Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (8)

Седма глава

Конете препускаха по улиците на града. Файтонът мина покрай полицейското управление. Тук все още се суетяха и усилено горяха архиви. После тръгна по правото шосе за гарата, там където бяха бахчите и ливадите. Стигнаха навреме. За тяхно учудване на перона се бяха събрали много хора. Филип видя баща си, заобиколен от Андон, Димо и много други приятели. Бай Тома им говореше нещо оживено.

Влакът дойде. На перона се чу мощно „ура“. Всички се затичаха към вагоните. Оттам слязоха героите — политзатворниците от града, повечето още в затворническите си дрехи. Връщаха се по домовете си от разните затвори на Царство България. Бяха бледи, с изпити лица. По-младите от тях слезли още по малките селски гарички, откъдето смятали, че по-лесно ще се прехвърлят в партизанските отряди. В града пристигнаха най-възрастните, болни и измъчени мъже. Но на тях беше паднало бремето да подготвят завземането на властта, докато се спуснат от планините партизаните. Близките им ги заобиколиха, плачеха и ги прегръщаха. Един от тях, възрастен сух мъж с хлътнали очи, се покачи на някакви сандъци. Този човек го познаваше целият град. Беше прекарал по затворите по-голямата част от съзнателния си живот. Но не изглеждаше унил. Хлътналите му очи блестяха от вътрешна сила и бодрост.

— Другари — извика той, — не е време за речи! Всички към полицията!…

Човешката маса се раздвижи. На файтона бързо се покачи възрастният политзатворник, а до него бай Тома. На още няколко файтона се качиха останалите политзатворници. Шествието потегли. След него тичаше множеството.

Макензен спря файтона на уличката, съседна на полицейското управление. В първия момент всички искаха да се спуснат към зданието, но възрастният политзатворник ги спря. Фильо и Макензен погледнаха улицата, където беше управлението. Дюкяните бяха затворени. Изглежда, всички очакваха, че нещо ще стане. На паважа все още димяха кладите от запалените документи. Вятърът носеше по улицата изгорели хартии. Тази пустота и тишина плашеше.

От горния край на улицата се зададе една възрастна селянка. Изглежда, не подозираше нищо. Носеше вълна в две бохчи. Когато се изравни с полицейското управление, чу се изстрел. Някой се бе прицелил от последния етаж. Жената се завъртя около себе си и падна по очи. Около нея се изтърколиха и развързаха бохчите. Стана ясно, че тия в полицията нямаха никакво намерение да се предават и държаха под обстрел цялата улица. В следващия миг двама политзатворници се опитаха да изтичат до вратата на управлението. От горния етаж започна стрелба. Зданието на аптеката, зад което си бяха подали главите Фильо и Макензен, бе разорано от куршумите. Явно така не можеше нищо да се направи. Но и затворниците бяха упорити. Бай Тома и бай Димо донесоха няколко стари пушки манлихери и патрони. С тях започнаха да се мерят от ъгъла на улицата по горния етаж. Ефектът беше такъв, че оттам се обади лека картечница. Двама по-млади политзатворници със зигзагообразни прибежки и залягания се опитаха отново да стигнат вратата на управлението. Единият бе ранен в ръката и другарят му едва успя да го завлече във входа на отсрещната бръснарница. Някой донесе високоговорителна фуния. Възрастният политзатворник си подаде главата зад ъгъла и извика високо:

— Предайте се! Нямате друг изход!

В същия миг куршумите заудряха по стената на сградата и прах се посипа върху главата му. Макензен се изплаши и се скри зад една камара от сандъци. Докато това ставаше, Фильо напипа писмото на учителката Виолета в пазвата. В първия момент искаше да го хвърли, но после размисли, че сладкарница „Шар планина“ е близо, че сражението за полицейското управление ще бъде продължително, и тичешком се отправи към подпоручика. Видя го още през витрината. Беше седнал зад една маса, подпрял глава ръка, и гледаше с безсмислен поглед улицата. Фильо влезе в сладкарницата и се запъти към подпоручика. Той въобще не го забеляза.

— Господин подпоручик… — каза Фильо тихо.

— Какво има, юнак? — попита подпоручикът, като се изправи. Беше развълнуван.

— Това е за вас…

— Тя няма ли да дойде? — пак попита подпоручикът и мъка се четеше в очите му.

Фильо сви рамене. Подпоручикът с рязко движение разкъса плика и зачете. Радост се яви на лицето му. После хвана Фильо за раменете и го повдигна.

— Господи, боже мой!… — възкликна подпоручикът. — Има ли по-радостен ден от тоя? Кажи, юнак, ще ми бъдеш ли шафер?

— Тъй вярно! — усмихна се Филип, който също се зарази от неговата радост.

В тоя момент се чуха отново изстрели. Подпоручикът се ослуша.

— Какво става там? — попита той.

— Обградили са полицейското управление.

— Кои?

— Политзатворниците и народът. Полицаите убиха една жена…

— Мерзавци! Да вървим! — каза подпоручикът.

Двамата изтичаха на улицата. Стрелбата продължаваше. Подпоручикът отиде към събраните хора. Те бяха доста оредели. Биеха на очи политзатворниците и някои техни близки, а също бай Тома и неговите приятели. Бяха намерили още оръжие и групата се бе разделила на две. Едните останаха на същото място, а другите заобиколиха управлението и стояха на отсрещния край на улицата, откъм Житния пазар. В сражението имаше вече известен ред. Тия в управлението бяха разбрали, че пътят за бягство е отрязан.

Офицерът предпазливо си подаде главата зад ъгъла. Видя трупа на жената. Куршумите почнаха да бият до главата му и да рикошират в стената. Той се отдръпна. Отиде до групата, където беше възрастният политзатворник.

— Кой е тука командирът?

Никой не му отговори.

— Без командир не може! — каза наставнически подпоручикът.

— Засега, временно, може би аз… — каза възрастният политзатворник, — но ако вие смятате…

— Аз нищо не смятам — каза рязко подпоручикът. — Но така полицейско управление не се превзема. Не сме в читалището!

Като каза това, подпоручикът се затича към съседната книжарница, където имаше телефон. След него неотстъпно се движеха Фильо и Макензен. Подпоручикът вдигна телефона.

— Дайте бързо казармите!… Ало, казармата… фелдфебел Буров веднага!…

В това време Фильо чу гневния вик на баща си и се обърна.

— Предайте се, айдуци! — крещеше с всичка сила през високоговорителната фуния бай Тома на полицаите, като си подаваше главата зад ъгъла. Но куршумите почнаха да бият по него.

— Иди и дръпни тоя идиот назад! — каза на Фильо подпоручикът, който стоеше със слушалката в ръка и гледаше все пак какво става навън през витринното стъкло. — Кой е тоя?

Фильо сви рамене. Двамата с Макензен изтичаха и издърпаха бай Тома назад.

— Оставете ме! Оставете ме!… — пенеше се бай Тома.

Групата от другия край на улицата успя да изпрати още двама души подкрепление на ранения политзатворник и неговия приятел, скрили се във входа на бръснарницата. Те не сполучиха да разбият вратата на управлението, но я подпалиха с шише газ. Дим се вдигна нагоре и скоро на улицата нищо не се виждаше. И тия отгоре нищо не виждаха също.

Едно момче изтича на улицата с камък в ръка. Запрати го и побягна обратно. Но камъкът не попадна в целта и разби стъклото на бръснарницата. Тогава децата започнаха своята акция. Подпоручикът не можеше да ги спре, защото чакаше на телефонната слушалка. Те взимаха от струпаните камъни в съседния двор с варница и пясък, изтичваха за миг на улицата, хвърляха ги, счупваха някое стъкло на управлението и пак се връщаха. Чу се вой на сирена, която се усилваше, и звън на камбана. За всеобщо учудване пристигна и пожарната команда. Пожарникарите с лъскави шлемове бързо скочиха и затърсиха крана, като развиваха маркучите, понеже димът идваше от съседната улица.

Подпоручикът подаде слушалката на книжаря:

— Ако се обадят от казармата, извикайте ме! — и излезе навън.

— Командирът на пожарната тука! — извика заповеднически подпоручикът.

— Аз! — отдаде чест един възрастен пожарникар с бели мустаци.

— Кой ви прати?

— Сами идваме. Видяхме дим.

— Почнете да пръскате с маркуча право в полицията.

— Слушам!

— А още по-добре запалете управлението!

— Да паля или да гася?

— Според обстановката — каза разсеяно подпоручикът.

— Слушам! — козирува командирът и даде заповед на пожарникарите, съвсем противоположна на техния занаят.

Книжарят изтича на улицата.

— Господин подпоручик, от казармите…

Офицерът тичешком влезе в книжарницата.

— Слушай, Буров! Вземи ротата и идвай веднага! Ясно ли е? До пълно бойно въоръжение с муниции!…

Подпоручикът остави телефона. Пожарникарите бързо започнаха да се изкачват по отсрещното здание отзад. Сега гюлето на обстрел беше по-свободно. Подпоручикът, застанал на ъгъла, отпрати няколко куршума с маузера си, като добре се мереше. Макензен също изтича на улицата и стреля със сигналния пистолет. Но жалкото плюкало едва се чу. Филип беше по-находчив. Той избра от земята камъни, сложи един голям в прашката си, която измъкна от джоба, завъртя я и камъкът с напевно свирене профуча и раздроби прозореца на най-горния етаж. Макензен също завъртя своята прашка. Сега децата действуваха по-организирано. Прашките им наистина изпочупиха всички прозорци на управлението. След няколко минути пристигна камионът с войниците. Фелдфебел Буров, едър мъж, отдаде чест.

— На ваше разположение, господин подпоручик!

— Буров, с първи взвод блокирай улицата. Ще чакаш аз да почна. Разкарай всички тия, да не пострада някой…

— Слушам!

— Втори взвод с мен! — извика подпоручикът, като грабна от един войник леката картечница.

Войниците тичаха след него. Той бързо изкачи стъпалата на общината. Зданието беше най-високото в града и съвсем близо до полицията. По коридорите нямаше никой. Филип и Макензен тичаха неотстъпно след подпоручика. Долу фелдфебелът бе блокирал улицата от двете й страни. Подпоручикът се изкачи с картечница в ръка върху покрива на общината. Намери удобна позиция. С трясък напъха диска на пълнителя. Накриви още повече фуражката си наляво и се премери във фасадата на управлението, където се беше барикадирала полицията. Двете момчета залегнаха далеч зад него, върху керемидите. Останалите войници се настаниха по прозорците на общината. Фильо и Макензен спазваха известно разстояние от подпоручика, за да не ги забележи и изгони. Покривът беше начупен, така че те спокойно се скриха зад един комин. Полицейското управление се виждаше като на длан. Подпоручикът натисна спусъка. Сега вече от всички страни се чуваха изстрели. Куршумите разораваха стените. После пукотевицата изведнъж спря.

— Предайте се, говеда — извика подпоручикът, но един куршум му отнесе фуражката.

Разгневен, той почна отново стрелбата, като не свали пръст от спусъка и само сменяше дисковете, които му подаваха двамата войници до него. Стрелбата бе ураганна. Биеха и със запалителни патрони. Пожарникарите успяха от своя страна да подпалят покрива. Дим се стелеше по улицата. Когато стрелбата свърши, предпазливо се подаде на прът от един прозорец бяла риза. Разни бели парцали се размахаха от всички прозорци.

По-късно всички се струпаха долу, пред управлението. Един по един излизаха полицаите с вдигнати на тила ръце, без оръжие. Тълпата много не се церемонеше с тях. Няколко пъти, когато се появяваше полицай, се надаваше вик и още на изхода започваше побоят. Подпоручикът и тоя път взе работата в ръцете си.

— Назад! — извика рязко той. — Ще стрелям! — и се обърна към възрастния политзатворник. — Какво смятате да ги правите?

— Да ги задържим.

— А къде? Полицията гори…

— Не знам…

— Фелдфебел Буров!

— Аз.

— Вържи ги, качи ги на камионите и в карцера на казармата. Охраняваш ги ти!

— Ами ако висшите началници…

— Майната им на висшите началници! Няма да ги пускаш!

— Слушам, господин подпоручик!

В това нямаше нищо чудно. Омразата между полиция и войска беше взела застрашителни размери. Редовно явление беше офицер да набие полицай, даже го считаха за свой дълг.

Войниците със затъкнати ножове на пушките подкараха арестантите към камиона.

— Извинете — попита политзатворникът. — Как ви е името?

— Подпоручик Недев.

— Вижте какво, господин подпоручик. Бихте ли ни помогнали в тия първи часове, докато нашите другари слязат от планината?

— Та аз това и правя — усмихна се той.

— А мога ли да попитам защо?

— Защото съм щастлив — отговори подпоручикът, но политзатворникът съвсем превратно го разбра.

Подпоручикът сякаш нещо се сети и дръпна Фильо настрана, който заедно с Макензен го следваше като сянка.

— Слушай, Филипе — обърна се подпоручикът към него. — Ще купиш най-големия букет и ще го занесеш на учителката. — Подаде му сто лева.

— Слушам! — каза Фильо по войнишки.

Двамата с Макензен се качиха на файтона.

— Дай да видя столевката! — каза Макензен.

Фильо му я показа.

— Ако ти намеря китки, ще ми дадеш ли парите? — попита Макензен.

— Само половината.

Файтонът се насочи право към градската градина. Застанаха в сянката на кестените. Скочиха от капрата и предпазливо навлязоха в алеята с розите. Бързо почнаха да режат цветята с джобни ножчета, но в това време Томи излая. Пазачът на градината тичаше към тях. Те побягнаха, метнаха се на файтона и конете препуснаха галоп. Когато отминаха и се намериха на безопасно място, спряха, събраха пръснатите по капрата рози в един огромен букет.

— Според мене струва двеста лева! — каза Макензен. Дай ми петдесет!

— Е, стига де! Не виждаш ли, че са цели. Като ги разваля, ще ти дам.

— Закълни се!

— Е, да пукна!… — каза Фильо.

Следващият ден бе не по-малко напрегнат. Фильо и Макензен бяха малки и още не знаеха, че при всяка революция е така. Винаги в навечерието й има нещо особено. Трескаво се готвят преди всичко тези, които ще завземат властта. Същото чувство, само че потиснато, изпитват противниците на революцията. В даден момент се надяват на чудо, следващия момент отпадат духом и се готвят да бягат. Останалите хора също не стоят настрани. Те са обхванати от чувство на несигурност, страх и любопитство. Но в края на краищата си казват: „Каквото и да стане, най-после всичко ще свърши с някакъв ред“… И затова принципно те са на страната на революцията.

Обстановката в града беше следната. Най-първо се изпари бившият кмет на града, хванал в неизвестна посока още през нощта. Чак година по-късно се разбра, че се набутал във войската и там като запасен офицер заел длъжността „издирване и поддържане гробовете на падналите за родината“. Омете се и околийският управител заедно със семейството си. Изчезнаха една застаряла графиня белогвардейка, наплашена от разказите за болшевиките, преводачът при немската полиция и един лекар — агент на гестапо в града. Тези от цивилните агенти, които не бяха заловени, се изпокриха по стар български „обичай“ из лозята и зимниците. Последният влак от София за Германия тръгна на 6 септември. Останалите бяха вече в капана…

Военните стояха настрана. Докато само няколко седмици преди това висшите началства заедно с разни „черни капитани“ помагаха на полицията да унищожава партизаните, сега отведнъж заговориха за неутралитет на офицерите, за ненамеса на войската и други високопарни фрази. Но въпреки всичко сред тях се яви разцепление. На младите офицери явно им беше писнало от висшето началство. Те виждаха неуредиците в армията и разбираха много друга работи… Затова решиха дейно да помагат за превземането на властта.

Подпоручик Недев, фелдфебел Буров, няколко други офицери-школници, подпомогнати от оживелите комуниста в градчето и завърналите се политзатворници, образуваха бъдещото ядро на новата армия. Командирът на полка не одобряваше поведението им, но и не им пречеше.

Неуморни бяха хората като бай Тома и бай Димо. Обаче не можеше да се каже, че управляват. Надеждата беше, че скоро ще слезе отрядът от планината и партизаните ще поемат твърдо и смело властта.

И така, градът ги чакаше нетърпеливо, а те, кой знае защо, се бавеха. През целия ден на площада пред бетонения стълб, където беше високоговорителят, имаше много хора, които слушаха комюникетата на Радио София и даже на обяд не се разотиваха.

Фильо и Макензен ходеха ту на площада, ту при опустялото и изгоряло полицейско управление. Безброй пъти влязоха в дървената будка на полицейския пост, отидоха дори до козирката, но и те не научиха нищо особено.

Вечерта градът не мигна. Лампите на къщите светеха. Около полунощ се чуха в далечината откоси на картечници и автомати, после и те утихнаха. В ранни зори се събра огромна тълпа на площада. Някои твърдяха „от сигурен източник“, че партизаните вече са тръгнали за града. Но когато слънцето напече, хората почнаха да се разотиват. И тъкмо тогава се разнесе стрелба откъм височината, която господствуваше над града — Балар Баши. Точно оттам се спущаше стръмно надолу с много завои шосето от София, Тук, от площада, се виждаше ясно шосето. Някои с по-добро зрение забелязаха да препускат от височината каруци с коне. Стрелбата се усили и наближаваше…

Фильо и Макензен, които неотстъпно стояха на площада, се заоглеждаха. Видяха, че и хората станаха неспокойни. Стрелбата все по-силно и по-силно ехтеше. Нерешителност обхвана тълпата и тъкмо когато първите каруци с препускащите коне наближиха площада, някой истерично извика:

— Бягайте, братя!…

И всеки се втурна да спасява кожата си. Фильо и Макензен бяха повлечени към зданието на околийския съд. Чуваха се писъци на жени. Всички искаха да влязат в чакалнята, но това ставаше много трудно, защото на входа се бе образувала голяма запушалка. Някой с лакът в корема извади всичкия въздух на Фильо и той се покачи на липата пред съда. Подаде ръка на тежкия Макензен, който с пъшкане седна на клона до него. Тук беше добра наблюдателница. Площадът бе очистен напълно и ето първата каруца затрополя. На нея бяха първите партизани. Каруцата спря и те скочиха. Няколко минути по-късно хората започнаха да излизат, отначало един по един, а после бегом всички вкупом. В тоя момент пристигнаха още каруци и площадът се запълни с партизани. Хората ги наобиколиха, вдигнаха ги на ръце и ги понесоха, без да знаят и те къде. Подхвърляха ги високо във въздуха и сигурно не е от най-приятните изживявания да летиш към небето с мисълта, че може би тия ръце отдолу няма да могат да те удържат при падането. Викът „ура“ беше непрекъснат и продължителен като силен планински вятър, като пороя на Бистрица, когато прииждаше… Всички искаха да пипнат партизаните, всички се притискаха до тях и, разбира се, майките и бащите им не можеха да припарят до родните си чеда. А после един партизанин, с черна брада като Христо Ботев, с картечна лента през гърдите и автомат в ръка, държа кратка реч, от която нищо не се чуваше, но сякаш всички я разбраха. А какво разбраха хората? — Че това е най-радостният ден в живота им, че край на всичко лошо, безчестно и омразно: че започва нов, невиждан и нечуван по хубост живот!… Като завърши речта партизанинът вдигна автомата и даде откос в небето. Останалите партизани веднага го последваха. При тая стрелба се изпокъсаха всички жици на площада и високоговорителят млъкна.

Най-после дойде ред на близките на партизаните. Хората им отстъпиха места и навсякъде по площада можеше да се види партизанин, заобиколен от роднини и деца, полузадушен от целувките и прегръдките им.

Фильо и Макензен се затичаха към двама въоръжени до зъби младежи, промушиха се между възрастните и изкрещяха с цяло гърло:

— Бате Венчо, бате Христо!… — И децата се хвърлиха да ги прегръщат. Цялата махала начело с бай Тома се беше струпала около двамата млади партизани, които си приличаха удивително, така както могат да си приличат братя. Това бяха синовете на стрина Мария. Само тя не бе дошла на площада. Чакаше децата й да отидат при нея, защото имаше силно развито чувство на патриархално достойнство. По всичко личеше, че Христо беше по-възрастният — висок, строен, отслабнал, с брада. Облечен бе в зелена английска униформа, каквито носеха сръбските и гръцките партизани. Имаше нещо силно и мъжествено в него, но най-заразителна беше ослепителната усмивка на белите му зъби. Тогава строгото му и сурово лице рязко се променяше и усмивката правеше лицето му да свети. По-малкият брат — Венчо — не се отделяше от него. И той носеше зелена английска униформа с пилотка на главата и автомат на гърдите, но на врата си бе вързал червено копринено шалче. Беше също така висок, но с подчертано изящество във фигурата. Брада, изглежда, все още не му растеше достатъчно и лицето изглеждаше голобрадо и зачервено, с някакво особено закачливо изражение.

— Хайде, Христо, хайде, Венчо, да вървим, майка ви, ви чака… — подкани ги бай Тома.

Младежите се спогледаха и поопънаха, доколкото можаха, униформите си. Бай Тома, като стар шивач, ги обиколи по един път, издърпа реверите им, оправи коланите и поизчетка някое петно от прах. Беше доволен. Можеха да тръгват. И те тръгнаха — младите партизани отпред, след тях Фильо и Макензен, а после цялата махала. Сякаш не двама братя се бяха били в Балкана, а махалата, водена от двамата братя.