Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (38)

Двадесет и втора глава

След два месеца бригадата приключи своята работа. Дойде дългоочакваният ден на завръщането. Влакът пристигна на гарата. Целият бе обкичен с цветя. Върху покривите на вагоните се бяха настанили доста младежи, понеже бе топло, а те искаха да пътуват на открито. Събрали се бяха посрещачи от целия град. Всички викаха „ура“. Един по един слизаха бригадирите, подхванати от тълпата…

Малко по-късно към файтона на бай Мицо едва си пробиваха път Фильо, Макензен, Ружа, бай Мицо, бай Тома, жените и децата от махалата… Всички се настаниха в него. Ружа държеше ръката на Фильо. Файтонът потегли. Томи с вирната опашка подтичваше край него.

Отново всяка сутрин Фильо и Макензен будеха махалата със своите инструменти, а Томи им пригласяше. Една заран Перо, недоволен, излезе на двора да се мие. Двамата приятели се приближиха към чешмата и тъкмо да започнат своя класически диалог за езика на животните, в двора стремително влезе бате им Венчо. Той бе възбуден.

— Фильо, я ела тука!

Момчето отиде при него.

— От ранни зори сме се събрали за вас, учениците… Ръководството на РМС реши кого да изпрати във Военното училище за кадети. С пълно единодушие всички посочиха тебе! Хвърляй капа!

Фильо се хвърли и го целуна.

— От такива офицери тая армия ще цъфне… — мърмореше Перо, ама така, че да не го чуе Венчо.

По двора се разнесе мощното кашляне на бай Мицо Войводата, който от снощния си махмурлук се заклати тежко към чешмата. В това време на портата се подаде поп Мирон. Бай Мицо веднага се насочи към него със свален калпак и му целуна ръка. Двамата нещо дълго говориха.

— Офицер ли ще ставаш, Фильо? — попита го Ружа.

— Да, разбира се!

Вече целият двор се беше събрал долу. Всички оживено говореха. Та не е малка работа от този двор да излезе офицер!…

— Макензен, ела тук! — викна го баща му.

Той много съкрушен се завъртя и целуна ръка на свещеника. Сега тримата нещо обсъждаха. Най-сетне поп Мирон си отиде. Макензен се върна при Фильо угрижен. Венчо усмихнато го наблюдаваше.

— Какво има, херувимче? — попита го Венчо съчувствено.

— Ами аз за офицер не ставам… — заговори Макензен, — дебел съм… а виж, отец Мирон каза, че владиката ми дава стипендия за семинарията. Мога и да пея…

— Ама ти мислиш, че РМС ще те изостави?! — загадъчно каза Венчо. — Макензен вдигна рамене. — Слушай сега новината и за теб! Отиваш в жп училището за машинист!

— Що? Машинист!? — попита бай Мицо опулено. — Ми това е голема работа!…

— Взе се под внимание и това, че Макензен често ходи на гарата с файтона и тая професия не му е съвсем чужда.

Макензен не можеше вече да се сдържа и също прегърна Венчо.

— Бате Венчо!… — развълнувано каза той. — Винаги съм мечтал да стана машинист, но мислех, че е невъзможно…

— А сега, стягайте се и двамата за София!…

Ружа заплака и стисна, кой знае защо, ръката на Фильо.

— Ами сега защо ревеш?! — учуди се Фильо.

— Ами от радост… — изхълца Ружа. — А Еми в София ли е?

— Коя Еми?… — уж не разбираше Фильо и лицето му веднага стана строго.

— Ами тази, дето…

— Като си дойда в отпуск — прекъсна я той, — ще те водя на бал!… Гледай да научиш валс! Или по-добре — аз ще те науча…

— Ами аз знам да танцувам — зарадва се Ружа. — И валс, и тангооо, и румба…

Фильо зяпна от удивление. Ружа почна грациозно да се върти по двора.

— А тетрадката да ти върна ли?

— Не… — каза Фильо. — Нека остане при теб.