Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (35)

Осемнадесета глава

Минаха няколко дни. Фильо и Макензен свикнаха с новата работа. Беше лека и приятна, на чист въздух. Те товареха катъра с два бидона храна, а на магарето — хляба. Томи, надушил яденето, джафна два-три пъти. Двамата приятели потеглиха, без да се обаждат никому. Беше ги малко срам от останалите бригадири.

— Хей, леката кавалерия!… — провикна се едно момиче.

Момчетата нищо не отговориха. Направиха се, че не са я чули. Явно бе, че не ги смятаха за пълноценни бригадири.

— Ще видят те!… — закани се неопределено Фильо и шибна незаслужено катъра.

— Ще видят те! — повтори Макензен.

Томи излая в знак на съгласие.

След един час ход преминаха през малкото селце, което бе наблизо до лагера на бригадирите в планината. Пред ХОРЕМАГА още от сутринта седяха четирима селяни. Това бяха все бивши комити, повечето обикновени македонски четници, но сега всички се пишеха, че били големи войводи. Всъщност само един сред тях е бил такъв, но неясно дали на харамийска чета, или на революционна. Викаха му дядо Дончо Манлихерата. Той и досега им беше нещо като вожд, макар и вече твърде стар. Винаги заемаше най-почетното място. Пушеше си собствен тютюн пред двойно шише ракия с мезе. Голямата му гъста брада също удобно почиваше на широките му гърди. Фильо и Макензен бяха вече познати тук, защото от няколко дни всяка сутрин носеха храната на групата в планината.

— Добро утро — поздравиха момчетата.

— Дал бог добро! — отвърна дядо Дончо. — А спрете, деца, да починете!

— Бързаме — каза Фильо.

— Седни бре, Фильо… седни бре, Маке… Работата нема да ви избега… Катъро е арен — забеляза старият войвода, като го огледа. — Но магарето, магарешка му работа!… Плаши ли се по пътеката?

— Плаши се — каза Макензен, който никога не изпускаше такива джамбазки разговори. — И от пеперудите се плаши…

— Едно време, като карахме оръжие по планината, им връзвахме очите с кърпа на магаринята. Магарешка им работа, инатчийска… Тошо бре, дай по една малка мастика на тия арслани!

— Не пием — отказа Фильо.

— Абе хич, четник може ли да не пие? Вие сега сте като четници. Бригадир и комита е все едно!…

Тошо кръчмаря, стар човек, донесе мастиката. Той беше с престилка.

— А лизнейте си малко и един ден, като станете пиячи, да речете: Нашио даскал е не некой маскара, а Дончо Войвода Манлихерата! Мене никой не ме е видел пиян! А една ока всеки ден изпивам!…

Децата отпиха по малко от мастиката и се закашляха.

— А сега яз да ги допия… Тошо бре, дай две лимонета!

Томи излая, че никой нищо не му предлага.

— Това куче е като тригодишно магаре бре!… Как го изранвате бре, деца?

— Не яде много… — каза важно Макензен.

Дадоха им лимонадите. Те ги изпиха и поеха нагоре. След селото пътят ставаше стръмен и тесен. Те подкараха добичетата по една планинска пътека. Тя минаваше през стръмна клисура като каньон. Горе се виеха облаците. Отвсякъде надвисваха високи върхове. На пътеката не проникваше даже слънчев лъч. Макензен явно се боеше от това усойно място. Томи ту изскимтяваше, ту ръмжеше, подвил опашка. Целият склон бе обрасъл от вековни мури. Макензен щеше да се разплаче от страх. И на Фильо не му беше весело, макар да не минаваха за пръв път. Падаха камъни, катурнати от копитата на добичетата в пропастта, където шумеше планинската река. По едно време Макензен запя: „Там на реках Вавилонских…“ прочутия псалом на Давид.

— Чакай бе, чакай! — спираше го Фильо. — Какво пееш? Пак ли те прихвана?

Но Макензен продължаваше да реве:

— „Тамо седомо и плакамо…“ — после внезапно престана и рече: — Преведено от църковнославянски, значи: „Там седнахме и плакахме горко, като си спомнихме Сион…“

— Дивотии! — отсъди Фильо, но се заинтригува: — Как беше? „Тамо седомо и плакамо…“?

После децата запяха на два гласа. Томи клекна на задните крака и почна да вие.

Постепенно пътеката ги изведе нависоко, почти към билото, въпреки че големите върхове, покрита с шапки сняг, се извисяваха още по-нагоре. Когато изкачиха билото и светна слънцето, децата започнаха да скачат от радост. Сега бодро запяха „Елате, хиляди младежи“! Така, с маршова стъпка, влязоха в малкия лагер на бригадирите, изпратени в планината. Бяха десет души и един фугенист. Подбрани все едри младежи, те трябваше да свършат най-важната работа — да дадат път на водата още горе, високо.

Когато ги видяха, всички изоставиха работата и се натрупаха около двамата приятели. Фильо и Макензен сипаха в канчетата храна и им подадоха по един хляб. Всички се разположиха и започнаха обеда си на въздух, ухаещ на мащерка и борове. Децата и кучето също. Макензен почти изяде дажбата си хляб за цял ден.

— А сетне какво ще гризкаш? — попита го строго Фильо.

— Провидението ще помисли. Кой се грижи за птиците небесни? — напевно заговори той.

— За птиците небесни не знам, но ти всеки ден ми омиташ половината самун!

— Не хлебом единным… — добави цитата Макензен.

— Ставай сега, имаме да вършим най-важната работа!…

Двамата се отправиха към един сух човек, по-възрастен от всички, който още ядеше от канчето. Въпреки годините си косата му беше напълно запазена и съвсем леко прошарена. Черните му очи гледаха спокойно и съсредоточено. Хубавият му тънък нос и правилните черти на лицето му придаваха един благообразен и приятен вид. Странното бе, че му липсваха два пръста на дясната ръка. Момчетата със страхопочитание я гледаха. Де да имаха и те такава ръка, уважението към тях щеше да е десет пъти по-голямо!…

— Бай Пецо — заговори Фильо дипломатично, — имаме поръчение за теб. Щабът на бригадата каза, след като донесем храната, да ти помагаме.

— Не ме интересува никакъв щаб! Деца в мойта работа нема да пусна!

— Гледай сега, бай Пецо — не се смути Фильо. — Те рекоха така: фугенисти малко на тоя свят — опасен занаят!… България остана без фугенисти. А фугенист за два дена не се става. Нали така?

— Нали така? — повтори Макензен.

— Право е… — смекчи се неволно бай Пецо и запали цигара.

— А бай ви Пецо не е какъв да е фугенист, а професор! Ще стане някой сакатлък, ще си иде човекът и така занаята му няма кой да го продължиииии… — настъпваше Фильо.

— И това е верно! — каза бай Пецо, като си гледаше откъснатите пръсти на ръката.

— Та командирката, кака До̀бра, вика: За да станеш фугенист, трябва от дете да почнеш. Един ден бай ви Пецо, да го поживи господ…

— Амин! Дай боже! — вметна бързо Макензен.

— … ще се гордее с вас! — завърши речта си Фильо.

Бай Пецо помисли малко, всмукна още няколко пъти от тютюна и каза:

— Добре. Но до взрива нема да се допирате! Само може в кошницата да го носите. А вида некой да пипне капсула, а ке му скина врато!…

— А не се нервирай повече! — рече Фильо. — Дай си ръката!

Момчетата по джамбазки си удариха ръцете с бай Пецо фугениста. И така тримата започнаха своята съвместна работа. Фильо и Макензен държеха бургията на скалата, а бай Пецо размахваше чука и правеше дупката. След като всичко бе готово, той почваше да пълни дупките с взрив и да ги набива с пръчка. Бяха свършили вече тази работа и бай Пецо почна да ги зарежда. Стиснал с уста капсулите върху фитилите, той обясняваше през зъби опасностите на занаята си.

— Малко по-нагоре — и главата ти ще иде на Бакъртепе! — кимна той към отсрещния връх.

Кой знае защо, Макензен трепна и се почувствува обиден, но след малко се успокои. Явно някакво съвпадение, инак никой тук не му знаеше прякора. Бай Пецо накара децата да се скрият надалеч в една падина заедно с Томи. Сам запали с цигара фитилите и най-спокойно се отдалечи. Даже когато избухна първата бомба, не се наведе. Камъни се вдигнаха към небето. Децата си зариха главите в пръстта. Макензен стенеше:

— Олеле, мамичко…

Томи също си зари главата и скимтеше. Камъни като дъжд падаха край тях. Макензен пак отвори уста.

— Ако пропееш псалми, ще ти счупя главата! — прекъсна го Фильо и се надигна, но в тоя момент избухна последният, най-силният взрив и той отново се хвърли по корем в падината. След няколко минути бай Пецо стана. Бригадирите с кирки, лопати и колички се затекоха да събират сринатия материал. Само Фильо, Макензен и Томи все още лежаха върху земята.

— Ставайте, ще настинете! — каза бай Пецо, изправен над тях.

Те скочиха.

— Важното е да броите бомбите. Колкото сме заредили, толкова требва да избухнат! Е, момчета, ще ставате ли фугенисти?

— Ще ставаме! — викнаха двамата в глас.