палците и се басираха.

— На какво? — попита Макензен.

Извадиха топчетата от джоба си.

— На соденото топче и на желязното.

— Д-д-д-обре — заекна нарочно Макензен.

Тръгнаха бързо. На съседната улица няколко деца играха с топчета на триъгълник. След кратко колебание се включиха в играта. Но и двамата бяха несръчни, а другите деца, макар и по-малки от тях, едно по едно им обраха топчетата. Макензен щеше да се разплаче. Накрая му взеха и желязното топче. Започна вторият тур, но още с първото хвърляне неговият тупач, тоест топчето, с което бие, се търкулна, сякаш тласкано от зъл дух, право в триъгълника. При това положение, известно с термина „изгоря“, играчът е напълно ликвидиран и излиза от играта, без въобще да я е започнал. Вбесен, Макензен се наведе и събра всички топчета в джоба си. Децата взеха да плачат. Фильо много се ядоса. Томи лаеше укоризнено срещу Макензен.

— Казал съм ти, глупак такъв, да не закачаш по-слабите от тебе! Извади веднага топчето!

Фильо имаше необикновено влияние върху Макензен. Последният безропотно се подчини.

— И запомни от батко си Фильо, че силните са създадени, за да помагат на слабите, а не обратното, разбра ли?! — педагогически се опита да му внуши Фильо нещо, което беше чул от баща си.

Децата с радост си взеха топчетата и поблагодариха на Фильо.

— Вземете и останалите! — каза великодушно той. — Вие ги спечелихте!

Фильо хвърли на земята всички налични топчета. Двамата пак тръгнаха. Гледаха се недоволно.

— Като не знаещ да играеш, що се хвърляш? — упрекна го пак Фильо.

— Кой, аз ли? Аз съм… най-големият играч! Ама пръстът ме боли…

Фильо бръкна в джоба и извади само едно счупено топче. После изведнъж започнаха да се смеят, а Томи ги гледаше и лаеше.

Двамата продължиха своята обиколка. Стигнаха първоначалното училище „Арсений Костенцев“. Тук беше разположена германска част. Те се покачиха на оградата и огледаха двора. Немците изнасяха от училището всичко — и свое, и чуждо имущество — и го товареха на камионите. Всички бяха нервни, бързаха и викаха. Изглежда, че и тук двете момчета си бяха създали връзки. По едно време те забелязаха някакъв войник, почти дете, който мъкнеше голям сандък. Беше Юп, австриец, мобилизиран преди набора.

— Салют, Юп! — каза Фильо.

Юп остави сандъка и отиде към оградата.

— Какво става? — попита Фильо на немско-български.

— Отиваме си — каза Юп също на завален българо-немски език.

— Много бързо…

Фильо беше научил доста думи от германците, понеже се мотаеше често около техните биваци. Макензен, който не знаеше бъкел, се гордееше със своя приятел и дълбокомислено мълчеше, сякаш и той разбира всичко, но не иска да говори. От време на време повтаряше с труд някоя дума, казана от Фильо или Юп.

— Льошо, льошо… — каза Юп. — Отиваме на фронт. И там — капут! Елате на мене взема, каквото иска… — обясни им той колкото можеше.

Двете момчета прескочиха оградата заедно с Томи. Никой не им обърна внимание. Помогнаха на Юп да качи сандъка и влязоха в първоначалното училище. Там, по стените, все още се виждаше огромната карта на България, заобиколена от всички царе, портрети на писатели класици и възрожденци, фотоси с природните красоти на България. Вътре цареше невъобразим хаос. В салона все още стоеше хармониумът и един пиян немски офицер, гол до кръста, по тиранти, пееше някаква неприлична немска песен, като се опитваше да свири с един пръст. Няколко жени от местния хайлайф, добре облечени, закачаха гирлянди.

— Утре вечер празник… — каза Юп.

— Тия са от „Любов към родината“ — кимна Макензен към жените с гирляндите.

Юп ги вкара в една стая. Там имаше и войнишки канчета, и каски, и одеяла, и газови маски.

— Взема колко иска! — посочи им Юп купчината.

Двамата се нахвърлиха и бързо завиха в едно одеяло каквото им падне. Най-много газови маски. Томи захапа една за хобота. Юп беше излязъл някъде. Нямаше никой. Те погледнаха в съседната стая. Там на дълга закачалка бяха увиснали автомати. Зяпаха ги като хипнотизирани. После се спогледаха. Решителност се четеше в очите им. В тоя момент влезе пияният офицер, гол до кръста, по тиранти, и като ги видя, изкрещя:

— Вън!

Двамата побягнаха, но щом чуха, че пияният офицер пак свири, се върнаха да си приберат трофеите. Дойде Юп.

— Капитанът! — каза Фильо.

— Пиян свиня! Швайн! — каза Юп. — Не се бой, взима!

Момчетата тръгнаха натоварени. Заобиколиха училището отзад. На двора се спряха. Фильо бръкна в джоба си и извади две войнишки кариоки — цигари „Серт“. Макензен също извади две кутии от запасите си. Не че пушеха, но от време на време опитваха и се хвалеха…

— Благодаря — каза Юп.

— Утре вечер ще се видим — каза Фильо. — Ще ви пеем… зинген…

— Дофиждане.

Двамата помъкнаха одеялото заедно с Томи, горди от находката. Вървяха по улицата, пълна с ремонтни занаятчийски работилници, колоездачницата „Рекорд“, където даваха велосипеди под наем, и автомото леярната „Рапид“. Застанаха пред велосипедите.

— Да… да бяхме… взели шмайзера… — каза Макензен.

— Ама не взехме… — каза с въздишка Фильо. — И без това си отиват. Слушай, платиха ли ти поповете този месец?

— Платиха — каза Макензен стреснато.

— А ти си мълчиш?!…

Те стовариха трофеите си на земята. Макензен виновно бръкна в джоба и извади пет лева железни. Подаде ги на Фильо. Той отиде при човека, на когото всички вече бяха забравили името и го наричаха за по-лесно по фирмата — „Рекорд“. Той не се сърдеше. Беше едър, отпуснат мъж в изцапан дочен комбинезон и полузаспало брадясало лице.

— Чичо Рекорд, дай ми колело — каза Фильо.

— Пари имате ли? — попита Рекорд, като се прозя.

Фильо му разгърна одеялото. Рекорд погледна вещите и отрицателно поклати, глава.

— Ама виж тая каска! — кандърдисваше го Фильо.

— Да пикая на нея! — каза Рекорд и плю.

Тогава Фильо въздъхна и подаде петте лева.

— Томи, пази! — заповяда Макензен.

Томи скимтеше недоволно, но остана да пази багажа. Взеха едно дамско колело, което им беше таман. Като го бутаха и тичаха, двамата отидоха на съседната улица, далеч от погледите на Рекорд, Пръв, разбира се, се качи Фильо. Той потегли, а Макензен тичаше покрай него. Не мина обаче много време — насреща се изпречи каруца. Фильо зави рязко и двамата с Макензен се стовариха на тротоара един върху друг. Скочиха и се изтупаха от праха. Макензен беше непреклонен. Бе негов ред.

— Аз… аз… парите са мои!

— Поп си и поп ще си останеш! — каза Фильо, но нямаше как и му даде колелото.

Макензен се понесе като състезател. Той караше много по-неуверено от Фильо. След миг уличката свърши и те излязоха на пазара. Там бяха стоварени на камари различни плодове и зеленчуци. Селяни продаваха кокошки. За момент Фильо не можа да удържи Макензен и сега той се понесе право към една селянка с котле извара и кошница яйца. Помете й цялата стока, премина край вързаните за краката кокошки на друга селянка, които се опитаха да се спасят чрез летене в синьото небе, и накрая се заби в голяма пирамида домати, наредена върху брезент на земята. Сплеска доста от тях и целият се омаца. Фильо знаеше как всичко това можеше да свърши… Собствениците на стоката вече се бяха окопитили и напираха към Макензен с не много добри намерения.

— Не го пипайте! — извика Фильо. — Той е луд!…

За миг всички спряха. Лудостта в провинцията все още беше на голяма почит и никой не смееше да пипне луд с пръст. Той помогна на Макензен да се изправи. После взе колелото. Селяните ги заобиколиха.

— Що му е на момчето, синко? — попита една селянка.

— Избяга от лудницата… — каза Фильо — и сега го гоня да го върна…

— Викайте полицията!

— Сакън! — каза другата селянка. — Момчето е кротко.

Макензен, целият омазан с домати, изпитваше отвращение към собствената си особа.

— Иначе е глухоням — каза Фильо. — Змия го е хапала като малък и оттогава…

— Язък за момчето! — пак каза старата селянка.

Двамата тръгнаха, като бутаха колелото. Всички им правеха път. Селянката отиде към тях и подаде ябълки на Макензен заедно с едно яйце.

— На, леля, вие, лудите, направо с господа говорите… Да му се помолиш за мое здраве и за здравето на Божурка, щерка ми…

Макензен промуча някакви неразбрани звуци, Фильо го поведе. Селянката беше доволна. Когато свиха в съседната тиха улица, Фильо избухна:

— Колко пъти, съм ти казвал, без мене да не правиш нищо!

— Ама нали ти…

— Добре, че наистина имаш вид на луд, та никой не може да те сбърка!

— Аз?… Аз?… — заекна от вълнение Макензен и една сълза потече по едрото му лице.

— Е, нищо… — нажали се Фильо. — Навозихме се на колело! — каза той примирително. — Сега да се връщаме!

Те оставиха мрачно колелото на апатичния Рекорд, вдигнаха вързопа и придружени от Томи, отидоха на отсрещния тротоар при работилницата „Рапид“. Тук, на улицата, с оксижен заваряваше тръба самият Рапид. Той беше възрастен човек с побелели коси, най-добрият автомобилен монтьор в града. Но вниманието им съвсем не беше насочено към работата му, а към казанчето, където кипеше карбидът. Да можеха да вземат малко карбид в тия оскъдни времена! Фильо смигна на Макензен. Те се разбираха от един поглед… Фильо започна да отвлича вниманието на възрастния монтьор.

— Бай Рапид, това е много голяма тръба…

— Голяма е — каза равнодушно Рапид.

— Да ти държа ли? — попита Фильо й клекна така, че да закрие Макензен, който правеше зигзагообразни стъпки към казанчето с карбида, следван от Томи, който застана пред казанчето.

— Мани се оттука! — каза Рапид.

— Това да не е топ? — попита Фильо, като не обръщаше внимание на думите му.

— Абе ти ке се манеш ли? — каза Рапид, вече гневно, като свали предпазните си очила.

— Е, голяма работа… Бай Рапид, защо не си лекуваш нервите?

— Какво?!…

Но Фильо навреме избяга. Макензен беше вече свършил работа. Карбидът бе откраднат. Двамата с Томи се затичаха нататък. Карбидът им пареше ръцете, едва завит в хартия. Намериха една захвърлена консервена кутия. Огледаха я от всички страни. С един пирон й продупчиха дупка отгоре. Всичко беше готово…

На площадчето в тяхната махала, пред будката на едноръкия, се събраха всички деца. Не липсваха даже тези, които току-що бяха проходили. За такова представление беше нужна публика. Фильо и Макензен изкопаха една дупка. Наляха в нея вода. Сложиха карбида. Затулиха я отгоре с консервна кутия. От дупката със свирене излизаха карбидни пари. Сега Макензен запали вестника и започна да лази към кутията. Подаде пламък над кутията. Но, изглежда, бяха сложили много карбид, защото се чу оглушителен гръм и не само кутията политна във въздуха, но и Макензен беше засипан с пръст. Децата гледаха празната консерва, която хвръкна в синьото небе. Едноръкият будкаджия викаше нещо, тъй като едно камъче бе счупило стъклото му. В това време към площадчето видяха да тича стражарят. Беше вече опасно. Томи дърпаше за панталона Макензен да стане. Фильо вдигна оглушалия Макензен от земята, грабнаха вързопа с трофеите и побягнаха. Минаха направо през дворовете. След това се покачиха на дувара на техния двор, следвани пъргаво от Томи, после по керемидите на конюшнята се спуснаха леко в двора. Гледаха към портата. Нямаше никой. Опасността беше минала. Най-сетне разтовариха богатството си на одеялото…

Първа дойде сестричката на Макензен. Ружа беше намусена и искаше да се кара, но Фильо си сложи маската на лицето и зарева срещу нея като мечка. Тя в началото наистина се уплаши, а после взе да се смее. Надойдоха и други деца в двора. Детето на Перо, което току-що бе проходило, също се мъчеше да си надене маска, но падна и се разплака. Бързо го утешиха. Дотук всичко мина добре. От горния етаж обаче започна да вика и кълне майката на Фильо:

— Скитник, нехранимайко! Нямаш ни майка, ни дом!…

Но с това не се свърши. Вече беше обяд и големите един по един се прибираха в къщи. Сега в двора влезе Перо. Той бе прочел променения надпис на вратата и го носеше в ръка. Приближи се до нищо неподозиращите момчета и ги хвана за ушите.

— Кой е писал това? Аз домомочалник ли съм, или… — продължаваше да извива ушите им. — А-а-а-а и ще крадете! — извика Перо, като видя маските и другите вещи.

— Тръгвайте с мене в полицията!

Томи започна да лае. В същото време на двора слязоха майката на Фильо и жената на Перо. Скандалът избухна с всичка сила. Ружа държеше за колана Макензен и не го пускаше. Съседите се показаха от околните къщи. Портата се отвори и на нея застанаха други жени и деца от махалата, които мълчаливо наблюдаваха сцената. Такова зрелище не беше за изпускане. Фильо се извърна и ухапа ръката на Перо. А Макензен приклекна и го спъна така, че Перо се обърна през глава. Вече нищо не можеше да спре тоя прост човек.

— Пазете се… стрелям! — изкрещя Перо, който се изправи, разкопча кобура и извади пистолета. Насочи го към двете деца. Всички изтръпнаха. Жена му с детето в ръка извика:

— Перо!

В тоя момент хубавата възрастна жена в черно — стрина Мария, застана пред децата. Прегърна ги през раменете и спокойно ги поведе към къщата.

— Махай се, стара… ще стрелям и по тебе!

Тя не се и обърна. Изглежда, някой бе извикал бащите на момчетата, защото почти едновременно влязоха бай Тома с извадена ножица и файтонът със запъхтените коне, а на капрата бай Мицо. Перо, окопитил се, скри пистолета. Мъжете се гледаха мълчаливо и мрачно.

— Мърша! — процеди бай Мицо. — Ни за стражар го бива, ни за агентин!…

— Не се мърси, Мицо, с тая гад! — каза бай Тома.

— Скъпо ще ми платите! — каза Перо злобно.

— Късно е — каза бай Тома. — Сега идва вашият ред!… Ако си само писар! Ама револверо знаеш да носиш и плашиш децата!

Всички се разотидоха. Дворът утихна. Това беше последната караница за деня. Следобед Фильо и Макензен се качиха на покрива на плевнята, който те използуваха за репетиционна зала, и дълго се упражняваха на флигорните. Надвечер започнаха играта на криеница с децата от двора и махалата и играха до късно, защото на другия ден беше неделя и възрастните оставаха дълго в двора около запаления огън.

На сутринта Фильо още спеше, когато го събуди миризмата от кухнята. Там майка му пържеше картофи. Бай Тома четеше вестник в очакване на обяда и не искаше да се дразни, за да не губи апетит. Фильо скочи и първо изтича да повика Макензен и сестричката му Ружа. Тримата, още рошави, едвам наплискали лицата си, влязоха в кухнята.

— Мамо — каза Фильо, — Макензенови днес няма какво да ядат.

— Има за всички — отвърна майка му. — Само хляб да си донесат.

— Носим си — каза Макензен.

Всички деца се навъртаха около печката, където се пържеха картофите, включително братчето и сестричето на Фильо. Те напираха към тигана. Макензен преглъщаше. Стрина Томовица си бършеше сълзите от дима. Фильо използува това и успя да открадне едно картофче. Бързо го налапа и останалите протегнаха ръце. Резултатът не закъсня. Тиганът се обърна. Изглежда, капка от олиото бе пръснала едното дете, понеже то взе да пищи. Стрина Томовица, отчаяна, седна на стола и гледаше разпилените по чергата картофи. Бай Тома не издържа. Спусна се към Фильо, който скочи през прозореца на балкона. После бай Тома се наведе, събра няколко картофа във вестника, сложи ги в джоба и тръгна вбесен. Но спря на вратата и дълбокомислено каза:

— Който за деца плаче, за очи да плаче!… Майната и на деца, и на жена, и на тая пикана държава!…

Въобще всяка мисъл бай Тома завършваше, кой знае защо, против държавата.