Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (33)

Шестнадесета глава

На другата сутрин те отидоха в Клуба на РМС. Както винаги, беше пълно с младежи. Момичето на Венчо — До̀бра, носеше вече бригадирска униформа със звездички на голям началник. Но доченият костюм не й пречеше да изглежда още по-миловидна с тия лунички по лицето и сини-сини очи… Тя правеше списъците и младежите един по един страхопочитателно минаваха край нея и се записваха. Фильо се надигна на пръсти и неуверено викна:

— Како До̀бре…

Но момичето беше погълнато от работа и не го чу в шума и навалицата около себе си. Тогава Фильо кимна с очи на Макензен и те плътно се приближиха зад нея. Децата изчакаха да си отидат всички и заговорнически мълчеха.

— О, мъже атиняни, какво насам? — възкликна До̀бра, като ги забеляза.

— Ами, ставаме бригадири! — смело каза Фильо.

Тя учудено ги погледна.

— Само от 15 години нагоре!

— Ама, како До̀бре, сега ще се обиждаме ли?!… Ние само изглеждаме младолики с Макензен, макар мнооооого да ни е минало през главата…

— Не може! — отсече момичето.

В това време влезе Венчо и отиде право към нея.

— Добре, списъците! За бригадири не ставате! — каза Венчо на децата. — В края на краищата няма да правим детски дом!…

— Да — ядоса се Фильо. Като искате от нас нещо… всичко можеме…

— Какво можете? — учуди се Венчо.

— Ами разни писма… още от миналата година имам едно…

— Какви писма? — съвсем недоумяваше Венчо.

До̀бра цялата се изчерви. Тя направи умолителен знак на Фильо да спре.

— От отвъдния свят… — замота го той.

— „Там, де няма ни скръб, ни въздишки…“ — добави цитата от Библията Макензен.

— Абе вие да не сте пили? — захили се Венчо.

— Аз ги записвам! — решително каза Добра и бързо дръпна списъка от Венчо. — Но ако лекарят ги спре — не съм виновна!…

— Ти луда ли си? — възрази той.

— Те винаги са ми помагали в трудни минути… Ще им намерим и сега работа…

— Това бригадирско движение ви шашардиса всички! — въздъхна Венчо и си излезе недоволен.

Фильо извади писмото и го върна на Добра.

— Очаквах трудности… — усмихна се той.

— Не си го чел, нали? — и пак цялата се изчерви.

— Един джентълмен не чете чужди писма! — каза с достойнство Фильо. — Приятно ми е, Джеси Джеймс… — подаде й ръка и разтърси нейната.

— Идете на рентгена! — заповяда Добра. — Но ако не ви пуснат, не съм виновна.

— Ще уредим и това… — успокои я Макензен.

От РМС отидоха право в диспансера. Влязоха в преддверието на рентгеновия кабинет. Имаше две вратички, където бяха съблекалните за мъже и жени. Никой не се мяркаше. Те стояха и чакаха. По едно време чуха гласа на Милетович.

— Всички ли са влезли?… Повече няма да преглеждам!

Фильо и Макензен се набутаха в съблекалнята на мъжете. Смъкнаха бързо фланелките под мътната светлина на една крушка. После, голи до кръста, влязоха в тъмната стая. Но вътре никак не можеха да се ориентират. Само там, където бе рентгенът, нещо светеше.

— Кой отвори вратата? — викна доктор Милетович.

Децата се насочиха към гласа му. Те вървяха пипнешком. Внезапно Макензен настъпи някого.

— Олеле, божичко! — изпищя момичешки глас.

— Млъкнете, чувате ли? — ядоса се докторът.

В същото време Фильо като сомнамбул, с протегнати напред ръце, се блъсна в един шкаф. От шкафа паднаха канчета, напълнени с нещо като боза за рентген на стомаха. Те с трясък се посипаха на земята.

— Ще бия! — изрева Милетович.

Макензен, протегнал също ръце напред, напипа в тъмнината главата на доктора. Последният вече не издържа. Замахна, но вместо да удари Макензен, удари голия гръб на едно момиче. То се разплака. Отклонил се, Макензен се заплете в едни кабели и рухна на пода. Като лазеше, стана късо съединение и взеха да хвърчат искри. Момичетата пищяха с глас. Накрая Милетович напипа бутона и светна. Сега се виждаше как Фильо и Макензен пълзят по пода, а в единия ъгъл се бяха струпали момичетата е голи гърди.

— Тук има мъжеее!… — изкрещя една от тях и всички по нея нададоха вик.

Милетович си свали очилата и вдигна от пода двамата нещастни герои. Момичетата си закриваха с ръце гърдите.

— Не гледаме бе, не гледаме нищо! — пелтечеше Макензен.

— Оооо, колеги!… — зарадва им се Милетович, че му разнообразиха ежедневието, и се засмя. — Момичетата да излязат!

Тримата останаха сами.

— За репетиция ли ме викате?

— Не. Идваме за една услуга… Искаме да излезем на рентгена здрави и да бъдем на 15 години — обясни Фильо.

— И това ще стане след някоя година…

— Не, сега ни трябва! — важно подчерта Макензен.

— А ново кръщелно свидетелство няма ли да ми поискате?

— Смятам, че между колеги това е нормално… — каза философски Фильо.

— Е, добре! От мен да мине! — въздъхна Милетович. — В края на краищата и симфоничният оркестър е във ваканция. Значи сте на 15 години? — уточни усмихнат той.

— На петнадесет! — твърдо казаха и двамата в глас.

Доктор Милетович загаси светлината. Процедурата трая удивително кратко. Момчетата искрено му благодариха и излязоха от кабинета. Но вместо да напипат вратата на мъжката съблекалня, напипаха вратата на момичетата. Там отново се нададе писък. Двамата се промъкваха между обличащите се момичета.

— Какво пищите ма! — не издържа Макензен. — Де да не сме гледали голи женски по филмите и на реката!…

Най-сетне се измъкнаха от чакалнята и отидоха в мъжката съблекалня. Без да слагат фланелките си, те изчезнаха набързо от злополучния рентгенов кабинет. Чак на улицата си нахлузиха фланелките.

— Дано стигнем живи до бригадата… — каза Макензен.

— Ти да не се отказа от клетвата си?

— Кой? Аз ли?!