Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,2 (× 15 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2010)

Издание:

Свобода Бъчварова. Приключенията на Фильо и Макензен

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Киро Мавров

Художествен редактор: Елена Пъдарева

Технически редактор: Таня Янчева

Коректор: Мария Стоянова

 

Българска. Първо издание. Литературна група VII.

Дадена за набор на 15. X. 1981 г.

Подписан за печат на 28. I. 1982 г.

Излязла от печат на 25. II. 1982 г. Поръчка № 160. Формат 16/60/84. Тираж 40 000 броя.

Печатни коли 17,50. Усл. изд. коли 17.28.

 

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ София, 1982

История

  1. — Добавяне

Пета глава

В класната стая всички шумяха. Еми разговаряше оживено с Макензен и нещо го дърпаше за ръкава, но той я гледаше безизразно. Фильо не им обърна никакво внимание и нарочно се смееше, като се закачаше с другите ученици. Някой извика:

— Иде!

И всички се втурнаха към мястото си. От двете страни на чина се изпънаха Фильо и Макензен в стойка „мирно“. Влезе един възрастен мъж с напълно остригана глава. Темето му лъщеше като емайл. Това бе прочутият учител по руски Вениамин Самус, бивш офицер, изискващ военни порядки в часовете си. Беше строг, но извънредно справедлив.

— Встать! — изкрещя детското гласче на дежурния, който направи кръгом, после с маршова стъпка се запъти към преподавателя и спря:

— Господин учитель, класс готов к уроку по русскому языку!

— Здравствуйте, господа! — поздрави той отчетливо.

— Здравья желаем, господин Вениамин Николаевич.

— Садитесь!

Класът седна. Настъпи тишина. Той ги изгледа проницателно с живите си сини очи и с едва забележима насмешлива усмивка каза:

— Сегодня у нас классная работа. Приготовтесь… — Учениците извадиха тетрадките. — Будем делать так, вот видите?… Первая група, вторая група, первая група, вторая група…

Така всеки чин бе разделен на две редици в дълбочина и никой не можеше да преписва от другия.

— Первая група, текст: „Я памятник воздвиг себе нерукотворный“. Вторая група: „Тучки небесние“. Надеюсь, что эти авторы вам знакомы… — Самус мина на българо-руски. — Потом первая група ще сприегне глагола „читать“ в минало вриеме, а вторая група ще склонит существительного „озеро“. Ясно?

Вениамин Самус седна на катедрата. Децата се наведоха и започнаха да пишат. Фильо знаеше много добре „Тучки небесние“, но приятелят му до него гледаше през прозореца тополите на двора и наум не му идваше нито дума от тоя пусти „нерукотворен памятник“. Накрая той се унизи и сбута Фильо. Той го погледна безстрастно и се отмести. Макензен пак го бутна. Тогава Фильо го ритна с крак по глезена и Макензен подскочи.

— Господин Макензен, вие сега ли сочинявате стихотворение? Ни трябва так да се напывате… Това направил Пушкин преди вас…

Горкият, целият се изпоти. Той имаше големи познания по гробищните паметници, но от „нерукотворните“ нямаше и хабер. Затова зяпаше навън. Долу стоеше Томи на пост, но и кучето не можеше да помогне на господаря си. Изведнъж Макензен се почувствува смъртно уморен. Той се прозина юнашки и дълго. След това задряма на чина. Не помнеше колко продължи това. Стресна се от училищния звънец.

Коридорите на училището, където бяха класните стаи, отначало бяха празни. Сега вратите една по една се отвориха. Излязоха първо преподавателите, а после в луд бяг, сякаш бяха държани вързани на чиновете, изскочиха учениците. Фильо весело разговаряше с две другарчета. Край него мина Макензен съвсем намусен и се запъти към нужника. Фильо тръгна след него, защото почувствува нещо недобро… Приятелят му влезе вътре. По-малките със страхопочитание му отстъпиха място. Макензен измъкна един фас от джоба си. Запали го доста неловко и се закашля, макар да беше опитвал и друг път. Прогимназията имаше два клозета. Единият с много подразделения — на двора, който вече познаваме, а другият — в самата сграда, който почти никой от учениците не ползуваше освен първокласниците. Макензен се бе запътил именно към клозета в самата сграда. Фильо се напъха след него и веднага го нападна.

— Нали съм ти казал да не пушиш!

— Ще правя каквото си искам! Да не си ми настойник?!

За беля в същото време дойде един преподавател. Макензен, който иначе беше предпазлив като лисица, този път бе толкова угнетен, че даже не направи опит да загаси фаса.

— Това какво е? — попита учителят.

— Фас! — кратко отвърна той.

— Напусни училище веднага!

Той хвърли угарката и излезе с независим вид. Фильо изтича след него.

— Ей, Макензен, чакай… Маке…

Но приятелят му не го изчака, не искаше да чака. Беше му дошло до гуша всичко. Фильо въздъхна и се върна в клас.

Когато училищният ден приключи, всички весело затичаха по уличките около гимназията за в къщи. Фильо с крайчето на окото следеше Еми. Тя вървеше с две приятелки. Той тръгна по тях на далечно разстояние. Видя как тя се раздели с момичетата и продължи сама. Фильо бързо я догони точно когато излезе на тяхната улица.

— Еми, почакай…

— Какво има? — попита високомерно тя.

— Трябва да поговорим…

— Няма за какво!

— Все пак… бяхме заедно… шафери… — нататък той не продължи спомените си, защото настъпи в опасна зона.

— Е, и какво?

— Аз не съм ти направил нищо!

— Нищо ли? Ако знаех, че си комунист, нямаше да те приема за шафер!

— А-а-а, така ли? — ядоса се Фильо.

— Точно така! — повтори Еми. — И повече не се влачи зад мен!

— Съвсем не се влача. Само исках да те предупредя, че ако продължаваш да оплиташ Макензен, ще си имаш работа с мен!…

— Не ме е страх от никого!

Тя тръгна. Фильо вървеше след нея.

— Значи и ти си с тия бандити? С тоя Котѐ?!…

В това време се чу от двора гласът на майка й:

— Еми… Идвай вече! С кого разговаряш?

— Сега, мамо… Край между нас!

— Така ли? Аз не знам да е имало начало! — надменно каза Фильо. — В края на краищата, ако съм те целунал, това за мене не значи нищо! Аз колко съм целувал, ако хвана за всяка да се женя?! Къде ще му излезе краят…

— А, така ли?! Значи никога не си имал нищо към мене?

— Сега ли чак го разбра? Аз само така… за разнообразие!…

Очите на Еми се насълзиха. Тя се изчерви от гняв.

— Махай се!… Махай се!…

— Не се нервирай, има толкова мъже по света!… — каза Фильо снизходително и си тръгна. Но и той не беше никак наред и щеше да се разплаче.

Когато стигна в къщи, не обърна никакво внимание на Томи, който се мотаеше в краката му. Седна на един пън в двора и въздъхна няколко пъти дълбоко и жалостиво. Някой тихо се допря до него. Беше Ружа.

— Какво ти е? Плачеш ли?

— Кой? Аз ли? — каза Фильо и хлъцна.

— Хремав ли си? — загледа го тя.

— Ама какво си се хванала за мене? Иди си!

Ружа се отдалечи към разпрегнатия файтон. А Макензен седеше на другия край на двора и мълчеше като своя „нерукотворен памятник“. В двора влезе Венчо. Щом го видя, Макензен веднага отиде при него. Гледаше надолу в земята.

— Викат някой от нашите в училище… — промърмори той.

— Защо? — попита загрижено Венчо.

— Пушех един фас…

— Браво, само това ти липсваше!… Добре, ще ида.

— Не трябва! — провикна се внезапно Фильо. — На такъв опозиционер — никаква помощ!

— Той не е опозиционер — възрази му Венчо, — а бедно момче като всички нас и ако ние не си помагаме, кой ще ни помогне?…

След обяд двамата поотделно отидоха на репетиция и седнаха така, че руснаците да ги разделят. Макензен нямаше никакво настроение. Руснаците се чувствуваха вече свои хора в оркестъра. Лейтенантът весело разговаряше с една от гимназиалните учителки. Полека-лека останалите заемаха местата си. Съставът беше пълен. Гоце Михов почука на пюпитъра.

— Господа, моля за пълно съсредоточение. Ще свирим пред Съюзната контролна комисия. Това поставя на изпитание оркестъра. Федя, ти къде гледаш?

— Простите, товариш Михов…

Той вдигна диригентската палка. Само Макензен стоеше неподвижно и гледаше някъде далеч. Гоце Михов свали ръка, защото не можеше да остане безучастен към такава апатия.

— Ти пак ли не си ял?

Макензен трепна и нищо не отговори.

— Внимавай, да не ме изкараш от кожата!…

Гоце Михов вдигна отново ръка. Имаше ауф-такт, но Макензен, напълно разсеян, наду бас-флигорната. Реакцията на диригента беше мигновена. Той захвърли доста дебелата палка, която профуча на сантиметри над главата на Макензен и после леко премина през отсрещния голям двоен прозорец. В градината на казиното се посипаха стъкла. За щастие имаше само двама играчи на табла, които учудено погледнаха нагоре.

— Тоя Гоце е луд — каза единият от играчите.

А в залата на библиотеката Гоце Михов бе стигнал до припадък.

— Ще те убия! Не, ще се самоубия и ще те излежа!…

Доктор Милетович стана от първия пулт и кротко взе Макензен за ръка. Отведе го към вратата.

— Върви си, не виждаш ли… — сви той рамене.

Макензен слезе по стълбите. Когато мина край двамата играчи, те съчувствено го изгледаха, но нищо не казаха. През счупения прозорец долетя музиката на увертюрата. Томи, който чакаше долу, се приближи до господаря си, но той го ритна. Томи жално изквича.

На другата сутрин имаха руски. Отново в класната стая се чу:

— Встать!…

— Здравствуйте, господа!

— Здравья желаем, Вениамин Николаевич…

— Сейчас поговорим за ваши класни работи… Так-с… общо я доволен. Макензен, идите сюда!…

Макензен очакваше всичко, затова едва стана и се затътра към черната дъска.

— Господин Макензен, у вас вид на больной верблюд… Прошу вас ходить как молодой человек!

Той се поизпъна. Вениамин Самус му подаде собствената му тетрадка с класното упражнение.

— Читайте!

Макензен мълчеше. Беше преписал от дъската само заглавието на стихотворението, и то с три грешки.

— У вас было: „Я памятник себе воздвиг нерукотворный“… Читайте!

Макензен започна да пелтечи не на шега.

— Я — я — я памятник… памятник… — а после изведнъж да покаже кой е: — У солнышка тепло, у матери — добро! — изрева той.

— Постойте! Почему вы приписали Пушкину эти мудрости?

— Знаех само този урок… Аз съм сирак. Нямам майка… — той изхълца и очите му се насълзиха.

— Ну, хорошо… У вас склонение существительного…? Так-с?…

— Так-с — повтори Макензен.

— Читайте!

— Озеро — каза Макензен твърдо.

— Так точно! Озеро. Макензен был очень жадный… Ну, читайте!…

Точно на това „озеро“ Макензен се надяваше най-много. Той беше видял в тетрадката на Фильо, че последният отдели основата на глагола, а после дописа след тире окончанията. Например: я чит-ал. Окончанията от Фильовата тетрадка Макензен спокойно бе прибавил към корена на съществителното „озеро“. Затова, когато почна да чете на глас, се получи следното:

— Я озерал, ты озераше, он озераше.

— Дальше?

— Мы озерахме, вы озерахте, они озерали.

— Очень хорошо!… Вам, сударь Макензен, надо пасти авци! Вот вашето призвание!…

В това време на вратата се подаде училищният слуга.

— Макензен в дирекцията!

Той покорно тръгна.

— Постойте! Я не знаю как вас оценить и затова пишу вам крыгла нула!

Макензен излезе като пленник, напълно сразен. Фильо гледаше след него и му стана много жал. Приятелят му вървеше по коридора след байчото, който отвори вратата на директора. Вътре стоеше Венчо. Като го видя, Макензен се разплака.

— Бате Венчо…

— Седнете, Мицов — каза директорът. — Вашият настойник дойде. Извиках го да си поговорим заедно…

На времето институцията на настойничеството бе силно развита. Повечето ученици идваха от селата и родителите им слизаха в града само няколко пъти годишно — я да им донесат дърва, я дрехи, а на хазяина — сланинка или яйца. Затова трябваше някой в града да бъде нещо като родител на детето. Този човек — най-често роднина, съселянин или приятел — се казваше „настойник“… Задълженията му обикновено се изчерпваха с това, да отива в училище при някоя беля, която е извършил питомникът му. В историята на просветното дело у нас не е известен пример да бъде извикан настойник, за да го зарадват с похвала за ученика. Освен това на деца, чиито родители обществото признаваше за некадърни да възпитават детето си, също се избираше настойник. А своеобразната известност на бай Мицо, с която той се гордееше, се състоеше в това, че му трябваше „барем една ока гроздова“, за да се „почувствува човек“, както сам се изразяваше. В приповдигнатото състояние, в което се намираше почти през целия ден, той не можеше да се унижи да разговаря с разни даскали, които пият само лимонада и от комитлък си нямат хабер!… Ето защо тая чест, да бъде настойник на Макензен, се падна на Венчо. Ще бъде излишно да се описва диалогът в дирекцията, тъй като „нашият герой“ благоразумно мълчеше, докато директорът изброяваше успехите му по пушене и подвизите му, които обещаваха славни бъднини в научното поприще. След като по мнението на Макензен директорът се наприказва на воля и даже прекали, взе думата настойникът, който обеща от името на своя питомник, че ще бъде послушен, ще учи и няма повече да пуши. Въобще настойникът потвърди, че от днес нататък ученикът Мицов ще бъде вече друг човек! „Другият човек“ чак в края на „приятната“ беседа бе принуден да проговори.

— Обещавате ли да не повтаряте вече всички тия дивотии? Ще станете ли друг човек? — зададе въпроса пряко директора, който съдържаше и отговора.

— Да! — каза Макензен с необичайно тих глас.

Мъчението бе приключено. На излизане от дирекцията отново силно му се приспа и той се прозина дълбоко за учудване на Венчо. Точно когато вървяха вече през двора, би звънецът за края на учебния ден. Двамата зачакаха Фильо. Той се показа на вратата.

— Фильо, ела тука! — извика го силно Венчо.

Той се приближи. Венчо ги огледа и двамата с мълчалива усмивка.

— Довиждане, другари! — каза им той внезапно и си тръгна.

Макензен взе да стъпва ту на единия, ту на другия крак. Фильо си бършеше с ръкава носа, макар че нямаше нужда. Приятелят му изведнъж извади няколко банкноти двадесетачки и ги подаде на Фильо.

— Колко са?

— Двеста. Вземи ги! — подаде ги Макензен великодушно. — Имам още малко пари.

— Това ли са всичките?

— Да.

— И за какво ти ги даде Перо?

— Тя е дълга и широка… Айде да идем в плевнята да ти покажа къде съм скрил част от парите…

— Е, добре, пази ги, ще ми разкажеш после…