Свобода Бъчварова
Приключенията на Фильо и Макензен (7)

Шеста глава

На сутринта Фильо се успа. Когато се събуди, слънцето се беше вдигнало високо. Учуди се, че го бяха оставили. Той чу говор по радио. Скочи от леглото. На балкона стояха всички обитатели на многолюдната къща и слушаха радиото на стрина Мария, която бе отворила прозорците. То гърмеше с всичка сила. От апарата се носеше дълбокият глас на шпикера от Радио София.

— … съветското правителство, което обяви война на България…

В това време бай Тома извика:

— Перо, айде бе Перко-о-о-о, грабвай пищола да се биеш с руснаците!…

— Татко — попита го Фильо, — ще се бием ли с руснаците?

— Глупости! — каза бай Тома. — Кой българин ще се бие с руснаците?!… Перо-о-о, излез бе, Перко!…

Перо се показа на балкона. Беше тих и подлизвачески настроен. Не носеше пистолет.

— Сега бе, бай Тома, сега…

— Къде ти е пистолетът?

— Какъв пистолет бе, бай Тома? — каза Перо, но бързо се върна в стаята и го донесе. Ръката му трепереше.

— На това плюкало ли викаш пистолет?!… На̀ ти го, бай Тома…

Той взе оръжието и нерешително почна да го върти в ръка и да го разглежда.

— Лошо ти се пише, Перо-о-о-о — въздъхна бай Тома.

— Защо бе, бай Тома? Аз съм чист пролетарий, бояджия… И две дечица имам, бай Тома, кой ще храни сираците?…

В това време излезе жената на Перо с пеленачето и другото дете, вечно сополиво.

— Аз нали ти казвах, Перо, аз нали ти казвах!… Бай Тома, молим ти се, не давай да го убият! На никой лошо не е направил. Знаеш, само писар беше в участъка. Инак си е добър бояджия.

Бай Тома не знаеше какво да каже.

— Абе, аз какво, нека живее, ама синовете на стрина Мария, като си дойдат, то ще е една сватба!…

— Стрино Велико — каза Перо, като отиде при майката на Фильо, — не слизай за вода, аз ще ти налея… — грабна кофите от ръцете й и изтича на двора.

Бай Тома пъхна пистолета в джоба си и каза на Фильо:

— Днес не съм на работа, не ме търсете!

— Дай два лева бе! — извика му Фильо.

— Аз, ако имам два лева, ще се оженя, бе! — натъртено, с упрек подчерта последната сричка бай Тома и хукна по стълбите.

Перо бързо изкачи кофите на етажа.

— Стрино Велико, ти си ми като майка наместо, молим ти се…

В това време излезе и стрина Мария с чайник в ръка. Перо изтича като луд по стълбите, хвана ръката й и я целуна. Жената на Перо ревеше. Двете му деца също.

— Сега ти си господ, ти си всичко за тия деца! — хленчеше Перо. — Аз не съм виновен. Кой съм аз, стрино Марийо, да решавам! Само писар! За тия деца го направих!

— Се никой не е виновен, а мъж ми Олимпи умря в полицията — въздъхна стрина Мария. — От мен си простен, Перо. Бог да те съди! — прекръсти се тя.

Фильо не издържа тая унизителна сцена и излезе от двора. Пред портата го чакаше Макензен, обхванат от любопитство да научи какво става.

— Ще арестуваме ли Перо?

— Мани го!… Нема да си мърсим ръцете с него… Хайде!

Щяха да тръгнат, но по улицата се зададе възрастният свещеник отец Мирон. Той често се отбиваше тук, когато имаше някаква работа да върши, понеже Макензен му помагаше. Бащата на Макензен, бай Мицо, излезе гологлав, с рошава брада и помътнели очи. Отиде при свещеника и му целуна ръка. Макензен също отиде и целуна ръка на свещеника с приведена глава. Макензенови, колкото и странно, бяха религиозни хора. Все още за бай Мицо поповете в най-голяма степен, а после даскалите си оставаха най-авторитетните личности. От малко дете Макензен прислужваше в черквата, където го обличаха в сребърни херувимски дрехи и участвуваше ревностна в службите. Макензен беше привързан към черквата, защото там — било на сватба, било на погребение — той се наяждаше наистина според поговорката — като попско чедо на задушница. Отец Мирон каза нещо на Макензен и си отиде. Фильо се приближи.

— Ще дойдеш ли с мене?

— Не мога — каза важно Макензен, — трябва да ида на служба.

— От тебе човек няма да стане! — каза Фильо и плюна.

После подсвирна на Томи и тръгнаха по калдъръмената уличка, без да се обръщат назад.

В същия миг Фильо видя хубавия офицер на кон. Той отново стоеше под прозореца на учителката Виолета. Свалил си беше едната ръкавица и я държеше заедно с бича, като потупваше от време на време ботуша си. Той и учителката разговаряха нещо. Отдаде чест, сръга коня и препусна в галоп, като изчезна зад завоя на уличката. Когато Фильо стигна под прозореца, погледна учителката, но тя не го забеляза — гледаше замечтана нататък, където отмина конникът. Фильо не й каза „Добро утро“ и продължи да върви, докато излезе на главната улица. В самото й начало завари офицера, който завързваше коня си за едно дърво и гледаше към Фильо. В първия момент той искаше да се върне, но после решително тръгна пак. Тъкмо да отмине офицера, и той го спря с властен жест:

— Хей, юнак, как ти е името?

— Филип.

— Слушай, Филипе, ти живееш близо до учителката Виолета, нали?

— Съседи сме.

— Ще й занесеш това…

Той бързо извади от джоба на куртката си запечатан плик и го подаде. После бръкна в брича си и извади една сребърна двадесетолевка.

— Не, не искам — каза Фильо.

— Вземи, юнак, да се почерпиш! Ако имам щастие, ще те направя шафер!…

— Но тя… — искаше да каже нещо Фильо, но млъкна.

— Върви, на тебе се надявам… Веднага познавам, че си честно момче!

Хубавият офицер отвърза коня, качи се и с галоп се отдалечи. Филип гледаше писмото и накрая с яд го хвърли в кошчето, закачено на дървото, но се сети за думите на офицера. Честно казано, тоя човек му харесваше. Все пак щеше да помисли… Томи, като интелигентно куче, веднага разбра колебанието на приятеля си. Изправи се на крака и подуши писмото, което Фильо взе обратно от кошчето. Явно не ставаше за ядене.

Въпреки че в града беше тихо и денят изглеждаше напълно делничен, чувствуваше се някакво напрежение. Ето например, когато Фильо излезе на площада пред читалището, в будката на стражаря нямаше никой. Той даже се пъхна в нея и тоя път никой не го подгони. Учуден, продължи своята обиколка на съседната уличка. Видя как няколко стражари товареха багажа на околийския управител, бързо се качиха и потеглиха нанякъде. Пред полицейското управление се мотаеха цивилни агенти и полицаи. Горяха книжа право на улицата, а от прозорците изхвърляха още папки. Полицейският началник наблюдаваше работата и ругаеше:

— По-бързо, свине такива!

Фильо се отправи към клуба на „Бранник“. И тук цареше трескава работа. Няколко гимназисти в браннически униформи бързо прибираха документите от клуба. Фильо застана до вратата. Почна да им вика, както много пъти досега:

— Бранници… бозаджииии…

А Томи заканително лаеше. Но този път те не им обърнаха внимание. Командирът им, който тичаше по улицата, задъхан стигна клуба и изкрещя:

— Махайте се веднага! Оставете всичко!…

Всички оставиха работата и бързо побягнаха на групи по улицата, кой където види… Томи се спусна да ги гони с лай. Фильо влезе в отворения клуб. Видя масата за пинг-понг, огледа стените, накачени с портретите на царската фамилия и на Хитлер. Хвърли око и на двете пишещи машини. Не се стърпя и скъса от стената плаката, където бяха нарисувани партизани как палят едно село. Погледна отново двете пишещи машини, обърна се и се затича по улицата. Спря за малко да си поеме дъх пред черквата „Света Богородица“. Дворът беше тих и спокоен. Само двама просяци стояха пред вратата. Единият нямаше крака и бе привързал автомобилни гуми под коленете си, та така ходеше през града. Другият се казваше Салията — турчин, но върл привърженик на източното православие, тъй като цялото си време прекарваше по гробищата и черквите и така се прехранваше. Салията беше глухоням. Просяците в града бяха повече на брой, явно, липсваше Пата Циганката, облечена като Сара Бернар с бяла старинна дълга рокля, цветът на която вече никак не личеше, една лисича кожа около шията — цялата изядена от молци, и безброй гердани и гривни от най-различен произход. Нямаше го и Луд Санде с червената фуражка, и Щерьо Бодука, и Василето с вечното цвете на продраното сако. Изглежда, денят не беше на някой важен светия.

Когато Салията видя Фильо, започна да мучи и да му показва с ръце, че приятелят му Макензен е вътре. Фильо извади две цигари — едната даде на просяка без крака, който се прекръсти, а другата на Салията, който веднага с готовност му сграбчи ръката и я целуна, въпреки че Фильо искаше да я изтегли. Той тихо влезе в храма. Тук беше прохладно и тъмно. Мина тихо покрай мястото, където продаваха свещи. После спря зад няколкото бабички в централния кораб. Отпред свещеникът водеше службата. Отстрани на попютъра един псалт припяваше на попа, а зад него неотстъпно, облечен в блестящи херувимски дрехи, се въртеше Макензен, който подаваше ту кадилницата, ту вдигаше свещника. Фильо застана близо до владишкия трон. Почна да прави знаци на Макензен, но и той му направи знак, че е зает, но че скоро ще дойде.

Службата завърши. Макензен изскочи навън, където го чакаше Фильо. Беше свалил блестящото си одеяние.

— Нали съм ти казал, когато съм на служба, да не ме закачаш!

— Добре де, седи си тука, ама бранниците си отидоха…

— Е, та какво?

— Нищо. Отидоха си и… оставиха всичко…

Макензен отведнъж разбра. Двамата се затичаха. Макензен, който беше тежък на тичане, каза:

— Ти върви там и не давай нищо да пипат! Аз сега идвам…

Разделиха се, като тичаха. Фильо отиде при клуба. На вратата го посрещна Томи с радостен лай. Но му се приплака от гледката. Деца, много деца като мравки влизаха, а излизаха от клуба, като мъкнеха кой ски, кой копие… А едно малко дете мъкнеше попивателна. Тук бяха и децата, които им обраха топчетата. Тук беше и малкото братче на Фильо. Даже и детето на Перо тътреше по пода един стол към изхода. Объркването на Фильо трая кратко време. Той авторитетно застана в средата на залата и извика:

— Никой нищо да не пипа! Всеки да остави, каквото е взел!

Децата, стреснати, оставиха вещите. В това време Макензен пристигна запъхтян с една от тия ръчни колички на четири колела, която сам бе направил и която при нужда събираше цяло състояние. Сега двамата се заеха мъжки с работата. Бързо товареха ски, въздушна пушка, хилки за пинг-понг с топки, четири копия, два диска, едно дебело въже, което не знаеха в момента за какво ще им послужи. Накрая Фильо вдигна пишещата машина от бюрото, а Макензен намери в едно от чекмеджетата два сигнални пистолета. Натисна спусъка и пистолетът изтрещя, като че ли трошиш чамова дъска. Едно от малките деца заплака и се напика.

— Батко, дай го на мене — каза друго детенце.

— Махай се! — изрече Макензен важно.

— Остани детето! — заповяда Фильо. Той погледна натоварената количка. — Сега, мъже, взимайте си, каквото искате, но с ред и без да бързате! — заключи наставнически Фильо като голям човек.

— А можем ли да вземем масата за пинг-понг? — попита едно от децата, което им обра топчетата.

— Не може! — каза Макензен. — Вие не можете да я пренесете.

— Можем — пак упорито каза детето с много сериозен вид.

— Много добре — каза Фильо. — Тя ще е за общо ползуване. Занесете я в нашия двор. Ние скоро се връщаме да ви помогнем.

— А като е във вашия двор, ще можем ли да играем и ние?

— Разбира се! — каза Фильо. — Всичко ще бъде общо.

После двамата с Макензен изкараха количката, поставиха отгоре детето на Перо, което не можеше да ходи, а братчето на Фильо заприпка с късите си крачета след нея. Шествието завършваше Томи, захапал един гумен ринг, който никой не можеше да издърпа от зъбите му.

Тоя ден беше наистина като в приказките. Масата за пинг-понг вече стоеше на двора. Децата я бяха наобиколили и малкото сериозно дете, което искаше да я донесат, играеше само. Томи тичаше, захапал ринга, и ръмжеше. Детето на Перо се мъчеше да вдигне тежкия диск от земята. Макензен зад файтона пишеше с един пръст на пишеща машина. Братчето на Фильо бе поставило дълги ски на краката си и се мъчеше да ги задвижи, но падна и се разплака. Останалите деца бързо го вдигнаха и утешиха. В това време от къщичката излезе Ружа.

— Ти си играеш, а татко не може пак да стане! — каза тя с укор на Макензен.

— Пак ли е пиян?

— Пак — каза момиченцето — и нямаме никакви пари.

— Остави ме, моля ти се. Виж това! — показа й сигналния пистолет. — Не го пипай! Ако гръмне, ще избие всички в двора…

— Трябва да идеш с файтона и да посрещнеш влака! — каза сестричката му неумолимо.

— Хайде да идем на гарата! — каза Фильо.

Макензен с мъка стана от пишещата машина.

Не след много време файтонът беше готов и конете впрегнати. Макензен с маниерите и тежестта на стар файтонджия се покачи на капрата.

— Томи, иси! — подвикна му той. Фильо седна до него. Ружа отвори широко портата. Файтонът излезе. Томи зае постоянното си място зад файтона. Когато стигнаха под прозореца на учителката Виолета, тя извика:

— Фильо… почакай за момент!

Филип скочи от файтона. Виолета излезе на улицата. Тя се смущаваше и го дръпна още по-назад към портата.

— Познаваш ли подпоручик Недев?

— Да — каза Фильо.

— Можеш ли да го намериш?

— Днес ли?

— Още днес и му дай това. — Подаде му запечатан плик. — Имам ти пълно доверие и разчитам на теб…

Филип смутено опипа пазвата си и пристъпи от крак на крак. Сети се за писмото на подпоручика. Тръгна да се качи, но се спря.

— Учителке — реши се той да каже, — ето ти това писмо… — Бръкна в пазвата и виновно подаде плика от подпоручика.

Тя го разтвори и зачете. Гърдите й се вълнуваха.

— Той ще бъде в сладкарницата на албанците. Ще чака там. Моля те, иди… — каза бързо учителката.

— Добре.

На него никак не му харесваше ролята, която играеше…