Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (3)

Втора глава

Двете момчета и кучето излязоха на единствената павирана улица в градчето, носеща претенциозното название „Цар Борис III“. Спряха на отсрещния тротоар, откъдето добре се виждаха помещенията на клуба „Бранник“. Не без известна завист се зазяпаха във втората зала, където двама бранници играеха пинг-понг, а други пи наблюдаваха. Но отношенията между бранниците и двете момчета бяха доста влошени. Още в началото, когато се образува организацията в градчето, и двамата искаха да се запишат в редовете на невръстните й привърженици, носещи названието „Орле“. Цялата работа се състоеше в униформата и ножа отстрани на колана. А униформата в ония бедни години, когато нямаше парче плат за панталони (а за обувки и да не говорим), беше нещо, което действуваше на детските сърца. Но Фильо не влезе в „Бранник“ и не стана „орле“ по две причини. Първо, заради баща му бай Тома. Стар участник в Септемврийското въстание, той бе ял бой от властта по всички места, където се упражнява това „човеколюбиво“ занятие — и в казармите, и в двата полицейски участъка, и в пожарната команда дори. Фильо знаеше, че омразата му към властта стигаше до планински размери и можеше да отнесе голям пердах. Бай Тома се изказа решително, че „Бранник“ не е организация за свестни хора!… Второ, дори организацията да беше най-благородната, Фильо нямаше пари да плати униформата. Бай Мицо също нямаше пари, но и да намереше отнякъде, би ги вложил в по-свястно дело, като под това разбираше пиенето на ракия. Имаше още една причина, която отдалечаваше и Макензен от фигурата на „орле“. Той беше израсъл под закрилата на православната църква. Беше неин храненик и бай Мицо се хвалеше, че от сина му ще стане най-малко владика, а може би и епископ… Но, кой знае защо, между църквата и „Бранник“ в градчето работите не бяха много добри. Като резултат от всичко това Фильо и Макензен бяха върли противници на фашистката организация. Но бранниците имаха пинг-понг, ски, флоберови пушки, копия, дискове, а Фильо и Макензен нямаха нищо такова. И сега, след като оставиха Томи на пост, те внимателно пресякоха улицата и застанаха пред първата витрина на клуба, където се помещаваше щабът. Командирът на бранниците — мъж с мустаци и лице, ненабраздено от каквато и да е мисъл, се разхождаше напред-назад и диктуваше поредната диспозиция. Едно момиче в бранническа униформа пишеше с два пръста речта, но писането никак не вървеше, защото често прекъсваха и се караха.

Фильо и Макензен се загледаха в портретите на германските асове летци. На първо място Мьолдерс, до него Лаглан, и т.н. Но бързо се преместиха на другата витрина, за да наблюдават оттук играта на пинг-понг. Изведнъж някой ги хвана и двамата за ухото. Беше техният стар противник Гошо адвоката. Най-мръсното копеле от бранниците, както мислеше за него Фильо. Двете деца се заизвиваха под ръцете му. Пръв се отскубна Фильо. А Макензен го ритна по кокалчето и момчетата с обединени усилия го бутнаха така, че Гошо адвокатът се плъзна по корем през отворената врата. Томи побърза да го захапе за крачола и застрашително ръмжеше. Двете деца и кучето избягаха на отсрещния тротоар и започнаха да викат оттам:

— Бранници, бозаджииии, бодуци, бонгури… — и други ласкави названия, започващи с буквата „Б“. А Томи неистово лаеше срещу клуба.

Бранниците прекъснаха играта и излязоха навън. Бяха пет души — безумно смели. Фильо и Макензен бързо се ометоха в съседната улица. Тук след разтриване на ушите и кратко съвещание за далечни планове на отмъщение те тръгнаха надолу по булеварда и излязоха на площада.

Площадът беше забележителността на градчето. В средата имаше бетонен стълб с високоговорител, от който се носеше немски марш. Цялото място представляваше правилен квадрат, обграден от турската баня с оловните куполи, киното, читалището и градинката с паметника на Тодор Александров — македонски революционер, върлувал из този край. Следваха банката, съдът, фото „Стефчо“, магазинът на Бераха, фурната на Мицо, сладкарницата „Шар планина“ и хотел „Македония“. Близо до хотела имаше будка от дъски, боядисани в бяло, зелено и червено. Пред будката стоеше полицай на пост. В читалището даваха немския филм „Йоханес не бива да загине“, който те бяха гледали вече няколко пъти. Оттам бързо се спуснаха по една малка уличка и излязоха на Атпазар, където джамбазите от сутрин до вечер се надлъгваха за някое умиращо добиче и без умора удряха ръцете си, за да стане пазарлъкът на възможно най-висок глас. Тук, на това площадче, цялото осеяно с конски тор, се помещаваше между много малки дюкянчета и шивачницата на бай Тома. Беше една схлупена барака. Носеше претенциозната фирма: „Моден крояч — «Танго»“, и затова на Фильо му казваха понякога Фильо Тангото. Отстрани на вратата бяха нарисувани една жена по шлифер и един мъж с мустачки, балтон и бастун. Извехтелите изрезки от модни списания с несъществуващи дами и господа красяха измърсените прозорци. За всеки случай имаше и една допълнителна табела, че притежателят на същото заведение едновременно е и кърпач — преправя и преобръща дрехи, което, казано честно, беше основното средство за прехрана на бай Тома и семейството му. Допълнително нарисуваната ютия намекваше, че заведението и глади.

Фильо и Макензен влязоха в ниската кърпачница и за всеки случай застанаха до вратата, та ако сприхавият бай Тома хвърли по тях нещо, навреме да избягат. Но той не им обърна внимание. В момента беше зает с голямата стратегия на Източния фронт, за което се беше снабдил с една огромна карта на Европа и Азия, заемаща цялата задна стена на дюкяна. Край картата бяха накачени листове „Папагал“, където темата беше една и съща: Дойчо и Иван се борят и, кой знае защо, Иван е по-едър и по-хубав и почти е катурнал Дойчо…

Другата — по-голямата част — беше заета от огромен тезгях и дълга закачалка с готови дрехи. В дюкяна се намираха интимните приятели на бай Тома от младини — зарзаватчията Андон — сух мъж, който непрекъснато правеше една странна гримаса, но децата не се смееха на това. Бай Андон е бил бит по главата през Септемврийското въстание, в което бяха участвували заедно с бай Тома. И оттогава му беше останал този тик на лицето. Другият беше бай Димо, който поправяше оръжия — главно ловджийски пушки. Дюкяните и на двамата бяха край кърпачницата на бай Тома. На витрината на бай Димо имаше много стари оръжия — пушки, шомполи и стари револвери, но всичките счупени, защото беше опасно да изложиш годно оръжие. Фирмата му бе скромна, с нарисувано куче на бели и черни петна, вероятно пилещар, и човек с мустаци и чифте. Тоя с чифтето стреля със сачми, образуващи старобългарски букви, които оформяха надписа „Оръжейница“. Нещо подобно на буквите, каквито в днешно време изработва една фабрика за макарони в Толбухин, поставила си благородната цел да обучава децата на писменост, докато ядат юфка, нарязана в славянски шрифт…

Бай Тома беше в стихията си. С лукава усмивка, много жестове и непрекъснато шарене по картата, с пръст в напръстник, той обясняваше на двамата си приятели разположението на фронтовете без нито едно свързано изречение, но с ясна и категорична интонация:

— Значи оттук… — каза бай Тома, като направи широк кръг с ръка. — А ония мислят, че оттука… — И смигна многозначително. — И докато тия чакат оттука, ние идваме оттука и…???

Сега той вдигна вежди и с питащо изражение млъкна. Но всичко беше ясно! Зарзаватчията бай Андон направи своя тик, а бай Димо каза:

— Тома, та значи и България?…

— Е, сега разбрахте ли ме? — каза бай Тома важно.

— Значи скоро? — пак попита невярващият Димо.

— Тия дни!

— Ама… руснаците вече идват ли? — попита наивно Фильо.

— Млък бре! — каза бай Тома, но не много сърдито. Той не криеше от никого огромните си знания по стратегия и особено от семейството си. Дълбоко в душата си Фильо го почиташе като голям военен теоретик и ако беше чел повече, нямаше да се поколебае да смята бай Тома за гениален хибрид между Клаузевиц и Молтке.

— Изпята им е песента! — каза бай Андон зарзаватчията.

Впрочем това вече не беше тайна за никого. Сега бай Тома прие отново деловия си вид.

— Ще отнесеш тая куртка на онова… — но се спря навреме и отсече: — на полковника!

Откачи от закачалката един мундир и го помириса.

— Мирише на пор — каза той и поднесе куртката към носа на бай Андон зарзаватчията.

Последният направи гримаса на отвращение, но, неясно защо, Фильо се сметна обиден. Взе намусен куртката и застана на вратата.

— Айде, пръждосвай се! — каза бай Тома.

— Ще дадеш ли два лева? — делово попита Фильо.

Бай Тома избухна. Вдигна големия железен аршин, но Фильо отвори вратата и вече беше на свобода. Все пак се върна и извика на разбеснелия се бай Тома:

— Ще видиш, ще видиш!…

Бай Тома искаше да хвърли аршина, но бай Димо го задържа. Фильо тресна вратата в знак на протест. Кучето, което го чакаше на вратата, скочи върху него от радост. Макензен беше предпочел витрината на сладкарницата пред военната лекция на бай Тома и с въздишка се оттегли, когато видя Фильо. А той държеше в ръка куртката на полковника и си хапеше устните от яд. Двамата мълчаливо се спряха пред витрината на бай Димо.

— Да имах тая пушка!… — каза Фильо, като погледът му изпи едно мечкарско шишане.

— На мене — това! — каза Макензен. Той си беше избрал един карадаг — огромен пищов със сребърна дръжка, стара комитска направа.

Най-после се запътиха към търговската улица на града. Започнаха любимата си игра. Заставаха пред витрината на някой магазин и си избираха вещи с думите: „Това на мен!“, а следващият казваше: „А това на мен!“, после в скоропоговорка: „На мене“, „На мене“, и накрая Макензен, като нарочно силно заекваше, е широк жест заключаваше: „Всичко на мене!“ Те си избираха шапки — предимно офицерски фуражки от, шапкарския магазин на евреина Буко, който обаче продаваше най-много каскети. По-нататък продължаваха да си избират пишещи машини от магазина на Шаламанов, рисувани ковьорчета с лебеди от магазин „Бело море“, лопати, вили, оглавници и коси от дюкяна на Градевски. Не се отказваха и от модерните пчелни кошери, тъй като бяха съвсем нови и рендосани. Харесаха си една маска, предназначена за пчелари. Фильо скромно си присвои и духалото за дим, но когато излязоха на площада и спряха пред сладкарницата „Шар планина“, където все пак имаше някои сладкиши, като ореховка, ашуре или нещо друго, Макензен така погледна Фильо, че той нищо не можа да проговори.

— И това на мене! — отряза Макензен, като посочи после и фурната на Мицо. Той беше винаги гладен и Фильо отчиташе тази негова слабост.

Продължиха за градската градина, където бяха най-хубавите къщи на града. Тук живееше буржоазията. Те спряха пред една желязна ограда. Пред портата стоеше файтон с два черни породисти коня. На капрата седеше войник. Двамата изчакаха да излезе полковникът — командирът, на полка — с червени лампази на бричовете. Той беше едър мъж и имаше синкаво-червеникаво от пиене и здраве лице. Сложи си сабята между краката, после нахлузи белите ръкавици и вдигна надменно глава с накривена фуражка. Файтонът потегли.

От отворената веранда на къщата се носеха звуците на пиано. Изпълняваше се доста посредствено „Фюр Елизе“ от Бетховен с много спирания и грешки, но Фильо и Макензен се считаха почти за професионални музиканти и знаеха мъките на инструмента, още повече, че се касаеше за пиано — нещо за тях като недосегаема мечта. Все пак влязоха в двора. Изкачиха стъпалата и позвъниха. Появи се едно девойче в селски дрехи, с огромни обувки на бос крак. Очевидно — слугинчето.

— Събуйте си обувките! — заповяда механично тя.

Двамата погледнаха босите си крака.

— Манете това куче! — добави слугинчето и разтърси дългите си плитки.

Макензен с жест изпъди кучето.

— Томи, марш!

Томи недоволен се отдръпна.

— Що има? — попита слугинчето.

— Мундирът на господин полковника.

— Я че го носим. Вие си одете.

В това време свиренето спря. Чу се детски глас:

— Кой звъни ма, Росе?

На стълбата изтича момиче на тяхна възраст и застана пред двамата. Фильо я гледаше като някакво видение. Момичето имаше тежки кестеняви плитки с бели панделки и носеше бяла рокля с волани.

— А-а, вие ли сте? — каза то, като кокетно се усмихна. — Къде е кучето?

— Т-т-т-томи, иси! — без да иска, заекна Макензен, този път истински, защото се смущаваше. Фильо го гледаше учуден. Томи дотича. Момичето попита:

— Мога ли да го погаля?

— Иначе е истински змей! — започна да се съвзема Макензен. — Томи, куше! — кучето легна.

Момичето предпазливо го погали по главата, после ги покани:

— Моля, заповядайте!

Двамата влязоха в голям салон, целият в тъмночервения килими, мебели и завеси. По стените висяха кръстосани саби и пушки, а в средата на стаята бе разположен роялът. След тях влезе и кучето. Момичето изтича от стаята и след малко донесе поднос с кекс.

— Дайте го на кучето, аз сега ще дойда…

Макензен взе подноса. Томи се изправи на крака. Макензен, без да му обръща внимание, почна бързо да лапа от кекса. Засегнат, Томи се разлая.

— Това плюскане ще те изяде някой път! — отбеляза дълбокомислено Фильо, който със съжаление гледаше как приятелят му набутва залъците от кекса в устата си.

Момичето внезапно влезе. Кучето отново се разлая.

— Ама то било гладно?! — учуди се тя. — Колко бързо изяде кекса!

— Кой? — попита Фильо.

— Ами кучето…

— Истински змей! — каза Фильо двусмислено.

В това време Макензен, който беше напълнил устата си с последния огромен залък, не можеше нито да го преглътне, нито да каже дума и само гледаше с изблещени очи. Изглежда, от бързото ядене нещо му бе преседнало. Взираше се опулен във Фильо като глухоням. Той му се притича на помощ и го удари по гърба, за да преглътне. Томи също се засили — изглежда, имайки опит — и го блъсна отзад. Макензен едва не падна, но най-после преглътна.

— О, боже, какво му стана? — попита момичето.

— Той има… епилепсия! — изтърси изведнъж Фильо.

— Епилепсия?! — с ужас произнесе момичето.

— Е-е-е, съвсем лека, почти не се чувствува…

В това време Макензен хлъцна и изпъшка. Фильо му направи знак да не хълца, но нов пристъп го разтърси. Влезе майката на момичето — една пълна дама в пеньоар. Косите й бяха навити на ролки.

— Кои са тези? — попита дамата. — Чисти ли са краката им? Нямат ли въшки?

— Какво говориш, мамо! Това са мои съученици. Те са, дето пеят много хубаво.

Изглежда, пеенето беше слабото място на пълната дама.

— О, така ли? — каза сега предвзето дамата. — Деца, аз съм завършила консерватория! — Тя седна пред пианото, удари няколко акорда и изпя една-две умопомрачителни вариации във вид на солфеж.

Томи, който, макар и куче, имаше доказан певчески талант, така жално и проточено изви с вдигната муцуна към полилея, че дамата с пеньоара учудено млъкна. След това наново се обърна към момчетата:

— А къде пеете?

— В черковния хор — каза Фильо — и в хора на прогимназията.

— А вие? — попита тя Макензен.

Последният вместо отговор мощно изхълца.

— И той — вместо него каза Фильо.

— Значи ще участвувате в програмата утре вечер?

— Аз, аз… — почна Макензен и пак изхълца.

— Разбира се, госпожо — каза Фильо.

— Еми ще свири на пианото отделен номер. Това ще бъде тържествена вечер. Най-тържествената на нашето женско дружество. „Любов към родината“!… — възторжено обяви дамата с пеньоара.

В това време Макензен съвсем се разхълца. Фильо извика бързо „Довиждане, госпожо“ и го избута навън. Кучето ги последва незабавно. Еми ги изпрати до външната врата.

— Ще се видим утре вечер — каза тя.

Томи се обърна и й подаде лапа най-неочаквано. Момичето непредвидено се поклони и пое лапата му. Фильо глупаво се усмихна. Еми се прибра.

А Макензен се бе опрял на оградата вън и продължаваше да хълца. Фильо, който беше чуя отнякъде, че с крясък може да спреш такова бедствие, внезапно го уплаши:

— Ау!

Томи това и чакаше и с пълна сила се разлая. Макензен наистина се стресна и престана да хълца. Фильо почна да се смее.

— Аз няма да пея на тия кукумявки! — каза Макензен.

— Тогава не си ми приятел! — каза Фильо. — Пееш на поповете, а когато е за мен — не искаш, така ли?

— Ама ти си влюбен в Еми, а?

— Кой, аз ли?!

Двамата застанаха настръхнали един срещу друг. Още малко и щяха да се сбият. Томи зае неутрална позиция настрани.

— Добре де! Като се ожените, ще вит свиря на сватбата — каза примирително Макензен.

Мирът бе възстановен. Двамата, сега напълно свободни, наново заскитаха из града…