Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Свобода Бъчварова. Приключенията на Фильо и Макензен

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Киро Мавров

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Мария Стоянова

 

Българска. Първо издание. Литературна група VII.

Дадена за набор на 15. X. 1981 г.

Подписан за печат на 28. I. 1982 г.

Излязла от печат на 25. II. 1982 г. Поръчка № 160. Формат 16/60/84. Тираж 40 000 броя.

Печатни коли 17,50. Усл. изд. коли 17.28.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ София, 1982

История

  1. — Добавяне

Първа част

Първа глава

Слънцето още не се бе показало зад високия хълм над града, но животът бе започнал. Първо се обадиха петлите, после кокошките, кравите, конете, кучетата… А някъде отдалеч се носеше квиченето на свиня, която, като най-невъздържана, напомняше на човека — господар на вселената, — че е поел грижата за животинското царство. Ако не възпитанието, то поне изхранването му.

Дворът беше причудлив. Неправилният му трапец напомняше манастир. От едната страна се извисяваше голяма триетажна къща — дървена, с дълги балкони. Беше доста изкривена, но все още запазваше равновесие като кулата в Пиза. Следваха ниски бараки с неясно предназначение, после още една къщичка и до нея голям обор с плевня. Няколко крачки ги деляха от огромната порта, през която свободно можеше да мине влак. До нея имаше навес с огнище и наредени дърва. По балконите на голямата къща се вееше бельото на обитателите, полюшвано от вятъра като знамена на крайцер, тръгнал на официално посещение в чужда страна. Съдейки по количеството на тия знамена, можеше да се предположи, че екипажът е твърде многоброен, а качеството на бельото и разноцветните кръпки по него издаваха, че обитателите не принадлежат към френския двор, а са като по-голямата част от човечеството.

До конюшнята стоеше стар файтон, боядисан в черно, с нарисувани по него яркочервени екзотични цветя, каквито ботаниците още не бяха открили на планетата. В средата на двора имаше чешма с голямо корито.

Горе, на третия етаж на балкона, се появи между бельото една лъскава медна флигорна. Звуците огласиха отначало двора, а после целия град. Това бяха бодри, чисти и ясни звуци от „Жигата“ на Леополд Моцарт. След миг се появи фигурата на едно момче по фланелка, на около дванайсет години. Беше слабо, със скулесто мургаво лице, с живи черни очи. Още неизкарал пасажа, откъм двора се прибавиха звуците на бас-флигорната, изпълняваща втората партия на „Жигата“. А след това, зад файтона, се подаде и изпълнителят — едно дебело момче с врат на новобранец, с добродушно лице и кротък поглед на овчарско куче. Двамата изкараха докрай „Жигата“, след това едното от балкона извика силно:

— Макензе-е-е-н!…

А този отдолу отвърна:

— Фильо-о-о!…

Така се казваха момчетата. Но за съжаление само те в града се наричаха помежду си така. Останалите деца си ги кръщаваха по свой начин. На Фильо викаха Тангото — по фирмата на бащината му кърпачница. А с Макензен беше направо трагедия!… Едни му казваха Макето, други — Бакъртепе, заради едрия му ръст, но последните бяха по-малко и го казваха тихо, зад гърба му, защото последствията не бяха от най-приятните…

Странни са пътищата, по които хората добиват своите имена, без да са виновни. Родителите определят името, сякаш правят заклинание да накарат съдбата да изпълни техните несбъднати желания. Затова до ден-днешен, а и в бъдеще ще се скитат по българската земя лирични герои като Ромео и Юлиян, смели пожарникари като Пламен и Огнян, хайдути като Чавдар или военачалници като Наполеон. Но всяко име има и причина. Така беше и с името Макензен. Баща му, старият македонски комита, се бил през Първата световна война на фронта в Добруджа и стигнал с войските чак до Букурещ, откъдето беше донесъл една сребърна лъжица и едно голямо огледало — двата най-ценни предмета в домакинството. Там, в Букурещ, се наложило да вози на файтон главнокомандуващия австро-германските части фелдмаршал Август фон Макензен, за когото беше запазил неизличим спомен за едър, здрав и, както сам се изразяваше, сербез човек с най-хубавите мъжки мустаци и който знае да пие! Затова младият Макензен трябваше да носи на гърба си славата на своя предшественик, която смазваше все още неукрепналите му плещи.

Момчето, наречено Фильо, бързо изтича по стълбите надолу. Посрещна го едрият Макензен и почна да се върти около него. Зад файтона с лай изскочи голямо куче вълча порода. То се изправи на крака, за да близне лицата на двете момчета.

— Томи! — каза Макензен. — Те туа!… Куше!

Кучето послушно легна на земята, като си закри срамежливо едното око с лапата, но не издържа дълго, пак скочи и се разлая.

В провинциалните градчета езикът, на който разговаряха хората с кучетата, беше френският, като най-аристократичен. Първото нещо във възпитанието на едно куче, което имаше господар, беше да научи думите: те туа, куше, марш, але, прьоне, виен иси, доне моа и други правилни и неправилни френски глаголи. А знаем, че основата на един език са глаголите. Имаше кучета, които бяха усвоили френския език далеч по-добре от своите господари, и пак ядяха бой.

От балкона на третия етаж се показа една жена с бебе в ръце.

— Фильо… — извика жената — мързел такъв! Качи се да вземеш чайника и да го налееш с вода!

Двете момчета се погледнаха. Фильо изтича по стълбите. Когато слезе на двора, чешмата беше вече заета. Едър мъж с гъста къдрава коса, по фланелка, но с тъмносин панталон и обувки, лъснати до блясък, се плискаше с водата и издаваше странни мучащи звуци. Раменете и гърдите му бяха също целите в гъсти черни къдрави косми, показващи все пак нагледно теорията на Дарвин, че човек не е произлязъл от пуяка, да речем, а може би непосредствено от карнобатската овца. Но Фильо истински му завиждаше. Според него нямаше нищо по-мъжествено от тези косми. За съжаление при него не съществуваше и помен от тях.

filjo_makenzen_1.png

Двете деца гледаха мъжа с хубавите панталони. В тази оскъдица на войната хората носеха кърпени дрехи още от Освобождението на България… но имаше и такива — като тоя, дето се миеше — с английски платове и хубави боксови обувки, дадени от Комисарството. Те издаваха принадлежността им на хора от категорията, която бие, а не откъм тая, която яде бой…

Погледите на децата бяха втренчени в пистолета му отзад, на колана, пъхнат в кобур. Кой знае защо, мъжът сутрин показваше на целия двор оръжието, понеже, като облечеше вече ризата, вратовръзката и сакото (пак взети с бележка от Комисарството), този белег на мъжественост и власт не се виждаше. Но мъжът прекали да се мие и плиска. Не обръщаше внимание никому и сякаш нарочно продължително се зажабурка, изви глава назад като щъркел и почна гаргара със звуци на певица, която се разпява. Той явно изчерпваше търпението на чакащите. Двете момчета отново се погледнаха.

— Защо толкова се мие?… — попита Фильо.

— Ами-и-и — заекна Макензен, впрочем той заекваше, когато иска — не е бил на баня човекът от Коледа!…

— Сигурно ще отиде пак на Димитровден!… Още колко месеца остават? — невинно попита Фильо.

— Ами още три.

Мъжът се обърна, вече засегнат.

— Слушайте, мърльовци! Ако още веднъж засвирите сутрин и събудите града, ще се разправям по друг начин с вас! — И попипа револвера отзад. — Държавата се троши — продължи наставнически той, — а вие сватби правите!…

Двете деца гледаха втренчено, сякаш зад него.

— На нас ли говори? — попита учудено Фильо.

— Не-е-е-е — заекна Макензен, — той говори на петела!

Петелът се беше приближил и се навърташе около чешмата.

— Как? Той знае езика на животните? — попита Фильо.

— Ами д-д-да-а-а — каза Макензен, — животните се разбират помежду си!…

Това беше отдавна заучен диалог между двамата, изпълнен и този път блестящо. Но на мъжа трябваше време, за да разбере скрития смисъл. Може би и не го разбра, едно обаче знаеше със сигурност — че нещо се подиграват с него. Беше убеден, че е жестоко обиден.

— А, така ли? — каза мъжът и тръгна към двете деца, като пак пипна отзад револвера.

На двамата им стана малко страшно и почнаха да отстъпват назад. В тоя момент зад файтона се показа огромната фигура на бай Мицо Войводата — бащата на Макензен. Беше много едър човек с рошава коса, щръкнала навсякъде, и буйна черна брада до кръста. Всички го наричаха Комитата или Войводата, какъвто беше и всъщност по специалност, защото файтонджийството никога не смяташе за свое призвание. Дълги години се беше мотал с разни чети по македонските чукари — отначало разбойнически, а после революционни — и твърдо смяташе, че човечеството ще се оправи, когато барем половината бъде „изтепано“. Той, разбира се, оставаше в другата, оцеляла и човеколюбива половина.

Кучето започна да ръмжи. Мъжът с пистолета се спря. Бай Мицо не можеше още нищо да съобрази. Главата му се цепеше от снощното пиянство и знаеше, че ще му мине едва като изпие няколко шишенца ракия в кръчмата на бай Васил Мискета. Конете разбираха здравословното му състояние и спираха като заковани всяка сутрин пред кръчмата, където търпеливо чакаха стопанинът им да си изпие лекарството.

— Какво става тука бре? — попита бай Мицо с дълбокия си дяконски глас.

— Ами нищо… — каза Фильо.

— Препоръчваме на господин Перо да не се нервира сутрин… — добави Макензен.

— Кажете и другото, айде де, кажете! — викна вбесен Перо.

— Ами… държавата се трошела и не трябвало да се правят сватби… — каза Фильо.

— То па една държава!… — възкликна файтонджията и плю с презрение. — Перо, Перо-о-о-о… и агентин не можа да станеш като хората!…

В това време по стълбите изтича дребен мъж с ножици в ръка. Цялото му слабо лице се гърчеше от нервни спазми. Беше от тия малки хора, безумно смели като борсуците. Перо съвсем се изплаши.

— Абе дръвник! — заговори малкият човек. — Какво ти правят децата бе, маскара! Иди да гониш шумкарите по гората, пъзльо с пъзльовците! Ще ми носи пистолет. Ама ще взема да ти го счупя от дебелия задник!…

От, горния етаж се подаде майката на Фильо с бебето в ръка, а до нея едно малко момченце се мъчеше да си провре главата през летвите на балкона.

— Какво ти правят децата бе, маскара! Да не си ги ти раждал, та ще ги биеш!… Това да не ти е участъкът! Ще ги бие…

Не закъсня да се появи и жената на Перо, също с бебе в ръце. До полата й се притисна едно съвсем малко момченце, току-що проходило. Беше слаба, смирена жена, която все гледаше да няма караници.

— Недей, Перо. Хайде, ела да закусиш…

Тоя път гневът на Перо се изля върху нея:

— И ти ли си с тия шумкари ма? И ти ли ма?

— Недей, Перо, не виждаш ли какво става?…

— Какво става, какво става! — инатеше се Перо.

— Ами може и властта да падне…

Перо се нервира тоя път истински.

— Кой ти каза ма? Кажи само кой ти каза! Да го арестувам веднага! Кажи кой!… — но изведнъж млъкна.

На двора слезе една жена, цялата в черно. Беше висока, стройна, с благородно, издължено лице. Макар вече възрастна, бе запазила нещо от миналата си красота. Тя носеше чайник в ръка. За момент всички притихнаха и я гледаха.

— Ето я! — окопити се Перо, но се запъна, търсейки дума: — Тарторка на комунистите!…

Както винаги, Фильо и Макензен останаха настрана от караницата. Малките я започваха, големите завършваха.

А Перо продължаваше да беснее:

— Двамата й сина в гората, а мъжът й изгни в дранголника! Аз всички вас!…

— Айде, глей си работата! — каза дълбокомислено бай Мицо. — Да не те захвана аз… Тома — обърна се той към дребния мъж, — не се захващай с това… — и махна презрително с ръка.

Възрастните постепенно се разпръснаха. Мицо впрегна двата коня във файтона. Бащата на Фильо — бай Тома — тръгна на работа, като мимоходом каза на Фильо:

— Мини през дюкяна, търтей такъв!…

Самият Перо, вече облечен, с вратовръзка, също тръгна на работа, като на два пъти си повдигна сакото, за да си оправи пистолета. Дворът лека-полека опустя, Фильо и Макензен, доволни от скандала, мълчеха и мислеха какво да правят. Бай Мицо спокойно се покачи на капрата, шибна конете и файтонът с трясък излезе от портата. Голямото куче тръгна след него, но острото изсвирване на Макензен го върна. То се приближи към двете деца.

— Иси, Томи! — заповяда важно Макензен.

От нисичката къщичка до конюшнята излезе едно момиченце. Беше стройничко, с руси плитки и босо като всички деца.

— Батко, да дойда ли с вас? — попита момичето, като гледаше Макензен.

И двамата отрицателно поклатиха глава. Момиченцето се разплака.

— Руже, ама нали ти си домакинята на тази къща! — каза Фильо, на който му стана жал. — Кой ще сготви на бай Мицо и батко ти?

Бай Мицо нямаше жена. Беше се поминала от малария няколко години след второто раждане. И той остана с две деца. Момиченцето наистина се грижеше за домакинството, доколкото можеше, и затова имаше такъв сериозен вид.

— А утре ще ме вземете ли? — попита то.

— Утре, Руже, всякак! — каза Фильо решително.

Макензен не я удостои даже с поглед. Така смяташе, че трябва да се държат мъжете.

Двамата тръгнаха по своята всекидневна обиколка. Томи весело лаеше, тичайки напред. Портата се затвори след тях. На нея пишеше с едри букви върху лист: Домоначалник — Перо Тодоров. Погледнаха се. Едрият Макензен подхвана по-малкия Фильо и го повдигна. Той почна да пише с малък счупен молив по листа. Промени написаното в следния вид: Домомочалник — Перо Тодоров. Запъхтеният, зачервен Макензен попита:

— Още ли?

— Готово!

Макензен го пусна и Фильо се стовари на земята.

— Много си тъп! — промърмори недоволен Фильо и се изтърси от праха.

Двете деца се изправиха до вратата и прочетоха хорово променения надпис. Бяха доволни и се затичаха по уличката. Томи след тях.

Уличката на тяхната махала беше тясна, покрита с калдъръм. По дуварите на едноетажни и двуетажни къщички висяха низи тютюн, които се сушаха. Разхождаха се кокошки. Пробягна котка, подплашена от Томи, На края на уличката имаше кокетна къщичка е китен двор. Пред прозореца с дръпнати пердета бяха наредени много саксии. Едно момиче с дълбоки сини очи си беше подало главата навън. Слънцето блестеше в косата й и тя изглеждаше като златен ореол на икона. Когато минаваха отдолу, Фильо и Макензен се спряха и казаха едновременно:

— Добър ден, учителке…

— О, момчета, отдавна не съм ви виждала… — каза смутено момичето. — Как е стрина Мария?

— Добре е — отвърна Фильо. Чака да се върнат бате Венчо и бате Христо.

— Ама вие не идвате вече при стрина Мария… — каза Макензен.

Фильо го сбута да не говори. Момичето още повече се смути. В тоя момент от горния край на уличката се зададе конник. Това бе млад офицер с накривена наляво фуражка, седнал изправен като прът на красива английска кобила, която нарочно подмушкваше с шпорите, за да се разиграе. Офицерите със своите пелерини и саби бяха най-живописните и елегантни мъже в градчето, особено младите. Госпожиците лудееха по тях. А този офицер беше извънредно привлекателен. Тънък, строен, с мургаво лице и живи черни очи, с дълги гъсти мигли — беше наистина изящен и красив мъж. Елегантността му бе подчертана. Хубава куртка и брич от английско сукно, кафяви ръкавици и ездитен бич със сребърна дръжка. Беше адютант на полка. Той бавно мина край прозореца, като за момент спря коня и отдаде чест. Девойката, цялата изчервена, му кимна с глава.

Учителката Виолета минаваше за красавицата на града, макар да беше от скромно семейство. Майка й шиеше в, къщи дамско бельо, а баща й боядисваше къщите. Но като излезеше Виолета на улицата, със своя вроден чар привличаше погледите на всички. Всеки се заглеждаше в нежната й гъвкава фигура, в светлите й като коприна коси и в дълбоките й сини очи.

Офицерът живееше чак към гарата, но, кой знае защо, минаваше всяка сутрин край прозореца на учителката, домът на която бе на съвсем противоположния край на градчето и, разбира се, не по пътя за казармата. Пред очите на децата се разиграваше една от тия падаш, провинциални истории, понякога толкова силни, като трагедиите на Шекспир…

Конникът отмина. Фильо и Макензен тръгнаха, придружени от Томи.

— Филипе — извика след него момичето, — почакай… — и бързо изтича на улицата. Тя беше развълнувана. — Кажи на стрина Мария, че не мога да дойда, не мога… — и изведнъж заплака. После го хвана за ръкава на ризата. — Не, нищо не й казвай, моля ти се…

— Бъдете спокойна, учителке…

Девойката се прибра. Двамата вървяха замислени.

— Аз знам защо плаче… — каза Макензен.

— Така ли? Да мълчиш, чу ли? Това не е наша работа!…