Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (24)

Седма глава

И ето настъпи тоя ден… Ден на голямата предизборна борба. Дори тук, в това малко провинциално градче, където живееха нашите герои, предизборната борба се водеше с всички средства.

Още рано сутринта Перо засвири с уста. Той беше елегантно облечен, с лента през гърдите, на която пишеше: „Демокрация“. Върху петелката на сакото му се зеленееше огромна четирилистна детелина, изрязана от лъскав плат.

— На сватба ли ще ходиш? — попита го бай Тома.

— Може би на вашето погребение… — важно отговори Перо.

— Зелен си, Пероооо, ама си си наистина зелен! — тикна пръста си в детелината му бай Тома.

Но Перо не му обърна внимание и отиде на двора. Изсвири. След миг се подаде Макензен. Носеше в едната ръка куфарче, а в другата жици и на рамото — голям триножник с микрофон. Двамата излязоха. След миг по стълбата изтича Фильо с огромен пакет в ръка. Подир него — естествено, Томи.

Котѐ бе взел всички мерки, за да привлече като на атракция хора за митинга. По улицата, където вървеше Фильо, се зададе мотоциклетист, който разхвърли позиви и изчезна в прах. Фильо вдигна един и прочете: „Всички на митинга! Гласувайте за Котѐ!“ Фильо смачка позива. В края на улицата го чакаше Кирчо с децата.

— Всички ли са налице? — попита Фильо.

— Да.

— Имате ли това, дето казах?…

— Тройно повече — отговори Кирчо.

— Въпроси има ли?

— Всичко е ясно! — успокои го Кирчо.

— Тръгвайте тогава! — заповяда Фильо.

Децата се затичаха и след миг се скриха зад ъгъла. Фильо остави пакета до себе си и седна на тротоара. Мислеше нещо и не забеляза, че до него се изправи Ружа.

— Защо не стоиш в къщи?

— Ще дойда с тебе, знам всичко!…

— Добре, ела, но стой далече. Ако ни потрябваш, ще те извикам.

Фильо вдигна пакета и тръгна. След него вървеше Томи, а на известно разстояние Ружа. Така стигнаха главната улица. Фильо спря. Отдалече ехтеше бумтенето на тъпана, сякаш е неделен ден и имаше сватби. Но беше делник. Тъпаните приближаваха и вече се носеха пискливите вариации на кларнетите. И други минувачи по улицата се спираха, за да видят каква е тая музика. В малките градчета всяко такова нещо се превръщаше в голям джюмбюш, както казваха старите хора, който не биваше да се изпуска. Зададоха се музикантите. Повечето бяха цигани, леко пийнали, със зачервени лица, с пот на челото и очи, които ще изскочат. Правеха се, че свирят всички, а повечето време си почиваха, като пускаха да изпъкне ту кларнетът, ту някоя флигорна, ту тъпанът. Свиреха „Бдинци, лъвове-титани“ с всички възможни цигански извивки. След тях с ленти на гърдите пристъпваха двамата разпоредители: Перо и Калъча. От време на време изтичваха напред или встрани, за да оправят колоната, която никак не ходеше в крак. Следваха два реда зелени знамена, а зад тях наперено крачеше Котѐ с бомбе в ръка, което често размахваше за поздрав. Той беше своеобразна фигура, излязъл, както Котѐ сам се изразяваше, „от дъното на народа“. Бе се издигнал отначало като препродавач на добитък, откъдето бяха всичките му връзки с циганите, а после отвори железарски магазин в градчето. Лицето му беше загладено и, както казва поетът, челото му не бе разорано от мисловни бръчки. Мустаците му, късо подстригани, приличаха на част от четка за дъски. Но хитрите му черни очички, пъргавата му възпълничка фигура навяваха такова доверие, че спокойно можеше да продаде магаре за състезателен кон. Беше облечен в костюм от бял шантунг, с обувки в черно и бяло, като аржентински плантатор. В ония бедни години това облекло беше идеалът за елегантност. Подир Котѐ (впрочем името му беше Костадин, на галено Котѐ) вървяха членовете на бившето дружество „Любов към родината“, с които се познаваме от забавата на германците. Между тях беше и майката на Еми със самата Еми. Мяркаше се някъде и полковникът с военна куртка без пагони. Имаше още много други от бившия, така наречен, елит на града. Не липсваха и обикновени граждани в колоната, както и доста селяни. Пред всички и пред музиката вървяха децата начело с Кирчо. Когато минаха край Фильо, малкият водач му намигна. Но Фильо не му отговори, защото в този момент видя Еми в колоната и му стана особено неприятно. Тя също го забеляза и рязко извърна глава. Фильо изчака да се извърви колоната и тръгна след нея. Тълпата отиде на Житния пазар. Зави около трибуната и спря. На площада имаше и други зяпачи, без ленти и детелини. Те бяха насядали по тротоара. Циганската музика засвири нов марш. Беше забраненият след Девети септември марш „Изгрей, зора на свободата“. Перо и Калъча развълнувано изтичаха.

— Спрете! Какво свирите!

Музикантите млъкнаха и само тъпанът, който не бе чул заповедта, самотно избумтя няколко пъти.

— Свирете нещо друго! — каза Перо.

Те засвириха „Тъжна беше нашата раздяла“…

— Е, стига де! — скара се Калъча. — Карайте марш!

Музиката отново поде „Бдинци, лъвове-титани“.

Перо и Калъча, подпомогнати от Макензен, монтираха набързо микрофона на трибуната. Макензен изтича с жицата към едно дюкянче, мина през вратата, продължи по коридора, после слезе в мазето по някакви стълби и накрая в една приземна стая с прозорци в задния двор. Тази стаичка беше ниска, имаше само един стол, маса с грамофон и голямо усилвателно устройство. Перо също влезе и огледа всичко. Макензен зае мястото на пулта.

— Отвори прозореца! — заповяда му Перо. — Като свирна, пускай! Аз ще кажа: Едно-две-три по микрофона и значи — всичко е готово!

— Ясно, няма що да ме учиш! Колко съм се занимавал с тия рррработи…

Перо махна с ръка и си отиде. Макензен остана сам. По едно време чу шум. Видя на малкото прозорче Томи, който си беше проврял главата и дишаше с изплезен език. До главата на Томи се подаде и Фильо.

— Фильо! — извика Макензен.

— По-тихо… Вземи това!

Подаде му пакета, който носеше. След малко и той се пъхна през прозорчето.

Томи остана вън на пост. Макензен разопакова плочите и една по една ги разгледа.

— Екстра! Откъде ги намери? И аз имам няколко…

Но Фильо не го слушаше. Тръгна по протежение на жицата. Първо затвори външната врата на дюкяна с резе отвътре, после заключи всички вътрешни врати, като внимаваше да не прекъсне някъде жицата. Най-сетне се върна в стаичката при Макензен.

— Знаеш ли как се действа?

— Разбира се, репетирали сме го.

Той пусна едното копче, после другото. Една по една светнаха лампичките.

— Този бутон — продължаваше да обяснява Макензен — е за високоговорителите, а този е за грамофона. Този е за вътрешния високоговорител в стаята, този е за радиото, но нас не ни интересува…

Макензен извади от пазвата си парче хляб с две-три пръжки вътре и почна да яде.

— Дай и на мене — не се стърпя Фильо.

Макензен му отчупи половината.

— Пари отпуснаха ли ти още?

— Съвсем малко. Казаха — след това! Но тия ги пиши бегали…

— Да… — въздъхна Фильо. — Пиши ги бегали…

Томи излая. Макензен му подхвърли през прозорчето и неговия дял, който Томи излапа за секунди.

А на Житния пазар Перо и Калъча оглеждаха микрофона за последен път. Калъча носеше една маса, а Перо вода и чаша за оратора. След това двамата се заеха с микрофона. Долу бе тълпата, която издигаше лозунги за нов живот. Перо и Калъча се спогледаха. Калъча си сложи двата пръста в уста и така силно изсвири, че духовата музика спря като онемяла. Кандидатът Котѐ също трепна. Така можеше да изсвири само конекрадец. Перо направи успокоителни знаци на музикантите да продължат, но те съвсем погрешно го разбраха и се изтеглиха от трибуната, като напуснаха площада. Перо искаше да ги спре, но приятелят му посочи микрофона. С други думи — не е нужно… Калъча наново изсвири, тоя път още по-остро и пронизително. Котѐ си избърса с носна кърпичка челото.

— Тоя ке ме съсипе… — изсумтя той.

Долу, в стаичката, бяха чули и двете изсвирвания, но, спокойно си дояждаха. После Макензен завъртя едно копче. Чу се неистово пищене на микрофоните. То се засили, премина във вой, после в някакво грапаво стържене и пукане, сякаш не беше микрофон, а дарак и чепкало. На площада всички обърнаха очи към високоговорителите, заковани на двата дирека, а лицата им бяха такива, сякаш сега ще писне противовъздушна тревога. Калъча пак изсвири три пъти с пръсти. Постепенно звукът се изчисти и писукането вече едва се долавяше. Той почука по микрофона, но звукът бе такъв, като че стреляха с топове. Накрая викна:

— Едно-две-три…

Някакъв грак се понесе над площада. Едно уплашено ято врабчета се издигна към небето. Той спря и повтори:

— Едно-две-три…

Сега вече беше по-добре. Усмихна се доволен. Наново изсвири, защото по микрофона екна песента „Ела под елхите зелени…“ Събраните на площада недоумяваха. Но изведнъж звукът прекъсна. На трибуната излезе в цялото си величие Котѐ Стоичков, който беше изгубил вече всякакво търпение. Застана зад масата. Покашля се. Край него стояха Калъча и Перо.

— Дами и господа, селяни и селянки…

Но странно — отново гласът премина в оня противен грак и ту се изчистваше, ту прегракваше.

Долу, в стаята, Фильо и Макензен усилено въртяха копчетата.

— Остави го да почне! — разпореждаше се Фильо. — Аз ще ти кажа кога…

Най-сетне гласът на Котѐ ясно се разля над площада. Това бе глас на стар околийски оратор, свикнал да говори на всякакво място, при всички обстоятелства. Неговите думи нямаха абсолютно никакъв смисъл, но бяха казани така, че действуваха с покачването и спадането на гласа, с глупавите ударения и извивки и завладяваха като приспивна песен. И сега ораторът не се беше стърпял да не почне речта си някъде от първоначалното създаване на градчето. Прескочил великодушно тракийския и римския период, Котѐ настъпваше към Балканската война. Забравил пред кого говори, той се обръщаше към публиката с думите:

— Драги бежанци, когато топовете тумкаха на Баларбаши… (една нищо и никаква височина над градчето) всички бежанци с развети знаменца…

Пак една забележка. Старите оратори понякога изпадаха в такова умопомрачение, че цялата им реч беше в рими, от което състояние вече никой не можеше да ги извади. По въпроса за бежанците никой не се обиди, защото деветдесет на сто от жителите на градчето бяха бежанци от Македония. Ораторът беше в стихията си. Ту притихваше, ту започваше да вика. Облещил очи, с изпотено и зачервено лице, което бършеше с голям везан пешкир, Котѐ ръкомахаше и говореше. От време на време се чуваха отделни думи, но общият тон беше тоя, който завладяваше като музика.

В същия момент влязоха в действие децата начело с Кирчо. Докато ораторът се дереше, децата се настаниха на различни места сред тълпата. Кирчо изсвири с уста. Всички деца без изключение набързо пуснаха в обръщение така наречените „жабички“ — особени бомбички, които, хвърлени долу, ниско по земята, се виеха като змии, със съсък и трясък и караха — особено жените — да подлудяват, понеже напомняха едновременно и мишки, и змии. Ефектът беше поразителен, особено между бившите членки на „Любов към родината“. Една даже в ужаса си се качи на трибуната с вдигната над коленете рокля и пищеше право пред микрофона. Перо и Калъча я прихванаха и свалиха от трибуната. Котѐ я успокои и наново застана пред микрофона.

— Молим, само не се тормозейте… Молим, тишина!…

Но долу продължаваха бомбичките да си вършат работата. Накрая фойерверкът стихна. Лека-полека всички заеха отново местата си.

— И ние — говореше с пълна сила ораторът — въпреки сичко, като спасителя на Голгота, требе изпърво да си носим кръсто, а сетне да получим благодат, сиреч — победа!…

А в приземната стаичка Фильо и Макензен си бяха точно разпределили работата. Фильо бдеше над плочата, а Макензен — при пулта.

— Готово! — каза той и Фильо пусна игличката върху плочата.

На площада вместо речта на оратора се чуха първите думи от една хумористична история. Пускаха я по всички паноптикуми, циркове и селски панаири. Получаваше се един особен ефект — едно говореше Котѐ, а друго излизаше от микрофона. И наистина, докато ораторът се кълчеше и ревеше, се чуваха съвсем други звуци и хилене. Тълпата бе напълно разстроена. Ораторът, който не си чуваше добре гласа, бе спрян почти насила от Перо и Калъча. Последният изсвири овчарски няколко пъти. Хумореската спря. От публиката се провикнаха гласове:

— Безобразие!…

Калъча и Перо тръгнаха към дюкяна, но той беше затворен отвътре. Перо се засили да разбие вратата. Фильо и Макензен чуха ударите, но още не бяха си свършили работата. Макензен монтира микрофона и пусна следващата плоча. Сладък тенор с пълен глас зажали: „Болен ми лежи Миле Попйорданов…“ После и момчетата запяха на два гласа. През малкото прозорче Томи виеше с тях, вдигнал глава към синьото небе. Странно се носеха по Житния пазар гласовете на двете деца. Ораторът беше млъкнал и със свирепо изражение слезе от трибуната. Митингът започна да се разотива. Децата продължиха да пеят. Перо и Калъча почти разкъртиха вратата. Момчетата се измъкнаха през прозорчето, като не забравиха да вземат съкровищата на леля Цонка. Само за довиждане оставиха да свири плочата „Брала е мома къпини…“ Публиката на площада се топеше. Едни от последните, които изтичаха, бяха Фильо и Макензен, придружени от Томи. Зад тях тежко ги гонеха Перо и Калъча. Накрая мъжете задъхани спряха.

— Аз на тия копелета ще им извия вратовете! Ще видят кой е Калъча!

И трябва да кажем, че заканата му не бе голословна, защото злобата му нямаше край.